Майкъл Скот
Вещерът (11)

Глава 10

— Завий тук. — Доктор Джон Дий се приведе напред и посочи надясно. — Поеми по маршрута Барбари Коуст^[1] и карай до „Ембаркадеро“^[2]. После следвай знаците към моста „Оукланд Бей“.

Джош кимна, стиснал здраво уста. Не му се говореше, а и полагаше усилия да не диша прекалено дълбоко. Дъхът на Магьосника вонеше на развалени яйца.

— Къде отиваме? — попита от сенките Вирджиния Деър.

— Някъде далеч оттук — процеди Дий. — Улиците скоро ще гъмжат от полицаи и пожарникари.

Джош нагласи огледалото, така че да може да вижда задната седалка на колата. Дий бе почти точно зад него, очертан в съвсем слабо жълто, докато младоликата жена седеше в десния край, колкото се може по-далеч от Магьосника. Потупваше с дървената флейта по долната си устна.

Джош се съсредоточи върху шофирането, стараейки се да държи под контрол тежката кола и да не надвишава позволената скорост. Опитваше се да не мисли за случилото се току-що и най-вече какво бе направила сестра му. Тя се бе обърнала срещу него — или по-скоро семейство Фламел я бяха настроили срещу него. Но къде бе Софи сега… и как да каже на родителите им, че я беше загубил? Нали уж трябваше да се грижи за нея, да я пази? А той се бе провалил.

— Как се казваше онзи комедиант — попита изведнъж Вирджиния Деър, — част от известна двойка, който казваше: В хубава каша ме забърка пак?

— Стан Лоръл — рече Дий.

— Оливър Харди — поправи го Джош. Баща му обичаше Лоръл и Харди. Макар че самият Джош предпочиташе откачения хумор на братя Маркс, един от най-ранните му спомени бе как седи в скута на баща си и усеща цялото му тяло да се тресе, докато се смее гръмогласно на маймунджилъците на Лоръл и Харди.

— Оливър Харди — повтори Вирджиния Деър и кимна утвърдително. — Срещнах го веднъж, преди много време, когато дойдох за първи път в Холивуд.

— Играла ли си във филми? — попита Джош, като й метна един поглед в огледалото. Със сигурност бе достатъчно красива.

В полумрака зъбите на Деър се белнаха в бърза усмивка.

— Преди появата на звука — рече тя и се обърна към английския магьосник. — Е, в хубава каша ме забърка пак.

— Не сега, Вирджиния — каза уморено Дий.

— И по-рано си ме забърквал в неприятности, Джон, но не като тази. Знаех си, че не бива да се съюзявам с теб.

— Не ми беше толкова трудно да те убедя — напомни й Дий.

— Ти ми обеща свят… — започна тя и в същия миг ръката на Дий се стрелна и я докосна, а очите му посочиха към Джош. Паузата в изречението й бе толкова кратка, че почти не се забеляза. — … без болка и страдания — довърши Деър, неспособна да скрие нотката на сарказъм в гласа си.

Джош сви надясно от Бей Стрийт по „Ембаркадеро“.

— Още не всичко е загубено — рече Дий. — Не и докато имаме това. — Той разтвори лекьосаното си и съдрано палто и извади малка книга, подвързана в потъмняла зелена мед. Тя бе с размери около петнайсет на двайсет и три сантиметра и бе постара от човечеството. Докторът плъзна пръсти по метала и под тях запукаха и заиграха жълти частици. Въздухът моментално загорча, когато трите им аури — портокалова, чаена и сярна — се смесиха. Искри затанцуваха по всяка метална повърхност в колата. Лампите в купето замигаха, после угаснаха и LCD екранът на сателитната навигационна система се изпъстри с размазани дъгоцветни ивици. Радиото се включи от само себе си и изреди дузина станции, преди да замлъкне сред статично пращене. Всички индикатори на таблото грейнаха в предупредително червено. Тежката кола подскочи и загуби скорост.

— Затвори я — извика Джош от предната седалка. — Ще унищожи електрониката в колата.

Дий захлопна книгата и я пъхна обратно под палтото си. Момчето завъртя ключа в стартера, за да запали отново. Моторът се закашля, после оживя и Джош натисна газта до дупка.

— Добра работа — рече Вирджиния Деър.

— Сборника е ключът — продължи Дий, сякаш нищо не се бе случило. — Сигурен съм в това. Трябва само да разбера как да го използвам. — Той се приведе напред и потупа Джош по рамото. — Само някой да не бе откъснал последните две страници.

Джош не продума. Интересно, но съсредоточаването върху трудното шофиране му позволяваше да мисли отново ясно. Под тениската си в платнена торбичка, окачена на шията, носеше откъснатите страници от Сборника. Макар че бе започнал да вярва на английския магьосник — или поне да изпитва по-малко недоверие към него, отколкото към Фламел — по някаква причина, която не разбираше съвсем, все още не му се искаше да каже на Дий, че страниците бяха у него.

— Всички идват насам — каза тихо Вирджиния Деър. — И имам предвид наистина всички. Онези кукубути, които срещнахме в Лондон, са нищо в сравнение с тварите, които се насочват към този град. — Тя се изви в седалката, за да погледне през задния прозорец. Висок стълб от дим се издигаше в небето над Сан Франциско. — Човешките власти ще започнат разследване. Първо компанията ти предизвиква хаос в Охай, а сега и централният ти офис е изпепелен. — Още докато говореше, тътен на експлозия отекна във въздуха като далечна гръмотевица. — А и това не е някакъв обикновен пожар. Сигурна съм, че ще открият, че си съхранявал забранени вещества в сградата.

— Няколко химикали, нужни за моите експерименти — рече презрително Дий.

— Опасни химикали — продължи Деър. — Освен това нападна двама полицаи. Властите ще те проверят много внимателно, доктор Дий. Доколко си уязвим за подобен вид разследване?

Дий сви неловко рамене.

— Ако ровят достатъчно надълбоко, сигурен съм, че ще открият нещо. В съвременната компютърна епоха нищо не може да се опази в тайна.

Вирджиния духна лекичко във флейтата си. Звукът бе остър, неприятен.

— От полицейското управление на Сан Франциско ще повикат ФБР; те ще говорят със Скотланд Ярд в Лондон и ако оттам направят връзка със скорошното опустошение в Париж, ще се свържат с френската Сигурност. А щом тамошните полицаи започнат да те търсят на камерите за наблюдение, ще те открият. После ще започнат да задават въпроси. Сигурна съм, че ще искат да знаят как си стигнал от Охай до Париж, без пътуването ти да е регистрирано никъде, и как после си успял да се върнеш в Сан Франциско, без да се качваш на пътнически или частен самолет.

— Не е нужно да звучиш толкова доволно — промърмори Дий.

— А да не забравяме и за Древните. Предполагам, че още в този момент Древни, Потомци и всевъзможни създания идват насам, следвайки вонята на магия. Без съмнение има предложена баснословна награда за теб — жив или мъртъв.

— Жив — каза жално Дий, — искат ме жив.

— Откъде знаеш?

— Макиавели ми каза.

— Макиавели! — възкликнаха едновременно Вирджиния и Джош.

— Той не ти е приятел, Джон — каза Вирджиния, — освен ако не си променил коренно отношението си към него през последните няколкостотин години.

— Не ми е приятел, но не ми е и истински враг. Той също се провали в задачата, възложена му от неговия Древен господар. — Докторът посочи с палец назад. — Знаеш ли, че в момента е само на два-три километра оттук? На Алкатраз, заедно с Били Хлапето.

— Били Хлапето ли? — обади се Джош. — Онзи Били Хлапето? Престъпникът?

— Да, да — сопна се Дий. — Безсмъртният Били Хлапето.

— Какво правят там? — попита объркан Джош.

— Поразии — отвърна Дий с усмивка.

— Как са стигнали до острова? Мислех, че е затворен за посещения.

— Така е — рече Дий. — Притежава го моята компания „Енох Ентърпрайзис“. Купихме го от държавата. Казахме, че ще го превърнем в исторически музей.

Джош намали скоростта, когато светофарът отпред светна червено.

— Предполагам, че това е било лъжа — каза той.

— Доктор Джон Дий е неспособен да казва истината — промърмори Вирджиния Деър.

Безсмъртният не й обърна внимание.

— Моите господари ми наредиха да събера менажерия от зверове и чудовища на сигурно място, колкото се може по-близо до града. Островът затвор бе идеалният вариант. Дори си имаше готови килии, където да ги държа.

Жената се надигна в седалката.

— Какви чудовища по-точно? — попита тя. — От обичайните или намери нещо интересно?

— От най-лошите — рече Дий. — Кошмари, бесове, изчадия.

— Защо?

— Искат да ги пуснем срещу града, като му дойде времето.

— Защо? — попита пак тя.

— За да отвлекат вниманието на човеците и да позволят на Древните да се върнат в това Сенкоцарство. Създанията ще се развилнеят из града и дори най-модерната армия, с всичките си оръжия и огнева мощ, няма да може да ги спре. Когато градът е на ръба на унищожението, Древните ще се появят и ще ги смажат. Ще станат спасители на човеците, които отново ще започнат да ги тачат като богове.

— Но защо е нужно това? — попита Джош.

— Щом се върнат, те ще започнат да поправят света.

— Знам. Но не може ли просто да се върнат? Защо е нужно да се унищожава градът?

— Не целия град… — започна Дий.

— Знаеш за какво говоря!

— Древните ще унищожат зверовете и ще възстановят града. Това ще стане пред погледа на всички медии и ще бъде зрелищна демонстрация на силите им. Помни, Джош, силите на Древните са практически чудодейни. Те могат или да разкажат на хората за тях, или просто да им покажат на какво са способни. А една картина струва колкото хиляда думи.

Деър кимна.

— И кога трябва да стане всичко това?

— По Времето на Лита.

— Но това е след две седмици. Какво правят Макиавели и Хлапето на острова сега?

— Сигурно планът се е променил — рече кратко Дий.

— Но Макиавели няма да пусне чудовищата в града, нали? — попита бързо Джош. Не му бе трудно да си представи как Дий пуска създанията в Сан Франциско, но смяташе Макиавели за малко по-хуманен.

— Кой би могъл да знае какво ще стори италианецът? — тросна се Дий. — Този човек е съставял планове, на които са им трябвали десетилетия, за да съзреят. Когато се чух за последно с него, той каза, че е заседнал на острова…

— Я чакай малко — рече бързо Джош. — Щом „Енох Ентърпрайзис“ притежава Алкатраз…

— … а полицията разследва „Енох Ентърпрайзис“ — продължи Вирджиния Деър, — значи ще отидат на острова, веднага щом получат съдебно разпореждане.

— Това ще свърши зле за тях — рече Дий.

Вирджиния Деър се изсмя.

— Е, доктор Дий, изглежда, в Сан Франциско няма място, където да се скриеш. А щом се намеси и ФБР, лицето и името ти ще станат известни в цяла Америка. Къде ще идеш тогава? Какво ще правиш?

— Ще оцелея — отвърна безсмъртният. — Както винаги.

Джош пресичаше Грийн Стрийт, когато зърна един младеж с тежка наглед раница, застанал под арката на Кей 15 от лявата му страна. Имаше нещо в държанието на този човек — нещо странно и неестествено. Джош присви очи и се взря в него — и моментално забеляза струйките мътнозелена аура, точещи се от фигурата. Видя как бледото лице се завъртя да ги проследи, а после мъжът вдигна телефон към устата си.

— Забелязаха ни — каза Джош веднага.

Докторът се долепи към тъмния прозорец и впери поглед към отсрещния тротоар.

— Таласъм — каза той кратко.

Вирджиния Деър се наведе през седалката да погледне.

— Всъщност е торбалан — каза тя — и да, определено са ни забелязали. Торбаланите обикновено са безобидни, но изпълняват ролята на съгледвачи за далеч по-опасни създания.

Джош различи още три торбалана, застанали под арката на Кей 9. Бе очаквал да изглеждат като… е, не беше съвсем сигурен какво е очаквал, но тези тук му приличаха на обикновени тийнейджъри, облечени в джинси, тениски и оръфани гуменки, с издути и износени раници на раменете си.

— Виждам ги — каза нещастно Дий.

Бледите лица на торбаланите се завъртяха да проследят колата, докато минаваше. Едновременно вдигнаха мобилните телефони към устите си. Единият пусна на тротоара скейтборд и потегли след колата, криволичейки между пешеходците.

— Обзалагам се, че подготвят капан — каза тихо Вирджиния. Светофарът се смени и Джош се стрелна през „Бродуей“.

Още една група тийнейджъри се бяха скупчили около Кей 5 и втора малко по-нататък по крайбрежния път до Кей 1. Други трима младежи в подобно облекло се метнаха на модифицирани велосипеди и се понесоха след тях, въртейки усърдно педалите, като избягваха движещите се по шосето коли.

— Никога не съм виждала толкова много на едно място. Те са скъпоплатени шпиони; чудя се на кого ли докладват.

Един от колоездачите застигна колата и подкара редом с нея. Изглеждаше като обикновен велосипеден куриер — с ярка тениска, каска, широки черни очила — единствената разлика бе раницата на гърба му. Джош нагласи страничното огледало, за да наблюдава мъжа.

— Какво има в раницата? — попита той.

Смехът на Деър бе горчив.

— Повярвай ми, не би искал да знаеш.

Джон Дий се облегна назад, докато колоездачът се опитваше да го снима с мобилния си телефон.

Джош стисна по-здраво волана, ужасен, че ще блъсне криволичещия колоездач и ще го отхвърли през улицата.

— Дори не им пука, че знаеш, че са те открили — рече Деър.

— Сигурно са уверени, че ще те спипат. — Тя притисна флейтата до устните си и въздухът затрептя от звук почти твърде висок за човешкото ухо.

Двете гуми на велосипеда до тях се пръснаха на парчета и колоездачът излетя през кормилото и се затъркаля по пътя. Колелото се блъсна в една от палмите, опасващи централния остров, с такава сила, че се превърна в усукано кълбо метал.

Вирджиния Деър се облегна в кожената седалка и се изсмя.

— Ти си се превърнал в дивеч, докторе. Гонят те и няма къде да се скриеш нито в това Сенкоцарство, нито в някое друго. Какво ще правиш сега?

Доктор Джон Дий остана мълчалив дълго време, а после се засмя с тихо, дрезгаво хъхрене, което разтресе цялото му тяло и го остави без дъх.

— Как какво? Ще стана пак ловец.

— И кого ще ловуваш, доктор Дий?

— Древните.

— Опита да го сториш с Коатликуе и се провали — напомни му Деър.

Задната част на купето се изпълни с вонята на сяра.

— Знаете ли кое е най-опасното животно? — попита внезапно Дий.

Изненадан от странния въпрос, Джош сви рамене и каза:

— Бялата мечка? Росомахата?

— Носорогът? — предположи Вирджиния.

— Всяко животно, което е хванато натясно — отвърна простичко Дий. — Което няма какво да губи.

Жената въздъхна.

— Имам чувството, че няма да ми хареса накъде биеш.

— О, мисля, че ще ти хареса, и то много — рече тихо Дий.

— Вирджиния, аз ти обещах свят… но ще подобря офертата си. Остани с мен, бий се с мен, отдай ми силите си и ще ти позволя да си избираш от всички съществуващи Сенкоцарства. Ще ти дам което пожелаеш.

— Мисля, че ми беше предложил същото и преди.

— Помисли си, Вирджиния — каза той бързо, — не един свят, а два или три, или повече. Можеш да имаш собствена империя. Винаги си искала това, нали?

Очите на Деър се спряха на Джош в огледалото.

— Побъркал се е от напрежение — каза тя тъжно.

— И ти, Джош. Застани на моя страна, дай ми мощта на златната си аура и аз ще ти подаря Земята, това Сенкоцарство, за да го управляваш. И ти се заклевам, че ще ти дам силите да правиш с него каквото си поискаш. Ти — ти, Джош Нюман — можеш да станеш спасител на света.

Тази мисъл бе толкова потресаваща, че на Джош почти му секна дъхът. И все пак… преди седмица той би я нарекъл абсурдна, но сега… Усещаше страниците от Сборника все по-горещи върху кожата си и изведнъж идеята вече не му се струваше толкова невероятна. Да управлява света. Той се изсмя треперливо.

— Мисля, че госпожица Деър е права: ти наистина си се побъркал.

— Напротив. Освестих се. За първи път в дългия си живот започвам да виждам нещата толкова ясно. Цял живот съм слугувал: на кралицата и на страната, на Древните и на Потомците. Изпълнявал съм повелите на хора и на безсмъртни. Сега е време аз самият да стана господар.

Джош се взираше право напред, без да казва нищо. Мина покрай фериботната станция. Часовникът на кулата показваше единайсет и половина. Накрая той наруши мълчанието.

— Какво ще правиш? — попита и усети някакво присвиване в стомаха си. Още докато задаваше въпроса, страниците от Сборника запулсираха топло върху плътта му като биещо сърце.

— Ще използвам силата на Сборника, за да унищожа Древните.

— Да ги унищожиш ли? — Стомахът на Джош се сгърчи. — Но нали каза, че са ни нужни?

— Нужни са ни техните сили — рече бързо Дий, — за да излекуваме и възстановим този свят. Но какво щеше да стане, ако ние притежавахме тези сили? Ако можехме да правим всичко, на което са способни те? Тогава нямаше да се нуждаем от тях. Щяхме да станем подобни на богове.

— Говориш за унищожаване на Древните? — каза тихо Вирджиния, впила очи в лицето на Дий.

— Да.

— На всичките ли? — попита тя невярващо.

— На всичките.

Жената се разсмя.

— И как смяташ да го направиш, докторе? Те са пръснати из хиляда Сенкоцарства.

Аурата на Дий разцъфтя около него като жълта плесен.

— В момента, да. Но е имало време, когато всички са се намирали на едно място и не са били толкова могъщи като днес.

Деър поклати глава объркано.

— Кога? Къде?

Джош изведнъж разбра отговора.

— Преди десет хиляди години — каза той много тихо, — на Дану Талис.