Дъглас Престън
Проектът „Кракен“ (57)

57.

Джейкъб лежеше долепен до земята. Не виждаше нищо и не помръдваше, но сърцето му биеше толкова силно, че се опасяваше да не го чуят. Стъпките на двамата въоръжени мъже и шумоленето в храсталаците бяха съвсем близо. Едва ли се намираха на повече от метър-два. Бяха го видели. Нямаше начин. Само си играеха с него. Всеки момент щяха да стрелят.

Чу и дори почувства нечия стъпка точно до купчината, под която се бе заровил. Усети леките вибрации на земята, последвани от запъхтяното дишане, покашлянето, подсмърчането и храченето на преследвачите. Прозвучаха нови ругатни на непознат език, придружени от шумолене на дрехи сред клоните.

И тогава… Те не спряха. Отминаха.

Трябваше да реши какво да прави. Онези двамата щяха да повървят малко напред, но нямаше да го открият и щяха да се сетят, че е скрил някъде, и да се върнат. Трябваше да се махне оттук. Но какво щеше да прави с Дороти, която бе простреляна в главата?

— Дороти? — прошепна той. Разтърси лекичко онемелия робот и опипа главата му. Както можеше да се очаква, в нея зееше огромна дупка с ръбове от назъбена пластмаса.

Ужасно!

Миг по-късно чу шумолене. Ослуша се в тъмното, напрегна слух, за да долови и най-лекия шум. Не бе сигурен дали звукът е естествен, или са мъжете, които се връщат за него. Не можеше да остане тук. Трябваше да тръгне. Веднага.

Измъкна се изпод храстите, като влачеше Дороти. Тръгна предпазливо, опитваше се да не вдига шум, често спираше, за да се ослуша. Трябваше само да прекоси рекичката, да прехвърли отсрещния склон и после да се спусне към оранжериите.

Най-сетне стигна до дерето. Потокът бе придошъл от дъжда. Откри малка просека между дърветата, където проникваше светлина, замъкна Дороти до нея и я огледа. Една трета от главата й бе отнесена от куршума.

— Дороти, чуваш ли ме? — прошепна той.

Никакъв отговор.

Плесна лекичко робота.

— Моля те, събуди се. Моля те!

Роботът издаде дрезгав звук, който наподобяваше стържене. Нещо ужасно се бе случило с него, но поне беше жив.

— Дороти?

Гласът й бе дрезгав като пила по желязо.

— Какво стана?

— Простреляха те в главата.

— Слава богу, че процесорът ми е в гърдите.

За негово облекчение Дороти като че ли беше добре. Вдигна ръка и опипа главата си. После каза, че това не й харесвало — ръцете й били изгубили цялата си сетивност.

— Гласът ми също е повреден — каза тя. — Едното ми око го няма, но мога да виждам с другото.

Джейкъб сподави риданието си.

— Радвам се, че си добре. Боли ли те?

— О, не. Аз не мога да изпитвам болка. Трябва да се махнем оттук. Знаеш ли къде можем да се скрием?

— Долу в Локс Крийк има разсадник с оранжерии. Можем да се скрием там.

— Да вървим.

Джейкъб погледна в мрака в посоката, в която бяха изчезнали двамата мъже. Не виждаше лъчите на фенерите им, не чуваше и гласовете им. Прецени, че най-бързият начин да се доберат до Локс Крийк е като прекосят рекичката и изкачат срещуположния склон. С помощта на Дороти щеше да открие в тъмнината туристическата пътека, която се спускаше към оранжериите. Но това означаваше, че трябва да се изкачат и спуснат по гол хълм, без прикритието на храсти и дървета.

Опита се да се изправи, но веднага седна, понеже кракът го заболя силно.

— Ох!

— Дай ми якето си — каза Дороти с дрезгавия си глас. — Ще ти шинирам крака.

Той й го даде. Дороти използва ножицата, скрита в едната й ръка — Джейкъб изобщо не бе подозирал за съществуването й — и наряза якето му на ивици. Откри в тъмнината няколко здрави клона, след което с помощта на отвертката, монтирана в единия й пръст, отчупи няколко парчета пластмаса от главата си.

— Какво правиш?

— Легни. Протегни си крака.

Джейкъб я послуша. Дороти бързо и ловко направи шина от клоните и ивиците плат. Подложи парчето пластмаса под стъпалото му като допълнителна опора и го овърза с остатъците от якето.

— Изправи се.

Джейкъб се изправи. Продължаваше да го боли ужасно, но поне можеше да стъпва.

— Качи ме пак на конче.

Той я вдигна на раменете си и влезе в рекичката. Водата бе студена, но облекчи парещата болка в крака му. Когато излезе на отсрещния бряг, тръгна през гората, като се придържаше към най-тъмните участъци, напътстван от дрезгавия глас на Дороти. Колкото по-нависоко се изкачваше, толкова по-нарядко се издигаха дърветата, а отвъд тях започваше гол склон, покрит единствено от натежала от дъжда трева и ниски шубраци. Небето бе осеяно с бързо движещи се облаци, които долитаха откъм океана и проблясваха в бяло, озарени от почти пълната луна.

Да се качи ли по склона? Но пък там лесно щяха да го забележат! Ако заобиколеше отляво, щеше да се спусне в долината точно в посоката, в която бяха поели двамата мъже. Достатъчно бе да се обърнат, за да го видят.

Трябваше да се качи по склона.

— Мисля, че онези двамата са се разделили — прошепна Дороти. — Единият се е върнал назад, а другият ще изкачи склона пред нас. Трябва да се спуснем от другата страна, преди да е блокирал пътя ни. В противен случай ще се озовем в капан.

— Добре.

Джейкъб тръгна нагоре по склона без повече приказки. Движеше се максимално бързо. Тъмната сянка на дърветата остана зад гърба му.

До върха на хълма бяха стотина метра. Джейкъб се огледа. Не виждаше фенерчета, нито в гората, нито на склона. Продължи нагоре, макар вече да го боляха не само стъпалата, но и коленете. Билото беше на петдесет метра… четирийсет… трийсет. Спря за миг, за да си поеме дъх. Парещата болка в краката му създаваше усещането, че стъпва по въглени. Само да прехвърли билото и да се спусне от другата страна…

Тъкмо стигна върха, когато някъде отдолу прогърмя изстрел и туфичката трева до крака му потрепна. Джейкъб извика, залегна и се огледа. Видя светлина на хълма оттатък потока, а после и очертанията на мъж. Трети мъж. Сочеше с фенерче към него и викаше:

— Ето го! Там горе!

Чу викове и откъм потока, а после видя и лъч на фенерче — излезе от горичката и заподскача право към него.

— Тичай! — проскърца Дороти.

Джейкъб скочи и затича. Бягаше на зигзаг, останал без дъх. Убийствена болка пронизваше крака му при всяка крачка. Вече виждаше тъмната сянка на мъжа, който тичаше с намерението да му пресече пътя. Между него и дърветата долу не се виждаше никакво прикритие.

Пук! Лук!

Продължи да тича на зигзаг. Ново снопче трева подскочи във въздуха точно пред него.

— По дяволите!

— Давай наляво, наляво и после направо — упъти го Дороти.

— Но така отиваме право при онзи мъж!

— Математически погледнато, това е единственият начин да минем покрай него. Там, отляво, има място, където можем да се скрием.

Джейкъб продължи да тича наляво и скоро се озова в продълговата долчинка, обрасла с храсти. Проправи си с усилие път през шубраците, които стигаха до коленете му, но видя, че няма начин да се добере до разсадника. Но пък наблизо бяха старите сушилни, в която някога си бяха играли със Съли. Те бяха по-близо от оранжериите. Можеха да се скрият и там.

Теренът изведнъж стана равен. На двайсетина метра от него, точно над главата му, тичаше един от мъжете.

— Спри! — извика той, клекна и вдигна пистолета.

— Залегни! — изкрещя Дороти.

Джейкъб се хвърли по очи в тревата.

Пук! Пук!

Джейкъб се претърколи и отново скочи на крака.

Пук!

Усети полъха от куршума, прелетял покрай бузата му. Погледна назад и видя мъжа да тича по склона с фенерче в едната ръка и пистолет в другата.

Руините на старата сушилня бяха в обраслия с шубраци участък покрай реката, само на четиристотин метра. Джейкъб тичаше с всички сили, но усещаше, че мъжът го настига, чуваше тежкото му дишане.

— Къде отиваме? — попита Дороти, регистрирала смяната на посоката.

— В старите сушилни. Ще се скрием там.

Мълчание.

— Имаш ли по-добра идея? — попита Джейкъб, без да спира.

— Мисля, че трябва да се предадем — каза Дороти. — Може да не те убият, ако се предадем.

— Не! Никога!

— В такъв случай мисля, че ще умрем.