Майкъл Скот
Вещерът (17)

Глава 16

Всичко е било сън.

Нищо повече от особено ярък сън. И то какъв сън!

Софи Нюман лежеше по гръб на леглото си и се взираше нагоре в познатия таван. Преди много време някой — може би майка й, която бе невероятно талантлива художничка — бе боядисала тавана в наситено тъмносиньо. Сребърни звезди образуваха съзвездията Сириус и Орион, а огромен ярък полумесец заемаше ъгъла, противоположен на леглото й. Луната бе нарисувана с фосфоресцираща боя и сиянието й я приспиваше всеки път, когато прекарваше нощта в дома на леля си. Стаята на Джош, в съседство с нейната, бе пълна противоположност: бледосиня, с огромно златно слънце по средата на тавана. Най-много от всичко Софи обичаше да заспива, загледана в тавана, проследявайки формата на съзвездията. Често си представяше, че пада нагоре към звездите, а после сънуваше, че лети. Тези сънища й харесваха особено много.

Софи се протегна и се зачуди колко ли е часът. В стаята цареше полумрак, което обикновено означаваше, че е точно преди разсъмване, но го нямаше онова усещане за покой във въздуха, характерно за миговете преди градът да оживее. Очите й се откъснаха от тавана и се плъзнаха надолу: нямаше и следа от утринен светлик по стените. Всъщност стаята бе сумрачна, което намекваше, че е ранен следобед. Толкова ли се беше успала? Бяха й се присънили такива шантави неща. Нямаше търпение да разкаже на Джош.

Софи се претърколи… и откри, че леля Агнес и Пернел Фламел седят отстрани на леглото и я гледат. И изведнъж й се догади ужасно: не беше сън.

— Будна си — каза леля Агнес.

Софи присви очи към леля си. Старицата изглеждаше досущ както винаги и въпреки това момичето знаеше, че тя не е обикновено човешко същество.

— Тревожехме се за теб — рече Агнес. — Стани, вземи си душ и се облечи. Ние ще те чакаме в кухнята.

— Имаме да си поговорим за много неща — добави Пернел Фламел.

— Джош… — започна Софи.

— Знам — каза нежно Пери. — Но ще го върнем, обещавам ти.

Софи се надигна в леглото, придърпа колене до брадичката си и зарови лицето си в ръце.

— За миг си помислих, че всичко е било сън. — Тя си пое дълбок, треперлив дъх. — И исках да разкажа на Джош, и да се посмеем заедно, и после да се опитаме да отгатнем откъде са се взели различните части от съня, и после… — Сълзите бликнаха и я разтърси ридание. Сребърни капчици опръскаха чаршафите. — Това не е сън. Истински кошмар е.

Изкъпана, облечена в чисти дрехи и чувствайки се малко по-добре, Софи тъкмо излизаше от стаята си, за да слезе в кухнята, когато чу гласовете откъм спалнята на леля й в дъното на коридора.

Леля й.

Тези думи я смразиха.

Откакто се помнеше, семейството й ходеше на гости на леля Агнес. Близнаците имаха собствени стаи в къщата, а предната спалня винаги бе отделена за родителите им. Софи и Джош знаеха, че Агнес всъщност няма кръвна връзка с тях, макар че е свързана някак си със сестрата или братовчедката на баба им. Но винаги я бяха наричали леля: дори майка им и баща им наричаха старата жена леля Агнес.

Коя беше тя? Какво беше тя?

Софи бе видяла бялата й аура, бе помирисала жасмина, беше я чула да говори на японски с Нитен и да се обръща към него с истинското му име. Агнес беше Цагаглалал, която не бе Древна, но бе по-стара от Потомците. Дори Зефания, Вещицата от Ендор, знаеше много малко за нея.

Изведнъж спомените се запроцеждаха през съзнанието й.

Блестяща кристална кула, блъскана от огромни вълни, които се превръщаха в пара, щом я докоснат.

Златна маска.

Сборника.

Тези спомени обаче изчезваха също толкова бързо, колкото се появяваха, оставяйки след себе си повече въпроси, отколкото отговори. Единственото, което Софи знаеше със сигурност, бе, че старицата, която цял живот бе смятала за леля Агнес, бе Цагаглалал, Тази, която наблюдава. Оставаше обаче смразяващият въпрос: Кого наблюдаваше тя? И защо?

Софи тръгна по коридора към спалнята на Агнес. Трябваха й няколко мига, за да разпознае гласовете, носещи се иззад затворената врата. Двама мъже говореха едновременно, минавайки с лекота от японски на английски и обратно: Прометей и Нитен. Софи бе толкова зашеметена от всичко случило се, че дори не се изненада, че Господаря на огъня е там. Инстинктивно разбра, че и двамата знаят, че е в коридора. Опря длан в бялата врата и се готвеше да я бутне, но вместо това почука лекичко.

— Може ли да вляза?

— Заповядай — каза тихо Прометей.

Софи бутна вратата и пристъпи в стаята.

Макар че посещаваше тази къща от над десет години, тя никога не бе виждала спалнята на леля си отвътре. Двамата близнаци открай време изпитваха силно любопитство към нея. Вратата винаги бе заключена и Софи си спомни, че веднъж се бе опитала да надникне през ключалката само за да открие, че на гърба на вратата има окачено нещо, което закрива дупката. Джош дори бе опитал да се покатери на едно дърво в градината и да надникне през прозорците, но клонът се счупи под него. За щастие розовите храсти на леля Агнес смекчиха падането, макар че го надраскаха от главата до петите. Агнес не каза нищо, докато промиваше раните му със зловонна синя течност, която, освен че миришеше гадно, и пареше, но и двамата близнаци знаеха, че старицата се досеща какво са се опитвали да сторят. На следващия ден на прозорците й се появиха нови дантелени пердета.

Софи винаги си бе представяла, че стаята ще изглежда като извадена от Викторианската епоха — с тежки тъмни мебели, орнаментиран часовник с голям циферблат върху полицата на камината, стени, отрупани с картини в дървени рамки, и голямо легло с балдахин, дантелени възглавници, старомодни покривки и грозен юрган.

С изумление установи, че стаята е простичко обзаведена, дори аскетична. Беше боядисана в бяло, а по средата й бе поставено единично легло. Нямаше картини, само малък, недодялан и гладко полиран дървен шкаф до едната стена, който съдържаше малка колекция от древни артефакти. Софи предположи, че това са подаръци от родителите й за Агнес: върхове на копия, монети, дрънкулки, мъниста и зелено каменно украшение с формата на скарабей. Единственото цветно петно в стаята освен скарабея, бе капан за сънища, окачен на прозореца над горния край на леглото. Той представляваше деликатен тюркоазен кръг, в който имаше два разположени един в друг шестоъгълника, държани от златна тел. Всеки от тях бе изящно изработен от черен оникс и злато, а в центъра на вътрешния шестоъгълник имаше изумруденозелена плетеница. Софи предполагаше, че когато слънцето изгрее сутрин, светлината огрява капана за сънища и бялата стая оживява в цветовете на дъгата.

Сега стаята бе в сянка.

Нитен и Прометей стояха от двете страни на тясното легло на Агнес. Върху белите чаршафи лежеше неподвижно Никола Фламел.

Софи усети как сърцето й подскочи. Ръцете се стрелнаха към устата й.

— Нали не е…

Прометей поклати голямата си глава и момичето внезапно забеляза, че червената му коса е побеляла през няколкото часа, откакто го бе видяла за последен път. Зелените му очи бяха налети със сълзи и това ги караше да изглеждат огромни.

— Не, не е. Не още.

— Но скоро — прошепна Нитен. Посегна и притисна нежно ръка към челото на Алхимика. — Никола Фламел умира. Няма да доживее до края на деня.