Станислав Сивриев
До съмнало (8) (Разговори с Илия Бешков)

7.

17 декември — петък ’54

В София е открита китайска приложна изложба. Въртя и суча да измъкна от Бешков я есе, я статия за тази изложба.

— Къде ме набутвате, Сиврѝ-синѝ^[1]! Китай е тайнствена работа, Изток на изтока! Изтокът ражда богове, а още с появата на бога — дяволът до него е готов… Вие утре ще си направите една религиозна война, ще се чудите отде ви дойде тоз марксизъм със забъркано в него конфуцианство, взаимно ще се обвинявате в измяна на идеите, а аз? Какво ми остава на мене, освен да мигам като джебчия, пипнат за ръката още при опита да бръкна в чужд джоб!…

Ти сега все едно, че не си дошъл за това, което видях в изложбата и го зная отдавна. Да си на петдесет и нещо години, пък да не знаеш каквото трябва за една петхилядна култура, е смешно. Затова ще ти разкажа за непосредствените ми преживявания в тази изложба. Времето за нейното обяснение е минало отдавна — всичко е казано и се знае. Затова ще приказваме за състоянията, в които попадаме чрез китайското изкуство. Убеден съм, че тъкмо тези състояния са недостъпни за педантичните умове на познавачите и компетентните… Наред с изумлението от този хилядолетен процес, от тази ферментация, почувствувах дълбоко — как да ти го кажа по-приемливо… — почувствувах мъката на тоя народ, загубил човешкия си ръст от натиск и произвол.

Бешков мижи, с показалец рисува нещо върху фурнира на масата и бъбри на себе си:

— Човечета-китайчета, мънички човечета-китайчета, много човечета-китайчета…

Порисува с пръст, поприказва си, че изведнъж се дръпна и се вгледа в мен:

— Там между предметите и човека лежи праха на голямото будистко време; пльоснала се е липсата на воля за живот и това се е превърнало в огромно търпение, примирение и безнадеждност. То и изумява, и гнети… В тази канава възможно ли е да се втъче друго темпо? От същия този дух може ли да напъпи нова динамика? Не е ли премного остаряла и заключена утробата на Китай за ново оплождане в нашето време?…

Русите имат Менделеев — много работи имат русите и отдавна делят мегдан със света! А Китай — анонимен откривател на барута… Изобщо — източният деспотизъм анонимизира всички открития, за да направи личностите тъждествени със себе си!…

Страх ме е: ако тази тайнствена утроба се отключи, какво ли ще роди?… Тия работи не се променят с двама-трима стипендианти, дошли от Пекин в нашия университет!…

Нашите моми са препридали и шарили, шарили и тъкали, тъкали и чакали: мъже, братя, женихи. Нашето въображение се е разюздвало като уравновесяване на смиреното, но не и примирено очакване. Затова в българското народно творчество има повече изблици на бунт. Бунтът срещу принудата може да бъде и смирен, но тъкмо това смирение не обезличава човека; докато откритият бунт може да завърши с резигнация, нисък поклон и стопяване в ответното насилие… Зад нас е антична Елада, траките, Византия, собствената ни необяснена още източна култура, кръстоносни походи, Европа, стари жизнелюбиви митове. А там? — Китайска стена, самоизолация до инертност. В китайското изкуство има непонятна за нашето ухо тишина. Там не се чува стъпка на човек и кон — да не говорим за бивол. Техните биволи са символи на безмълвието…