Дъглас Престън
Проектът „Кракен“ (43)

43.

Уаймън Форд и Мелиса Шепърд шофираха цяла нощ, дванайсет часа без почивка.

Докато караше по едно пусто шосе в Западна Аризона, Форд видя в огледалото за обратно виждане патрулен автомобил, който ги настигаше бързо. Погледна скоростомера, но той показваше стойността, поддържана от темпомата — сто и десет километра в час, тоест десет под ограничението. Заля го паника: вероятно колата бе обявена за открадната.

Патрулният автомобил се изравни с тях и полицаят му махна през прозореца да отбие и да спре.

— Мамка му! — изпъшка Мелиса. — Загазихме!

— Остави на мен — каза Форд, даде мигач и отби вдясно. Имаше пътен знак, на който пишеше ИЗХОД РЕДБО, макар да не се виждаше и следа от град, а само пустинята на Западна Аризона, осеяна с високи кактуси, над които трептеше мараня.

Патрулната спря до него, но под ъгъл. Отстрани на колата имаше голям знак с надпис: ОКРЪГ МОХАВЕ, ШЕРИФ.

Форд изключи двигателя и зачака. Когато шерифът излезе от колата, на Форд направо му призля. Приличаше на полицай от някой роман на Стивън Кинг: слънчеви очила с огледални стъкла, обръснат череп и огромно бирено шкембе. Месестите му ръце нагласиха колана, от който висяха полицейска палка, електрошок, лютив спрей и белезници. На петлиците имаше три звездички. Не беше обикновен патрулен полицай.

Мъжът приближи и когато Форд свали прозореца, опря ръце на рамката.

— Книжката и талонът — прозвуча безизразният му глас.

Форд отвори жабката и извади регистрационния талон на колата. Погледна името и адреса и ги запамети: Роналд Стивън Прайс, Делгадо стрийт №634, Санта Фе. Подаде талона на полицая и отправи молитва към небесата с надеждата колата да не е обявена за открадната.

— Шофьорска книжка?

— Господин полицай, със съпругата ми прекосяваме страната и колата ни бе разбита и ограбена в Ню Мексико. Взеха портфейлите, личните ни карти, шофьорските книжки… всичко.

Мълчание.

— Име и адрес?

Форд бързо каза името и адреса на Прайс.

— Уведомихте ли полицията за кражбата?

— Не, нямахме време. Много бързаме. Разбирате ли, майка ми е в болница, умира от рак. Искаме да пристигнем преди… преди… — Форд имитира сподавено хлипане и остави изречението недовършено.

— Изчакайте в автомобила.

Форд проследи с поглед шерифа, който се върна при колата си. През отворения прозорец нахлуваше горещ въздух, над асфалта трептеше мараня. Изминаха десет минути, през които Форд виждаше как шерифът говори по радиостанцията, но не чуваше какво казва. Накрая той се върна със същата наперена, арогантна дори походка.

— Господин Прайс, излезте от колата.

Форд излезе в убийствената жега. Осъзна, че не е бръснат, че дрехите му са измачкани, а тялото му излъчва не особено приятна миризма. Полицаят го огледа, после попита:

— Господин Прайс, съпругата ви има ли шофьорска книжка?

— Има. Но я откраднаха, нали ви казах.

— В такъв случай ще трябва да оставите колата си тук и да ме придружите до града. По-късно ще изпратим пътна помощ да вдигне автомобила ви.

— Но… какво сме направили?

— Не сигнализирахте. И управлявате автомобил без шофьорска книжка.

— Искате да кажете, че съм сменил лентите, без да дам мигач?

— Да.

Форд бе сигурен, че не е пропуснал да даде мигач, но се бе озовал в ситуация, в която не можеше да докаже нищо: неговата дума срещу тази на полицая. Все пак изпита огромно облекчение, че не го арестуват за кражба на кола. Все някак си щеше да се справи с този проблем.

— Вместо да викате пътна помощ, не може ли някой да дойде и да я подкара?

— Не.

— Колко струва пътната помощ?

— Ще получите сметката, когато му дойде времето.

— Колко далеч е градът?

— Осем километра.

Двамата с Мелиса се настаниха на задната седалка на патрулния автомобил. Изглеждаха жалка картинка. Полицаят затвори вратата на Мелиса, заобиколи отпред и се настани зад волана със завидна ловкост предвид телосложението му. Потеглиха по шосето, което водеше към Редбо, Аризона. По време на десетминутното пътуване никой не проговори.

Когато най-после се озоваха в градчето, Форд установи, че то изглежда дори по-зле от онова, което си бе представял: ниски занемарени сгради, напукан асфалт, който сякаш се топеше от жегата, купища боклук, найлонови торбички, запратени от вятъра срещу телените огради, където да се веят шумно и при най-малкия полъх. Полицаят спря пред ниска ламаринена постройка с табела, на която пишеше: ОКРЪГ МОХАВЕ, ШЕРИФ, УЧАСТЪК РЕДБО. А до него: ЦЕНТЪР ЗА ЗАДЪРЖАНЕ ПОД СТРАЖА, РЕДБО. Втората сграда бе много по-голяма, тухлена, построена съвсем наскоро. Всъщност явно бе най-голямата и най-представителната сграда в целия град. Дори районът около нея бе облагороден с посадени неотдавна дървета и цветни лехи.

Шерифът излезе от колата и им отвори вратата.

— Последвайте ме, моля.

Излязоха навън в убийствената жега и го последваха в климатизираната сграда, в която бе точно толкова леденостудено, колкото непоносимо горещо бе навън. Мястото имаше доста потискащ вид — рецепцията например бе скрита зад прозрачни непробиваеми за куршуми пластмасови панели, които очевидно трябваше да осигурят защита на доста немарлива на вид рецепционистка и полицай с типичната за малко провинциално градче външност.

Минаха през врата с електрическа ключалка и се озоваха в занемарено помещение, в което регистрираха задържаните. На очуканите и издраскани дървени столове седяха мъже с вид на дребни наркодилъри, хулигани и нелегални имигранти.

Полицаят се обърна към Шепърд и каза:

— Вие сте свободна, госпожо.

— А какво ще правите със съпруга ми?

Ченгето не си направи труда да отговори, а продължи да върви, като само кимна на Форд да го последва.

Форд обаче не помръдна.

— Бих искал да разбера какво става, господин полицай — каза той, като полагаше огромни усилия да се държи любезно.

Полицаят спря, обърна се бавно към него и Форд видя отражението си в слънчевите му очила.

— Неправомерното управление на автомобил е сериозно престъпление в Аризона — каза полицаят. — Ще трябва да ви задържа до изслушването от съда, тъй като виждам, че не сте тукашен и следователно съществува опасност да се укриете.

— И кога ще е това изслушване?

— Утре.

— А не можете ли да ме освободите под гаранция?

— Това ще реши утрешното изслушване. Тогава съдът ще определи дали да ви пусне под гаранция, или не.

Форд се обърна към Мелиса:

— По-добре ми намери адвокат.

Извади всичките си останали пари и ги пъхна в ръката й.

Полицаят го бутна към задната врата и после го поведе по коридора, който водеше към съседната, далеч по-представителна сграда. Минаха покрай няколко комфортно обзаведени кабинета с дървена ламперия, след което ченгето го преведе през друга врата, а оттам — в нов коридор с метални клетки, пълни с хора. От едната страна имаше кабинет с метално бюро, зад което седеше друг полицай.

— Седнете.

Форд седна и полицаят зад бюрото — съсухрен слаб мъж с оредяла коса и хлътнали небръснати бузи, го регистрира. Когато приключиха с формалностите, патрулният полицай го дръпна на крака и го поведе към иззидана от бетонни блокчета ниша, закрита със завеса. Дръпна завесата под оживените викове и дюдюкания на затворниците. Оказа се, че това е фото кабина.

— Вдигни табелката и погледни в обектива.

Светкавицата блесна под аплодисментите и подсвиркванията на затворниците.