Дъглас Престън
Проектът „Кракен“ (50)

50.

Форд видя как малките очички на шерифа се присвиват над дулото на оръжието. Ченгето наистина се канеше да го застреля.

Изведнъж се разнесе силно тропане по вратата на коридора и шерифът се поколеба.

Тропането се повтори, последвано от приглушени викове.

— Иди виж какво става — нареди шерифът на единия надзирател и отстъпи крачка назад, но без да отмества пистолета от Форд.

Надзирателят излезе.

Форд не можеше да види какво става, но чу гневни викове.

— Казва, че е конгресмен — извика надзирателят. — Конгресмен Бортей. Твърди, че сте арестували по погрешка двама негови приятели.

Шерифът бързо прибра пистолета в кобура и се обърна към другия надзирател.

— Изправи го този, изправи и стола. Доведи и жената.

Вторият надзирател вдигна Форд и го тръшна на стола, след което в другата стая за разпити закипя трескава дейност. Форд чу гласа на разгневената Мелиса, която заплашваше надзирателите. Доведоха я грубо в стаята. Имаше рана на лицето и синина под едното око.

— Седнете — нареди шерифът.

— Копеле! Мръсник! Ще си платиш за това!

— Заключете вратата — нареди шерифът. В гласа му звучеше паника.

Разнесе се ново тропане и в коридора нахлуха хора. Форд успя да види през прозореца мъже с костюми. Шерифът изглеждаше объркан, вцепенен дори, като елен, попаднал пред фаровете на автомобил.

— Не трябва ли да отворим? — попита надзирателят.

— Аз ще се оправя — каза шерифът, отиде до вратата, отключи и я открехна леко.

— Провеждаме разследване — заяви на хората отвън. — Стандартната процедура забранява допускането на външни хора.

— Аз съм американски конгресмен — прогърмя нечий глас — и ако не отворите незабавно вратата, ще повикам Националната гвардия и ще ви арестувам!

— Да, сър — отвърна шерифът и отвори вратата. Миг по-късно едър мъж със скъп тъмносин костюм, месесто лице и зализан настрани перчем побутна шерифа да се отмести и влетя в стаята, последван от свитата си.

— Роналд Прайс? — извика той, пристъпи напред и впери поглед първо във Форд, а после и в Мелиса. — Вие сте господин и госпожа Прайс, нали? Господи, как са се държали с вас!

— Не, сър — възрази шерифът. — Това е крадецът, откраднал колата на Прайс.

— Биха ни! Малтретираха ни! — извика Мелиса. — Един от заместник-шерифите ме удари няколко пъти, като твърдеше, че съм оказвала съпротива при ареста!

— Това е възмутително! — викна конгресменът. — Картър, покажи на шерифа онези документи.

Мъж с костюм пристъпи напред. Изглеждаше несравнимо по-спокоен, владееше се до съвършенство.

— Шериф, аз съм Картър Бентам, началник на кабинета на конгресмен Бортей. — Подаде му папка с документи и продължи: — Станала е ужасна грешка. Господинът и госпожата наистина са семейство Прайс. Колата им не е била открадната. Полицията е допуснала грешка. Конгресменът би искал да разбере какво точно става тук, защо му бе отказан достъп до тази зона и най-вече — защо малтретирате американски граждани, които с нищо не са нарушили закона?

— Оказаха съпротива при ареста!

Конгресменът пристъпи напред и извика:

— Оказали са съпротива при ареста? Това е лъжа! Ние, а и всички останали в тази сграда, видяхме и чухме какви ги вършите тук! Видяхме го и го чухме, излъчено от собствената ви система за наблюдение. Вие подлагате тези хора на физически тормоз! Нарушавате конституционното им право на адвокат! — Конгресменът се обърна към един от надзирателите, лицето му беше почервеняло от гняв. — Ти! Свали веднага белезниците на този човек и съпругата му!

— Но… те са откраднали кола в Ню Мексико! — опита се да възрази шерифът.

— Ти идиот ли си? Не ме ли чу? Тези хора са арестувани по погрешка! Ето всички необходими документи! Дойдох веднага щом получих оплакването! Това е възмутително!

— Сър — настоя шерифът, — те оказаха съпротива при ареста!

— Не лъжи! Аз и всички останали видяхме как удряш и пръскаш с лютив спрей този човек, докато седи на стола окован! Чухме те да отричаш конституционното му право на адвокатска защита! Аз лично видях как хората ти удрят и ритат госпожа Прайс без никаква причина! Чух всяка дума, която каза. Всичко това бе излъчено от тези камери!

— Но камерите… не работят.

— Ами явно някой ги е поправил! — извика конгресменът. — Ти, а и всички останали — здраво сте загазили. Ще вземем записите като доказателство. Ще освободиш тези хора и аз лично ще ги настаня в болница. Оформете им документите. Ясно ли е? И някой да даде на господин Прайс мокра кърпа, за да почисти лицето си. И на госпожа Прайс!

— Да, сър!

Надзирателите побързаха да освободят Форд от белезниците и прангите. Донесоха топла влажна кърпа и Форд изтри лицето си с нея. Конгресменът Бортей пристъпи към него със зачервено, плувнало в пот лице и каза:

— Много съжалявам, господин Прайс. Тези хора ще платят скъпо. А вас, госпожо Прайс, трябва да ви заведем в болница.

Форд отиде при Мелиса. Скулата й бе сцепена, на челото й също имаше рана.

— Тече ти кръв — каза той.

— Нищо ми няма — отвърна тя. — Наистина.

— Господин и госпожо Прайс — продължи конгресменът, — не мога да повярвам на какво станах свидетел. Позволете ми да ви помогна да излезете оттук и да отидете в болница.

Подаде ръка на Мелиса и я изведе от стаята за разпити. Форд ги последва. Качиха се по стълбите и се озоваха в приемната на затвора. Форд се огледа. На всяка стена имаше телевизионен монитор и всички до един предаваха случващото се в двете стаи за разпити, където бяха отведени двамата с Мелиса.

Обърна се назад и видя, че шерифът и хората му ги следват по петите. Всички изглеждаха ужасени.

Форд последва конгресмена в полицейския участък. Чу сирени и пред входа спряха няколко патрулни автомобила. В сградата нахлуха щатски полицаи.

— Те са долу в мазето — каза Бортей. — Погрижете се да конфискувате тези записи като доказателство. Там ще видите какво са направили на тези хора. Вземете показания и от свидетелите. Всички видяха какво става тук! Всички!

Настъпи хаос. Навсякъде се щураха объркани хора. Нахлуха още щатски полицаи, които поеха контрол над сградата и започнаха да конфискуват улики.

Форд се обърна към Бортей.

— Много ви благодаря, господин конгресмен.

— Няма проблем, няма проблем. Аз съм потресен от случило се тук, от отношението към вас.

— Бих искал да ви помоля за една услуга — продължи Форд.

— Готов съм да направя всичко за един честен и почтен гражданин на Аризона! Особено за приятел и поддръжник като вас! Толкова съм ви благодарен за щедрата подкрепа през годините, господин Прайс, и толкова съжалявам…

— Ето каква е услугата: двамата със съпругата ми смятаме, че не е необходимо да постъпваме в болница…

— Непременно трябва да ви прегледат! Погледнете се само! Ухото ви е разкървавено, госпожа Прайс има синина под окото…

— Чуйте причината. Майка ми умира от рак в една калифорнийска болница. Пътувахме натам. Остават й броени часове. Трябва да потеглим незабавно. В болницата ще се погрижат за нас, след като майка ми… — Гласът му заглъхна, сподавен от хлип.

Бортей постави ръка на рамото му в приятелски жест.

— Разбирам, разбирам. Съжалявам за неприятностите ви. Много, много съжалявам. Добре, ето какво ще направим. Ще ви уредя полицейски ескорт до границата на щата. Полицаите ще се свържат с колегите си от Калифорния, които да ви поемат оттам. Така ще стигнете навреме при майка си.

— Това би било чудесно! И ако можем да си получим колата, моля?

Конгресменът се огледа и изкрещя заповед, без да се обръща към никого конкретно:

— Колата на господин Прайс? Къде е? Докарайте я веднага!

Настана суматоха, тъй като няколко души едновременно реагираха на думите му и се втурнаха към вратата, за да изпълнят нареждането му.

— Да се махаме оттук — каза тихо Форд.

— Разбира се — отвърна Мелиса.

Бортей, който продължаваше да държи Мелиса под ръка, си проправи път през тълпата и миг по-късно всички се озоваха на паркинга пред сградата.

Бе тъмна нощ. Десетина патрулни автомобила на щатската полиция на Аризона бяха заобиколили сградата. Отново настъпи суматоха и Форд видя щатските полицаи да извеждат шерифа с белезници.

Миг по-късно пристигна и колата им, шофирана от разтревожен помощник-шериф. Той излезе от нея и връчи ключовете на Форд.

— Задницата ударена ли беше, или това е щета, нанесена от камиона на пътна помощ? — попита Бортей и посочи задната част на автомобила.

— Няма да го правим на въпрос — отвърна Форд и се настани зад волана. Мелиса седна до него. Две патрулни коли с включени светлини ги изведоха от паркинга и поеха по главната улица.

След десет минути вече летяха по междущатската магистрала, ескортирани към границата на щата с Калифорния със скорост сто и четирийсет километра в час.

— Господи, това беше невероятно! — каза Форд и погледна Мелиса. Беше бесен на полицаите, че са я били. Не можеше да повярва, че в Съединените щати се случват подобни неща. — Не мога да повярвам какво са ти направили тези копелета!

— Не се притеснявай — успокои го тя. — Не е толкова зле, колкото изглежда. — Докосна раната на челото си и добави: — Тези отрепки са се отнесли доста грубо и с теб. Лицето ти изглежда ужасно, очите ти са кървясали, а ухото ти ще трябва да го зашият.

— Да си виси. Това само ще подсили чара ми.

Мелиса се засмя.

— Дороти добре ги подреди!

— Наистина ли мислиш, че това е работа на Дороти?

— А на кой друг?