Дъглас Престън
Проектът „Кракен“ (58)

58.

— Почти стигнахме — каза Мелиса и отново погледна картата. — След два километра трябва да завием наляво.

Дъждът бе спрял, но пътят бе мокър и блестеше на светлината на почти пълната луна, която ту надзърташе, ту се скриваше зад облаците. Форд измина следващия километър и половина бавно. Намираха се сред хълмовете някъде над градчето Халф Муун Бей, сред ферми и скъпи имения. След поредния завой зърна между дърветата светлините на къщата.

Намали още и накрая спря.

— Защо спираш? — попита Мелиса.

— Това не ми харесва — отвърна Форд.

— Какво имаш предвид?

— Прекалено много стаи светят.

— Там са само момчето и роботът.

— Точно това имам предвид.

Продължи бавно напред, като се оглеждаше за място, където да направи обратен завой. Откри малка полянка встрани от пътя, точно там, където започваше алеята, и спря.

— Какво ще правим сега?

— Мисля, че трябва да отидем до къщата пеша и да огледаме хубаво. — Извади двайсет и два калибровия револвер от жабката, отвори барабана, за да се увери, че е зареден, и го прибра в джоба си.

— Май си падаш по тези шпионски игрички?

Форд излезе от колата, без да каже нищо. Мелиса го последва.

Приближиха се до къщата внимателно. Форд надникна през най-близкия прозорец и бързо клекна.

— Какво става? — попита Мелиса.

— Един тип с пистолет пази жена, завързана за стол.

— О, господи! Къде е роботът?

— Не видях нито момче, нито робот.

— Това трябва да са онези брокери, за които спомена Дороти — каза Мелиса.

— Трябва да разберем колко души има в къщата.

Форд извади револвера. Заобиколи сградата, като вървеше приведен и надзърташе през всеки прозорец. По всичко изглеждаше, че в къщата има само двама души — завързаната за стола жена и мъжа, който я пазеше. Слаб дългокос тип, който крачеше нервно напред-назад и държеше четирийсет и петкалибровия си пистолет по начин, който подсказа на Форд, че няма никакъв опит в боравенето с огнестрелни оръжия.

Когато стигнаха задния двор, видя, че вратата към кухнята е отворена. Видя и следите по мократа трева, които тръгваха от вратата и продължаваха към хълма. Всичко подсказваше, че се е случило нещо ужасно.

— Има ли някой, освен тези двамата? — прошепна Мелиса.

— Не.

В далечината прозвучаха изстрели.

— Там са — прошепна Форд. — Но трябва да разберем какво става тук.

— Да — каза Мелиса. — Искаш ли да чуеш плана ми?

И му го изложи. Форд реши, че може да свърши работа.

Промъкна се безшумно през задната врата и се долепи до стената до вратата на дневната.

След миг Мелиса го последва — влезе и тръгна смело напред. Застана на прага и извика:

— Ей? Има ли някой?

Мъжът се обърна, вдигна пистолета и изкрещя:

— Коя си ти? Горе ръцете!

Мелиса отстъпи крачка назад и вдигна ръце.

— Ей? Какво става?

— Не мърдай! — продължи да крещи мъжът. — Коя си ти?

Тя отстъпи още крачка и отвърна:

— Съседка.

Направи нова крачка назад и мъжът я последва.

— Казах да не мърдаш! — изкрещя той. — Спри!

Форд изникна зад гърба му и с едно бързо и рязко движение измъкна оръжието от ръката му, като едновременно с това заби цевта на револвера си под ухото му.

Мъжът изпищя от ужас.

— Още един звук и си мъртъв — каза спокойно Форд и блъсна мъжа в дневната.

Даде пистолета на Мелиса и свали тиксото от устата на жената. Тя си пое дъх и изхлипа:

— Мъжът ми! Простреляха мъжа ми!

— Къде?

— В нашата къща! Помогнете ми!

— Адресът! Кажете ни адреса!

Жената го каза. Форд бързо свали останалата част от тиксото и я развърза. Тя се свлече на пода.

— Ранена ли сте?

— Обадете се в полицията… те преследват сина ми! Ще убият и сина ми! О, господи, обадете се в полицията! И повикайте линейка за мъжа ми!

Форд се обърна към мъжа, когото бяха пленили:

— Дай ми телефона си!

— Нямам телефон — отвърна мъжът.

Форд го претърси набързо. Нищо. Огледа се и видя телефон на пода до угасналия огън в камината. Грабна го и набра 911. Съобщи на диспечера за прострелян мъж и му даде адреса. После обясни какво се случва и на този адрес и поиска да изпратят линейка и патрулни коли.

Каза името си, след което се поколеба и добави:

— Уведомете и специален агент Спинели от ФБР.

Знаеше, че това ще им гарантира максимално бърза реакция от страна на полицията.

После се обърна към дългокосия мъж.

— Полицията ще пристигне след пет минути. Искам да ми кажеш какво става преди ченгетата да дойдат. Колко хора са замесени, кои са, къде са отишли…

Мъжът — трепереше от страх — не каза нито дума.

— Говори — заплаши го Форд — или ще ти се случи нещо много неприятно.

Мъжът продължаваше да мълчи.

— Къде е момчето? Джейкъб?

Мълчание.

Мелиса се намеси:

— Не го правиш както трябва. — Пристъпи напред и срита мъжа с всички сили в слабините. Той се присви и зави от болка, а тя скочи върху него и натика в устата му цевта на пистолета. Пъхна я толкова навътре, че мъжът започна да се дави.

— Говори или ще умреш! Броя до три. Едно…

Мъжът издаде някакъв нечленоразделен звук.

— Две…

Последваха нови нечленоразделни звуци, по-трескави и по-отчаяни. Очите на мъжа се подбелиха, ръката му заудря по пода.

— Три! — каза Мелиса, извади пистолета и стреля покрай главата му. Куршумът отнесе част от ухото му. После тя го възседна и насочи пистолета към челото му. — Говори!

— Ще говоря! О, господи! Не ме убивайте!

Мелиса бе успяла за секунди да превърне този мъж в плачещо и пелтечещо подобие на човек, обзето от неподправен ужас. Форд бе впечатлен.

— Момчето… — задъхано каза мъжът, — момчето взе робота и избяга.

— Кой го преследва? — попита Форд.

— Двама наемни убийци. Професионалисти. Киргизци. И Лансинг. Шефът ми. Моля ви… моля ви, не ме убивайте…

— Кога тръгнаха? — продължи Форд.

— Преди петнайсет минути.

— С какво са въоръжени?

— Наемниците имат пистолети. Със заглушители. Лансинг е с револвер.

— Кой си ти?

— Моро. Ерик Моро. Аз съм компютърен специалист.

В далечината прозвучаха още изстрели.

— Какво искат? Казвай веднага!

— Искат… искат робота.

— А момчето? Какво ще правят с момчето?

— Ще го убият.

Форд погледна Мелиса и каза:

— Ще тръгна след тях. Ти остани тук.

— Ще дойда с теб.

— А кой ще го пази тоя? — попита Форд.

— Аз — обади се жената, която бяха освободили. — Дайте ми единия пистолет.

— Знаете ли как да боравите с него?

— Да.

Форд й подаде двайсет и два калибровия. Вече чуваше полицейските сирени в далечината. Щеше да е истинска катастрофа, ако полицаите и агентите на ФБР го завареха тук. Знаеше какво ще се случи. Щяха да решат, че ситуацията е прекалено сериозна и трябва да бъде обсъдена внимателно, щяха да се обърнат за разрешение към шефовете си и да поискат подкрепа от хеликоптери и командоси. Щяха да отведат двамата с Мелиса в полицейското управление. А момчето вече щеше да е мъртво.

— Трябва да спасим момчето.

Форд излетя през задната врата. Мелиса хукна след него. Затичаха нагоре по склона и когато се озоваха на билото, се огледаха. На осемстотин метра от тях се простираше потънала в мрак долина — но между дърветата проблясваха лъчи на фенерчета. След миг проблеснаха и четири пламъчета, свидетелстващи за стрелба, и миг по-късно прозвучаха четири изстрела.

Отекна детски вик.