Станислав Сивриев
До съмнало (2) (Разговори с Илия Бешков)

1.

21 август — вторник ’51

Рядко е, но се случва: Бешков до изтощение се превъплътява в своите герои. Докато фъфли пияница, който чрез безсрамни думи изживява любовна наслада, изправя се селянин — смутен от големия и непонятен за него свят. Той крие очите си, за да не се долови онуй, което е решил да премълчи. Говори бавно, заваля и търкаля приказката си — да потули хитрина и природен ум. После Бешков се оттегля зад входната врата, отваря я и влиза стремително. Срещу нас идва старик, който не иска да мине за немощен старец. Гласът му е по-висок, отколкото се полага; смехът му — уж бодър, пък насилен. Бешков, забравил себе си, живее неговия живот…

Чичо му Илия е ленивец. Той лежи в топла постеля и се чуди да стане ли, да не стане ли. Навън се чува сънен говор, зората се е пропукала, но Илия търси своето оправдание: „Е, па щом е село, сѐ ще има хора и да приказват.“ Трополѝ каруца: „Па ще трополи? Може ли дето има хора, да няма и каруца!“

Сладка е постелята. Как да се вдигнеш от нея!

— Стани, Илия — подканя го жена му. — Стига си лежал!

— И петелът става рано, ама какво върши?…

— Петелът… Откога е пял петелът! Стани бе, Илия…

— Стига с тия петли, ма! Виж каква му е на петела главичката. Затова се и наспива бързо. А я погледни моята!…

— Стани, Илия! Слънцето се вдигнало цяла копраля. Сите хора са на полето.

— Че аз мога ли спря хората и небесните светила?… Бешков пъшка. Надига се, пули очи, които не виждат:

— Петли и слънца… Та аз за туй съм под чергата! Ни те да ме видят, ни аз — тях…

В двора на Бешко Дунов живеело сляпо куче. По-право — кучка. Подкарал дядо Дуно стадо овце и овни да ги продава в Цариград — тръгнала и кучката. Върнал се с пълна кесия махмудии, но радост не донесъл. Мъртво злато не заменя живо стадо! След месец в двора на дядо Дуновата къща се появила кучката, изоставена нейде из Цариградските сокаци.

Бешков с тъга си припомня разпиления бащин дом. Скимти като кучката, сякаш изплаква всичките обиди и горчивини, причинени на хора и животни. Сам Бешков е приклекнал край касапниците под Тепебашѝ и чака да заколят последния овен. После жално вие в звездната босфорска нощ и тръгва. Накъде? Кой да му покаже пътя — звездите ли, соленият ли вятър над Га̀лата — Кюпрусу̀?…

Какви ли усещания са водили сляпата кучка, за да прекоси Румелия, долината на Марица, Балкана, та — в Долни Дъбник?…

Бешков млъква, вдигнал нагоре глава: „кучката“ души оцъклената нощ и дири път… Той тръсва коси — като да се пробужда от лош сън:

— Повъртя се под старата стряха с подвита опашка и не се умилка около ничии нозе. Тя бе дошла да се самонакаже за едно чуждо престъпление. Без стадото светът бе загубил своя смисъл. Отвърна глава и от залъка: кучето е куче, но когато е расло в двор — и то не хапва неизплатен хляб. На втория ден занемя, на третия умря…