Дъглас Престън
Проектът „Кракен“ (52)

52.

Джипът — „Линкълн Навигатор“ — бе паркиран встрани от Френчманс Крийк Роуд, на няколкостотин метра от дългата лъкатушна алея, която водеше към дома на семейство Гулд. Моро си проправи път сред мокрите от дъжда храсти и се върна при колата. Качи се, взе кърпа и избърса водата от лицето и косата си.

— Всичко наред ли е? — попита Лансинг.

— Да, прекъснах тока и телефона.

— Видя ли някого?

— Бащата и майката са в дневната, запалили са свещи. — Моро продължи да се бърше.

Дъждът блъскаше по предното стъкло. Това не беше нормално! В Калифорния изобщо не би трябвало да вали! Призляваше му от притеснение. Бяха планирали операцията до най-малката подробност и към момента всичко вървеше според плана, но въпреки това Моро не успяваше да овладее страха си.

— Киргизците тръгнаха ли?

— Да. Влязоха през задната врата веднага след като прекъсна захранването и телефона.

Лансинг си погледна часовника.

— Ще им дадем десет минути, докато си свършат работата, след което влизаме и ние.

Тръпки побиваха Моро само при вида на двамата братя от Киргизия. Те бяха същински животни. Освен това бяха толкова грозни, направо противни с напомпаните си от фитнес мускули, сипаничави скули, тънки тъмни устни и лица като на Чингис хан. Обличаха се неизменно в черно. Трябваше да отидат на някое прослушване в Холивуд и да изиграят ролята на наемни убийци.

Моро се опита да укроти гласа на страха, на паниката дори, прозвучал в главата му. Всичко щеше да приключи след двайсетина минути и програмата щеше да е тяхна. Дороти. Всичко щеше да мине добре. Нищо нямаше да се обърка. Никой нямаше да пострада.

Десетте минути се точеха мъчително бавно. От мястото, където бяха спрели, не можеха нито да видят, нито да чуят нещо. Моро изпитваше панически страх, че ще прозвучат изстрели или писъци, но всичко бе тихо и спокойно.

Лансинг извади от жабката револвер с къса цев, провери го и го пъхна в джоба на якето си. После нахлузи на главата си чорап.

— Време е.

Моро неохотно нахлузи своя чорап.

Лансинг включи фаровете, изкара колата от скривалището й, подкара по пътя и свърна по алеята, която водеше към дома на семейство Гулд. Караше бавно, фаровете проблясваха на дъжда. Моро видя през прозореца подскачащите лъчи светлина на фенерчета, които се движеха в мрака, и приглушената светлина на свещи. Всичко изглеждаше тихо и спокойно.

Лансинг спря колата и слезе. Моро го последва с куфарчето си с инструменти и акумулаторно захранване. Както бяха планирали, киргизците бяха оставили отворена задната врата, от която се влизаше в кухнята. Минаха през нея и продължиха към дневната. Моро чу подсмърчане и хлипане.

Мъжът и жената бяха вързани с тиксо на два стола в трапезарията. Киргизците седяха в двата края на стаята с кръстосани на гърдите ръце. Но ръцете им не бяха празни — и двамата държаха пистолети с дълги широки дула. Заглушители.

Мъжът и жената бяха ужасени, по лицето на госпожа Гулд имаше засъхнали сълзи, а съпругът й седеше с отворена уста, явно изпаднал в шок. Жената беше по сутиен и хълцаше от страх. Лицето на мъжа бе ожулено и от едната му ноздра се стичаше кръв. Явно го бяха ударили по носа.

Моро извърна поглед. Поне момчето не си беше вкъщи.

Лансинг застана в средата на стаята и заговори с тих, спокоен, разумен глас:

— Дойдохме — заяви той, — за да приберем едно компютърно устройство. Нуждаем се от помощта ви, за да го намерим. Открием ли го, веднага си тръгваме. Никой няма да пострада. Ясно ли е?

И двамата кимнаха: изгаряха от желание да помогнат, на лицата им грейна искрица надежда. Лансинг винаги знаеше как да подходи, как да вдъхне доверие у хората и Моро виждаше как мъжът и жената търсят от него закрила от страховитите киргизци.

— А сега — продължи Лансинг, обръщайки се към мъжа, — моля, покажете ми къде е рутерът.

— Ей там — отвърна Дан с разтреперан глас, — на горната лавица. — И кимна към голямата система за домашно кино в дневната.

— Вземи го — нареди Лансинг на Моро.

Моро отиде дотам с фенерчето, откри рутера на горната лавица, изключи го и го взе. Никой не промълви нито дума, когато той отвори куфарчето си, извади от него лаптоп и акумулаторно захранване, включи рутера в него и го свърза с лаптопа. Седна на пода и почна работа. Миг по-късно откри нужната му информация, кликна върху 4:16 сутринта и откри идентификационния номер на нужното му устройство, свързано с айпи адреса по времето, когато бе изчезнала Дороти.

— Готово — каза той и прочете на глас идентификационния номер.

Лансинг отиде при него и хвърли поглед към екрана.

— Добре. А сега, господин Гулд… мога ли да ви наричам Дан?

— Да, разбира се.

— Добре, Дан. Сега, Дан, имаш ли представа на кое устройство принадлежи този номер? — попита Лансинг и прочете номера.

— Да. Имам. Това е процесорът, монтиран в един от прототипите на моя робот.

— А? Роботи? Правиш роботи?

— Да.

— Чудесно! И къде са тези роботи?

— В работилницата ми.

— И роботът, който търсим, също е в работилницата?

— Така мисля.

— Ще ни заведеш ли там, Дан?

— Да.

Лансинг се обърна към единия киргизец и нареди:

— Развържи го. А ти — обърна се към Моро — вземи инструментите си.

Киргизецът, когото Лансинг бе посочил, извади макетен нож и замахна небрежно, за да разреже тиксото, с което Дан бе вързан за стола.

— Ей, поряза ме! — възкликна Дан.

Мъжът не му обърна никакво внимание, а продължи да си върши работата. Дан се изправи. От едната му ръка течеше кръв.

— Тече му кръв! — разплака се жена му.

— Няма проблем — опита се да я успокои Дан. — Само драскотина.

Моро беше бесен от жестокостта, глупостта и непохватността на двамата братя. Сега пък се смееха. Като че ли това бе смешно. Запита се как все пак беше позволил на Лансинг да го въвлече в този кошмар.

— За колко робота става въпрос? — попита Лансинг.

— Десетина. И още десетина запечатани дънни платки.

— Да започнем с роботите.

Гулд започна да носи роботите — някои напълно готови, други без ръце или без крака — и да ги подрежда на масата.

— Отвори ги — каза Моро, — за да мога да прочета идентификационния номер.

Гулд разви с треперещи ръце панела, който покриваше торса на първия робот, и разкри процесора му. Моро надзърна с фенерче в ръка и сравни номера с този, който беше записал.

— Не! Следващият! — Божичко, виждаше как по крака на Гулд се стича кръв! Човекът трепереше целият. Тъпи киргизки копелета!

Изобретателят отвори всички роботи, но нито един от тях не съответстваше на номера в ръката на Моро. Бившият хакер погледна Гулд, който бе пребледнял и плувнал в студена пот.

— Възможно ли е да става въпрос за друго компютърно оборудване… да речем, дънната платка на някой от тези компютри?

— Не, не, техните процесори са „Интел Ксеон“.

— А други компютри в дома ви, мобилен телефон, електронно устройство?

— Не е възможно, тъй като този номер съответства на AMD FX 4300. Това е процесор, разработен специално за компютърни игри, който използвам за моите роботи. Това е много скъп процесор. Няма да го откриете в нито един лаптоп или мобилен телефон в тази къща.

— Да проверим тогава запечатаните дънни платки.

Гулд отвори с треперещи пръсти пакетираните платки и ги подаде на Моро. Отново без резултат.

— Много се бавим — каза Лансинг. — Явно пропускате нещо.

— Опитвам се да ви помогна! Кълна се! — Гласът на Дан трепереше. — Прегледахте всяка платка в работилницата. Проверихте ги до последната!

Моро обходи с фенерчето си всички лавици. Надзърна дори под масите и пейките. Нищо.

— Върни го в дневната — нареди Лансинг и киргизецът веднага изпълни заповедта. Дан изглеждаше замаян. Целият му крак бе подгизнал от кръв.

Киргизецът го заведе до стола и тъкмо се канеше да го завърже, когато Лансинг го спря с думите:

— Не си прави труда!

Отстрани на стола капеше кръв. Гулд като че ли щеше да припадне всеки момент.

Лансинг отиде до съпругата му, извади револвера си, дръпна петлето и опря дулото в главата й.

— Ако до шейсет секунди не ми кажеш къде се намира това устройство, ще дръпна спусъка.