Майкъл Скот
Вещерът (49)

Глава 48

Вирджиния Деър седеше на огромните стъпала на двора за разходки на затвора Алкатраз и гледаше към града над високите, увенчани с бодлива тел, стени. Джош седна до нея.

— Чудя се докъде ли е стигнал Лотан — каза той. Вирджиния поклати глава.

— Трудно е да се каже, но повярвай ми, като стигне до града, ще разберем. Предполагам, че писъците ще се чуват чак дотук.

— Къде мислиш, че ще излезе на сушата?

— Нямам представа. Той е голям, но не мисля, че е чак толкова тежък. Тук теченията са бързи. Това е още една причина да изберат острова за затвор. Дори някой да успее да се измъкне от килията си, няма да оцелее във водата. — Тя посочи към моста „Оукланд Бей“. — Предполагам, че Лотан ще бъде отнесен към моста, преди да успее да изплува на брега.

— А ще причини ли много разрушения, преди да пристигнат Древните? — попита Джош.

Деър сви рамене и от това движение косата се задипли по гърба й.

— Зависи колко дълго ще чакат, преди да се намесят. — После се намръщи. — Едно време хората ги призовавали с молитви, но вече никой не вярва в Древните и никой няма да ги призове. Така че, да, вероятно ще има известен хаос. Лотан ще излапа всяка мръвка, която му се изпречи на пътя, макар да не съм сигурна колко по-голям може да стане. Също така ще изсмуче аурата на всеки Древен, Потомък или безсмъртен, който се приближи твърде много. Видя какво стана с Били.

Джош потрепери при спомена и кимна.

— Ако не се беше намесил, Лотан щеше да остави от него само празна обвивка. За съжаление продължителността на живота му е много малка. Когато го пуснахме на свобода, му оставаха три часа живот — може да станат и четири, ако продължи да се храни — преди да започне да се свива обратно в черупката си.

Изведнъж през двора повя гадна миризма и изпълни морския въздух.

Ръката на Вирджиния се стрелна и стисна Джош над лакътя, когато едно създание от легендите се появи и тръгна през двора за разходки, потраквайки с нокти по камъните. Това бе сфинкс, огромен лъв с крила на орел и глава на красива жена. Сфинксът се обърна да изгледа Вирджиния и Джош. Дълъг черен език се подаде от устата му, за да вкуси въздуха.

Джош сложи ръка върху каменния меч, който бе оставил на стъпалата, а Вирджиния бавно вдигна флейтата към устните си.

Сфинксът се обърна и си тръгна, без да каже и дума.

— И така — каза Вирджиния, сякаш нищо не се бе случило.

— Искаш ли да научиш Въздушната магия?

— Искам.

— Трябва да те предупредя — каза тя, — че досега не съм го правила. Но съм виждала как става.

— И добре ли мина?

— Ами да… през по-голямата част.

Джош й хвърли един бърз поглед.

— Видях как един безсмъртен — може да е бил Сен Жермен — се опитва да научи друг безсмъртен на Огнена магия. — Тя млъкна и поклати глава.

— И какво стана?

— Ами, нека кажем, че имаше малка злополука.

— Сен Жермен научи Софи на Огнена магия — каза Джош.

— И тя не избухна в пламъци?

— Не.

— Значи явно е задобрял. А теб кой научи?

— Прометей.

— Впечатляващо — рече Вирджиния. Нави ръкавите си и вдигна флейтата. — И така, знам, че има определена словесна формула, която се използва при преподаването на Стихийни магии, за това как всяка магия била по-силна от другите — но се опасявам, че не знам тези думи, а пък и не вярвам в тях. Това, което трябва да помниш, е, че независимо кой те учи, магията е силна колкото волята на онзи, който я използва, и аурата му. Големите емоции — любов, омраза, ужас — подсилват всяко чародейство. Само че внимавай. Същите тези емоции, бушуващи в тялото ти, могат да изчерпят твоята аура. А когато тя свърши, край с теб! — Тя внезапно плесна с ръце и при този звук чайките литнаха във въздуха. — Сега погледни небето — нареди Вирджиния Деър.

Джош се отпусна назад и се подпря с лакти на по-горното стъпало, а после впери поглед в следобедното небе.

— Какво виждаш?

— Облаци. Птици. Диря от самолет.

— Избери си облак, който и да е… — каза тя и думите й затрепкаха през флейтата с тихи трели.

Джош се съсредоточи върху един облак. Стори му се, че прилича на лице… или на куче… или може би на кучешко лице.

— Магията е свързана с въображението — каза Вирджиния и думите й се издигаха и спадаха заедно със звуците на флейтата. Въздухът се изпълни с аромата на градински чай. — Срещал ли си някога Алберт Айнщайн?… Не, не, разбира се, че не си. Прекалено си млад. Той беше забележителен човек и двамата останахме добри приятели през целия му живот. Той знаеше каква съм; веднъж ми каза, че онова, което съм му разказвала за моето безсмъртие и за Сенкоцарствата, е пробудило интереса му към времето и относителността.

— Той винаги е бил един от моите кумири — каза Джош.

— Тогава сигурно знаеш, че е казал, че въображението е по-важно от знанието. Защото знанието е ограничено до онова, което познаваме и разбираме сега, докато въображението обгръща целия свят и всичко, което може да бъде опознато и разбрано. — Тя се засмя и флейтата направи звука прекрасен. — Предложих му да намеря някой, който да му даде безсмъртие, но той не прояви интерес. — Музиката на Вирджиния се промени, стана дива и драматична, като буря над океана. — Погледни облака и ми кажи какво виждаш.

Облакът се раздвижи, промени се.

— Платноходка — прошепна Джош.

Музиката загърмя и се завихри.

— Заливана от вълни…

Музиката спря.

— Няма я. — Джош премигна изненадано. Бе видял как облакът се усуква и размътва, а после изчезва.

— Само че не аз го накарах да изчезне — каза Вирджиния. — А ти. Музиката вложи образи в ума ти и ти видя лодката в буря, въображението ти допълни всичко останало и когато музиката спря, ти си представи, че лодката е потънала. — Тя посочи с дървената си флейта. — Виждаш ли онзи облак.

Джош кимна.

— Наблюдавай го — каза Вирджиния Деър. Допря флейтата до устните си и засвири протяжна, бавна, нежна приспивна песен.

— Нищо не става.

— Още не — каза безсмъртната. — Но вината за това не е моя. Твоя е. — Музиката на флейтата отекваше в главата му и нотите пробуждаха спомени, караха го да се досеща за късчета от песни, които бе чувал в миналото, за реплики от филми и телевизионни предавания. Звуците го обгръщаха като одеяло и той усети, че клепачите му натежават от сънливост. — Погледни пак облака.

— Спи ми се — промърмори Джош.

— Погледни — заповяда Вирджиния.

Облакът се виеше и гърчеше, и Джош осъзна, че той образува картините, които виждаше в главата си, лица на филмови звезди и певци, герои от компютърни игри, които бе играл.

— Ти правиш това — прошепна Вирджиния. — Сега се съсредоточи. Помисли за нещо, което мразиш…

Облакът изведнъж нарасна, потъмня и внезапно се спусна от небето като дълъг, гърчещ се питон.

Джош извика и облакът се разпръсна.

— Отново — нареди Вирджиния. — Нещо, което обичаш. — Музиката се заизвива и застена.

Джош се опита да оформи в облаците лицето на сестра си, но не можеше да си го представи достатъчно ясно и се получи нещо като петно. Той се съсредоточи отново и петното се превърна в портокал, който пък стана златна топка, а после тя се сплеска и придоби вид на страница, покрита със ситно, мърдащо писмо…

— Много добре — каза Вирджиния. — Сега погледни през двора.

Джош се надигна и погледна към стената в другия край на двора за разходки.

— Той е покрит с прах — каза Вирджиния. Пое си дълбоко дъх и вятър засвири през откритото пространство, вдигайки прахта във въздуха. — Представи си нещо — заповяда тя.

— Какво например?

— Змия — предложи Вирджиния.

— Мразя змии.

— Значи можеш да си ги представиш ясно. Винаги ни е по-лесно да си представим нещо, от което се страхуваме; точно това ни кара да се боим от тъмното.

Джош погледна към вихрещите се спирали прах и те моментално се промениха, събраха се в дебело въже, което се превърна в змия на червено-черни шарки. Джош си спомни, че бе виждал такава в зоологическата градина на Сан Франциско. Змията моментално се разпадна, приемайки формата на емблемата на зоопарка: с животни и дърво.

— Трябва да се съсредоточиш — каза твърдо Вирджиния. — Ти създаде змията, после си спомни къде си я видял; ето защо образът се промени.

Джош кимна. Концентрация. Трябваше да се концентрира. Емблемата мигновено се превърна отново в змия. Той си я представи как се извива, за да захапе собствената си опашка, и в другия край на двора ивицата прах образува идеален кръг.

— Впечатляващо — каза Вирджиния. — Но нека сега ти разкрия най-голямата тайна на Въздушната магия, на която, обзалагам се, Вещицата не е научила сестра ти. — Тя се усмихна. — И не казвай на доктора, че знаеш това.

— Защо не? — попита той.

Вирджиния посегна и мушна с пръст Джош в гърдите. Прошумоля хартия.

— Всички си имаме тайни, Джош.

Джош стреснато притисна ръка към тениската си. Под нея, в платнена торбичка, окачена на врата му, бяха последните две страници на Сборника. Той започна да се паникьосва, чудейки се дали Дий знае, но моментално съобрази, че Деър сигурно още не му е казала.

— Откога знаеш? — попита Джош.

— От известно време.

— И не си казала на Дий?

— Сигурна съм, че имаш добри причини да криеш от него. И съм също толкова сигурна, че ще му кажеш, когато настъпи подходящият момент.

Джош кимна отново. Още не бе напълно сигурен защо не каза на Дий, че липсващите страници са у него. Просто знаеше, че не е готов за това. А сега се зачуди защо и Вирджиния не му е казала.

— Затвори пак очи — заповяда Деър.

Джош ги стисна здраво. Музиката се бе променила, бе станала тиха, нежна, като шумоленето на вятъра в дърветата в някой летен ден.

— Знаеш колко могъщ може да бъде въздухът — продължи Деър. — Достатъчно силен, че да събаря сгради. Виждал си как урагани опустошават цели градове. Това е силата на вятъра. Виждал си как скайдайвъри се носят надолу, яхнали топлите течения като сърфисти. Без съмнение си използвал флакони със сгъстен въздух, за да си чистиш клавиатурата на компютъра.

Джош кимна, стиснал здраво очи.

— Тук говорим за въздушното налягане. — Гласът на жената изведнъж стана далечен, сякаш се бе отдръпнала от него. — А ако можеш да оформяш и контролираш налягането… тогава можеш да правиш всичко, Джош. Отвори очи.

Джош се обърна към Вирджиния, но нея я нямаше. Той скочи на крака и вдигна поглед нагоре, зяпнал от удивление. Вирджиния Деър плуваше на три метра над земята на двора за разходки. Дългата й коса се стелеше зад нея като ветрило, а ръцете й бяха широко разперени. — Въздушно налягане, Джош. Представих си, че под мен има един джоб с въздушно налягане.

— Аз мога ли да го направя? Мога ли да летя?

— Ще са ти нужни упражнения. Много упражнения — каза тя, като бавно се спусна на земята. — Първо — реенето, после — летенето. Но да, ще можеш да го правиш. А сега остава едно последно нещо, което мога да направя за теб: ще ти е нужен спусък.

— Знам какво е това — Фламел и Софи имат такива татуирани на китките. — Той протегна лявата си ръка и разпери пръсти. Върху дланта му имаше съвършен отпечатък на ацтекски слънчев камък, с лице в центъра. — Прометей ми го даде.

— Не е нужно да правим нещо толкова обикновено. — Тя потупа с флейтата по брадичката си. — Гледал ли си филма „Близки срещи от третия вид“?

— Разбира се — дават го по телевизията всяка Коледа. А и баща ми го има на дивиди.

— Така и предполагах. Знаеш ли мелодията в края?

— Онази, чрез която общуваха с космическия кораб ли? — Той присви устни и изсвири петте ноти.

— Точно така — каза Вирджиния и повтори звуците с флейтата си. Джош потрепери, когато хладен въздух с аромат на градински чай облъхна тялото му. — Ето го твоя спусък. Когато искаш да призовеш Въздушната магия, просто подсвирни!

Джош погледна през двора за разходки и изсвири петте ноти. Една празна кутия от безалкохолно изведнъж литна във въздуха и се удари в каменната стена.

— Това е толкова… яко!

— И не забравяй, първо — реенето, после — летенето.

Джош се ухили. Едва се сдържаше да не опита да създаде въздушна възглавница под краката си още в същия този момент.

— Освен това, един съвет — опитай първо седнал. Ако седиш на малко килимче или рогозка, ще можеш да създадеш въздушна възглавница под него. — Тя се усмихна. — Откъде мислиш, че идват историите за летящи килимчета?

Изведнъж от вътрешността на затвора се разнесе пронизителен, смразяващ кръвта, писък.

— Дий — каза Вирджиния. Усмивката й изчезна и преди Джош да успее да реагира, тя вече тичаше към стълбите.

Момчето грабна Кларент и се втурна след нея, а мечът се разгоря ослепително в ръката му.