Майкъл Скот
Вещерът (33)

Глава 32

Анубис докосна контролните уреди на виманата и кръглият кораб се плъзна леко на една страна, придържайки се в сянката на трупащите се вечерни облаци. Далеч долу, върху покривната градина на Слънчевия дворец, брат му Атон се разхождаше с едноръкия.

— Бих дал малко състояние, за да разбера за какво си говорят — каза той на закачулената фигура, седяща до него.

— Те изобщо не би трябвало да говорят — изръмжа един глас измежду гънките плат.

— Какво да правя, майко?

Фигурата се размърда и се приведе напред. Отразената светлина на града долу накара жълтите й очи да запламтят, плъзна по обрасла с козина муцуна и големи триъгълни уши, затрепка по дълги заострени мустачки. Промяната се бе оказала особено жестока към Бастет, майката на Атон и Анубис; макар че тялото й бе на красива млада жена, главата и ръцете й бяха котешки. — Понякога си мисля, че баща ти сгреши в избора на наследник — изсъска тя. — Трябваше да бъдеш ти.

Анубис сведе глава. Промените в структурата на челюстта и брадичката му му попречиха да се усмихне.

Един дълъг котешки нокът посочи към мъжа с куката.

— Не разбирам как брат ти може да стои в една стая с това гнусно създание.

— Атон знае ли какво представлява човекът с куката? — попита Анубис.

Бастет изсъска.

— Би трябвало. Атон изучава история. Знае, че всички легенди — на Земните господари, на Предтечите и на Архонтите — говорят за него: мъжа с куката, унищожителя. Земните господари го наричали Морос^[1], Предтечите го познавали като Мот^[2], а Архонтите го зовели Оберур Ар Маро^[3]. Ето как ние измислихме нашето собствено име за него: Маретю.

— Смърт.

— Смърт — потвърди Бастет. — И той е дошъл да ни унищожи. Не се съмнявам в това. Дори тези досадни глупаци Авраам и Хронос са на същото мнение.

— Какво да правя? — попита пак Анубис и спусна виманата малко по-ниско, следейки Атон и мъжа с куката, докато двамата крачеха по балкона, опасващ покрива.

Ноктите на Бастет се впиха в гладката стена на кораба и оставиха дълбоки бразди в практически неразрушимата керамика.

— Баща ти би се чувствал посрамен. Радвам се, че не доживя да види как синът му разговаря с това създание. — Тя поклати голямата си глава. — Аз помогнах този остров да бъде изтръгнат от морското дъно. Заедно с баща ти управлявах Дану Талис в продължение на хилядолетия. Няма да позволя да бъде унищожен заради глупостта на брат ти. — Дълги слюнки се точеха от зъбите на Бастет. — От днес нататък Атон вече не е мой син. — Огромната й свирепа глава се завъртя, за да се втренчи в черните очи на Анубис. — Върни си Дану Талис. Аз ще подкрепя претенциите ти към трона. Ще говоря с Изида и Озирис; те не обичат брат ти. Ще застанат на твоя страна.

Анубис изръмжа.

— Леля ми и чичо ми все ги няма в двора. Кой ги знае на кого са верни?

— Верността на Изида и Озирис никога не е подлежала на съмнение. За разлика от брат ти, те винаги са знаели, че дългът им е към семейството и към този остров — озъби се Бастет. — Поотделно те са силни, а заедно притежават необикновена мощ. Виждала съм някои от Сенкоцарствата, които са започнали да създават — наистина са великолепни. И макар че леля ти и чичо ти са на моята възраст — всъщност Изида е малко по-стара — те са успели да възпрат Промяната. И двамата все още са красиви. — Бастет не успя да скрие горчивината в гласа си.

— Ако Изида и Озирис застанат зад мен, останалите Древни и Велики древни ще последват примера им — каза бавно Анубис, разсъждавайки на глас. — Но защо им е да подкрепят претенциите ми?

— Те нямат собствени деца. След Атон, ти си следващият им племенник. А те никога не са проявявали интерес да управляват само един континент в един свят. Преди хилядолетия бяха обявили, че един ден ще властват над безброй светове, дори ако им се наложи да ги създадат сами. — Бастет посочи през ръба на кораба. — Залови Маретю. Правил си го веднъж, ще го направиш и втори път. Трябва да действаш бързо, за да арестуваш брат си, но анпу се подчиняват само на теб. След това прати няколко от тях в Муриас да хванат Авраам и всички негови поддръжници.

— А какво да правя после, майко?

Големите жълти очи на Бастет премитаха изненадано. Тя обърна лице на север, където вулканът затвор Хуракан се издигаше над острова.

— Ами ще трябва да ги хвърлиш всичките — Атон, Маретю, Авраам и чуждестранните затворници — в огъня на вулкана.

Анубис кимна.

— И кога трябва да го направя?

Бастет посочи надолу, където Атон бе поел ръката на Маретю, за да скрепи сделката, която двамата бяха сключили току-що.

— Сега моментът е подходящ. — Ноктите й се свиха около подобните на лапи ръце на сина й и стиснаха толкова силно, че закапа кръв. — Убий ги, Анубис. Убий ги всичките и Дану Талис е твой.

— И твой, майко — прошепна Анубис, като се опитваше да измъкне наранените си ръце.

— И мой — съгласи се тя. — Ние ще управляваме вечно.