Дъглас Престън
Проектът „Кракен“ (67)

67.

Новоизбраният президент на Съединените американски щати стоеше на стъпалата пред Капитолия и обхождаше с поглед стотиците хиляди дошли да гледат на живо церемонията по встъпването му в длъжност. Спектакълът бе наистина удивителен, морето от хора се простираше докъдето му стигаше погледът, покрай езерото и парка, чак до обелиска, издигнат в чест на Джордж Вашингтон. Беше студен слънчев ден, температурата бе около нулата.

Президентът се чувстваше отлично. Бе спечелил изборите. Американският народ бе потвърдил желанието си да се осланя на неговото мъдро ръководство. Не се съмняваше, че ще остави диря в историята на страната. Откакто се бе подложил на сърдечна операция, при която му поставиха пейсмейкър, президентът изпитваше необясним прилив на енергия и увереност. Чувстваше се в невероятна форма — и във физическо, и в психическо отношение. За пореден път се възхити на високотехнологичния германски пейсмейкър „Смарт-Пейс“, който му бяха сложили. Беше последна дума на модерните технологии: интегрални схеми, защита от магнитни полета, съвместим с всички скенери за ядрено-магнитен резонанс и освен това изключително здрав и надежден. А, да, и умен. Бяха му казали, че в него е вграден процесор, който е по-мощен от процесорите в най-новите модели „АйМак“ на „Епъл“. Това не бе обикновен пейсмейкър. Не следеше единствено сърдечния му ритъм, следеше всичко. Устройството с размери колкото три сребърни долара съдържаше акселерометър, сензори за нивото на кислород в кръвта и дори джипиес. Всички тези неща следяха нивото на физическа дейност на президента и в зависимост от него регулираха сърдечния му ритъм, като го ускоряваха или забавяха. Вместо обичайните груби електроди, които се пъхаха в сърдечните камери, неговият пейсмейкър имаше спираловидни електроди, свързани с десети черепно-мозъчен нерв, така наречения блуждаещ нерв. Той, както му бяха обяснили лекарите, представляваше нещо като тънък спагет, който излизаше от мозъка му, спускаше се по врата му и разпращаше разклоненията си до всяка част на тялото му. Това според докторите била магистралата, която контролирала обмена на информация между мозъка и органите. Този толкова важен нерв не само контролирал сърдечния ритъм, но и определял честотата, с която панкреасът да произвежда хормони, командвал дишането и стомашно-чревния тракт и дори дирижирал дейността на белите кръвни телца. Освен всичко това и слушал. Въпросният Nervus vagus информирал мозъка за дейността на всички вътрешни органи — от зениците до стените на уретера. В двете посоки протичал обмен на информация, който на практика бил същинска симфония от електрически и химически сигнали. Като контролирал и стимулирал Nervus vagus, бяха заявили лекарите, пейсмейкърът не просто щял да регулира сърдечния му ритъм, но и да поддържа тялото му във форма, независимо от степента на физическо натоварване. Електронно устройство, което щяло да контролира и психическото му състояние.

Истинско чудо на медицината! Откакто му бяха сложили този пейсмейкър, президентът се бе почувствал прероден — и физически, и интелектуално. Почувствал се бе с двайсет години по-млад. Промяната, настъпила в него, бе толкова необикновена, че вече му бе трудно да си спомни кога е изпитвал умора или пък се е задъхвал, кога е изпитвал раздразнение или е изпадал в апатия. Кой би могъл да предположи, че един пейсмейкър е в състояние да предизвика подобна промяна? И то не само по отношение на физическото му състояние, но и на умствената му дейност. Особено по отношение на умствената му дейност. Ето това бе истинското чудо.

Мислите му бяха прекъснати от председателя на Върховния съд, който зае мястото си пред президента. Двамата си размениха усмивки и кимвания, после президентът вдигна ръка, за да положи клетва. Огромното множество притихна. Председателят на Върховния съд също замълча за няколко секунди, след което каза:

— Тържествено се заклевам, да изпълнявам съвестно…

Когато президентът повтори думите, видя дъха, който излизаше от устата му.

— … длъжността президент на Съединените щати и да полагам всички усилия…

Цареше абсолютна тишина, тишина отвъд самата тишина.

— … да спазвам и защитавам Конституцията на Съединените щати.

Готово! Председателят на Върховния съд протегна ръка, здрависа се с него и каза:

— Поздравления, господин президент.

Тишината бе пометена от аплодисменти, които започнаха като тих вятър, но постепенно набраха сила и се превърнаха в мощна буря. Президентът стоеше на стъпалата пред Капитолия и се наслаждаваше на този толкова приятен звук на одобрение. Когато аплодисментите стихнаха, се обърна и се качи на подиума, откъдето трябваше да произнесе речта по случай встъпването си в длъжност.

Отново настана тишина. Множество очакваше речта му с нетърпение. Президентът погледна аутокюто и видя думите на речта си върху екрана.

Докато се приготвяше да прочете речта, която най-добрият му автор на речи бе подготвил толкова грижливо, след което лично той я бе редактирал и внимателно бе претеглил всяка дума и бе формулирал всеки израз, президентът бе обзет от нещо като разочарование. Речта, която се канеше да произнесе, речта, върху която се бе трудил толкова много, изобщо не бе добра. Съдържаше много думи, които обаче не казваха нищо. Всъщност тя дори не казваше онова, което той бе искал да каже. Беше написана, преди да му поставят новия пейсмейкър, по времето, когато се бе чувствал ужасно стар и уморен. Осъзна, че след миг ще отправи друго, много по-важно послание, и това го изпълни с увереност. Щеше да отправи посланието, което неговата страна, а и целият свят, трябваше да чуят, искаха да чуят. За първи път чувстваше ума си толкова бистър.

— Скъпи сънародници — започна той, — скъпи хора от целия свят. Бях подготвил една реч, която да произнеса днес, но няма да го направя. Искам да ви кажа нещо много по-важно. Ще се обърна не само към моите американски сънародници, но и към всички граждани на този толкова прекрасен и толкова крехък свят, в който живеем и който Карл Сейгън нарече прашинка, огряна от слънчев лъч.

Президентът замълча. Възцарила се бе нова тишина, по-пълна дори от предишната.

Президентът не се нуждаеше от аутокю. Думите просто извираха от сърцето му, достигаха до главата му и оттам — чрез устата му — до целия свят. Бяха хубави думи. Искрени думи. Думи, които светът отчаяно копнееше да чуе. В този ден целият свят слушаше. Президентът знаеше какво трябва да се каже и какво трябва да се направи. Когато изречеше всички тези думи и когато хората чуеха удивителното му послание, прашинката, огряна от слънчев лъч, никога нямаше да е същата.