Станислав Сивриев
До съмнало (45) (Разговори с Илия Бешков)

44.

5 февруари — вторник ’57

Нося му записа за Иван Милев. По телефона издалече е намекнал за опасение: как ли съм „напасвал“ връзките между нахвърлено изказаните мисли. Той чете машинописния текст и е доволен. От неговото „А-ааа… Ъъ!… Хе!“ ми олеква. После разместваме новоредия, променяме думи.

— Те това е! — тупва той с разперена ръка върху ръкописа и с прегънат върху масата лакът подпира главата си — също като на неговия автопортрет. Гледа ме дълго. Усещам, че това гледане ме задъхва.

— Ти знаеш ли колко съм ти се доверил? — пита той, но не за да му отговаря. — Казвам ти го, защото твоята грижа към моето слово ме трогва. Аз никому не съм се доверявал както на тебе. Нито на… Хайде, какво ще ги месим тук тях!… Няма по-голяма опасност да се довериш, но няма от това и по-голямо очищение… Понякога ти се чудя защо се занимаваш с мен, нямаш ли си своя работа? Ти сам имаш толкова интересни наблюдения и мисли!

Опитвам да я обърна на шега:

— Моите мисли винаги са ми подръки, а тоя заек, като го изтърва, върви сетне го гони!…

Бешков заравя в косите ми разперени пръсти:

— Вярно е: ти си твърде близо до събитията и от това в работите ти се долавя мирисът на техните изпарения. Младостта все тика човека към допир и нахакване в топлото… Аз съм по-стар и затова — по-отдалечен. До мен достига само яснотата и светлината на събитията, но не и тяхната температура. При всяка старост топлинната енергия се превръща в светлинна! Това лъчение е прелюдия към пълното превръщане на старостта в лъч към отвъдното…

Но ти знаеш ли, че намерих онова — за сублимацията? Оня ден го търсихме, а вчера го намерих, без да го търся.

Той раздипля зацапан циклостилен лист и чете изписаното с молив върху бялата му страна:

„… В света на идеите няма място за човека. Най-претенциозните идеи в името на човека — отхвърлят най-неумолимо човека! Те са толкова влюбени в съвършенството си, че изключват възможността да обслужват нещо друго извън себе си; те смятат човека за ощастливен, когато той ги обслужва…

Ние отдадохме предпочитанията си на обектите и обективността. С това, без може би да подозираме опасността, извършихме посегателство върху изкуството. По силата на едно философско обяснение за света, преутвърдихме обективната реалност, а то е отричане на субективния фактор — твореца…

В доматериалистическото мислене, което съдържа моралния императив «любов към всички», все пак е спазена сублимацията. Тя е в обръщението: «деца мои», «дъще», «чедо мое». А каква сублимация има в «широките народни маси», в «милионите трудещи се», в «лагера на мира и демокрацията», в «многомилионният китайски народ»? Нима може човек да обича една «демократична жена» или «многомилионен Китай»?… Народът пее:

Боряно, Борянке, сал ти ли си мома? (против сублимация).

Гласът ти се чува чак до нашта нива (предпочитание).

Сърпа си оставих — тебе да послушам! (избор и сублимация) .

Любовта е предпочитание на един пред всичко друго. Затова в случая не обектът е достоен за нашите адмирации, а влюбеният, в който е извършен актът на сублимацията. Негов е изборът, откривателството, а и жертвата, която потенциално е заложена във всяка любов…

Да обичаш всички е възможно само ако си предпочел света като цяло. Но това е един от абсурдите, наблюдавани само в областта на патологиите…“

Иван Добрев е превел епиграми от Пушкин и ги носи на Бешков. Той е убеден, че добре си е свършил работата и предвкусва похвала. Чете:

В Русия няма го закона.

Има стълб и на стълба — корона.

Ще дойде ден славен, чудесен,

кога на позорния стълб ей тъй — хоп,

с черво от последния поп

последният цар ще обесим.

Бешков слуша и с показалец си чеше гушата: не тъй, Иване, не тъй!… Иван усеща и се свива като заек. Бешков примлясква — ей сега ще го довърши:

— Иване, туй не е Пушкин — туй си ти, Иване. Много е наивно и плитко за един гений… Може една-две думички да си пожертвувал заради римата и ритъма, но те стигат, за да се посере работата… Когато се беси — днес е царят. Но като се свършат царете, а?… в тез работи става факт не царят, а апетитът да се беси!

— Вярно бе, Илия! — подскача от стола Иван Добрев. Той показва на Бешков „Крокодил“ от 30 март 1952 година. Защо ли пък го е заархивил?… На корицата е отпечатана карикатура от Черемник: пролетта настъпва пищна и пленителна, а лентяй с уродливо лице се е излегнал върху зеления разкош. Пролетта го е сварила в блажена дрямка.

Бешков пак се въси:

— Тези неща аз не ги съпоставям в рисунка — те са несъвместими. Тоз лентяй аз не го правя поданик на листа, защото като състояние ще го идентифицирам с цяла действителност, а и със себе си. Това би било твърде прекалено… Абе, колега, сложи срещу тая пролет едно детенце — ей това! (Бешков го рисува). От тези състояния и съотношения по-добре ще извлечеш своята теза. В нашия занаят възгледът и внушението са най-приемливи като ненатрапени. Всяко натрапване започва с грубата политика и съвсем естествено завършва с обслужващата я карикатура, което е едно и също нещо.

Така е и с недоверието. То започва с недоверието към народа, пренася се върху изкуството, което на свой ред се усъмнява във възможността да бъде възприето и разбрано, докато един ден и на него му се върне по същия начин…

Иван Добрев цъка, а Бешков рисува върху първата страница на „Крокодил“ едно момченце: удивено, прехласнато пред разточителството на пролетта. В него има и упрек, и закачка, и подсещане за толкова много неща. В своята рисунка Бешков е изразил всичко от карикатурата, а и още колко неща!