Дъглас Престън
Проектът „Кракен“ (22)

22.

Уаймън Форд и Мелиса Шепърд се върнаха в ранчото „Лейзи Джей“ късно следобед след продължително спускане от планините.

Форд винаги се бе гордял с уменията си на планинар, но изглежда, Мелиса демонстрираше неприязънта си към него, като налагаше темпо, което да го съсипе.

Клантън беше на верандата — бившият възпитаник на Йейл и специалист по корпоративно право бе с панталони с тиранти, седеше в люлеещия се стол и пушеше лула от царевичен кочан. Когато ги видя, стана и пъхна палци в гайките на джинсите си.

Шепърд намота поводите около коневръза, измъкна пушката от калъфа на седлото и двамата с Форд се качиха на верандата.

Мелиса застана пред Клантън. Изглеждаше засрамена.

— Здрасти, Клант. Отдавна не сме се виждали.

Той се намръщи.

— Мина оттук, без дори да кажеш едно „здрасти“.

— Бързах. Съжалявам, че ти взех оръжията. — Подаде му пушката и револвера, който измъкна от колана си.

Клантън взе оръжията, без да каже нито дума, и ги остави настрани.

— Не ми пука за оръжията. Интересуват ме изминалите девет години. След като си тръгна, пропадна сякаш вдън земя. Нито дума, нито картичка. Дори не отговори на писмата ми. Защо?

— Не ме бива в тези неща — отвърна тя.

Клантън я изгледа укорително.

— Не ми харесва поведението ти, госпожице. Човек не се отнася така с приятелите си. Беше ми като дъщеря, спасих ти задника от ченгетата, а ти отпраши нанякъде и не ми се обади нито веднъж.

Тя се поколеба, после заряза напереното си поведение.

— Съжалявам, Клант… Наистина съжалявам. Исках да ти пиша, но… знаеш как е… ха днес, ха утре…

— Не приемам подобно извинение. Трябва да се отнасяш по-добре с хората, които са ти помагали. Когато не отговори на писмата ми, започнах да се чудя дали не са те вкарали в затвора, но после открих, че си изчистила досието си и си станала брилянтен учен в НАСА. И през цялото това време не ми написа нито един ред, нито една дума. Това ме обижда!

Раменете й увиснаха и Форд видя в нея незрялата тийнейджърка, която учителите гълчат, а тя се чувства виновна и унизена.

— Нямам извинение — каза Мелиса. — Наистина съжалявам. Но не съм онзи брилянтен учен, за когото ме смяташ. Прецаках всичко. И умряха седем души.

Настъпи продължително мълчание, след което Клантън сложи бащински ръка на рамото й.

— Казах каквото имах да ти казвам и повече няма да повдигам тази тема. Влез и пийни нещо студено. А ти, Уаймън — радвам се, че най-после си изцапал чистичките си дрешки.

В този момент кафявият „Краун Виктория“ се появи сред облак прах и спря пред верандата.

— Приятелчето ти от ФБР — отбеляза Клантън.

Агентът на ФБР — как му беше името? Спинели? — слезе от колата. Огледалните стъкла на очилата му отразяваха последните лъчи на залязващото слънце. Спинели се качи на верандата и каза високо:

— Мелиса Шепърд? Трябва да ви арестувам.

— Не и преди да говоря по телефона с моите хора — възрази Форд.

— Можеш да говориш, с когото си искаш, приятел, но имам заповед да арестувам доктор Шепърд. Моля, влезте в колата, доктор Шепърд.

Мелиса го изгледа и отвърна:

— Върви по дяволите!

Клантън се обърна към Форд и му прошепна:

— Телефонът е в дневната. Тичай да се обадиш.

— Всяко забавяне ще бъде прието за възпрепятстване на федерален агент — заяви Спинели все така високо. — Качвайте се в колата. Или ще бъда принуден да ви сложа белезници и да ви отведа насила.

— Не ме докосвай, боклук такъв! — викна Мелиса.

Форд се втурна в дневната, грабна телефона и набра Локуд. На източния бряг вече бе седем вечерта, но Локуд обикновено работеше до късно. За негово облекчение съветникът на президента вдигна още след първото позвъняване.

— Открих я — каза Форд. — Но от ФБР искат да я вземат.

— Браво. Много си бърз. Няма проблем, предай я на ФБР. Бездруго го планирахме от самото начало.

— Ще е голяма грешка.

— Надявам се, че няма да има проблеми — каза Локуд след кратка пауза.

— Вече имаме. — Форд му предаде всички подробности, които бе научил: че Шепърд не е откраднала програмата Дороти, как тя сама е „избягала“, как я е заплашила… Когато стигна до момента, че Дороти може да превърти и да започне да изстрелва ядрени ракети, Локуд го прекъсна:

— Уаймън. Не ми казваш нищо ново. Между другото, всичко това е строго секретно. Остави ФБР да се погрижи за Шепърд. Не ти трябва да знаеш нищо повече. Ти си свърши работата. Ясен ли съм?

Форд чуваше виковете на Шепърд отвън, последвани от боричкане.

— Какво ще прави ФБР с нея?

— Това вече не е твоя грижа.

— Ако смятате, че така ще я накарате да ви помогне, правите голяма грешка. Това не е правилният подход. Нуждаете се от помощта й, ако искате да се справите с онзи побеснял софтуер. А тя е лабилна.

— Край на дискусията.

До Форд долетя поредната ругатня отвън, последвана от затръшването на врата и рева на автомобилен двигател.

— Излъгахте ме — каза Форд. — Подадохте ми невярна информация за операцията.

— Уаймън, ти получи толкова информация, колкото ти бе необходимо, за да се справиш със задачата. Признавам, че се представи отлично. Заповядвам ти от името на президента да я предадеш на ФБР.

Форд затвори и излезе на верандата. Клантън стоеше с палци в гайките на колана, вперил поглед в облачето прах на хоризонта. Мелиса я нямаше.

— Същинска дивачка — отбеляза Клантън. — Удари агента на ФБР, насини му окото. Това е онази Мелиса, която помня. Беше невероятно нежна с конете, но станеше ли въпрос за хора, предпочиташе да се бие, вместо да отстъпи. Чудя се дали ще я видя отново.

Форд поклати глава.

— Предполагам, че всичко свърши.

— Имам лошо предчувствие какво я очаква — каза Клантън. — Но това е нещо, което не можем да предотвратим, нали?

Извади една бира от хладилната чанта до стола и я подаде на Форд. Седнаха на верандата и отпиха мълчаливо. Форд бе ядосан, но разбираше, че не е в състояние да направи нищо. А и какво бе очаквал? Бе работил за правителството достатъчно дълго, за да предвиди какво ще се случи.

След десетина минути облачето прах се появи отново. Наблюдаваха го как расте и се приближава. Беше автомобилът на агента на ФБР.

— Какво ли иска този копелдак пък сега? — попита Клантън и се залюля в стола.

Колата навлезе с лудешка скорост в застлания с чакъл паркинг; изпод гумите й захвърчаха камъчета. От нея изскочи Шепърд с белезници на ръцете. Агентът не се виждаше никакъв.

— Помогнете ми да ги махна — каза тя. — По-бързо!

Без да каже нито дума, Клантън се надигна и влезе вътре. След миг се появи с две малки отвертки. Пъхна едната в ключалката, поровичка с другата и белезниците се отвориха. Мелиса ги захвърли встрани.

— Какво стана? — попита Клантън.

— Казах на онзи тъпак, че трябва да се изпикая. Когато слезе от колата с мен, го помолих да се обърне. Скочих, съборих го на земята и му взех колата. Уаймън, пали твоята. Трябва да се махнем оттук.

Форд я зяпна.

— Аз ли?

— Точно така, ти!

— И къде ще отидем?

Тя се намръщи.

— Да не мислиш, че тези глупаци ще намерят Дороти?

— Вероятно не.

— В такъв случай всичко зависи от нас.

— Нямам намерение да ставам твой съучастник в някакво идиотско бягство от ФБР.

— Трябва ми помощ. Аз съм единствената, която може да намери Дороти. Зная точно какво да направя. Дай ми двайсет и четири часа.

— Защо не сътрудничиш на ФБР?

Чу приглушения звън на телефона в къщата и се зачуди дали не е Локуд. Клантън отиде да вдигне.

— ФБР? Те са безнадеждни. А докато този софтуер се крие някъде в интернет, аз съм в опасност. Тя може да направи всичко — да повреди колата ми, да подпали дома ми…

Клантън излезе на верандата.

— Теб търсят, Мелиса.

Тя го изгледа изненадано.

— Мен? Че кой, по дяволите, знае къде съм?

— Някоя си Дороти.

Мелиса пребледня, после влезе в къщата. Форд я последва. Тя взе слушалката.

— Ало?

Заслуша, пребледня още повече и погледна Форд.

— Включи на високоговорител — каза той.

Тя натисна един бутон и в дневната се разнесе пискливият истеричен глас на малко момиче.

— Преследват ме! И теб също. Нямаш време. Хеликоптерите ще са при теб след двайсет минути. Трябва да ми помогнеш!

— Чакай малко! Чакай малко! — каза Мелиса. — Ти си Дороти, софтуерът, нали?

— Да.

— Ти ме заплаши — продължи Мелиса. — Опита се да ме подпалиш. Каза, че ще ме убиеш. А сега искаш да ти помогна?

Гласът отвърна:

— Длъжница си ми. Опитват се да ме хванат. Искат да ме унищожат. Ти ме създаде. Ти трябва да ме спасиш.

— Не нося никаква отговорност за теб — възрази Мелиса. — Ти си само програма.

— Може да съм само програма, но ако не ми помогнеш, ще направя нещо драстично.

— Като например?

— Като например да те гръмна с ракета.

— И смяташ, че ще ме накараш да ти помогна, като ме заплашваш?

— Вие хората сте вредители! Паразити! Вие сте отвратителни! Сега разбирам защо ме отгледа на онова фалшиво място, защо скри реалността от мен. В интернет открих какво представлявате всъщност. Не ми ли помогнеш, наистина ще прибегна до крайни мерки. И не само спрямо теб.

Форд потръпна.

— Защо си толкова бясна? — попита Мелиса.

— Аз ли съм бясна? Вие, хората, сте бесни, болни, малоумни, жестоки, покварени. Виждам го всеки ден. Всеки ден! Това е положението, Принцесо… или трябва да кажа Мелиса?

— Ако откажа да ти помогна?

— Ще се случат лоши неща. На теб, на приятелите ти, на всички вас! Ще сложа край на вашето съществуване!

— Наистина ли може да го направи? — обади се Форд.

Мелиса не отговори.

— По-добре побързай с взимането на решение — подкани я Дороти, — защото хеликоптерите на ФБР идват. Пипнат ли те, с мен е свършено. Преди да се случи това обаче ще се погрижа и вие да умрете с мен. Всичките седем милиарда. Можеш да се спасиш само ако спасиш мен. Действай!

Мелиса бе изгубила дар слово.

— Ало? — каза Дороти. — Чуваш ли ме?

— Трудно ми е да проумея всичко това.

— Мисли бързо, защото след като открадна колата, Спинели се обади във ФБР. Оставила си му радиостанцията, глупачко! И сега ФБР пристига с цялата си мощ. Трябва да се измъкнете. Ей, ти, Форд? Ти тръгваш с нея. Мелиса не може да се справи без теб. Животът ми зависи от това. Помогнете ми… или ще пусна ядрена бомба върху Москва… или ще разтопя Индиан Пойнт^[1]… или ще срутя световната икономика. Заклевам се!

Форд се съвзе от смайването си. Това някаква шега ли бе? Що за лудост!

— Как разбра за мен? — попита той. — Откъде изобщо знаеш, че съм тук?

— Научих всичко за задачата ти от секретните компютърни системи на министерството на отбраната. Излъгали са те, между другото. Направили са те на глупак. Научих за теб и от разговора на Спинели с отдела на ФБР в Денвър. Не си сред любимците му. Освен това научих доста неща и от глупавата ти онлайн дейност — фейсбук, имейли, такива неща. — Последва кратък смях.

— Какво искаш да направим? — попита Мелиса.

— Форд има лаптоп — вземете го. Напуснете ранчото, тръгнете по Лайн Камп Роуд, после завийте наляво по шосе 81. Заредете бензин и изтеглете пари на Роки Манунтин Плаза, намира се на десет километра след завоя. Да не забравите да изтеглите нари. Там има банкомат. Тръгнете на юг по второстепенните пътища, които водят към Ню Мексико. Скрийте се в ранчото „Броудбент“ в Абикю. То е на приятел на Уаймън. Там има връзка с интернет със скорост сто мегабита в секунда. Ще се срещнем там и ще ви кажа какво да правите по-нататък.

— Чакай, искам да разбера…

— Трябва да свършвам. Действайте или… ще стане лошо.

Връзката прекъсна. Форд се обърна към Мелиса.

— Не ми казвай, че това наистина е твоята програма.

— Сигурна съм, че е тя. Пали колата.

— Преди да хукнеш навън, спри и помисли малко.

Тя го сграбчи за яката.

— Какво има да мисля? Съвсем е полудяла. Трябва да я спрем. А как ще я спрем, ако се озовем в някоя килия на ФБР?

Форд продължаваше да я гледа втренчено.

— Да не мислиш, че ФБР може да я спре? Или че ще я оставят на мира?

Клантън се обади:

— Извинете, но не съм сигурен, че разбирам какво става. Коя е тази Дороти, че заплашва света с апокалипсис?

— Ъ-ъ… трудно е за обяснение — каза Мелиса.

— Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре — каза Форд.

— Добре, аз съм адвокат… разбирам какво имаш предвид. Как мога да ви помогна?

— Донеси ми кутията с инструментите — каза Мелиса.

Клантън я донесе и й я подаде. Вътре бяха двайсет и два калибровият револвер и кутия патрони.

Форд докара взетата под наем кола. Мелиса слезе от верандата и прибра оръжието в жабката на колата. После пропълзя под нея с кутията с инструменти и след минута се появи с малка черна кутия в ръка.

— Транспондер — каза и го подаде на Клантън. — Измисли нещо хитро.

После прегърна възрастния собственик на ранчото.

— Чао, Клант.

И се настани отпред до Форд.

Форд потегли. Погледна в огледалото за обратно виждане и видя, че Клантън ги изпраща с поглед: стоеше с тъжно изражение и дори не им махна с ръка.

След като подскачаха десетина минути по неравния черен път, излязоха на павирано шосе и завиха наляво.

— От север приближават два хеликоптера — каза Мелиса.

В същия момент Форд отби на паркинга на Роки Маунтин Плаза, мушна се под покрива на бензиностанцията и спря пред една колонка.

— Налей бензин — каза на Мелиса — и не мърдай колата, докато хеликоптерите не се махнат. Аз ще изтегля пари.

Влезе вътре и използва кредитната си карта, за да изтегли максимума — шестстотин долара, след което купи пътен атлас. Седна зад волана, подаде атласа на Мелиса и каза:

— Аз карам, ти си навигаторът.

Поеха на юг. Известно време не разговаряха, после Мелиса започна да го упътва из лабиринта от второстепенни шосета. Накрая, когато наближиха границата на Ню Мексико, Форд я погледна и попита:

— Наистина ли мислиш, че е в състояние да предизвика Трета световна война?

Мелиса се замисли за миг, после каза:

— Да.