Станислав Сивриев
До съмнало (11) (Разговори с Илия Бешков)

10.

4 февруари — петък ’55

Тази вечер Павлина, дъщерята на Бешков, има самостоятелен концерт. Тя свири на роял отвъд една врата, а Бешков ми чете какво е написал за общата художествена изложба. Чете, но спира с поглед, обърнат навътре към себе си:

— И аз взех да се набърквам в компетенциите на Орлин^[1]. Смущава ме това, ама слушай да видиш!

Пак започва отначало:

— В изкуството, освен трудолюбие и знания, има и някаква дарба, за която не се сещаме. И тъй като сме я изоставили, и тя ни е изоставила… Дарбата, поне като дума, е неотменима в езика на народа. Тя не е толкова опасна — само дето малцина я имат, а останалите им отмъщават…

Ослуша се в последните думи на текста, стана и отиде при дъщеря си. Чух гласа му нейде отвъд чупката на стената:

— Утробата на музиката е душата — не пръстите. Те ще ти послужат както и на акушера, но плодът не е заложен в тях. Знам: тебе те плаши не публиката, а вселената, която си усетила чрез Бах и Шуман. И те са страдали — затова чрез страдание ще се споиш с тях. Запомни: тежко и горко на артист, който резонира чужда скръб и мисли, без да са станали негово собствено страдание!…