Дъглас Престън
Проектът „Кракен“ (61)

61.

Джейкъб лежеше в сламата, дишаше през устата и се ослушваше напрегнато. Дороти се бе свила до него. Дълго цареше пълна тишина и Джейкъб се изпълни с надежда, особено след като мъжете подминаха плевнята. Въпреки това обаче възнамеряваше да остане скрит цяла нощ, просто за всеки случай.

Малко по-късно обаче чу приглушени гласове. Като че ли пред вратата на плевнята стояха двама души и разговаряха тихо. Джейкъб тръпнеше в очакване. Гласовете замлъкнаха и той отново се изпълни с надежда, че са си отишли.

Изведнъж проехтя изстрел и той подскочи. Миг по-късно вратата се отвори със скърцане.

Бяха простреляли ключалката.

Сърцето му биеше лудешки; не смееше да си поеме дъх. Да, щяха да претърсят плевнята, но нямаше да проверят в сламата, нали? Чу стъпки — мъжете вече бяха влезли. После чу и гласовете им, докато оглеждаха, чу и тракането на различни предмети и машини, които отместваха, за да огледат по-добре. Каза си, че нямат причина да подозират, че е тук. Просто проверяваха наред. Щяха да огледат, но нямаше да разровят цялата слама, нали?

Макар че можеше да изстрелят няколко куршума за всеки случай. Веднага щом тази мисъл мина през главата му, осъзна, че най-вероятно ще направят точно това.

Почувства как Дороти стиска ръката му и разбра, че тя си е помислила същото.

Нямаше какво друго да направи, освен да чака и да се моли. И колкото и странно да му се струваше, Джейкъб започна да се моли, започна да се моли отчаяно и да дава на господ, ако той изобщо съществуваше, какви ли не обещания. Дори си взе назад онези думи — ако той изобщо съществува — и започна молитвите отначало.

Ослуша се. Онези двамата почти не разговаряха, но продължаваха да обикалят. Продължаваше да чува тракането или подрънкването на предметите, които преместваха. Колкото повече разсъждаваше Джейкъб, толкова по-ясно осъзнаваше, че сламата е може би най-очевидното скривалище. Трябваше да са пълни идиоти, за да не я претърсят. Или да стрелят в нея. Беше се заровил доста навътре, а те може би щяха да проверят само по периферията. Дълбоко в сърцето си обаче чувстваше, че ще претърсят цялата копа и ще го открият. Затрепери от страх, като си представи какво могат да направят с него. Щяха да го убият, разбира се. Вече бяха разкрили намеренията си. Трябваше да измисли някакъв план. Не успя обаче да се сети за нищо.

Стори му се странно, че животът му ще приключи по такъв начин.

Дороти отново го стисна за ръката. Този път не за да му вдъхне спокойствие, а само за да му покаже, че не могат да направят нищо повече. Всичко бе приключило.

И докато през главата му минаваха подобни мисли, някой започва да ровичка в сламата. Загребваше я и я отместваше встрани. Беше взел вила, забиваше я все по-навътре и по-навътре и отхвърляше сламата встрани.

Спря за миг, после каза със силен акцент:

— Ей, момче, излез!

Джейкъб мълчеше.

— Зная, че си тук. Излез.

Отново мълчание.

— Ще стрелям в сламата, ако не излезеш.

Джейкъб едва дишаше.

— Добре, стрелям. — Миг по-късно отекна силен пукот и Джейкъб почувства как през сламата минава нещо като вълна. Прозвуча втори изстрел, трети… Третият куршум мина на косъм от крака му. Джейкъб едва сподави писъка си.

Друг човек каза няколко резки думи на непознатия език и стрелбата спря.

Беше ли ранен? Май не. Истинско чудо! И трите изстрела го бяха пропуснали. Заповтаря бързо наум някакъв миш-маш от молитви и благодарности, макар да не можеше да си поеме дъх от ужас.

— Добре, момче, след като не излизаш, ще дойда да те измъкна.

Целият трепереше. Не можеше да повярва, че това се случва с него. Дали нямаше начин да ги разубеди? Защо да убиват едно дете? Та той беше само на четиринайсет. Не представляваше заплаха за никого. Нямаше да го застрелят веднага, нали? Щяха да видят, че е добро момче, и нямаше да го убият. Щеше да успее да ги разубеди.

Този път не последва окуражително стискане на ръката от страна на Дороти. Но той усети как роботът лекичко помръдва. Какво ли си мислеше тя?

Онзи продължаваше да загребва с вилата… и Джейкъб изведнъж видя ослепителен лъч светлина. Фенерче. А до фенерчето черно дуло, което сякаш го гледаше право в очите. Не видя нищо друго. Пистолетът се приближи още малко и Джейкъб зърна зад него блясъка в очите на мъжа. Видя и пръста около спусъка.

Седна и закри лицето си с ръка, сякаш за да се защити.

— Не! Моля ви, недейте! Аз съм дете!

Пръстът се присви около спусъка, очите на мъжа проблеснаха. Щяха да го убият веднага.

Дороти обаче изскочи изневиделица от сеното и се хвърли към лицето на мъжа. Той изкрещя и стреля, докато падаше, но не улучи. Дороти прескочи падналото му тяло и продължи да тича, докато мъжът се опитваше да се изправи. Втурна се след нея, изпусна фенерчето и се опита да я сграбчи. На светлината на фенерчето Джейкъб видя, че Дороти тича към отсрещната стена на плевнята, където имаше голямо електрическо табло с няколко шалтера.

Мъжът хукна подире й, но Дороти отново успя да му избяга. После спря точно пред таблото и се обърна, сякаш чакаше мъжът да я хване. И тъкмо когато той протегна ръце, за да я сграбчи, пъхна шипките на едната си ръка в контакта. Последва експлозия, придружена от фойерверк от искри. Мъжът изкрещя от болка, когато токовият удар го отхвърли назад. Ръцете и косата му горяха. Той се олюля и замаха с ръце, но така само разпространи огъня и върху дрехите си. Не спираше да пищи.

Смаяният Джейкъб погледна към мястото, където допреди миг бе стояла Дороти. От нея не бе останало почти нищо — само две горящи парчета пластмаса. Всички останали части или се бяха стопили, или се бяха превърнали в разкривени късчета метал. А там, където бяха паднали искрите, горяха миниатюрни огньове. Десетки. Накъдето и да се обърнеше, виждаше пламъци. Мъжът продължаваше да се мята в агония, в резултат на което подпали нови огньове. Гледката бе чудовищна. Убиецът пляскаше с ръце горящото си тяло, мяташе се, но пламъците продължаваха да го поглъщат и той се превърна в човешки факел. Крещеше от ужас.

Пламъците се разпростираха из цялата плевня.

Джейкъб прескочи обхванатия от пламъци мъж и се втурна през огнената стена. Косата му запука, но той успя да се измъкне невредим и изскочи през отворената врата. Зад него долетя крясък на същия непознат език и Джейкъб спря и се обърна. Видя втория мъж да тича към него и да стреля.

Джейкъб затръшна вратата, извади ключа от джоба си и едва тогава видя, че ключалката е простреляна. Видя до стената ръчна количка, изтика я пред вратата и я залости с нея.

Мъжът заблъска отвътре, закрещя, замоли се на чужд език. После стреля и навън полетяха тресчици. Джейкъб отстъпи назад, извън обсега на стрелбата. Прозвучаха нови изстрели и през вратата минаха още куршуми. Отчаяното блъскане разтърси количката, но тя издържа. Джейкъб чуваше тътена на огъня в сградата, видя и оранжевите пламъци, които озаряваха разположените високо прозорци. Иззад залостената врата долетяха пронизителни писъци. През дупката за патрона на вратата се провряха два пръста, заопипваха, задраскаха, търсеха начин да отворят. Между пръстите се стрелна огнено езиче и те изчезнаха обратно вътре. Писъкът премина в друг звук, наподобяващ ръмжене на диво животно, последван от сподавено кашляне. После настъпи тишина. Миг по-късно през дупката във вратата изскочи огнен език и цялата врата избухна в пламъци.

Джейкъб побягна, обзет от ужас. Чу пукот на стъкло и се обърна. Прозорците в горната част на плевнята се пръскаха от горещина, пукотът беше като артилерийска канонада и през отворите изригнаха буйни пламъци.

Последва втора, по-мощна експлозия и покривът на плевнята рухна, а мястото му мигом бе заето от огнена гъба, която запрати топка от пламъци към небето и освети всичко по-ярко от ден. Джейкъб заслони лицето си с ръка. Вече цялата плевня гореше, пламъците бушуваха с рев като на ракетен двигател, а към висините се устреми същинско торнадо от искри.

Джейкъб побягна от страховитата жега и се скри зад един пикап. Умът му сякаш бе спрял да функционира.

Нямаше представа колко дълго е останал свит там, но сградата продължаваше да гори, а после — най-после — огънят започна да стихва и умът му излезе от вцепенението.

Джейкъб се разплака.

— Джейкъб?

Джейкъб се обърна. От мрака бе изникнал непознат мъж. Висок, с вратовръзка. Лицето му бе студено, сурово. В празните му, сякаш безжизнени очи танцуваха отразени пламъчета. Но още по-страшно гледаше дулото, насочено към Джейкъб.

Джейкъб го зяпна. Нищо не разбираше.

— Ще ми помогнете ли?

— Къде е роботът? — попита мъжът.

Джейкъб опита да се изправи.

— Не мърдай и отговаряй на въпросите ми.

— Там… вътре.

Вече нямаше „там… вътре“. Имаше само един голям огнен стълб.

— Вътре? Изгоря ли?

Мъжът се прицели в челото му.

— Не! — извика Джейкъб. — Не, моля ви! Не ме убивайте! Аз съм дете!

И затвори очи.

Прозвуча изстрел и Джейкъб трепна. Но не почувства никаква болка и миг по-късно отвори очи.

Мъжът лежеше на земята. От мрака изскочиха още двама души — висок мъж и изцапана с кал руса жена. Жената се втурна към него, прегърна го и възкликна:

— Дороти мъртва ли е?

Джейкъб кимна и заплака. Жената също.

Плачът им донесе огромно облекчение.