Майкъл Скот
Вещерът (19)

Глава 18

— Това изобщо не е като да караш кола. — Джош скърцаше със зъби и стискаше кормилото, докато моторната лодка, която Дий бе наел в яхтклуба на Острова на съкровищата, срещна още една вълна. Сблъсъкът бе толкова силен, че зъбите му изтракаха и той буквално подскочи върху твърдата винилна седалка.

— По-бързо, по-бързо! — подтикваше го Вирджиния Деър, без да обръща внимание на оплакванията на Джош. Тя седеше на мястото на помощник-водача и дългата й коса се вееше зад нея, опръскана с водни капчици. Когато се обърна към Джош с грейнали от вълнение сиви очи, той се изненада — изглеждаше толкова млада, че почти можеше да си я представи в неговата гимназия.

— Не — изграчи доктор Джон Дий от задния край. Английският магьосник се бе привел над кърмата, пребледнял и потен. Морската болест го бе хванала почти от мига, в който Джош внимателно изкара лодката от навеса на яхтклуба в развълнуваните води на залива. — По-бавно, по-бавно — рече жално той.

Джош трябваше да признае, че изпитва мъничко задоволство от своето превъзходство. Погледна към Вирджиния и двамата се ухилиха; после Деър кимна към лоста за газта. Джош го побутна напред и двата мощни извънбордови двигателя зареваха, биейки водата на пяна току до главата на Дий. Чу се задавеният вик на Магьосника и когато с Вирджиния се обърнаха да го погледнат пак, откриха, че се взира в тях, измокрен до кости.

— Не е смешно. Изобщо не е смешно. Ти си виновна, Вирджиния — изръмжа Дий.

— Мислех си, че малко наплискване с вода ще те събуди. — Тя погледна към Джош. — Той винаги е бил ужасен моряк. Това бе една от причините да пропусне испанската армада. Освен това винаги е имал слаб стомах — добави тя, — което прави избора му на миризма още по-изненадващ.

— Харесвам миризмата на сяра — промърмори Дий от задната част на лодката.

— Чакай малко. — Джош за момент забрави за неразположения Магьосник. — Сам ли си избираш миризмата на аурата? — За първи път чуваше за това. Зачуди се дали може да промени своята на нещо по-драматично. — Всяка миризма ли можеш да избереш?

— Разбира се. Е, с изключение на хората със златна и сребърна аура. Те нямат избор: изглежда, от незапомнени времена си миришат по един и същи начин. — Тя се обърна пак към Дий, а косата се уви около лицето й и се събра в ъгълчето на устата й, докато говореше. — Как успя да се сдобиеш с тази лодка?

— Помолих любезно — измърмори той. — Мога да бъда много убедителен, когато пожелая. — Изви се да погледне назад към яхтклуба на Острова на съкровищата, където възрастен мъж с бяла бейзболна шапка седеше на кея и се взираше озадачено във водата. После мъжът се изправи, клатейки глава, и пое обратно към сградата.

— Не сме я откраднали, нали? — попита Джош. Тази мисъл го караше да се чувства малко неловко.

— Взехме я назаем — усмихна се мазно Дий. — Той доброволно ми даде ключовете.

— Нали не си използвал пак аурата си? — попита разтревожено Вирджиния. — Това би привлякло вниманието на всички…

— За глупак ли ме мислиш? — прекъсна я ядно Дий, но после бе принуден да се наведе през борда, защото го връхлетя нов пристъп на гадене.

Вирджиния се ухили и смигна на Джош.

— Трудно е да звучиш господарски, докато повръщаш, нали?

— Мразя те, Вирджиния Деър — изломоти Дий.

— Знам, че не говориш сериозно — каза тя небрежно.

— Напротив — изграчи той.

Вирджиния потупа Джош по рамото и посочи към бреговата линия отляво.

— Дръж се близо до Острова на съкровищата. Ще караме покрай него, докато заобиколим северния нос; след това ще можем да видим Алкатраз насред залива.

Преди Джош да успее да отговори, пред тях изникна огромен кей, подобен на бетонна стена, и той завъртя кормилото надясно. Лодката се наклони силно и едва не изхвърли Дий зад борда. В нея нахлу вода и Магьосника посегна да се задържи, но се изтърва и пльосна в мазната локва.

Вирджиния избухна в смях.

— Забравяш, че нямам чувство за хумор — сопна се Дий.

— Аз обаче имам — каза Вирджиния. Обърна се към Джош и посочи право напред. — Дръж се вдясно и заобиколи кея, после свий пак наляво и карай покрай брега. Но не много близо — добави тя. — От него може да са се откъснали някои камъни. Това е изкуствен остров и винаги има опасност да се разпадне. Гледах как го строят през 30-те години на миналия век и тогава бе по-висок, отколкото е днес. Целият остров бавно потъва. Следващото по-силно земетресение вероятно ще го направи на парчета.

Джош хвърли поглед към каменистата брегова линия. Повечето сгради бяха промишлени и много от тях изглеждаха занемарени.

— Май е изоставен. Някой живее ли още тук?

— Да. Всъщност имам няколко приятели, които живеят от другата страна на острова.

— Не знаех, че имаш приятели — измърмори Дий.

— За разлика от теб, докторе, аз съм добра приятелка — каза Деър, без да се обръща, а после продължи: — Островът е бил военна база, преди да я затворят в края на деветдесетте. След това тук са снимани куп филми и няколко телевизионни сериала.

— Защо го наричат Острова на съкровищата? — попита Джош.

— Някога имало ли е някакви съкровища на него? — Едно време би се изсмял на тази мисъл, но в момента бе готов да повярва кажи-речи на всичко.

Смехът на Вирджиния бе заразен и Джош откри, че я харесва все повече.

— Не. Нарекли са го на едноименната книга на Робърт Луис Стивънсън. Стивънсън е живял в Сан Франциско около година преди да я напише. — Щом заобиколиха края на острова, Вирджиния се изправи, за да погледне назад към него. — Сигурна съм, че е кръстен така на майтап — остров от скрап и боклуци, наречен Острова на съкровищата. — Тя се обърна и посочи право напред към една изненадващо малка точица по средата на залива. — Ето го и Алкатраз. Просто дръж носа насочен право към него.

Джош изсумтя, когато лодката срещна още една вълна, издигна се и падна с разтърсващ костите тътен.

— По-далече е, отколкото си мислех. Никога досега не съм се отдалечавал толкова от брега. Никога дори не съм карал лодка.

— Човек трябва да се радва на новите преживявания — рече Вирджиния.

— Малко съм нервен — призна той.

— Защо? — полюбопитства Вирджиния. Облегна се във винилната седалка и погледна към него.

Младежът изведнъж се почувства неловко под втренчения й поглед.

— Ами — каза той накрая, — всичко може да се случи. Лодката може да потъне, или пък моторът да се повреди, или пък…

— Или пък какво? — попита тя. — От опит знам, че човеците губят твърде много време да се тревожат за неща, които никога няма да станат. Да, лодката може да потъне… но вероятно няма. Двигателят може да угасне… но се съмнявам. Може също така да ни удари мълния или…

В задната част на лодката доктор Джон Дий изведнъж скочи.

— Или да ни изядат русалки — каза бързо той. — Току-що си спомних. Около острова има защитен обръч от нереиди. — После се изкашля смутено. — А аз им дадох нареждания да не пускат нищо да припари на по-малко от петнайсет метра от него.

Вирджиния се завъртя рязко.

— Има русалки около острова?

— Морския старец е на Алкатраз и е довел дивите нереиди със себе си — рече Дий. — Трябва да се свържа с Макиавели и да му кажа да предаде на Нерей, че идваме. — Извади мобилния си телефон, но когато го отвори, от него потече вода. Без да губи време, Дий разглоби телефона, извади батерията и я избърса в мърлявата си риза.

Джош погледна към Вирджиния.

— Нямам представа за какво говореше той току-що.

— Нерей, Морския старец, е особено гнусен Древен — обясни Вирджиния. — От кръста нагоре е човекоподобен, а надолу прилича на октопод. Обявил е океанското дъно за свое владение. Най-голямото от водните му Сенкоцарства докосва земята на мястото, известно като Бермудския триъгълник.

— Там, където изчезват всички кораби ли? — попита Джош.

— Именно. Стените между неговия и нашия свят са изтънели и от време на време кораби и самолети се прехвърлят оттук там, или пък някакво гнусно морско чудовище от онзи свят се промъква в земното Сенкоцарство. Нереидите са негови дъщери. — Вирджиния се усмихна. — Не позволявай да те примамят твърде близо до водата с усмивките и песните си. Те са месоядни.

Дий припряно сглоби телефона си и го включи. После го захвърли с отвращение.

— Не работи. Не мога да се свържа с Макиавели.

Вирджиния извади дървената си флейта и я завъртя в пръстите си.

— Не знам защо се притесняваш толкова, докторе. Лесно мога да ги приспя с…

Преди да успее да довърши изречението, една зеленокожа и зеленокоса жена с рибешка опашка изскочи от морето, грабна флейтата от пръстите на Вирджиния и плясна обратно във водата от другата страна на лодката, оставяйки я с празни ръце.

Писъкът на Вирджиния Деър бе ужасяващ. Тя захвърли палтото си, смъкна ботушите си и скочи през борда, изчезвайки безследно под вълните.

— Докторе! — извика Джош през шума на мотора. Вдигна лявата си ръка, за да посочи напред, и остана доволен, че пръстите му не треперят много силно.

Дий се приближи бързо и се наведе над носа на лодката.

Морето пред тях бе осеяно с женски глави, зелените им коси се стелеха около тях като водорасли. Всички едновременно отвориха уста, разкривайки остри като на пираня зъби. А после се устремиха към лодката с делфинови подскоци.

— Сега вече загазихме — рече Дий. — Загазихме здраво.