Майкъл Скот
Вещерът (44)

Глава 43

Джош Нюман погледна локвата в краката си.

— Нищо не става — започна той… а после млъкна. Цялата вода между камъните внезапно бе изчезнала. Можеше да види как мъничкото зелено създание се гърчи и извива върху песъчливия бряг като риба на сухо. Джош присви очи; не изглеждаше ли малко по-дебело? Лотан потрепери, дращейки в мръсния пясък. А после Джош осъзна, че създанието расте, удвоявайки размерите си при всяко потръпване.

Трябваше му само миг да порасне от няколко сантиметра до две педи дължина.

След още миг вече бе близо метър.

Имаше подчертана прилика с гущер, но докато растеше, заприличваше все повече на комодски варан. Дълги жълти раздвоени езици се стрелкаха от седемте му усти и когато вдигна глава към небето, дъхът му вонеше на развалено месо и на отдавна умрели твари от морското дъно.

Лотан потръпна и удвои отново размерите си, за да стане дълъг два метра…

— Трябва да се махаме оттук — каза напрегнато Били. Двамата с Вирджиния още държаха Дий. — Вижте му зъбите — твар като тази се нуждае от месо. А ние сме най-близката храна.

… Затресе се силно, костите му изпукаха, мускулите се размърдаха, кожата се разтегли, за да стане четири метра…

Всичките седем глави се втренчиха в петимата човеци. Четиринайсет чисто черни очи ги гледаха немигащо. А после Лотан се втурна напред с потресаваща бързина, скъсявайки разстоянието наполовина само за миг.

— Бягайте! — изкрещя Били.

— Не! — промълви Дий.

Джош загледа с ужас как създанието се разтресе диво и се удължи до осем метра, почти колкото някой от трамваите, движещи се в града отвъд залива.

— Колко голямо става това нещо? — попита Били.

— Дайте да забавим малко нещата. — Като продължаваше да държи Магьосника, Вирджиния, извади флейтата си с една ръка и я притисна към устните си. Звукът бе твърде висок за човешкото ухо и те доловиха само леко трептене във въздуха. Три чайки, летящи над тях, рухнаха от небето и цопнаха във водата, но Лотан остана незасегнат. Пристъпи по-наблизо и седемте му усти зейнаха, разкривайки многобройни редици свирепи зъби. Дебели лиги закапаха по камъните.

Дий се засмя хрипливо, а когато заговори, гласът му представляваше дрезгав шепот.

— Той е глух. Вълшебната ти флейта е безполезна.

— Разбрах го вече — промърмори Вирджиния.

По зелената кожа на Лотан затрептяха червени и черни вълни, бягащи нагоре и надолу по тялото му. После изведнъж всичкият цвят се вля в главите, обагряйки всяка от тях в различен оттенък на аленото, с изключение на средната, която бе станала близо два пъти по-голяма от останалите и сега бе чисто черна.

Джош свиваше и отпускаше юмруци. Златните му аурални ръкавици се образуваха отново и запълзяха нагоре по ръцете му, покривайки ги с метал.

Седемте глави на Лотан моментално се втренчиха в момчето.

— Джош — каза тихо Макиавели, без да откъсва очи от звяра. — Предлагам да престанеш с това, което правиш. Веднага!

— Предпазвах се с помощта на аурата си — започна Джош.

Дий се изтръгна от ръцете на Деър и Били. Малко цвят се бе върнал в пепелявобледото лице на Магьосника, но очите му още бяха оградени със сенки и той притискаше подутата си лява ръка към тялото си. Пристъпи към създанието, което надигна глави, сякаш се канеше да нападне, а после ноздрите му се разтвориха с мляскане и седемте му езика опитаха въздуха. Дий се обърна с гръб към звяра.

— Лотан не се храни само с плът. Той е нещо като вампир — изсмуква аурата на всяко живо същество. — Докторът погледна към Макиавели. — Достатъчно смел ли си да протегнеш ръката си?

— Може да съм достатъчно смел, но не съм достатъчно глупав — каза италианецът, вперил очи в създанието.

Били веднага протегна лявата си ръка и във въздуха се усети землистият мирис на червен пипер. Пурпурночервена мъгла обгърна дланта на безсмъртния.

Лотан потрепери и всичките му глави насочиха вниманието си към американеца, трепкайки с езици. Изведнъж Били изсумтя и тръгна с олюляване напред, а аурата му потече, виейки се, от ръката му към създанието. Жълтите езици залочиха ефирния червен дим от въздуха.

— Престани, Били! — каза Макиавели.

Американецът се опита да свали ръката си.

— Не мога — изпъшка той. Аурата му потъмня и потокът, носещ се през въздуха към гущера, вече се виждаше ясно. Вените по протегнатата ръка на Били се бяха издули и той засъска от болка, когато ноктите му станаха червени, а после виолетови, преди накрая да почернеят, да се напукат и изпопадат.

Джош моментално пристъпи пред Били и го зашлеви през лицето. Безсмъртният изсумтя изненадано. Джош го хвана за яката на ризата и с хватка от таекуондото подкоси опорния му крак и го събори на колене. Безсмъртният се удари силно в камъните и аурата му моментално помръкна.

— Леле, това боли. Мисля, че ми счупи капачката на коляното — оплака се Били. Протегна ръка и Джош го изправи на крака. — Никога не съм мислел, че ще благодаря на някого, задето ми е причинил болка — но благодаря! Задължен съм ти — а аз никога не забравям дълговете си. — Той сви лявата си длан. Беше бледа и набраздена с вени и спукани капиляри, а от местата на изпопадалите му нокти се процеждаше бистра течност. — Това адски щипе — промърмори той.

— Постъпи глупаво — сопна му се Вирджиния.

— Винаги съм си бил глупав — ухили й се Били Хлапето.

— Това ли е звярът, когото ще пуснеш срещу града? — попита тихо Макиавели. — Плътоядец, който изсмуква аурите?

— Първият от многото — отвърна Дий със смях, който се превърна в гъргореща кашлица и го накара да се превие. — Нека се поразтъпче по улиците и попирува малко. Ти разполагаш с нужните магии: събуди чудовищата в килиите и ги прати в града.

— А после какво? — попита Макиавели.

— Работата ни тук приключва. — Дий разпери ръце. — Ще сме изпълнили заповедите на нашите господари. Ти ще можеш да се върнеш в Париж със следващия полет… е, може и да не е следващият, не съм сигурен дали летището ще работи още дълго. — Той посочи с брадичка към затвора. — Видях няколко змея вътре. Може би трябва да ги пратиш на летището. — Той отново се изсмя.

— Ами ти, докторе? — попита Макиавели. — Какво ще стане с теб, когато Древните се върнат?

— Остави на мен да се притеснявам за това.

— Мисля, че бих искал да знам — каза ледено италианецът. Устните му се разтеглиха в усмивка, която не стигна до очите му. — Тази работа засяга и двама ни.

Дий скръсти ръце на гърдите си и огромният Лотан пропълзя до него. Дългите езици пробягаха по гърба на доктора и разрошиха косата му. Той разсеяно ги отблъсна.

— Обмислям възможностите — каза накрая. — Но първо нека пратим това зверче да си върши работата…

— Не — казаха едновременно Били и Макиавели.

— Не ли? — Дий изглеждаше объркан. — А, разбирам. Мислите, че трябва да събудим някои от създанията в килиите и да ги пратим заедно? — Той кимна. — Бихме могли да ги пуснем на различни места по брега и да атакуваме едновременно от няколко посоки.

Били Хлапето поклати глава.

— Мислехме…

— Не бива да се напъваш много — подигра го Дий.

Лицето на Били се втвърди.

— Някой ден ще пострадаш заради тази твоя голяма уста.

— Може би — каза Дий, — но не и от теб.

— Стига — изрева Макиавели. — Това, което се опитва да каже моят импулсивен млад приятел, е, че ние решихме, че не бива да пускаме чудовищата в града.

Дий премигна изненадано.

— Това не би било правилно — рече Били.

— Правилно? — Магьосника се засмя. — Това някаква шега ли е? — Той погледна към Вирджиния. — Майтапят се, нали?

Деър поклати леко глава.

— Не мисля — каза тя, отстъпвайки бавно от италианеца и американеца.

Били се завъртя, така че да може да държи под око едновременно Дий и Деър.

— Защо го правиш, Джон? — попита Макиавели. — Не печелиш нищо от това.

— Печеля време, Николо — рече Дий. — Нашите Древни господари очакват създанията да бъдат пуснати срещу града и не бива да ги разочароваме.

— Иначе може да дойдат да проверят какво става — каза бавно Макиавели. — И да те намерят тук…

— Точно така — съгласи се Дий. — Затова нека гледат града от своите Сенкоцарства и потриват доволно ръце заради разрушенията.

— Значи това е само за отвличане на вниманието, така ли? — процеди Били.

Дий се ухили.

— Също като фокус с карти. Те ще бъдат съсредоточени върху града и няма да ме безпокоят тук.

— Защо? Какво си намислил, Джон? — попита Николо.

— Не ти влиза в работата.

Италианецът потупа по джоба на сакото си. Прошумоля хартия.

— Заклинанията за събуждане на създанията са у мен; а аз няма да ги използвам. Нещо повече, ще се свържа със семейство Фламел и ще ги предупредя какво идва към града. И двамата знаем колко опасна може да бъде Пернел. Тя ще спре Лотан.

— Не мисля — прошепна Дий. — Помни, това създание се храни с аури. Сигурен съм, че Вълшебницата ще е наистина вкусна. — Той премести поглед от Били към Макиавели и отново към Били. — Ти също ли си с него?

Американецът направи крачка към италианския безсмъртен.

— И още как!

— Давам ви последен шанс — предупреди Дий.

— О, трябва да се страхувам ли?

— Значи най-сетне предадохте господарите си — каза Дий толкова тихо, че думите едва се чуваха през вятъра. — Нарушихте клетвите си да им служите. Вещери.

— Едва ли точно ти можеш да ни съдиш — рече Макиавели.

— Да, но сега вашето решение пречи на плановете ми — каза Магьосника. Погледна към Джош. — А ти на чия страна си? — попита той. — С мен ли си или с италианеца?

Джош започна объркано да мести очи от Дий към Макиавели, като отваряше и затваряше уста от смущение. Разбира се, той не искаше чудовищата да бъдат пуснати в Сан Франциско; това просто не бе правилно. Усети внезапна топлина върху рамото си и посегна зад гърба си да извади Кларент. Щом мечът легна в дланта на момчето, топлината плъзна нагоре по ръката му и нещо в ума му се размърда. Съмненията изчезнаха, пометени от увереността, че е напълно правилно създанията да бъдат пуснати по улиците. Всъщност даже беше необходимо. Спомни си една фраза, която баща му бе използвал в лекция в университета „Браун“ миналата Коледа. Беше цитирал Чарлз Дарвин: Оцеляват не най-силните или най-интелигентните, а най-приспособимите.

Малко смърт и разрушения, малко истерия и страх щяха да дойдат добре на човеците. Мисълта как Лотан крачи по „Ембаркадеро“ бе донякъде забавна. Той се ухили на въображаемата картина. И колкото повече мислеше по този въпрос, толкова по-ясно разбираше, че е необходимо Лотан да бъде освободен — така Древните щяха да се върнат, а нали заради това бе всичко?

— Помисли си за разрушенията, Джош — каза Макиавели.

Рухващи сгради; тичащи и крещящи хора… Мечът пулсираше при всеки образ.

— Ти си живял в Сан Франциско, Джош — рече Били. — Не искаш това да се случи там, нали?

Вирджиния Деър пристъпи напред и прегърна Джош през рамената.

— Джош знае на чия страна е — каза тя, впила стоманеносивите си очи в неговите. — На наша. Нали така?

Джош поруменя силно и премигна, когато чаеният аромат от аурата на жената преседна в гърлото му. Последното, което му се искаше, бе да разочарова Вирджиния Деър.

— Ами, да, така мисля. Не съм сигурен…

Дръжката на меча се затопли още повече и пръстите му я стиснаха силно. Изведнъж тя стана толкова гореща, че му се стори, че ще припадне. Картини на разрушение и хаос танцуваха по ръба на съзнанието му. Разцъфтяваха пламъци и той бе омагьосан от красотата им; чуваше писъци, но те звучаха почти мелодично.

— На чия страна си? — повтори Магьосника.

— Помисли, преди да отговориш — предупреди го Били.

— Звучи много смешно в твоята уста — рече Дий. — Джош, с мен ли си или с италианеца? А ако си с Макиавели — добави презрително, — забележи, че преди малко той заплаши да ни предаде на Фламел. Ето още един човек, който ще направи всичко възможно, за да запази властта си, дори ако това означава да обрече света на бавна и мъчителна гибел.

— В Сан Франциско живеят над осемстотин хиляди души — каза гневно Били. — Много от тях — може би дори повечето — ще умрат. Ти не искаш това, нали, Джош?

— Помниш ли за какво говорихме миналата седмица в Охай? — попита Дий, преди Джош да успее да отговори. — Помниш ли, като ти показах света — какъвто би могъл да бъде, какъвто ще бъде — ако Древните се върнат — с чист въздух, бистра вода, незамърсени морета… — Докато Магьосника говореше, пред очите на Джош затрепкаха образи.

… Остров под безоблачно лазурно небе. Безкрайни поля от златна пшеница се простираха към далечината. Дърветата бяха натежали от всевъзможни екзотични плодове…

… Големи, брулени от ветрове пустинни дюни позеленяха от тучна трева…

… Болнично отделение с дълга редица празни легла.

Джош кимна, хипнотизиран от видяното.

— Рай.

— Рай — съгласи се Дий. — Но италианецът и бандитът не искат това. Те искат светът да остане, какъвто си е: мръсен и несправедлив, така че те да могат да действат в сенките.

— Джош — изрече твърдо Били, — не го слушай. Помни, че това е Дий — принцът на лъжците.

— Фламел също те лъжеше — напомни му бързо Дий. — И не забравяй какво направиха той и жена му със сестра ти.

— Настроиха я срещу теб — прошепна Вирджиния. Посегна и докосна с пръсти ръката на Джош, сякаш в знак на съчувствие. — А аз мога да те науча на нещо, което не могат нито Макиавели, нито Били — каза тя, като сниши глас и се приведе към него, така че само той да може да я чуе. — Ще те науча на Въздушна магия. Най-полезната от всички магии — добави тя убедително.

Въздушна магия. Тези думи привлякоха вниманието му.

— Софи знае Въздушната, Огнената и Водната магия. Аз знам само Водната и Огнената. — Докато говореше, Джош изведнъж осъзна колко е близо до него Деър, усети топлината от Кларент, пламтяща в тялото му. Потеше се, но вятърът откъм морето охлаждаше влагата върху кожата му и я правеше ледена. Той потрепери.

— Въздушна магия — повтори Вирджиния. — Така ще станеш равен на сестра си — прошепна тя. После се приведе напред. — А може би един ден ще станеш и по-могъщ.

Джош се извърна от Вирджиния и погледна към Дий.

— С теб съм — каза той.

Дий се ухили.

— Взе правилното решение, Джош.

— Направи най-голямата грешка в живота си — рече тихо Макиавели и Джош откри, че вече не може да погледне италианеца или Били Хлапето в очите.

Изневиделица Били се хвърли към Дий, докато Макиавели се обърна към Деър, но безсмъртната вече бе поднесла флейтата към устните си.

— Твърде бавно — прошепна тя във флейтата и думите се превърнаха в музика.

Николо Макиавели и Били Хлапето рухнаха в безсъзнание на земята.

Вирджиния претърколи Макиавели с крак и се наведе да извади един плик от вътрешния му джоб. Подхвърли го на Джош, който го подаде на Магьосника.

— Инструкциите за събуждането на чудовищата — каза Деър.

Магьосника потупа Джош по рамото.

— Добра работа — каза той искрено. — А сега хайде да тикнем тези двамата в килиите, преди да се свестят.

— Не забравяш ли нещо? — попита Вирджиния и кимна към Лотан.

Дий се усмихна и очите му заиграха диво. Погледна към създанието, а после размаха ръце пред него.

— Върви! Къш! — Посочи към града на километър и половина оттам. — Отивай да се храниш.

Лотан се обърна, заклатушка се по камъните и пльосна във водата. Седемте глави се задържаха за миг над повърхността, преди да се скрият, а после една дъговидна вълна се устреми към града.

— Чудя се какво ли ще си помислят туристите по „Ембаркадеро“ — рече Деър.

— О, предполагам, че ще чуем писъците им даже оттук. — Английският магьосник потупа нетърпеливо с плика по бедрото си. — Хайде, елате да събудим някои много гладни създания. — Той сведе очи към лежащите в безсъзнание Макиавели и Били. — Хммм, може би ще искат първо да позакусят малко. — После се обърна към Джош, който стоеше, загледан в дирята на Лотан, докато тя се насочваше към Сан Франциско. — Ти взе правилното решение, Джош — повтори той.

Джош кимна. Надяваше се да е така. Наистина се надяваше. Погледна към Деър, тя му се усмихна и момчето усети, че му олеква. Може и да не вярваше напълно на Дий, но вярваше на Вирджиния Деър.