Майкъл Скот
Вещерът (32)

Глава 31

Незнайно как, Джош Нюман изведнъж разбра имената на създанията в килиите: клурикони, они, таласъми, тронове, хулдра, минотавър, вендиго, байтал. Преди да успее да се зачуди откъде са се взели тези думи в ума му, някакво движение привлече вниманието му. Той спря и се вгледа в тъмната стая. Приведе се напред и примижа срещу чернотата. От вонята стомахът му се разбунтува и в гърлото му се надигнаха киселини. Стори му се, че съществото прилича на маймуна, но когато очите му се приспособиха към слабата светлина, осъзна, че само главата бе маймунска. Тялото бе на ивици, като на миеща мечка, краката бяха на тигър, а на мястото на опашката имаше дълга черна змия, която помръдваше по пода. Това беше ню, създание от най-тъмните кътчета на японските митове. А един от най-известните ню бе убит от Нитен.

Ръцете на Джош се вцепениха върху решетките на килията. Откъде знаеше това?

Когато бе влязъл тук, само преди няколко минути, килиите бяха пълни с безименни чудовища. Той смътно разпознаваше някои от тях, благодарение на разказите на родителите си — например минотавъра с глава на бик — но повечето изглеждаха като изпълзели от някакъв кошмар.

А сега знаеше не само имената им, но и че Нитен е убил японски ню.

Софи.

В главата му изведнъж се появи образът на сестра му. Той се почуди защо се е сетил за нея… а после си спомни, че я бе видял за последно с Нитен. Къде ли се намираше тя сега? Дали бе още с Майстора на меча? Дали бе в безопасност?

— Идвай, Джош — заповяда Дий, докато двамата с Вирджиния минаваха покрай него.

— Секунда само — изломоти момчето. Изчака Дий и Деър да продължат, а после се обърна рязко, почти очаквайки да види сестра си зад себе си.

Софи.

Той вдиша дълбоко, търсейки ваниловия аромат на аурата й сред миризмите на сол и йод и тежката животинска смрад от килиите.

Софи.

Усети, че изведнъж го облива горещина, и потърка щипещите върхове на пръстите си. Дали тя сега бе тук и го наблюдаваше? Беше го правила и по-рано, бе шпионирала за Фламел и Пернел, когато той се намираше в офиса на Дий и се готвеше да призове Коатликуе.

Софи. Устните му оформиха името й… но нямаше нищо и за първи път в живота си той осъзна, че не може да я почувства. Откакто се помнеше, близначката му бе единственото неизменно нещо в неговия свят. Когато родителите им ги нямаше, когато семейството се местеше от държава в държава, а той и Софи сменяха училище след училище, единственият човек, на когото можеше да разчита, бе сестра му. А сега си бе отишла.

— Джош? — обади се Вирджиния. — Какво има?

Той поклати глава.

— Не знам. Не съм сигурен.

— Кажи ми какво те тормози — рече тихо Вирджиния. Хвана го подръка, внимателно го отдели от килията и го поведе към отворената врата в края на коридора, където чакаше Дий. Щом Магьосника видя, че идват, се обърна и изчезна в ослепителната светлина навън.

— Нищо особено… — започна Джош. Близостта на жената го караше да се чувства неловко.

— Кажи ми — подтикна го отново тя.

Той си пое дълбоко дъх.

— Малко е странно…

Вирджиния се изсмя.

— Странно ли? — Тя махна с ръка към килиите. — Че какво може да е по-странно от това тук? Кажи ми — настоя тя.

Джош кимна.

— Когато дойдох тук, не знаех какви са тези твари… а после изведнъж разбрах. Не само знаех имената на всички, но знаех дори, че Нитен е убил едно от тях. — Той поклати глава. — Само дето не знам откъде го знам.

— О, всичко е много просто: свързал си се с някого. Вероятно със сестра си.

Джош кимна окаяно.

— И аз така си помислих. — Той понижи глас и се огледа пак. — Мисля, че може да ни шпионират.

Вирджиния поклати глава и кичури от дългата й коса обърсаха лицето на Джош.

— Не нас. Теб. Аз бих разбрала моментално, ако някой ме наблюдава. И мога да те уверя, че нищо не е в състояние да шпионира незабелязано Дий или Макиавели. Може би сестра ти просто проверява как си. — Те минаха покрай килия, в която имаше чудовище с козя глава, и Вирджиния кимна към него. — Какво е това?

Джош пристъпи към вратата да го огледа по-добре, после поклати глава.

— Не знам — призна той. — Какво е?

— Пуука^[1]. — Вирджиния се усмихна. — А фактът, че не знаеш, ни показва, че онзи, който те е наблюдавал, вече се е махнал. Аз предполагам, че сестра ти се е свързала с теб и така си получил достъп до нейните знания. Това е забележително умение — добави тя. После посегна и омота дългата си коса на дебел възел на тила си. — Много близки ли бяхте с нея?

Джош кимна тъжно.

— Много.

— Сигурно ти липсва — каза Вирджиния.

Джош се взираше право напред към светлия правоъгълник. Очите му се насълзиха и той се престори, че е заради ярката светлина, лееща се през вратата. Накрая каза:

— Да, липсва ми. И не разбирам какво й стана.

— Без съмнение и тя се пита същото за теб. Обичаш ли я? — попита бързо Деър.

Той отвори уста да отговори, но я затвори пак, без да каже нищо. Изведнъж долови биенето на сърцето си. То бумтеше в гърдите му, сякаш бе пробягал цяло футболно игрище. Откри, че почти се страхува да отговори, почти се страхува дори да се замисли върху въпроса.

— Обичаш ли я? — упорстваше Вирджиния.

Джош погледна към безсмъртната. Едно време би могъл да отговори мигновено… но нещата се бяха променили. Софи се бе променила, а чувствата му към нея бяха… объркани.

— Е? — попита Вирджиния.

— Да… не… не знам. Искам да кажа, тя ми е сестра, близначка, член на семейството…

— Аха. Опитът ми говори, че когато хората казват, че не знаят дали обичат някого, това обикновено означава не. Но в твоя случай не съм толкова сигурна. Ти все още имаш чувства към нея. — Тя избърза пред Джош и се завъртя наполовина към него, така че да може да наблюдава лицето му. — Ако ти се отдаде възможност, ще я спасиш ли?

— Разбира се.

— Какво би направил, за да я спасиш?

— Всичко — каза той бързо.

— Значи още я обичаш — каза победоносно Деър.

— Предполагам, че е така — призна той. — Просто ми се иска да знаех какво я е променило.

— О, това е лесно: семейство Фламел са я променили. — Безсмъртната почука с пръст гърдите на Джош. — Точно както те, а после и Дий, промениха теб. Макар че дали са те променили към по-добро или към по-лошо… ами само ти можеш да кажеш. — Тя се приведе напред и добави: — Или пък времето ще покаже.

— Семейство Фламел наистина ли са толкова лоши? — попита той, понижавайки глас, макар че Дий вече бе излязъл навън. — Все още не знам дали мога да вярвам на доктора или не. Искам да кажа, знам, че си приятелка на Дий, но просто се чудех…

— Може и да съм му приятелка — а дори самият той признава, че не е добър приятел, — но това не значи, че съм сляпа за истинската му същност.

— А каква е тя?

— Дий е маниак. — Тя се усмихна отново. — Обсебен е от същите нужди и желания, които управляват Макиавели и Фламел. В друго време и при други обстоятелства мисля, че биха станали чудесни приятели.

— Мога ли да му вярвам? — попита Джош.

— Ти как мислиш?

— Вече не знам какво да мисля. Но Софи наистина нападна с камшик Коатликуе. Още не разбирам как можа да го стори. Сестра ми никога не е наранявала никого. Дори ме караше да хващам паяците, които откриваше във ваната, и да ги пускам през прозореца. А тя наистина мрази паяци.

— Може да е мислела, че те защитава — каза тихо Вирджиния. — Когато онези, които обичаме, са в опасност, сме способни да сторим немислимото.

— Ти не ми отговори — каза Джош. — Семейство Фламел наистина ли са толкова лоши, колкото казва Дий?

Вирджиния Деър спря на вратата и се обърна да погледне Джош. Лицето й бе в сянка, но сивите й очи грееха с неземна светлина.

— Да, толкова лоши са. Вероятно и по-лоши.

— Вярваш ли, че Древните трябва да се върнат на този свят?

— Те биха донесли голяма полза — рече бавно Вирджиния.

— Това не е отговор на въпроса ми — сопна се той с нотка на неподправен гняв. — Много те бива да не даваш прями отговори.

— Въпросът ти е безсмислен — каза Деър. — Древните ще се върнат, независимо дали това ни харесва или не. Скоро Нерей ще освободи Лотан, а после Макиавели ще събуди спящите твари в килиите и ще ги пусне срещу Сан Франциско. Те ще опустошат града. Полицията, армията, военновъздушните сили и флотата на най-могъщата земна нация ще открият, че са безсилни. Всичките им най-модерни оръжия ще бъдат безполезни. А когато градът е на ръба на унищожението, когато лидерите на тази страна стигнат до извода, че единственият начин да спрат чудовищата е да изолират града и да го заличат из основи, тогава ще се появи представител на Древните с невероятно предложение: Древните да победят чудовищата и да спасят не само града, но и целия континент, а в крайна сметка и света. Това е предложение, което правителството на Съединените щати не може да отхвърли. Древните ще спасят положението и хората ще започнат да ги почитат като герои и богове. Така е било в миналото, така ще е и в бъдеще. Първоначално това трябваше да стане около Времето на Лита, лятното слънцестоене… — Устните на Вирджиния Деър се извиха в бегла усмивка. — Но добричкият доктор Дий принуди Древните да променят плановете си. Сега нещата се развиват далеч по-бързо от предвиденото.

— Значи това, което прави Дий, е за добро — каза пламенно Джош. — Когато Древните се върнат, те ще донесат и всичките блага на своите стари технологии.

— Възможно е.

— А какво ще направят с Дий? Той им измени, нали? Те страхуват ли се от него?

— Направо са ужасени — изсмя се Вирджиния. — Древните се страхуват от слуга, когото не могат да контролират. А докторът в този момент е напълно неконтролируем.

Тя се извърна и Джош посегна да я докосне по рамото. Златни и бледозелени искри пропукаха по върховете на пръстите му. Безсмъртната завъртя глава и повдигна въпросително тънките си вежди.

— Последният, който ме докосна без разрешение, умря от ужасна смърт.

Джош дръпна бързо ръката си.

— Ти каза, че Древните ще се върнат… а какво ще стане тогава с Дий?

Вирджиния Деър го изгледа внимателно, зениците й се разшириха, но тя не каза нищо, оставайки го да продължи.

— Щом Древните търсят Дий, той не може да им позволи да се върнат. Искам да кажа… — Джош се поколеба за миг. — Те ще го убият.

Вирджиния продължаваше да се взира в него и от неудобство Джош продължи със запъване:

— Освен ако не си мисли, че като им даде града, ще си върне тяхната благосклонност — довърши той.

Деър премигна и поклати глава, и напрежението помежду им спадна. Джош изпусна дъх — изобщо не бе забелязал, че го е затаил.

— Интересен въпрос — промърмори Вирджиния Деър, после пак се усмихна безгрижно. — Но съм сигурна, че докторът е помислил за това. И без съмнение има някакъв план. Той винаги има план. — Тя пристъпи в светлината навън, оставяйки Джош сам в тъмния коридор. — И планът му обикновено се обърква — добави Вирджиния съвсем тихо на себе си. Звукът обаче отекна в стените и стигна до Джош.