Майкъл Скот
Вещерът (41)

Глава 40

Маретю и Атон тичаха в тесен тунел. Стените бяха от полирано черно стъкло, а по тях имаше гравирани надписи на хиляда мъртви езика, които се виеха и криволичеха в непрестанно движещи се редове и колони. Сияещата кука на Маретю хвърляше танцуващи сенки върху думите.

— Кажи ми нещо — рече Атон. Гласът му отекна леко в стените на тунела.

Маретю вдигна куката си и бледозелена светлина обля тясното лице на Древния.

— Какво?

— Защо го правиш? — попита Атон.

Сините очи на Маретю се разшириха от изненада.

— Та нима имам избор?

— Всеки има избор.

Мъжът с куката поклати глава.

— Не съм сигурен. Моят живот е бил предопределен хилядолетия преди да се родя. Понякога си мисля, че съм само един актьор, който играе роля.

Тунелът свърши в просторна подземна пещера. В мрака капеше вода и въздухът бе свеж и чист. Атон се обърна към Маретю.

— Може и да си актьор, но си приел ролята си. Също толкова лесно би могъл да откажеш и да си тръгнеш.

Маретю поклати глава.

— Ако знаеше цялата история, щеше да разбереш, че е невъзможно. Ако не бях изпълнил своята роля, светът щеше да е съвсем различно място.

Древния посегна и докосна куката, заемаща мястото на лявата ръка на Маретю. Тя заискри и запука, и грейна още по-ярко.

— Не си роден с това.

— Не съм.

— Как загуби ръката си?

— По собствен избор — каза Маретю и гласът му стана по-твърд. — Трябваше да платя тази цена и я платих с радост.

Атон кимна.

— Всичко си има цена. Това го разбирам.

— А разбираш ли цената, която ще ти се наложи да платиш, задето ме пускаш да избягам?

Устните на Атон се извиха в усмивка.

— Анубис и Бастет ще използват това като така нужния им повод да започнат действия против мен. Изида и Озирис ще съберат Съвета на Древните, за да ме обявят за негоден да управлявам и вероятно да ме хвърлят във вулкана. — Той плесна силно с ръце и вълна от трепкаща светлина пробяга през пещерата. После плесна още веднъж и всичко бавно се огря в топла млечнобяла светлина. — Гъбичките по стените са чувствителни към звук — обясни Атон.

По средата на пещерата имаше езеро. Черните му води, нашарени с бели петънца, се плискаха на бавни и дълги вълни. На брега на езерото стоеше кристална вимана. Бе почти напълно прозрачна и се виждаше само заради отразяващата се в нея бяла светлина.

— Вземи я — каза Атон. — Намерих я запазена в леден блок на едно полярно плато. Вероятно е най-старата съществуваща вимана и макар да изглежда крехка, е практически неунищожима.

Изведнъж в тунела зад тях отекнаха викове и гъбичките запулсираха и затрепкаха в ритъм с тях.

— Те идват. Хайде, върви и направи онова, което трябва.

— Ти можеш да дойдеш с мен — каза изведнъж Маретю.

— Виманата ще издържи само един. Освен това, не ми ли каза, че всичко си има цена?

Шумът от тичащи стъпки бе по-близък, дрънченето на метал и брони отекваше в стените.

Маретю протегна дясната си ръка и Атон я пое.

— Ще ти кажа нещо — рече мъжът с куката. — Двамата с теб пак ще се срещнем, на друго място и в друго време.

— Знаеш ли го със сигурност?

— Знам го.

— Защото си видял бъдещето?

— Защото съм бил там.

Анубис и неговите анпу се изсипаха от тунела точно когато кристалната вимана се издигна във въздуха. Тя се плъзгаше безшумно и в нея ясно се виждаше едноръкият. Той вдигна куката си в златен поздрав. Атон също вдигна ръка в отговор, а после корабът се гмурна рязко в езерото и изчезна.

— Какво направи, братко? — изръмжа Анубис. — Ти ни предаде.

— Направих каквото е нужно, за да спася света.

— Оковете го — заповяда Анубис. Погледна към брат си и вдървеното му лице успя да се сгърчи в изражение на ярост. — Уарлога — процеди той.

Древния кимна в знак на съгласие.

— Атон Вещера. Добре звучи, не смяташ ли?