Дъглас Престън
Проектът „Кракен“ (19)

19.

След вечеря Джейкъб Гулд се прибра в стаята си. Би трябвало да се заеме с решаването на квадратни уравнения и писането на есе върху романа „Сепаративен мир“ на Джон Ноулз, но вместо това се излегна на леглото си, пусна си „Колдплей“ и зачете Нийл Геймън.

Стресна го силно чукане на вратата. Изпъшка, но стана от леглото и отвори. Беше баща му — ядосан, но въпреки това с познатата на Джейкъб фалшива усмивка.

— Джейкъб, викам те от пет минути.

Вместо да отговори, Джейкъб свали слушалките и ги размаха безмълвно пред очите му.

— Човекът от агенцията за недвижими имоти е довел клиенти. Трябва да излезем за няколко минути. Ще отидем в работилницата.

— Не би ли трябвало да ни предупреждават?

— Явно са пропуснали.

Джейкъб нави слушалките около айпода и го пъхна в джоба си. Къщата им бе обявена за продан отдавна и по всичко изглеждаше, че посещенията на агентите по недвижими имоти няма да спрат. И все идваха тъкмо когато Джейкъб правеше нещо интересно.

— Хайде де, ела. Едва ли ще отнеме повече от половин час.

Джейкъб затвори книгата си и тръгна след баща си. Стаята му тънеше в безпорядък. От злополуката насам бяха престанали да го карат да чисти. Дали пък онези хора нямаше да се откажат да купят дома им заради разхвърляната му стая?

Докато вървяха по коридора към работилницата, Джейкъб чуваше пронизителния глас на брокера: „Цените ще се вдигат… Струва си парите… Е, има нужда от лек ремонт, разбира се… Всичко това обаче лесно може да се оправи…“

Майка му вече бе в работилницата — седеше на една пейка с ръце, скръстени на гърдите, заобиколена от лъскави тела на роботи, крака, глави, интегрални схеми, купища жици. Лицето й бе изпито, а косата вързана на конска опашка. Косъмчетата на тила й бяха щръкнали от статично електричество.

— Ще говоря с тази агенция — заяви тя с леден глас. — Не помня вече за кой път се случва това.

— По-добре да не го правим на въпрос — отвърна тихо баща му. — Пазарът е труден, а те проявиха голямо търпение. Не продадем ли къщата, банката просто ще… — Гласът му заглъхна.

Джейкъб усети студена болка да пронизва стомаха му. Реши, че не е в състояние да понася повече това, и попита:

— Може ли да ида с колелото до плажа?

— Написа ли си домашните?

— Как да си напиша домашните тук? Учебникът ми е в стаята.

— И случайно забрави да го вземеш? — попита баща му.

И все пак никога не му отказваха, не и след злополуката. Винаги отстъпваха. Както направиха и този път.

Джейкъб излезе през задната врата на работилницата, извади колелото от гаража и подкара по алеята. Мина покрай омразната табела ПРОДАВА СЕ и се спусна по Френчманс Крийк Роуд. Започна да набира скорост, понесе се все по-бързо и по-бързо, хладният въздух брулеше лицето му. Обикновено спускането по склона му помагаше да се почувства по-добре, но сега само му стана по-студено. Зави покрай фермата „Апанолио“ с нейните оранжерии и зеленчукови градини. Маверикс не беше далеч и нямаше да има проблем да стигне до скалите.

Насочи се към основния плаж. Продължи покрай парка, пресече шосето, слезе по булевард „Венис“ към паркинга, после по пътеката за плажа. Заряза колелото, щом стигна плажа, покатери се на близката дюна и седна да гледа залеза.

Оранжевият диск на слънцето тъкмо докосваше океана. Плажът бе почти безлюден, имаше високи вълни. Имаше и неколцина сърфисти в неопренови костюми. Джейкъб вдиша мириса на океана, на пясъка, долови слабия аромат на барбекю наблизо, вслуша се в крясъците на чайките.

Извади айпода, сложи си слушалките и пак си пусна „Колдплей“.

Точно тук двамата със Съли се срещаха почти всяка вечер преди Съли да замине. Това бе преди шест месеца и една седмица.

Слуша музика, докато светлината върху безкрайната повърхност на океана не помръкна. Усети как в душата му се надигат чувства, които не бе в състояние да опише с думи, но които навяваха усещане за самота и безсилие. Погледна сумрачния океан и си каза: „Едва ли ще е трудно“.

Със Съли бяха разговаряли по скайпа почти всеки ден, но вече се чуваха все по-рядко и по-рядко. Не можеше да си спомни кога са разговаряли за последно. Преди две седмици? Съли вече живееше в Ливърмор, почти на час и половина път. Достатъчно далеч, за да възпрепятства гостуванията му там, понеже баща му работеше и през уикендите, а след злополуката майка му вече не искаше да шофира. Въпреки това бе успял да посети Съли преди няколко месеца. С такова нетърпение бе очаквал това пътуване! А се бе оказало, че Ливърмор е грозен и горещ град, далече от океана, както и че със Съли почти няма за какво да разговарят. Бяха се отчуждили. Беше се почувствал толкова неловко онзи уикенд, че не повтори пътуването си до Ливърмор.

Слънцето бе залязло. Високо над хоризонта се виждаше оранжева диря, оставена от реактивен самолет. Синьо-черен сумрак забулваше океана. Останали бяха само двама сърфисти, далеч от плажа.

Джейкъб стана, отърси песъчинките от дрехите си, свали слушалките и ги нави около ай пода. Поколеба се, после внимателно остави айпода до колелото. Тръгна към водата, като се стараеше да не куца. Спря точно на границата, където пясъкът спираше вълните. Водата беше черна и студена. Наоколо нямаше никого. Вълните заливаха пясъка, попиваха в него, отдръпваха се, като оставяха пяна, и пак, и пак.

Кой щеше да е го е грижа? Никой. Кой щеше да тъгува? Никой. Може би само родителите му, но и това бе достатъчно тежко. Представи си ги как седят на дивана в дневната и плачат. Това го изпълни със задоволство. Сцената не му се стори особено реалистична. Щяха да го преодолеят. В училище нещата не вървяха — всъщност бяха пълен провал, а домът му се бе превърнал в същинска килия за мъчения, прикрита зад маската на фалшива ведрост. Всъщност на родителите му също не им пукаше. След злополуката го бяха оставили да прави каквото си иска, никога не проверяваха домашните му, не го караха да измие чиниите, оставяха го да си лежи в стаята и да играе видеоигри. И макар да му бе жал за тях, изпитваше и все по-силен гняв. Баща му бе толкова слаб, толкова глупав! Как можеше да му хрумне да му подари робот за „приятел“ и така да подчертае, че няма приятели? Ами майка му, която бе шофирала, когато катастрофираха, и която се бе отървала невредима? Другата кола ги бе ударила откъм неговата страна и му бе счупила крака. Нейният шофьор също се бе отървал без драскотина. Единствените му неприятности бяха свързани с обстоятелството, че бе карал пиян.

На никой не му пукаше за него. Всички щяха да изпитат облекчение. Всъщност той дори им правеше услуга.

Гневът го накара да действа. Тръгна по влажния пясък, там, където вълните умираха с глухо съскане. Водата нахлу в обувките и чорапите му. Той продължи навътре и навътре, докато не стигна над коленете. Пострадалият му крак го заболя от студеното и това му достави удоволствие. Продължи навътре, към леденостудените води, докато краката му не изгубиха досег с дъното, докато не се сля с черната вода и не се понесе навътре към океана. А после, тъкмо когато почувства как студът става непоносим, изведнъж отново му стана топло и Джейкъб се изпълни с онова неземно спокойствие, за което говореха всички. Спря да мърда крайниците си. Главата му потъна под повърхността и той разпери ръце. Почувства как тялото му потъва в топъл гостоприемен мрак.

А после настъпи суматоха и той усети как някой го дърпа, бута го, удря го. Чу крясъци, закашля се и повърна. Видя, че лежи на одеяло, проснато на плажа, а около него са се събрали изпаднали в истерия хора, усети как го вдигат и го носят към някакви мигащи светлини.

Изведнъж студът стана непоносим.