Майкъл Скот
Вещерът (29)

Глава 28

Били Хлапето притичваше от едната страна на коридора към другата, за да надзърта в килиите към менажерията от спящи създания.

— Леле, живял съм дълго на тази земя, но никога не съм виждал подобно нещо. — В момента той се взираше в мускулест синьокож мъж с гъста бодлива черна коса и два закривени рога на главата. — Ами ти? — обърна се към Николо Макиавели.

Италианецът хвърли бегъл поглед в килията.

— Това е они — каза той и преди Били да е попитал, добави: — Японски демон. Синьокожите са доста неприятни, но червенокожите са още по-зле. — Макиавели продължи по мрачните коридори на затвора, хванал ръце зад гърба си и вперил студените си сиви очи право напред.

— Пак ти минават онези дълбоки и мрачни мисли — рече Били, понижавайки глас, като закрачи до безсмъртния в тъмния костюм.

— Да не би да четеш в умовете на хората?

— Чета езика на тялото. Едно време, за да оцелее човек в Дивия запад, трябваше да наблюдава как стоят и се движат хората, да тълкува леките им потрепвания и погледи, да знае кой ще извади пистолет и кой ще отстъпи. Аз бях много добър в това — рече гордо американецът. — И винаги познавах кога някой ще направи нещо глупаво — добави много тихо.

— Аз няма да правя нищо глупаво — рече Макиавели. — Дадох дума на господаря си и ще се придържам към нея: ще освободя зверовете и ще ги пусна в града.

— Само че това не ти харесва, нали?

Макиавели стрелна с бърз поглед Били.

— Искам да кажа, като гледам какво има в килиите, не съм сигурен, че ми харесва мисълта тези твари да плъзнат на воля в който и да било град — рече Хлапето с глас, малко по-силен от шепот. — Всичките са хищници и кръвопийци, нали?

— Досега не съм срещал чудовище вегетарианец — каза Макиавели. — Но да, повечето от тези тук са плътоядни. Някои от по-човекоподобните обаче се хранят от тъмната енергия на сънищата и кошмарите.

— Искаш ли да се озоват на воля в Сан Франциско? — попита тихо Били.

Макиавели остана безмълвен, но поклати лекичко глава и устните му оформиха дума, която не изрече на глас: Не.

— Личи си обаче, че кроиш нещо — добави Били.

— Как разбра? — попита Макиавели със слаба усмивка.

— Лесно. — Сините очи на американския безсмъртен блестяха в полумрака. — Доста си прозрачен. Никога не би оцелял в Дивия запад.

Макиавели премигна изненадано.

— Оцелявал съм и на по-опасни места от твоята Америка през деветнайсети век, и съм го постигал, като съм запазвал лицето си безизразно и съм криел мнението си.

— Точно там ти е грешката, господин Макиавели.

— Наричай ме Николо. Е, просветли ме, млади човече.

Хлапето се ухили доволно, показвайки стърчащите си зъби.

— Никога не съм мислил, че мога да те науча на нещо.

— Човек се учи, докато е жив.

Били потърка енергично ръце.

— Мисля, че ще съм прав, ако кажа, че ти си любопитен човек — не е ли тъй, господин Макиавели?

— Винаги съм бил. Това е една от многото ни общи черти с Дий. И двамата сме изключително любопитни. Винаги съм смятал любопитството за едно от най-силните човешки качества.

Били кимна.

— Аз също винаги съм бил любопитен. Това ми е носило сума ти неприятности — добави той. — Сега, ако хвърлиш един бърз поглед назад…

Макиавели се озърна през рамо към следващите ги Джош, Дий и Деър.

— Момчето явно е удивено и уплашено… — Били продължаваше да се взира право напред.

Джош Нюман вървеше след двамата безсмъртни като замаян, а очите и устата му се отваряха все по-широко, докато минаваха покрай клетките и пред тях се разкриваха нови и нови същества. Бе ясно, че е уплашен. Струйки златист дим се виеха от косата му и се процеждаха от носа и ушите му, а ръцете му бяха свити в юмруци и покрити със златни ръкавици.

— Дий не се интересува от създанията, защото той ги е събрал и знае какво има тук — продължи Били, — а Вирджиния също не се интересува, защото или се е сражавала с тях в миналото, или знае, че вълшебната й флейта ще я защити. — Той килна глава на една страна, размишлявайки. — Или може би защото знае, че тя самата е по-опасна от тях.

— Познавам я само по репутация — каза Макиавели. — Наистина ли е толкова лоша, колкото казват?

— Дори по-лоша — каза Били, кимайки енергично, — много, много по-лоша. Никога не допускай грешката да й се довериш.

Дий и Деър вървяха най-отзад. Макиавели забеляза, че докторът оживено говори нещо на жената. Лицето й представляваше непроницаема маска, а сивите й очи бяха със същия цвят като камъните на пода и стените. Тя забеляза, че Николо Макиавели я гледа и вдигна ръка. Дий се обърна и се втренчи напред. Миризмата на развалени яйца изпълни за кратко коридора, по-силна дори от зловонието на спящите зверове. Макиавели се извърна, преди Дий да е забелязал усмивката му. Забавно му беше, че още плаши английския магьосник.

— Така че ти, като се има предвид любопитството ти, би трябвало да надзърташ в килиите — довърши Били. — Но не го правиш. Следователно мислиш за нещо много по-важно.

— Впечатлен съм — каза Макиавели. — Логиката ти също е безупречна… с едно изключение.

— Което е?

— Странните създания и чудовищата отдавна вече не ме плашат. Честно казано, само хората — и техните близки родственици, Древните и Потомците — винаги са били способни да ми вдъхнат ужас. — Той кимна към килиите. — Тези бедни зверове са тласкани само от нуждата да оцелеят и да се хранят. Това им е в природата и тя ги прави предсказуеми. Човекът, от друга страна, умее да променя природата си. Човекът е единственото животно, което може да унищожи света. Зверовете живеят само в настоящето, но хората са способни да живеят за бъдещето, да съставят планове за децата и внуците си — планове, на които са им нужни години, десетилетия, дори векове, за да узреят.

— Чувал съм, че този тип планове са твоя специалност — рече Били.

— Така е. — Макиавели махна с ръка към една килия, в която имаше три заспали космати полтъргайста, един от друг по-грозни. — Ето защо тези тук не ме плашат, нито пък ме интересуват.

— Звучиш надменно като Дий — тросна се Били и в гласа му се прокрадна стоманена нотка. — Освен това съм сигурен, че жителите на Сан Франциско няма да са на твоето мнение.

— Вярно е — съгласи се Макиавели.

Били си пое дълбоко дъх.

— Ако тези твари стигнат до брега, ще настъпи… — Той замълча, търсейки подходящата дума. — Хаос. Паника.

— На кого сега му минават дълбоки и мрачни мисли? — попита безгрижно Макиавели. После добави: — Кой би предположил — престъпник със съвест.

— Може би са същите дълбоки и мрачни мисли като твоите — промърмори Били. — Признавам, че не ми харесва идеята да пуснем тези чудовища срещу моя народ.

— Твоят народ ли? — подразни го Макиавели.

— Да, моят. Знам, че не е твой, ти си италианец… — започна Били.

— Те са хора — каза Макиавели — и това ги прави мой народ.

Били Хлапето хвърли бърз поглед към Николо.

— Когато се запознахме, мислех, че си същият като Дий… сега вече не съм толкова сигурен.

Устните на Макиавели помръднаха в едва доловима усмивка.

— С Дий си приличаме в много отношения, но не му го казвай. Ще се обиди. Това, по което се различаваме, е, че Дий би направил всичко необходимо, за да постигне целите си. Виждал съм го как следва заповедите на своя господар, дори когато това води до унищожаване на градове и погубване на десетки хиляди животи. Аз никога не съм правил такова нещо. Цената на моето безсмъртие бе службата ми, но не и душата ми. Аз съм човек и винаги съм бил такъв.

— Напълно те разбирам — промърмори Били Хлапето.

Коридорът свърши с метална врата. Макиавели я бутна и тя се отвори. Той премигна срещу следобедната светлина и забърза надолу по бетонните стъпала към двора за разходки. Италианецът вдишваше дълбоко свежия солен въздух, за да прогони гадната животинска миризма на килиите. Зачака Били да дойде при него и се обърна, когато Хлапето бе още на последното стъпало, така че лицата им да са на едно ниво.

— Дадох дума на господаря си и на Кетцалкоатъл, че ще пусна съществата срещу града. Не мога да отстъпя от думата си.

— Не можеш или не искаш?

— Не мога — каза твърдо Макиавели. — Няма да стана уарлога — клетвопрестъпник.

Били кимна.

— Уважавам човек, който държи на думата си. Само исках да се уверя, че я спазваш по правилната причина.

Макиавели се приведе напред и железните му пръсти се впиха в рамото на Били. Прикова очи в неговите.

— Не, трябва да се увериш, че я нарушаваш по правилната причина!