Дъглас Престън
Проектът „Кракен“ (17)

17.

На следващата сутрин Форд тръгна по планинската пътека, която се виеше покрай езерото Комо. Вървеше пеша, хванал поводите на натоварения с храна и оборудване за къмпинг Редбоун. Клантън му бе помогнал да оседлае и да натовари коня и му бе показал как се връзва диамантен възел. Между другото, връзването наистина се бе оказало трудно. Повториха го няколко пъти, докато конят не изгуби търпение и не започна да подскача на място, а двамата с Клантън не плувнаха в пот. „Ще е истинско чудо — каза си Форд, — ако успея да натоваря и завържа по същия начин всички тези неща, когато дойде време да сляза от планината“.

Маршрутът му до езерото Комо минаваше по черен път, напълно проходим за джип. От езерото нататък, беше му обяснил Клантън, пътят преминавал в козя пътека, която след време изчезвала напълно сред голите скали и сипеи на височина над три хиляди и петстотин метра.

Слънцето изгря малко след като потегли. Пътеката се виеше в подножието на планините, след което навлезе в живописна ледникова долина. Пиниите постепенно отстъпиха място на борове, трепетлики и накрая на смърчове. След около два часа Форд стигна езерото Комо с неговите девствени тюркоазени води. Беше на височина три хиляди и петстотин метра, заобиколено от пасища, смърчове джуджета и снежни върхове. Въздухът бе студен, имаше дъх на лед.

Форд реши да спре за почивка, а също и за да хвърли едно око на картата. Долината продължаваше леко нагоре, пътят минаваше покрай още няколко ледникови езерца, преди да свърши край последното, наречено Кратерно и разположено на почти три хиляди и деветстотин метра.

Форд бе проучил околностите подробно и точно затова бе избрал за лагер Кратерното езеро. То бе съвсем малко, разположено високо над линията на дърветата, сгушено в дъното на долчинка, която наподобяваше широка купа. Билата и върховете, които го заобикаляха, оформяха нещо като гигантски амфитеатър, създаден от природата. Форд имаше чувството, че се намира на сцената на римски колизеум.

Ако Мелиса Шепърд се укриваше в тази част на планината, непременно щеше да го забележи.

Форд поведе натоварения кон по неравната пътека към по-високата част на долината. Имаше достатъчно опит с коне в резултат на едно разследване под прикритие в Аризона, с което се бе заел преди няколко години, за да знае, че не ги харесва. И те не го харесваха. Редбоун не правеше изключение — заговореше ли му Форд, конят започваше да присвива уши от раздразнение.

Превалиха билото, спуснаха се в следващата долина и пред тях се ширнаха две смайващо красиви ледникови езера. На картата на Форд бяха отбелязани като Сините езера и тюркоазеният им цвят бе толкова чист, толкова наситен, че чак очите го заболяха. Двамата с Редбоун се намираха високо над линията на дърветата. Тъкмо минаваха покрай Сините езера, когато жребецът започна да му създава проблеми. Явно бе жаден, искаше да пие и затегли поводите към водата. Форд ги дръпна рязко, изруга и го накара да чака. Животното продължи да упорства, а Форд изруга отново, като този път повиши тон и гласът му отекна из околните склонове.

Когато стигнаха другия край на езерото, позволи най-сетне на Редбоун да пие, но демонстрира неудоволствието си чрез тирада обидни думи. Животното явно не бе свикнало да го ругаят, защото хвърли няколко къча, когато Форд се опита да го поведе по-нататък. В резултат си спечели нов порой ругатни.

Продължиха. Пътят вече се виеше по стръмни скалисти склонове — едва ли бе по-широк от козя пътека — и от време на време пресичаше скалисти сипеи. Пътеката свършваше край Кратерното езеро, което Форд бе избрал за лагер. Той продължи да гълчи коня всеки път, когато той се опитваше да спре и да отскубне туфа трева.

Когато стигнаха Кратерното езеро, Форд беше безкрайно ядосан на коня, а и Редбоун му отвръщаше със същото, като присвиваше уши и оголваше зъби. Форд го върза до една канара, около която нямаше нито дървета, нито храсти. Специално подбра мястото така, че да се вижда отдалеч, след което разтовари багажа.

Това му донесе нови неприятности. Сега Редбоун искаше да пасе, но Форд го задърпа и почна да го ругае. Накрая все пак му позволи да попасе, но го остави завързан за дълго въже, докато разпъваше палатката.

Мястото бе изпълнено със сурова красота — пусто, студено, брулено от ветровете. В сенките на канарите бе навалял сняг, а бреговете на езерото бяха покрити с тънка кора лед. От всички страни се издигаха скали и сипеи, които завършваха с остри назъбени върхове.

Високо над тях се извисяваше Бланка Пийк, четвъртият по височина връх в Колорадо. Далеч наляво се издигаше огромната пирамида, известна като Елингуд Пойнт. А зад него бе Литъл Беър, чието подножие бе осеяно с остри назъбени канари. Неслучайно го смятаха за един от най-трудните за изкачване четирихилядници. Форд се бе озовал в дъното на нещо като купа, но с гигантски размери.

Запали огън и си приготви късен обяд от рамен, японски оризови спагети с месо, водорасли и лук. В интерес на истината, всичко това се появи от едно пликче, в което продуктите бяха сведени до дребни трохички, сред които се открояваха няколко по-едри парчета телешко. В този момент конят се оплете в прекалено дългото въже, за което го бе завързал Форд. Той отиде при него и докато го разплиташе, започна да вика и да ругае. Размахваше ръце и крещеше така, че гласът му отекваше от планинските ридове. Дори взе една тояга и заплаши коня с нея. Животното, очевидно стреснато, също се включи в шоуто и започна да се изправя на задните си крака и да цвили пронизително, докато Форд скъсяваше въжето.

Когато приключи с това, Форд потърси подходящо място, на което да разиграе кулминацията на тази драма, и бързо откри онова, което търсеше, на завет между две огромни канари.

Трябваше да събере сили за онова, което му предстоеше да направи. Развърза единия повод и го сгъна на две, като по този начин получи нещо като камшик. Върна се на мястото, на което бе оставил Редбоун да пасе оскъдната трева, и започна да му крещи отново и да го обвинява, че пак се е заплел във въжето. Заплаши го гръмогласно и вдигна камшика във въздуха. После, като продължаваше да крещи, отведе Редбоун на закътаното място между скалите и започна да го налага безмилостно, като не спираше да ругае.

В интерес на истината не удари коня нито веднъж — всичките му удари се стоварваха върху съседната канара.

Когато шоуто свърши, Форд отиде до палатката си, легна в спалния си чувал и се престори, че спи.

Тя не закъсня. След малко се разнесе звук от цепене на плат и едната стена на палатката бе срязана от нож с опасно острие. Миг по-късно русокоса амазонка притисна врата на Форд към земята и опря в главата му двайсет и две калибров револвер.

— Копеле такова! Заслужаваш да те гръмна още сега! — каза тя и запъна ударника.

— Здравей, Мелиса — отвърна Форд.