Майкъл Скот
Вещерът (36)

Глава 35

— Този смях започва да ми лази по нервите — промърмори Били.

Макиавели кимна.

— Опасявам се, че напрежението вече се отразява на доктора.

— Намислили са нещо — рече Били, вперил поглед напред, където Дий и Деър бяха потънали в оживен разговор.

— Ти познаваш Вирджиния Деър по-добре от мен — каза италианецът. — Вярваш ли й?

Били пъхна ръце в задните джобове на джинсите си.

— Последният човек, на когото се доверих, ме застреля в гърба.

— Приемам това за не.

— Николо, аз я харесвам. Имали сме някои страхотни приключения заедно. Спасявала ми е живота два-три пъти, а и аз съм спасявал нейния. — Той понечи да се усмихне, после лицето му се сгърчи болезнено. — Но Вирджиния е… ами тя е… тя просто е малко странна.

— Били — каза със смях Макиавели, — всички сме малко странни. — Той потрепери от вятъра и закопча мърлявото си сако.

— Само че Вирджиния е по-странна от повечето. — Американецът поклати глава. — Тя е безсмъртна, но е различна от другите — опасно различна. Израснала е съвсем сама в горите на Вирджиния. Местните индиански племена се грижели за нея, оставяли й храна и дрехи. Мисля, че са я смятали за горски дух или нещо такова. Страхували се от нея и я наричали Вендиго, чудовище. Когато в гората изчезвали селяни, се говорело, че Вендиго ги е отнесъл и ги е изял.

Макиавели си пое рязко дъх.

— Да не би да намекваш…

Били поклати бързо глава.

— Само ти разказвам историята. Доколкото знам, тя е вегетарианка — добави той. — Научила се да говори чак към десет-единайсетгодишна възраст, макар че винаги е била уклончива, когато става дума за дати. По това време вече можела да общува свободно с животните и уменията й да се оправя в гората били несравними, само че не знам как е оцеляла, нямам представа какво й се е налагало да върши. Не смятам и да я питам. Знам обаче, че тези години са я увредили. Тя не се интересува особено от хората, макар че никога не е срещала животно, което да не може да опитоми. Веднъж ми каза, че била най-щастлива, когато властвала в горите на Вирджиния, където всички живи твари я познавали, а местните я почитали и се бояли от нея.

— Нямах представа — каза Макиавели. — За живота й няма много информация.

— Знаеш ли, че е убила господаря си?

Макиавели кимна.

— Това го знам. Знам също, че двамата с Дий са били близки. Струва ми се, че може дори да са били сгодени, макар да съм сигурен, че не е било по любов.

— Друго, което знам — продължи Били, — е, че тя иска да управлява. В някои от близките Сенкоцарства я почитат като богиня. Тя иска хората да й се прекланят и да се страхуват от нея, както жителите на Вирджиния.

— Да. Това я кара да се чувства нужна — каза Макиавели. — Не е особено изненадващо за момиче, което е било изоставено като бебе. Значи е опасна?

— О, опасна е. В повечето от тези Сенкоцарства я почитат като богиня на смъртта — каза мрачно Били. — Ако я подцениш, това ще е последната ти грешка. Предпоследната ще е да й се довериш.

В този момент вятърът донесе до тях маниакалния смях на Магьосника.

— Чудя се дали Дий го знае? — каза Макиавели. — Дали тя ще му остане вярна… ако се случи нещо?

Били изгледа внимателно италианеца.

— А какво може да се случи? — попита той тихо.

Макиавели впери поглед над залива към града и се намръщи. Челото му се покри с дълбоки бръчки.

— Напоследък често мисля за жена си, Мариета. Ти някога бил ли си женен, Били?

Американецът поклати глава.

— Преди да стана безсмъртен, нямах време; а след това никога не съм искал. Не мисля, че би било справедливо към жена ми.

— Много мъдро. Де и аз да бях толкова внимателен. Стигнах до извода, че безсмъртните трябва да се женят само за други безсмъртни. Никола и Пернел са щастливи, че са живели толкова дълго заедно. — Той се изсмя. — Може би Дий е трябвало да се ожени за Деър. От тях би излязла хубава двойка.

Хлапето се ухили.

— Тя щеше да го убие още през първата година. Вирджиния има ужасен нрав.

— Жена ми Мариета също беше свадлива. Но с основание. Аз не бях особено добър съпруг. Прекарвах твърде дълго време в двора, а тогавашната политика означаваше да живея под постоянна заплаха за живота си. Бедната ми Мариета трябваше да търпи много неща. Веднъж ме обвини, че съм бездушно чудовище. Каза ми, че съм престанал да мисля за хората като за индивиди. Те бяха маси — безлични и анонимни — от врагове или приятели.

— И права ли беше?

— Да, беше права — каза тъжно италианецът. — А после ми показа новородения ми син Гуидо и ме попита дали той е индивид.

Били проследи погледа на Макиавели.

— А този град там с безлични маси ли е пълен или с индивиди?

— Защо питаш?

— Защото мисля, че не би имал проблем да спазиш думата си към своя Древен господар и Кетцалкоатъл и да пуснеш чудовища срещу безличните маси в града.

— Така е. Правил съм го и преди.

— Но ако гледаш на него като на град от индивиди…

— Тогава би било различно — съгласи се Макиавели.

— Кой беше казал: „Даденото обещание е било необходимост на миналото; нарушената дума е необходимост на настоящето“?

Италианецът хвърли бърз поглед към американския безсмъртен, после му се поклони леко.

— Струва ми се, че аз го казах веднъж… много, много отдавна.

— Също така беше написал, че на един владетел никога не му липсват основателни причини да наруши обещанието си — каза Били широко ухилен.

— Да, наистина съм го казал. Ти си пълен с изненади, Били.

Хлапето премести поглед от града към италианеца.

— Е, и какво виждаш — безлични маси или индивиди?

— Индивиди — прошепна Макиавели.

— Това достатъчна причина ли е да нарушиш обещанието си към своя Древен господар и опашатото чудовище?

Макиавели кимна.

— Достатъчна е.

— Знаех си, че ще го кажеш. — Американският безсмъртен посегна и стисна ръката на италианеца над лакътя. — Ти си добър човек, Николо Макиавели.

— Едва ли. В момента мислите ми ме правят уарлога — клетвопрестъпник. Вещер.

— Вещер. — Били Хлапето наклони глава. — Това ми харесва. Хубаво звучи. Мисля, че аз също мога да стана вещер.