Станислав Сивриев
До съмнало (Разговори с Илия Бешков)

Аз съм от тези, които не печелят на лотария и ТОТО, елегантно се разминавам с всичките си шансове и всяко разминаване се прояснява със закъснение — малко закъснение, колкото да бъде непоправимо. Но в едно нещо ми провървя: на ненавършени двадесет и четири години срещнах Илия Бешков; на ненавършени двадесет и осем вече имах с него онова общуване, което изключва присъствието на трети. Той беше на годините на майка ми — би могло да ми бъде и баща. Но стана нещо — и вместо аз да драпам, за да го доближа, което бе невъзможно, — той ме приближи към себе си.

Наскоро се зачетох във водените с него разговори, които съм записвал из ден в ден. Отдавна не бях надниквал там, много неща бяха се разпоили едно в друго и тъкмо затова се сепнах. Минало и настояще се споиха, всичко отново стана сетивно: това, за което Бешков е говорил тогава, е казано вчера, днес, утре…

1.

21 август — вторник ’51

Рядко е, но се случва: Бешков до изтощение се превъплътява в своите герои. Докато фъфли пияница, който чрез безсрамни думи изживява любовна наслада, изправя се селянин — смутен от големия и непонятен за него свят. Той крие очите си, за да не се долови онуй, което е решил да премълчи. Говори бавно, заваля и търкаля приказката си — да потули хитрина и природен ум. После Бешков се оттегля зад входната врата, отваря я и влиза стремително. Срещу нас идва старик, който не иска да мине за немощен старец. Гласът му е по-висок, отколкото се полага; смехът му — уж бодър, пък насилен. Бешков, забравил себе си, живее неговия живот…

Чичо му Илия е ленивец. Той лежи в топла постеля и се чуди да стане ли, да не стане ли. Навън се чува сънен говор, зората се е пропукала, но Илия търси своето оправдание: „Е, па щом е село, сѐ ще има хора и да приказват.“ Трополѝ каруца: „Па ще трополи? Може ли дето има хора, да няма и каруца!“

Сладка е постелята. Как да се вдигнеш от нея!

— Стани, Илия — подканя го жена му. — Стига си лежал!

— И петелът става рано, ама какво върши?…

— Петелът… Откога е пял петелът! Стани бе, Илия…

— Стига с тия петли, ма! Виж каква му е на петела главичката. Затова се и наспива бързо. А я погледни моята!…

— Стани, Илия! Слънцето се вдигнало цяла копраля. Сите хора са на полето.

— Че аз мога ли спря хората и небесните светила?… Бешков пъшка. Надига се, пули очи, които не виждат:

— Петли и слънца… Та аз за туй съм под чергата! Ни те да ме видят, ни аз — тях…

В двора на Бешко Дунов живеело сляпо куче. По-право — кучка. Подкарал дядо Дуно стадо овце и овни да ги продава в Цариград — тръгнала и кучката. Върнал се с пълна кесия махмудии, но радост не донесъл. Мъртво злато не заменя живо стадо! След месец в двора на дядо Дуновата къща се появила кучката, изоставена нейде из Цариградските сокаци.

Бешков с тъга си припомня разпиления бащин дом. Скимти като кучката, сякаш изплаква всичките обиди и горчивини, причинени на хора и животни. Сам Бешков е приклекнал край касапниците под Тепебашѝ и чака да заколят последния овен. После жално вие в звездната босфорска нощ и тръгва. Накъде? Кой да му покаже пътя — звездите ли, соленият ли вятър над Га̀лата — Кюпрусу̀?…

Какви ли усещания са водили сляпата кучка, за да прекоси Румелия, долината на Марица, Балкана, та — в Долни Дъбник?…

Бешков млъква, вдигнал нагоре глава: „кучката“ души оцъклената нощ и дири път… Той тръсва коси — като да се пробужда от лош сън:

— Повъртя се под старата стряха с подвита опашка и не се умилка около ничии нозе. Тя бе дошла да се самонакаже за едно чуждо престъпление. Без стадото светът бе загубил своя смисъл. Отвърна глава и от залъка: кучето е куче, но когато е расло в двор — и то не хапва неизплатен хляб. На втория ден занемя, на третия умря…

2.

19 февруари ’53

Приказваме какво приказваме — пак при Левски.

Бешков все се вглежда отвъд видимото — там, където Апостолът не е исторически факт, а историческо осмисляне на националното битие.

Днес се навършват 80 години от обесването на Апостола. Зиморничав февруари с изяловени снегове. Кахлена камина ни олизва с топло дишане. Бешков ходи из хола по топли пантофи и приказва:

— Ботев беше преди всичко политик. Той с вестници бе разделил България на две и се ожесточаваше срещу отречената от него половина. Като всеки политик — и той имаше своите илюзии. И заглушаваше здравия си инстинкт с полемични възпламенявания. Аз мисля: Ботев в същност се съпротивяваше на собствената си интуиция, която му подсказваше, че накрая ще изстене от своите. Това е интимният край на политическото качало. И, моля ти се, не стана ли тъкмо това?…

Левски не полемизираше — той вярваше в своето изповедание. И правеше комитети! За него работата беше толкова свято вътрешна, че я вмести под един български опушен таван, пред револвер и кама накръст! Неговият допир с реална и робска България бе толкова плътен и физически, че неминуемо следваше да се превърне в символ. Това е парадоксът на метаморфозите, които или овеществяват символиката, или превръщат опредметеното в символи…

Ботев с гения си схвана тъкмо това. Той безпогрешно усети, че целостта на България в съзнанието на Левски е в същност собствената му цялост. И когато Дяконът увисна на бесилото, той изписа тъкмо това в най-хубавото си стихотворение: „И твой един син, Българийо!“ Не единствен, а един. Това не е противопоставяне на единия срещу останалите, а обобщена синовност; оназ — задължителната като органично съответствие с единна и неделима в съзнанието България!…

Затова всички останали са герои и мъченици на изкуплението, а той — единственият Апостол! Не зная чия уста първа изрече тази дума, кой в божествено озарение с една дума каза всичко. Стигането до библейския й смисъл е във възможностите само на един неопорочен народ — без дори да е чел Библията! Така той покри цялото человеческо време чрез един свой син!

3.

23 март — вторник ’54

Късно е. Сия е отишла да спи. Наведен пред няколко отрязъка от плътна хартия, Бешков се гневи, задето съвсем прости и явни неща понякога за някого са увити във вата. Остро очертаният профил на главата му, която той поклаща при всяка дума — сякаш да я вбие; нервните драски на молива му подсказват, че преживява дълбоко:

— Един студент ми носи рисунка. Нарисувал откъм задницата два коня. Теглят кабриолет. Не така, любезни! На нас не ни трябва гърбът на файтона — ние търсим причината, поради която той се търкаля; интересува ни накъде отива, каква сила го движи… Трябва да го изградим пространствено, да изясним типа на хората в него и всичко това да бъде съобразено със законите на физиката и природата. Той си мисли, че като вдигне единия крак на коня и му лъсне петалата, движението е постигнато. Вървеж ли е още това?… Изкуството или се започва както трябва и става, или се започва от задника — и никога не става!

С едри махове Бешков рисува устремени напред коне. Над тях — тъмно петно, от което се отделя изразителният ракурс на една ръка и… кочияшът е готов. Появяват се и пътниците на кожена седалка.

— Конете препускат. Те мъкнат файтона и за това е нужна сила. Виж кочияша! Той няма нищо общо с напрежението на конете, защото се вози. По някакъв усет, доведен до навик, той само балансира. И това е единствената му роля. Ето този — десният пътник — как се е навел напред. Той е нетърпелив и с това движение като че ли помага на конете да стигнат по-бързо до определеното място. Но другият е безучастен. Той не е заинтересован от пристигането и дори му се иска тая забавна кабриолетна возия да продължи по-дълго. Овалът на лицето му, гънката на жилетката и тая ръка, на чиито отпуснати пръсти се наслаждава — всичко туй завършва неговия тип. Това е то изясняване на изображението, това е философията! Кога най-сетне ще се намери човек да каже, че изобразителното изкуство третира силите, разрешава техния проблем и в това се състои отликата му от фотографията? Фотографията е абстракция! Тя лови момента, в който не е заложено нито това, което е било, нито това, което ще стане. Светът съществува чрез човека, а фотографията е оптика и химия… Ето този кон!… На неговите плещи, на крупа му, тежат килограми и години. Гърбът му е извън опорните точки на нозете и гръбнакът увисва надолу. Тая дъга обаче ни задължава да търсим нейното завършване в линията на корема; защото в изкуството има само неща, които взаимно се осмислят и оправдават. Отричането на едното от другото е в същност отрицание на самото изкуство.

Бешков рисува коня и продължава:

— Усещаш ли колко е теглила тази кранта и, което е много важно, как с ум и навици се е научила да разходва силите си? Този кон и след като умре, ще продължава да бъде силен, защото материята и енергията са се съхранили. „И твой един син, Българийо, виси на него със страшна сила!…“ Ето какво понятие още Ботев е имал за нещата, които съм принуден да банализирам след толкова години!…

4.

3 април — събота ’54

Студентите от Художествената академия правят маскен бал в сутерена под Ректората. Звъня на Бешков:

— Нали довечера сме на бал?

— А? А-а-аа… Ама ти знаеш ли какво е сега при мен? Тук са дъбничани, братовчеди с дамаджани и хич не ми се оставят.

Запъва се, но знам, че ще дойде.

Още ми се свири, още ми се пее…

На бала се появяваме с набъбнали гайди: архитект Стефан Семерджиев — Зянката и аз. Михаил Карапаунов е в гайтанена долама, Соловея Петкова — в сърмен вълненик, Асен Попов — с пояс и везани чешири. И — право към „българския кът“. Българското вече е взело да става „кътове“!

Бешков дойде към 22 часа. Не го познах, а по дъщеря му отгатнах, че е той. Върви към нас с неприятна маска на лицето: попилени коси, „кабалеровски“ мустачки, устата и брадата — открити. Вече сме по на няколко ракии и вина. И със сядането му песните се пропушват. Бешков казва с леко наведена глава:

— Жената е роб на мъжа, а мъжът — на песента… Разбира се, аз ви говоря за онези песни, които в същност са изчистените народни стонове и въздишки.

Питам го:

— Как ли бихме били без тези стонове и въздишки?

— Ако нямаше песни, те щяха да си живеят, а нас да ни няма…

Той се оглежда откъде иде светлината, изправя се и вдига ръце. Върху бялата стена сянката на ръцете му става зайче. Зайчето ту гризе, ту се протяга, ту скача. И докато скача, веселото зайче се подрѐшва като самодоволен глупак — уж зайче, пък човек… Наоколо е утихнало и де що има човек, се лепи да гледа. После зайчето с едно обръщане стъпва на нозете си като куче, кучето се префасонирва като поп, който усърдно се кръсти и прави мета̀ни…

Какво беше нататък? Бешков притегля към себе си кръгло куфарче за дамска шапка, барабани по него с дълги пръсти. Със затворени очи разлага ритъма на хороводна песен. Песента я няма, а ние я чуваме да звучи: от едва доловима — до поривиста, от поривиста — до стихване, което улавя за гърлото. Бешков с пръсти преминава от неправилен в неправилен такт, подмята ни отвътре със синкопи. Стоим прехласнати, а той ни навързва един за друг в пъргав хоровод — докато удря с цяла длан, после с лакът подпира брадата си. Чак тогава отваря очи и ни оглежда:

— Това е то! А сега искам да си отдъхна… И ми позволете да си подпра брадата, да ви погледам и ви се порадвам, защото ви обичам. Инак на моите години не се правят тези шашкънлъци… Друг път ще ви кажа защо тъкмо унгарецът Ба̀рток разгада тайната на българските неправилни ритми. Тях ги има и в маждарските народни песни, но ги смятаха за музикално отклонение или за изкривено народно запаметяване… Барток откри в нашите песни пълно съвпадение на „грешката“. И когато разчете шифъра й, стигна до общата прародина на маджари и българи — отпреди две и нещо хиляди години. Ей това е запаметяване!… Да беше жив Коста Петканов, той щеше да ви подлуди с галактиката на народните български ритми. Защото това не са неправилни тактове, а жив говор на нашата предистория…

5.

1 май — събота ’54

Редакцията на сп. „Български войн“ празнува 1 май в Клуба на журналистите. На голямата маса са и Бешков, Ламар, Светослав Минков, Сашо Бурмов, Младен Исаев. Бешков се изправя с чаша в ръката:

— Тук всички сме журналисти. Журналистите са многочислено и пакостливо нещо… Аз съм от Дъбник, пасъл съм биволици и смятам това за свое най-голямо достойнство. Който е от село и е разговарял с добитък, той разбира какво казвам… Като започнах така, да не помислите, че ви се предлагам за служба като беден селянин с подходяща биография?…

От своето детство, от това общуване с добитъка, помня разни неща, но едно от тях се дели от многото: руските кости, с които бе осеяно цялото поле. Бели кости, много кости!… Оттогава в мен се застоя тяхното безмълвие, тишината, която ме обгръща с тайнствена печал. Това нещо може да го усети само едно дете — пастирче… Те бяха из полето — чужди кости; а не там — в селските гробища, където лежеха лелите и чичовците ни…

У нас бяха и немците. Бяха, отидоха си с всичкото и не оставиха гроб. Само песента „Лилѝ Марлѐн“ остана — достатъчно грозна и безнадеждна, за да бъде песен дори на една гибел, на един край…

Благодаря ви, задето станахте причина да се развълнувам ей от тези, макар и неподходящи за случая неща…

6.

5 ноември — петък ’54

Пети месец вече съм в нов апартамент на „Славянска“ 20 и Бешков иде да види как съм се наредил. Няма асансьор и той е изкачвал стълбищата до третия етаж: стои на площадката с часовник в ръка, уловил се е за китката и си мери пулса.

Казвам му:

— Ти що не поведе със себе си и доктор Пастухов?

Той ме отпъжда с глава — да не му бъркам броенето. Като измери пулса си, заговори със задъхване:

— Да ти е честит домът! Домът е велико нещо — толкова велико, че още не сме го разбрали… Из Франция живеят в потомствени „шата̀“ по на триста години. И животът, и битът, и мислите — всичко, ама всичко у тия хора е свързано с тоя дом и околностите му. Там предметният свят е споен от онаследявани спомени, а аз? Аз съм живял в десет дома и едва си спомням старата дядо Дунова къща, дето съм се родил. После отидохме в Дупкарската махала и там закопахме нови основи. В София съм живял, по-точно — опитвал съм се да живея — на четири-пет места. Кажи ми сега от такъв човек — човек става ли?…

В антрето сме, вървим навътре, а той — нѝ оглежда, нѝ го интересува кое как е. И продължава:

— Нищо не освобождава човека така, както стилът. Но стилът не е мебелировка, а общ ред на нещата, хармоничното им свързване: от дома, до походката и бюрото, пред което заставаш или като гражданин, или като просител… Стилът — това е протичане на битието по естествено онаследяван начин — толкова естествен, че и да искаш, да не си в състояние да нарушиш взаимните му връзки… А ние не живеем, ами се тутаме. Махни това, че поминуваме с много труд — по-страшното е, че усилията ни са главно за да просъществуваме, а безстилието ни пречи да се изявим в онази уравновесена мяра, където битието следва коловоза на столетията…

Чакай сега да видиш накъде вървят работите! И марксизмът е стил, което ще рече — да живееш и действуваш в хармония с учението, без дори да си чел „Капиталът“. Затова аз приемам комунистическите идеи като борба за нов стил. Представи си парадокса: и да ти се ще, пак да не си в състояние да постъпиш некомунистически — както и на шведа не му е понятно какво е това да произвеждаш стока за бракуване!…

Англия няма конституция, но има стил, който съдържа повече конституционни гаранции. Мъдрият не чувствува притесненията на закона, а насилието е за глупаците. Именно безстилието ни дарява с диаметрално противоположни разпоредби по един и същи въпрос! Маркс не научи марксизма отнейде, не го и съчини; марксизмът бе негов вътрешен порядък и той само го изрази. Марксизмът бе станал у Маркса стил!…

Вече сме на маса, вече сме попреситени, а Бешков дълбае все там:

— Ослушвайте се какво говорите — е казано в Писанието, — защото ще отговаряте във вековете!… Написаната дума и сама е вече орбитална система. Тя е страшна, защото изключва диалога извън тоя, който я е изрекъл или написал. Тя не цъфти и не прецъфтява, защото е изчерпала едно състояние, което не рискува да се обезсмисли с ново себедоказване.

Англичанинът, тоя дангалак, защо мълчи? Някога с балканския си ум мислех, че страда от липса на пориви, че е изсушен от емоционална недостатъчност. Сега знам, че с мълчанието си той е в съответствие със стила…

Българинът се е самоосвободил от отговорностите на казаната дума, като е изрекъл глупостта: „Дума дупка не прави!“ Верно — не прави, ами после? „А бе, казал съм… Де да знам какво съм казал! Едно и две ли е, та да помни човек?…“

Видя ли сега две отношения към едно и също нещо!…

Чърчил дискредитира Америка, без да я ожесточи. Помниш ли моята карикатура за това страшилище: „Аз съм министър-председател на Англия и министър на войната в Америка?“… В Англия няма романтизъм — има класика. Европа измъти романтизма и оглупя. Верно — и на „Острова“ се появи Байрон, ама го изпъдиха. Стил!… Кромвел бе ваден от гроб и екзекутиран като скелет: да се знае, че убийството на крал не минава безнаказано. Пак стил!…

После приказката прехвръква за жените. Един от гостите се обажда:

— Защо не съм на онез години със сегашния акъл, но пет минути преди брак!

И жена му се обажда, сякаш да потвърди колко мъжът й е прав:

— Намерете си по-добри!

Бешков се позасмива:

— Вие сте си много добри, но очевидно ние нищо не сме разбрали от жената…

Той разказва за един, който бил в брачни връзки с четири жени:

— Такива, като нямат вкус към свободата, трябва да вкусят от принудата — да не им се дава жена, както и на негодниците, които правят от хляба топчета, да не им се дава хляб!… Тоя многоженец е безобразно нормален, т.е. — свиня! А вие, уважаеми дами, не се страхувайте за продължението на рода. Мъдрите са мъдри, защото знаят, че светът няма да стане толкова съвършен, че да се затрие сам…

Приказката пак се извърта към думата:

— Разбира се, че думата е нашето свързване със себе си и света. Аз често коря децата си, но ако моите думи бъдат лишени от подбудите, от нравствения им хастар, от моето право и да ги коря — ще излезе, че съм голям враг на децата си. И с всеки укор е така… Но политическото тълкуване на думите ни лишава от правото на домашен укор и се намърдва там с подозрения. То не допуща да кажеш като добър син и укорна дума, както е във всяка къща. Защото борави с голи думи, а не с подбуди. Оттам нататък започва подправената искреност… Светът винаги трудно е разбирал, че е по-приемливо да се ругае искрено, отколкото да се хвали фалшиво!

7.

17 декември — петък ’54

В София е открита китайска приложна изложба. Въртя и суча да измъкна от Бешков я есе, я статия за тази изложба.

— Къде ме набутвате, Сиврѝ-синѝ^[1]! Китай е тайнствена работа, Изток на изтока! Изтокът ражда богове, а още с появата на бога — дяволът до него е готов… Вие утре ще си направите една религиозна война, ще се чудите отде ви дойде тоз марксизъм със забъркано в него конфуцианство, взаимно ще се обвинявате в измяна на идеите, а аз? Какво ми остава на мене, освен да мигам като джебчия, пипнат за ръката още при опита да бръкна в чужд джоб!…

Ти сега все едно, че не си дошъл за това, което видях в изложбата и го зная отдавна. Да си на петдесет и нещо години, пък да не знаеш каквото трябва за една петхилядна култура, е смешно. Затова ще ти разкажа за непосредствените ми преживявания в тази изложба. Времето за нейното обяснение е минало отдавна — всичко е казано и се знае. Затова ще приказваме за състоянията, в които попадаме чрез китайското изкуство. Убеден съм, че тъкмо тези състояния са недостъпни за педантичните умове на познавачите и компетентните… Наред с изумлението от този хилядолетен процес, от тази ферментация, почувствувах дълбоко — как да ти го кажа по-приемливо… — почувствувах мъката на тоя народ, загубил човешкия си ръст от натиск и произвол.

Бешков мижи, с показалец рисува нещо върху фурнира на масата и бъбри на себе си:

— Човечета-китайчета, мънички човечета-китайчета, много човечета-китайчета…

Порисува с пръст, поприказва си, че изведнъж се дръпна и се вгледа в мен:

— Там между предметите и човека лежи праха на голямото будистко време; пльоснала се е липсата на воля за живот и това се е превърнало в огромно търпение, примирение и безнадеждност. То и изумява, и гнети… В тази канава възможно ли е да се втъче друго темпо? От същия този дух може ли да напъпи нова динамика? Не е ли премного остаряла и заключена утробата на Китай за ново оплождане в нашето време?…

Русите имат Менделеев — много работи имат русите и отдавна делят мегдан със света! А Китай — анонимен откривател на барута… Изобщо — източният деспотизъм анонимизира всички открития, за да направи личностите тъждествени със себе си!…

Страх ме е: ако тази тайнствена утроба се отключи, какво ли ще роди?… Тия работи не се променят с двама-трима стипендианти, дошли от Пекин в нашия университет!…

Нашите моми са препридали и шарили, шарили и тъкали, тъкали и чакали: мъже, братя, женихи. Нашето въображение се е разюздвало като уравновесяване на смиреното, но не и примирено очакване. Затова в българското народно творчество има повече изблици на бунт. Бунтът срещу принудата може да бъде и смирен, но тъкмо това смирение не обезличава човека; докато откритият бунт може да завърши с резигнация, нисък поклон и стопяване в ответното насилие… Зад нас е антична Елада, траките, Византия, собствената ни необяснена още източна култура, кръстоносни походи, Европа, стари жизнелюбиви митове. А там? — Китайска стена, самоизолация до инертност. В китайското изкуство има непонятна за нашето ухо тишина. Там не се чува стъпка на човек и кон — да не говорим за бивол. Техните биволи са символи на безмълвието…

8.

17 декември — петък ’54

Тоя ден е китайски — тъй започна, тъй и ще свърши…

Бешков бил идеологът, Сашо Бурмов разказвал вицове, а Гетман ги записвал и ги слагал в каса за поколенията… Бешков, както и да се завардвал под чадъра на черквата, най-сетне лъснала носталгията му по частнособственическото село. Скептицизмът му бил дълбоко враждебен на оптимистичното настояще и бъдеще; черногледството инстинктивно се маскирало със сентенции, парадокси и езоповски премъдрости. Работата ставала сериозна: те и тримата още „прежѝвяли“ някогашни селски хлябове, а кучето ръмжало най-много, когато с лапа притискало кокъл!…

Туй ачик го разправял един в Клуба на журналистите. То бива донос, ама чак пък толкоз!… Погнуса и възмущение ми опалва гушата. Питам Бешков: „Кажи го кой е, че да му плюя в суратя!“ Той свирука през два редки зъба — и на себе си, и на мене дава кураж:

— Махни го, какво ще си мърсиш душата! Тия боклуци не са за твоята младост… Какъвто си припрян, ще тръгнеш да се оплиташ в разправии, а на него тъкмо сега му трябва една разправия, че да се докаже като единоборец срещу очертан фронт… Аз съм най-защитен, когато ме нападнат такива, но при условие: че ги отмина. Остави го — с досадни обяснения да омерзява другите, докато накрая от него се отрече и тоя, на когото така е искал да се хареса…

Бешков преглъща и леко тупва с два юмрука върху масата:

— Не е важно кой е — важно е явлението: да закриваме своето посрано с нацапване на другите!… Тоя човек е едно злокобно присъствие в нашата култура — възкръснал на редакторски стол Бай Ганю! И е леплив, леплив… Първата работа на всички шантажисти е да премахнат дистанцията, че тогава да те оплетат отблизо. Аз — казва той — след победата на комунизма ще отворя факултет по начин на живот. Виждаш ли му акъла? Той мрачно е наумявал и изобретявал как да живеем и се любим, та като станем щастливи, да го ощастливим с тържеството на неговия маниакален идеал!… Това беше Хитлер, това са всички, които Толстой определи с няколко думи: „Светът се обърка оттогава, откакто едни се заеха да оправят живота на други…“

Ще отвори той факултет! Бе кога ще го дочакаме тоз късмет?… И тъй като не може да бъде там ни ректор, ни професор, ни асистент — остава му да стане или касиер, или „бюро пропуски“, което много би му подхождало: при пара̀та и сопата!…

В същност той е много интересен. Да — той е твърде компетентен, за да бъде интелигентен и умен; има силен глас и всички се снишаваме — дори при помисъл за него…

Ти, Сиврѝ-синѝ, ми казваш да го нарисувам. Как? Та той може да крещи, да лъже и провокира. Като благоразумен, с такива не искам да си имам работа. Той ме стряскаше и в миналото — и от чие име? Какви са неговите идеи, наясно ли е сам с тях, със себе си, а и с мен, та да ми ги налага толкова брутално? Той халюцинира и иска всички да изповядват неговата налудничава природа. Ако неговите идеи са комунистически — за комунистическите идеи имаме представа от по̀ други хора и на него бихме му казали: пардон! Питам и тебе, и себе си: защо неговите идеи са толкова само негови. Идеите в края на краищата са тъждествени с човека; и с кой акъл се надява той, че е възможно да го последваме, след като сме го помирисали?…

Не, няма да го нарисувам! Нито е толкова важен, нито съм толкова дурак да рисувам някой, който сам се е нарисувал така, че… Мани, мани!…

Според мен никой режим не бива да се лишава от неговите безкрайни и причудливи възможности. Защото с това нито ще спечели, нито ще загуби, а такива все пак забавляват обществото…

Той е трагичен тип, сравним само с Дон Кихот, но без неговата чиста жертвеност. Той донкихотства, но не може да се отдели от Санчо. Не може да се противопостави и на себе си, да добие цената на две половини. Дон Кихот отделя Санча не за да го отрече, а да го ожали и възлюби. Санчо на свой ред почита Дон Кихот, бои му се и му е верен, макар да вижда лудостта му…

А този не може да раздели в себе си тия две половини. Като не може да се самоотрече — не може и да се възлюби. Неговото възлюбване е ожесточение срещу човека и самовлюбване! Той е трагично, размътено и неделимо състояние, което се предоставя на другите да го делят и преценяват. Затова е досаден и ни измъчва… Аз извърших тъкмо това деление и като го извърших — стана ми интересен. Затова не му се и сърдя…

И в изкуството е същият. Вместо да потърси конфликтите в себе си — търси ги в другите. А всички конфликти, които не са лични, непременно са лъжливи и патосът им не може да ги спаси!

Но той е възлюбил тая своя неделимост до смърт, затова и ще ни отегчи до смърт!…

Всяко явление има две половини. Ако искаш да нюансираш — търси третото му измерение. Но без две — не може! Творецът трябва да познае двете си противоречиви половини. В тях той вмества света и отразява цялата вселена.

9.

5 януари — сряда ’55

Заварих у Бешков — на „Янтра“ 13 — Георги Томалевски и един около четиридесетгодишен мъж с широка, плоска уста и отгоре на това — навъсен. Бешков бе напръхнал — посочи ми с глава къде да седна и продължи това, което бе говорил:

— Защо да отида на тази изложба? За да чуя как ще я открие Р. Л. ли?… Не искам никой да ме поучава каква е същината на изкуството! А той — като официално лице — ще направи тъкмо това. Ще го направи, а аз, поради добро възпитание, ще трябва да изтърпя това с угодлива усмивка…

Аз зная друго: изкуството е път. Път от света към автора и от автора — към света. Не — това било субективен израз на обективната действителност!… Всичкото на света са пътищата. Рим строеше пътища, които и днес са незаличими. И прабългаринът, като е слязъл от коня, че се поогледал — и той се е хванал да прави пътища. И дядо Гецо, като натовари колата, че тръгне към Плазигъз на воденица, извървява един път, по който има толкова любопитни неща! Художникът също ни внушава един извървян път и ни открива възможностите за още един път… Пред какъв път ще ме изправи тази изложба, та да си зарежа работата, че да диря това, дето го няма? Какво ме задължава да констатирам отново закъснелите възможности на един Илия и на още един — Илия Бешков?…

У нас прехвърчат заклинания по адрес на Пикасо, та се чувствувам като съучастник в публично заявено невежество… А аз за себе си рисувам като него — да узная някак по кой път е стигнал до тази форма, да опипам хастара му и го усетя. И така съм го прислушал, както сам не се познава!… Пикасо мина през Финикия, през Египет, Сирия и Атина. Разбира се, християнската цивилизация заобиколи: и той, и аз си знаем защо я заобиколи…

Днес това му е хубавото, че се пишат доклади. В докладите всичко е обяснено и напасвано, че изключва въпроса: „Ами защо?“ А аз, глупакът, все разплитам чорапа и питам: „Защо?“… Пикасо бил формалист, Пикасо бил сюрреалист и абстракционист — мамка му! А Пикасо е само много интелигентен и умен — казвам аз. Може би — малко циник… Ама, другари, ако можете — кажете ми какво прави той, а аз сам ще отгатна какъв е. Тая не става с толумбаджилъци и скандирания!

Мене Пикасо ме плаши. Плаши ме тая безпределност, която той превъзмогна; неукротимият живот на формите, които той обуздава — като им сваля юздата. Той победи тлението на веществения свят, защото оперира не с материята, а с нейните сили. Пикасо рисува силите, които сцепляват или взривяват материята. А вие можете ли да си представите къде е отишъл той!…

Безсилен съм вече, затова започнах да рисувам едни смешни, непретенциозни работи. Светът стана толкова сериозен и честолюбив, че това е единствената ми алтернатива да се завардя от неговата мрачна грижа да ми е по-добре, да не умра случайно неуспокоен от готовите му обяснения за всичко… И си рисувам мънички нашенски дечица, мечета, патета и животинчета. Нарисуваните деца съм оставил да си живеят без връзки и „връзки“. Защото децата ни не са деца, а стареещи политикани с детски лица. И представете си — това дете, насадено в олтар от символи, шашнато от обреди, ни благодари за щастливото детство, което сме му отредили!… Аз пък реших по̀ инак: небето да си е наше, дечицата да са си нашенски, па рекох да им върна техните най-добри приятели: смеха, нашите поляни и нашия въздух… Занесох книжката за печат: гледат, радват се, а аз им казвам: „Ама тя е безидейна…“ Започнаха да ме гледат особено и, представете си, да ме убеждават: „Напротив, много е идейна, защото смехът е социалистически.“

Едно не разбрах — мене ли убеждаваха, себе си ли оправдаха, задето се бяха изтървали да изявят човешката си природа, да си спомнят, че са били и деца?…

Някой ще рече: Бешков накрая се вдетени и рисува мечки. Бе глупако, не рисувам мечета, а представата си за тях. Защото стоя над тях и страха от твоите подозрения! Пък и не съм луд сам да си вкарвам в къщата мечки…

10.

4 февруари — петък ’55

Тази вечер Павлина, дъщерята на Бешков, има самостоятелен концерт. Тя свири на роял отвъд една врата, а Бешков ми чете какво е написал за общата художествена изложба. Чете, но спира с поглед, обърнат навътре към себе си:

— И аз взех да се набърквам в компетенциите на Орлин^[2]. Смущава ме това, ама слушай да видиш!

Пак започва отначало:

— В изкуството, освен трудолюбие и знания, има и някаква дарба, за която не се сещаме. И тъй като сме я изоставили, и тя ни е изоставила… Дарбата, поне като дума, е неотменима в езика на народа. Тя не е толкова опасна — само дето малцина я имат, а останалите им отмъщават…

Ослуша се в последните думи на текста, стана и отиде при дъщеря си. Чух гласа му нейде отвъд чупката на стената:

— Утробата на музиката е душата — не пръстите. Те ще ти послужат както и на акушера, но плодът не е заложен в тях. Знам: тебе те плаши не публиката, а вселената, която си усетила чрез Бах и Шуман. И те са страдали — затова чрез страдание ще се споиш с тях. Запомни: тежко и горко на артист, който резонира чужда скръб и мисли, без да са станали негово собствено страдание!…

11.

13 февруари — неделя ’55

Разговорът се върти около войната, Тайван и последните политически събития. Бешков облизва съхнещи устни, през дупката между предните му два зъба се обажда свирукане.

— Чудни работи приказвате — Китай бил владял Тайван столетия и това е основание за китайците да викнат: „Нашата свещена земя, татковината ни!“, както казваме ние. Хайде, холан!… Представете си баба ви — чак сега да ревне за загубената си преди шестдесет години девственост!… Тайван го населяват китайци, но те не са му били стопани. Според мен американците ще останат на Формоза. Те се намърдаха в Европа, за да отидат в Азия. Тия гангстери ще изчакат да умре Чан Кай ши, после ще изженят генералите му за американки, а президентът ще си направи там резиденция. И Формоза ще им плати разноската на цяла война… Те симулираха отстъпчивост, като се оттеглиха от островите, за да запазят Тайван. И помнете: ще драпат да има наоколо мир. На всяка цена! Да запали някой пожар из комшулука, те първи ще се втурнат да гасят; да нападне някой Китай, те ще влязат в ролята на помирител. Защото с Тайван американците приключват една война, а не започват нова! На Айзенхауер отново му навличат ботушите и го пращат да си довърши работата, която остави ошетана наполовина. Неговата сега е да каже накрая: „Господа банкери, произвеждайте и търгувайте съобразно това, че Тайван е ваш!“ После може и да си отиде… Моята теза е, че владеенето на Тайван изисква мир наоколо. На джонетата им трябва мир! Те ще си стоят там и от време на време само ще се обаждат: „Хелло, какво возиш бе, параходче?“ „Машинки за Китай.“ „Ха! Машинки ли? Почакай!… Ало, Китай, защо не вземеш машинки от мен?“ „Скъпи ми идват.“ „Скъпи ли? Глупости! Аз ще ти ги дам на същата цена — хем по-хубави.“ „Не ги искам.“ „Както искаш…“

Както искаш, но Джонето е на запушалката и казва на парахода: „Ресто! Има някаква грешка — не ти щат машинките!“

За да разберете какво е Тайван, погледнете глобуса: пъпа на тихоокеанските пътища… Китаецът е купувач, а кой производител си избива купувачите?… И още нещо: Англия е против американски Тайван.

— Защо?

— Защото в американски ръце е опасен — ще се набърка в нейните кярове… Китайците ще дигат пушилка — ха дано се скарат Англия и Америка, та белки след това стане нещо…

Първата хватка на англичаните бе: да се интернира Чан Кай ши и да се проведат избори. Техните сметки все излизат от избори, парламенти и демокрации. Да го няма вълкът Чан, да има национално правителство — само и само да няма американци. Но като удариха на твърдо, поискаха два Китая — един на Мао и втори — на Чан Кай ши. Пък на Америка й омръзнаха салонни лицеприятия, да дава на Европа пари, да я храни и пои на вересия. Ти знаеш ли тия пущове — французите — що нещо изплюскаха?…

А чухте ли за Макдоналд? Англичаните ще хранят Югоизтока! То е така: като хапнеш от хляба ми, ти вече не си само Сивриев, а ставаш наполовина и Бешков. Англия не иска да играе ролята на неканения джамбазин. Видели ли сте по панаирите? Дошъл почтен балканджия да си продава магарето на друг почтен купувач. Хубаво, ама джамбазинът като видял, че пазарлъкът ще стане и без него, професионалната му красота го сбутва да се намеси. Па им хване ръцете, па започва да ги друса: „Ха вар хаиринѝ гьор!“^[3] Двамата, простодушните, са смутени. Защото в алъш-вериша им се е намесил неканен досадник, а будалата се е вживял в роля и друса ръцете им: „Ха вар хаиринѝ гьор!“ Накрая селяните се пресрамват и изкипяват: „Хай сиктир, тебе пък кой те е калесвал!“ — и пазарлъкът стане без него…

Англия прави друго — тя внушава или само на продавача, или и на двамата, но поотделно: „Недей бе, ще се минеш с тоя кон! Ти кьорав ли си, та не видиш?“

Сега Америка и Русия влизат в директни преговори; Америка разговаря направо с най-силния, с най-опасния… Ти кажи — не предвидих ли преди два-три месеца тая шетня на Кингсбъри, Смит, Хърст, Кониф, а? Според мен война ще има, ако я пожелае Съветският съюз — и тъкмо затова съм спокоен…

12.

16 февруари — сряда ’55

— Природата е разточителна, но обслужва само собствения си принцип. Тя няма милостиво отношение нѝ към човека, нѝ към себе си. Затова няма нищо по-неумолимо от нея и по-голяма робия от безсилието на човека пред сляпото й могъщество.

Карикатурата, или по-общо — хуморът — най-много от всички изкуства обезсилва нещо важно от действието на този жесток принцип. Защото ни освобождава. Това освобождаване се проявява спонтанно чрез смеха. Освен човека, нищо друго в тоя претоварен свят не познава смеха: той е най-чиста изява на свободата. Случва се да не ни простят чувството на хумор. В същност — повредените или по рождение, или от обстоятелствата, по интуиция се ожесточават не срещу смеха, а срещу свободата, на която той е израз. И са прави — такова нещо не е за прощаване! То е като недъгавите — озлобени срещу всичко, което не прилича на тях…

Познай истината и тя ще те направи свободен! Следователно: ако постигнем свободата — в случая чрез хумора — вече не сме далече и от истината…

Днес Бешков е говорил тези неща на една дама с бележник в ръка: я пресата, я Радиото. Но няма особени упования в нея. Затова повтаря веднъж казаното — с някаква надежда в мен. Разбирам това и от собственото му признание, и от начина на говорене, в който няма неговия стремителен напор на думите „извътре“. Бешков търси някаква казана пред дамата дума — точно нея, поема нишката на някаква мисъл и я прекъсва преди свързване с това, което следва. Говори бавно, старае се да възстанови изречени внезапни хрумвания, за да ги запиша. Припряна работа — и за него, и за мен.

Но ето го и самопризнанието:

— Виж, Сиврѝ-синѝ, как се тутам! Ами да: аз не говоря с лекотата на импровизацията, а диря стъпките си по един извървян път. И мисълта, вместо да си блика, се оглежда да не стъпи накриво. За мене това е най-мъчителното нещо… Да, да! Попаднах в следата си.

Живва! Наистина е попаднал в следа:

— За човека истината е по-малко убедителна от смеха, който я съдържа. Освен това, имам още едно доказателство в полза на смеха пред истината: в смеха има милост и любов, а истината е егоистична. Затова и казваме: „жестока истина“. Там няма място за нищо друго, освен за самата нея… Без да се питаме защо, ние имаме усещане, че в хумора има повече тъга и по-малко смях без примес. И Елин Пелин, и Чехов не звучат толкова смешно, колкото тъжно. И аз се питам: смехът и истината като освобождават човека, не го ли обричат на самота, която е изворът на всяко самовглъбение, съзерцание и тъга? И в какво се състои свободата, ако не в дистанцията от заробващи ни съображения и взаимоотношения?… Да! Затова усмивката е най-улучената форма на дистанциране. Но това не е принудителна самота, а собствен избор, който единствен изравнява човека с възвисената над всичко свобода!…

Няма по-безспорна улика за бездарника от отсъствието на усмивка в „творчеството“ му. И в гражданския живот е така: деформацията на злобните изпълва мястото на липсалия смях…

Със свободата сме повече сродни, към нея имаме по-естествени влечения, защото тя е наше земно достояние. Истината е извън пространството и смущава подсъзнанието, доловило несъответствието с нея… Да! Това е и го запомни: само мрачните хора не могат да оцедят от скръбта мъничко радост. Истинската скръб е толкова чиста в могъществото си, че би могло да я назовем радост! Впрочем — това има някаква връзка и с физиологията: радостта и скръбта имат някаква обща убежна точка, щом човек получава сърдечен разрив и от непомерна скръб, и от непомерна радост…

13.

17 февруари — четвъртък ’55

Отдавна ми се ще да науча от Бешков нещо за Елин Пелин и го замайвам издалече. А той — като да е чакал тъкмо това:

— Не мога да кажа за Елин Пелин нищо, без да го свържа с Балабанов. Те ходеха все заедно и бяхме свикнали да ги възприемаме като нещо цяло, съставено от две половини. Елин Пелин беше дълбок и проникновен, Балабанов — умен и знаещ, но без Елинковия божи дар. Колко мили и интересни хора бяха те, но около тях не се намери поне един, който да ги записва…

Бешков закачливо ме бодва с дълъг показалец под ребрата и продължава:

— Третият с тях беше Александър Божинов. Те така бяха се отъркаляли в казано-речено, празникът на мисленето им така се бе превърнал в тяхно ежедневие, че се недовиждаха един-други — колко са забележителни и колко е необходимо да кажат по нещо един за друг…

Звънят по телефона. Бешков говори с някакъв мъж, но не мога да свържа нишката на разговора. Оставя слушалката и сяда край масата навъсен:

— Чудни хора! От тях си зависи всичко, но не искат сами да се оправят и търсят мене… Утре тук ще цъфнат пет попа и ти представяш ли си? Ще почернее кооперацията, а комшиите ще има да се чудят какво става у нас… Попът, дето си разправях — бащата на оня секираджия, който с куфар пренасяше на части едно заклано от него момиче — се връща отново в черквата. Поповете не го щат, но ги е страх. И сега: „Господин Бешков, вие сте настоятел на църквата, тичайте при патриарха!“ А оня поп е женен за племенница на патриарха! Мани, мани… И в божия храм няма мир и покой…

Та да продължим: Ако е за ум, ние нямаме по-умен, с по-системни знания от Балабанов; ако е за талант — Елин Пелин стоеше самотен на върха. Ти махни нашите екзалтирани литератори, които се сащисват от митове, а сетне искат да сащисат и нас със закъснелите романтични подредби на тоя и оня писател. Ти запомни ли — оня ден ти го казах — какво е писателят, от който не блика смях? Евнух!… А Елинко беше алтън. Те и затова все бяха заедно: Балабанов, Божинов и той… Чудно нещо беше българската интелигенция по онова време: сантименталисти, реалисти, сюрреалисти, символисти, романтици. И все заразени от школи — пък в един кюп! Само Елин Пелин и Балабанов бяха това, което са си. Балабанов има чистата аристофановска мисъл, Елин Пелин — дълбокото народно остроумие. Затова в живота си и двамата не платиха данък никому. Те правеха приятелство с царя — и той искаше чрез някого да се доказва като просветен монарх. Но и двамата устояха на изкушението, не оскверниха перата си и не написаха за Бурбона нито ред. Те съзнаваха, че са над него и ще го преживеят духовно!…

С Елин Пелин се срещах рядко, но той проявяваше към мен много мило внимание. При среща винаги се отклоняваше от пътя си и тръгваше с мен донейде. Тогава разговаряше за най-обикновени неща, задаваше ми незначителни въпроси и никога тежки, никога претоварени от сериозност. Отначало се чудех: тоя човек защо се отбива от пътя си — като да ми каже нещо особено, а то — нищо! Но после, когато по-тънко го съизмерих с моя експлозивен темперамент, разбрах преимуществата му, смисъла на неговото достойнство, цената на такта му: да не те нахаква във високите напрежения на добре електрифицираната столица…

Но и най-обикновената реплика на Елин Пелин имаше най-малко триизмерен смисъл. Той бе избродил възможностите на битовата хитрина, вкусил бе от сладкото й — то му стигаше, за да не гнети и себе си, и другите с приказки за големи неща. Виж сега как и най-обикновената реплика Елин Пелин превръщаше в изкуство: „Как си, Илия?“ — пита ме той. „Добре съм“ — отговарям. „Та малко ли е?“ — казва ми той и усещам как е наситил най-скучните думи с мисъл и онова Елинпелиновско „безгрижие“, с което той изпързаля много претенциозни глупаци…

Той не ценеше нищо тъй, както скрития смисъл на думите. От всяка дума той изтегляше нишки към съвършенството на цялото слово. Беше малко затворен и ми се струва, че обичаше повече самотното общуване с думите, отколкото с хората. Затова пък вмести човека в своето слово и то му стана свой дом…

14.

17 февруари — четвъртък ’55

Цитирам по памет речта на Шолохов пред конгреса на съветските писатели. Много съм въодушевен — иска ми се да въодушевя и Бешков. А той слуша и поклаща ритмично глава.

Каквото е имало да кажа — казал съм го и с усмивка, която не е много за случая, чакам. Бешков разтрива буза и се ослушва в себе си:

— Чух по радиото И. М. Разправяше ми на какво го бил научил конгресът. „Аз — казва — като писател ще се уча от опита на съветската литература, която…“ Глупости! Какво ще се учиш, щом тоя казак не те е стъписал, че да позамълчиш?… След него — да не остане назад — се изкипри и Мери Грубешлиева. Тя пък разтяга думите. Демек: не го чета, а импровизирам; радиото задава въпроси и аз отговарям „екс промт“! Видяхте ли как ги мога тези работи?…

А в това, което говореше, видях не само нея, но и Людмила — целия: с увиснала и замъртвяла кожа…

Разговорът тръгва от писателите към художниците. Бешков научил за някакъв скандал в Министерството на просветата. Критикували илюстрациите на новия буквар, рисуван от Р. П. „Вие първо се научете да рисувате, пък тогава критикувайте!“ — извикал той. И блед напуснал съвещанието.

Бешков се умисля дълбоко.

— Както приказвам, ще излезе, че все търся повод, за да отрека. А не е така! Много искрено търся хубавото и отрицанията ми са гневливи, защото ми е отнета възможността на сърадването… Р. П. рисува хубаво. Изобщо — той е рисувач. Дето седне и стане — все рисува и рисува. Бедата е, че не се е попитал достатъчно безмилостно: защо? Ето и сега: как е можал да предостави възможност за влизане в спор с неговите илюстрации? Аз питам себе си и стигам до единствения отговор: защото в рисунките е струпал отделни фигурки! Всяка от тях той е изяснявал анатомически — сама за себе си; слагал ги е в карета, но карето не може да обедини разединените изображения. Необединеното е най-неубедителното в изкуството! То дори не предизвиква спор, защото в самоотрицанието си е безспорно. В Министерството все пак са проявили куртоазия и на мене ми се струва, че Р. се е разгневил повече на нея, отколкото на критиката. А може би — и на безсилието си да изслуша упрека с мъдро снизхождение и към себе си, и към чиновниците…

„Първо се научете да рисувате!“ Това е ужасно като манталитет. Ами ако придобиват право на оценка само професионалистите, какво ще кажем за лошите обуща на един обущар, когато той ни се изрепчи: „Първо се научи да правиш обуща?“ С такива викове ние пробождаме първо себе си… Хайде сега пък! Ще ставаме текѐ, ще се предоставяме само на ценители-художници! Ти знаеш ли, ако стане така, какво вмирисване ще настане?… Художникът се осмисля не чрез професионалната поквара на художниците, а чрез общение с неогрешените — като дарява на сетивата им своята сетивност. Разбира се, има и сблъсъци с нахално невежество, но то е по-друга работа… Заседание напущат с вид на победители само онези сразени, които не могат да присъствуват там като силни и великодушни…

Дори у Рембранд ще намерим анатомически неточности, но той ни впримчва с други неща и не ни оставя да мислим за връзките на гръдните мускули и бицепсите… Р. търси анатомическите подробности и рисуваческия фокус, а тайната е сърцето на художника. Неговите трепети управляват четката и тя изобразява пулса му като електрокардиограма.

15.

8 април — петък ’55

Дишането му в телефонната слушалка е смесено с попъшкване. Така Бешков се „обозначава“, без да казва кой звъни. Още е лениво утро. Питам го:

— Работиш ли, дядо Илия, работиш ли?

— А? Ъ-ъъъ… От мене мина! По-добре е стар човек да не се фичка много-много с работа… Затова си избрах по-подходящо поприще — да приказвам. Ей тъй — като гроздоберски задник. Пък и защо да не приказвам? Хем за мене по-леко, хем и вас забавлявам…

— Преписах ти стенограмата от обсъждането на полския плакат. Ще ти я донеса.

— Хайде де! Аз я нямам.

— Там е и изказването на Валери Петров. Спомняш ли си го? Много интересно нещо!

— Че беше интересно — беше. Всичко взе да става много интересно: аз оправих нашите работи и се запретнах да оправям полските. И Валери оправяше някакви работи, ама не разбрах чии… Тоя свят, както е тръгнал да се същисва, представяш ли си какво ще стане, ако публиката рече да се дръпне настрана?… А ние се впримчихме двойно: приехме ролята на публика, но по начин, та и да имаме публика. Мани, мани!… Като рече човек да си зареже работата, всичко ще изобрети, за всичко ще си намери оправдание — само и само да избяга от това, което чакат тъкмо от него. И аз съм на това положение: открих си нови възможности, за да заглуша припомнянето на единствено важната…

—- Усещам те, че си написал нещо.

— Хайде холан! Чак пък и усещаш…

— Не ми бутай фалцови топки, ами кажи направо какво е!

— Като дойдеш — ще видиш… Бе нещо за това, дето ни вади мазол и смятаме, че никой не се досеща какво е то и що е… В същност и ние не си даваме за него ясна сметка, но като се изтървем и позамирише, хората започват да се озъртат с подушване. Озърта се и тоя, дето е пуснал „парфюма“ — и той търси отде е дошло това. В такива случаи само безразсъдните се обаждат: „Бе какво се озърташ? Туй нещо излезе от тебе.“ Мале-мале, ела гледай тогава!…

Това отскоро взеха да го наричат комплекси. По-рано му казваха по-точно: „стъклен гъз“… Шипковенски ли или Шаранков преглеждали един луд. Нищо му няма на човека, а от клиниката „Русев“ го изпратили за авторитетно заключение. Професорът му казал след прегледа: „Седни сега да си кажем още две приказки.“ Оня се облещил: „Не мога да седна, господин професоре.“ „Как да не можеш! Защо?“ „Ами че… аз имам стъклен задник.“ И всичко лъснало.

Тез комплекси много взеха да ухаят около дъното на нашите духовни наставници. Дни ме мъчиха да ги подредя някак и си ги обясня. Накрая ги снесох и ми олекна… Гледам една пиеса. Авторът й, който цял живот е подозиран, хваща, че и мене набутва измежду провокатори. Там го убива чепикът — все там се върти. Тая е разколниковска работа! Но добре, че сме си простили в името на статуквото и никой не ще да лови обратната посока, че да свърже уликите. Орлин пък за щастието… Чудни хора!

Попъшкването се е стопило — думите отчетливо се нанизват една в друга.

Бешков прави пауза, поема си дъх и завършва:

— Слушай ме хубаво, Сиврѝ-синѝ! Ако искаш да говориш за свобода, ще отидеш при робите; ако искаш да говориш като свободен — търси друго място!

16.

19 май — четвъртък ’55

— А?… Ъ-ъ-ъъ… Дядо ти!

Като чуя това в телефонна слушалка, зная, я ще ми чете нещо — за да види как ще „отзвучи“, я нейде е навързвал лаф, дето не е за даване на забравата…

Понамързява го. Отваря се на приказка пред тоз-оня; увлича се и сам се изненадва от изреченото, а после няма ищах да го запише. Това „ъ-ъ-ъъ“ е заложен капан. Бешков издалече ме подбира оттук-оттам, доде клъвна и чуя зад опашката си щракване на капански капак.

Тъй ми е звънил и отзарана:

— А-аа… Е? Какво ще правя самичък до следобед?… Я ти идвай сега, хем ще се събере и компания.

На фурнированата холна маса Бешков е оставил ръкопис, а върху него — очилата си. Зад стъклата им са се удължили и разпоили по краищата гъсто изписани с туш редове. Това е предговорът към монографията на Александър Божинов.

Влизат Гетман и д-р Пастухов. Ей я „компанията“! Докторът меко разтрива длан с длан — като да им окусва розовото сладичко. Тук Гетман се смята по̀ свой и тършува из масата за „оригинали“:

— Я да видим, я! Полковник!

Бешков играе на криеница: не иска да се разбере, че ни е събирал тъкмо за това, заради което ни е събрал. То може да се знае и подразбира, но и в приятелството има игра — както и в любовта. И ръкописът под очилата е сиренце на телчица — от дума на дума, Бешков ще го притегли към себе си, ще намести очила, ще ни огледа един по един над роговите рамки и тогава пружината на капана ще зънне зад опашките ни…

Слухът на Гетман е моделиран от казарменска тръба — обертоновете му се губят и той я кара по пентатониката:

— Мани ги тез дъбнишки итринѝ! Чети да видим…

Гетман си знае, че из него още се обажда отколешно селско стеснение и все го крие с троснати приказки. Бешков чете, трошливото из Гетман се е запропуквало и той бледнее. Това, от което иска да се заварди, не може да се уварди. Докторът е друго нещо: барника в душата и карантията на човека — нагледал се е на всичко. Доктор Пастухов завърта глава и натъй, и натъй — в изчистените му с наспиртен памучец очила светват парченца изполиран лед. На него не му се види какво му е…

Това, което ни чете Бешков — не е Бешков. Уморено е и размекнато; обикновено е и казвано от мнозина, чиято глътка дядо Илия е пресушавал с една дума. Няма го припламването на искра от искра; фъстят лиснати с вода въглени. Няма го и неочакваното, възхитителното острие, което с едно рязване вади мисъл от мисъл — още по-опъстрена, натегната и звънтяща.

Бешков сам е усетил каквото трябва. Гласът му излиза на плитко, затъкнат с памуци. Гетман се мъчи да нацеди в очите си възхищение, че да го окуражи. Такива като дяда ти Илия не можеш излъга с хватки „на̀пад напред“…

Това друг път не е било! Бешков чака какво ще му кажем. Той не се бои от присъдата, а от лъжата. Страх го е да види как се насилваме да кажем това, което не мислим. Гетман нанизва насилени приказки, с които иска да убеди себе си, че написаното му е много интересно. Придърпва ръкописа към себе си и търси нещо, което да ни прочете и потвърди „интересното“. Търси, а не може да го намери…

Изполираните ледени късове в очилата на доктора са станали матови. Изкушенията на суетата са се погаврили с Бешков. За първи път той опипва и напипва някакви думи, които не може да сглоби и изрече. Много е натегнато.

Казвам му:

— Дядо Илия, туй, което ни прочете, не си ти. А дори на Бешков не е позволено да не бъде Бешков.

Неочаквана усмивка оголва зъбите му. Дупчицата между предните два зъба ще изсвири весело. Бешков ме сграбчва за раменете, извръща ме към себе си:

— Ти ме пожали — като не ме пожали. Ти не спаси мен, а себе си пред мен! Това исках да чуя… Аз дълбоко се съмнявах в туй нещо, но съмнението в собственото ми съмнение ме изнуди да се проверя чрез вас. И какво проверих? Проверих, че човек дори когато долавя гафа, търси смътни упования — дано спънатото излезе летеж… Проверих и още нещо: когато нямаме сили сами да произнесем присъдата над себе си — олеква ни, като я чуем от друг. Честолюбието може и да ни заплете в ответна вражда, но дълбоко в себе си ние сме облекчени, задето друг е поел риска на отсъждането. Ей докъде стига коварството на егоизма ни!… Има и трето: ако не се опереш сам, ти предоставяш на друг да се омерзи с твоето нацапано. А над всичко това или под всичко това вони парфюмът на родовата ни подлост: правим какво правим — все търсим някой да ни е виновен!… Ти, Сиврѝ-синѝ, забелязал ли си, че най-самоубийственото добротворство е втурването да помагаш на глупеца, да го спасяваш, като му изясняваш глупостта, с която той съжителствува толкова естествено и щастливо?… Сиромахът и глупакът са неспасяеми. Като се вживееш в работите им, готви се да напипаш в гърба си дръжка на кама!…

Ама аз отде захванах и къде отидох?… На майната си отидох — там, докъдето отвеждат налудничавите парадокси и житейската логика, които са едно и също нещо… Да! Започнах от проверката си чрез вас и какво излезе от нея? Ей това излезе!…

Той лови ръкописа и го къса през средата. Къса го бавно — с насладата на освобождаването от нещо, което го е гнетило. Гетман инстинктивно полита напред с протегната ръка: „Оригинал“! Бешков се дръпва:

— Това, което сам не можах да защитя, е неспасяемо от друг. Нищо, Санде, ще напиша това, което трябва и както трябва…

17.

11 юни — събота ’55

Гетман гласи „Огненият пророк“ за печат в книжка 7 на „Български воин“. Всичко е макетирано; воден е с Бешков и някакъв разговор — ама много издалече. Уж разговор, пък повече са възклицанията:

— Ах, бай Илия! Представям си го това нещо в списанието. И-и-ии… Ти виждаш ли го на „илюстрацион“ с висок грамаж?

Гетман предвкусва „бомбата“ — тя го е зашеметила, преди да гръмне. А Бешков се „изназадва“. С палец и показалец очесва ъгълчетата на изпръхналите си устни:

— Бе виждам го, ама сетне себе си не виждам… Това е била приказката. Сега Гетман ме праща да „поочукам ръбовете“ на Бешков, да ги понакисна в шербети, та белки поомекнат. Сроковете в печатарския график вървят, годишнината иде, а Гетман сам е напъхал въглен в чепика си: нѝ е за вадене, нѝ — за оставяне!

И аз обикалям Бешков като младо пехливанче; пулверизирам го с берберски одеколони и го масажирам. Подла работа: със службашки ласкателства му очуквам ръбовете, с упойки му вадя зъбите — дано го залюлее унес и каже сънено с беззъба уста: „Добре де, печатайте го!“

Пък Бешков е наострил таралежови бодли и не дава да го масажирам. Ласкателствата ми се набождат на шипове и се нагърчвам от дълбокото им убождане. Изпързалвам приказката на друга страна — ха дано приспя някак вниманието му! После пак го завръщам към отпечатъка на „илюстрацион с висок грамаж“… Цялата културна общественост щяла да си прехапе езика, че с прехапан език да изцвили от възторг; после дядо Илия можел да мине по „Царя“ с накривено таке и да обира овации…

Мале, какви изнудвачи!

А той — не и не! Не ще и не ще. Аз съм казал, че ще се върна в редакцията с „положителен резултат“, пък резултатът е от отрицателен по-отрицателен — около абсолютния минус. Сега ще събирам вода от девет дерета, че да я давам на Гетман за преглъщане на репеи: „Докарах го до едно положение. На него му трябва още едно разтриване и дебелата му жила ще омекне… Бе той не каза «не», а му се услажда кандардисването, та го оставих на това дередже — доде не е казал твърдо «не», че сетне да няма как да включи на заден ход…“

Казвам си на ум това, което ще нося в редакцията; Бешков е попребледнял и гледа настрана. Това е лош знак… Не ме гледа, но на мене приказва:

— Тя тая наистина ще стигне до прехапване на езика, но на културната ли общественост или на моя — де да видим!… На мене ми дойде до гуша от овации; усещам, че от овации започвам да оглупявам… Ама май вашият опорочен слух е възмечтал аплодисменти, та нека за тях да бъде разплащателна сметка дори моят крах! Тая дума „овации“ не е изтървана дума — тя е манталитет… Кажи ми, Сиврѝ-синѝ, отде в довчерашните селянчета се събра толкова нагон за овации и покоряване на света? Ти си подполковник — не ти ли стига?… В йерархията като си „под“, ти си и „над“ — стига да се досетиш какво е „под“ и „над“ там; какво — при неслужилите параграфисти като мен; какво — въобще настрана от звездната субординация. Ти все още имаш пред себе си нещо за догонване, а това ще рече: ти си в движение. Движението е най-голямото „над“! Защо сте се разбързали да стигате края, че там да завехнете като опикани мушката̀?…

Тоя разговор не е първи. И лани Гетман искаше да печата това нещо за кръглата годишнина. Аз си мислех, че сме се разбрали и въпросът е изчерпан, а той — пак. Отложил го — дано съпротивителните ми сили омекнат, дано забравя или оглупея, че да ме прелъстите… И знаеш ли какво ми каза тогава? „Ти — казва — не искаш да се ангажираш.“ Виж го ти! Той смята своите ангажименти задължителни и за мен… Признавам му — беше много искрен. Само много искрените са толкова безцеремонни… Ама вие наистина ли смятате, че е възможно да се поддържа едно приятелство с пълна откровеност? Не с пълна откровеност, а с дозирането й! Ако единият не може да понесе и своята, и чуждата голота, защо ще му събуваш гащите или пък нечии гащи, които той не може да понесе на куп в нозете на един гол? Още синовете на Ной не позволиха на брат си — на глупака Хам — да ги води и им показва голия Ной в колибата…

Мене не ме е страх от ангажименти! Целият ми живот е протекъл ангажирано и от това съм разбрал, че неангажирането е къде-къде по-опасно. Тъкмо ангажиментът опложда нечие единомислие, ангажимент и солидарност с нас; а неангажираните ги застрашава мъртвило на вакуума. Тез хитреци — и така, и вака — толкова им се услажда сученето и от лявата, и от дясната бозка, че с млякото изсмукват и кръвта на майките си. Тогава тръгват по света презрени. И толкова се увличат в надхитряването на другите, че не забелязват как са надхитрили себе си…

Ти си много млад и помни: животът се брани не заради това, че е наш, а заради неговата цялост!

Нататък съм записал:

„После говорихме за нрави и нравственост. Бешков каза:

— Висшата нравственост е над живота, защото жертваме живота си тъкмо в нейно име. И тогава идва жената — да ни утеши или оплаче, та чрез нея да се осмисли нашата жертва…

В някаква връзка казах:

— Страх те е!

Бешков ме огледа — ни тъжно, ни присмехулно, ни с укор, а с всичкото, събрано в очите му:

— Страхът пъпли по цялата земя…“

18.

21 юни — вторник ’55

Бешков наново е написал предговора на Александър Божинов. Това вече е друго нещо! Преписал съм го на машина и му го нося. За всеки случай съм взел и „Огненият пророк“. Гетман го е съкратил — да докара „ангажирването“ по̀ за преглъщане.

Някакъв художник е дошъл да уговаря с Бешков илюстрациите за новото издание на „Биволарчета“. Оригиналните рисунки от изданието на „Хемус“ са разгубени и сега гласят преснемане на отпечатъци, фонове и ново прекомпозиране на корицата.

Като е тръгнал да се издува, художникът е забравил къде да спре. На такива в чатала на панталоните им вшиват големи клинове. Той приказва, а на мене ми се счува осмукване на кокъл. Не ми е направил нищо човекът — нѝ съм го видял, нѝ го зная, а много ми се ще сам да се набоде и да го донанижа. Трая си и изчаквам да свършат…

За „Биволарчета“ са се разбрали — подхващат приказка за Мексиканската изложба в София. Бешков го пита:

— Ти знаеш ли, че тез мексиканци не харесвали нищо наше?

— Зная, разбира се. Какво имаме за харесване?… Знаят ги онез работите, знаят ги-и-ии!…

Бешков ме стрелва с кос поглед. И като да ми казва: „Тоя ни омете наред!“ Върти молив между палец и показалец, оглежда затъпения му връх:

— Че ги знаят — знаят ги! Особено пред тези, които се ощастливяват от положението си на невежи…

Бешков се изправя — то е по-ясно от думи: „Нашата работа вече е приключена!“ Той изпраща „колегата“ и ми приказва от антрето:

— И тоя поддържа фирма с намесване в работата на художниците. И той с отрицание се намества при тях…

Започва да рисува пате на подиум. От шията на патето увисва колие. Царствен патарок! Срещу него — долу на пода — мъничко пате. Пате, смалено от възторг, задето най-сетне му се е паднало да позяпа една особа със скъпо колие на шията. Започвам да разпознавам велможите, които унижават дребосъка. А с тях — и унизяваните, изпълнени с възторг. Бешков рисува „ощастливените невежи“.

— Колкото и да е странно, високомерните мексиканци се радвали на моите патета. Казвали на жените си: „Това си ти!“ Излиза, че аз съм им върнал детските очи, освободил съм ги от покварата на възрастните. Ако в живота ни, който рисуваме, не изобразим човешките си състояния и отношения — тежко ни и горко! Това е най-сигурният начин да се докажем като животни… Аз не приемам ни астрала на мексиканците, ни тяхната свръхреалност, която ме порази с мрачната си сила. Гледай сега и всичко ще ти стане ясно!

Той носи албум с репродукции на мексикански съдове отпреди хилядолетия. Всички във форма на човешки глави — уродливи и страшни.

— Ето, това е най-долната октава на човешкия дух — без капка светлина и радост. Това са то инките! Поколение след поколение са пили от тези съдове, докато хората се смесят с техния дух… Сега те рисуват състоянията на тоя дух и свят. Та ако не беше свят, щеше ли да е така убедителен, а самите мексиканци — тъй да се лишат от сетиво за уродливото?… Това е въплътено низшо съвършенство: то може да те удиви, но не е възможно да целунеш този глинен съд. Могъщо като направа и грозно като състояние! Изкуството е като майката: то утвърждава всичко, което роди — дори и недъгавото.

Апостол Павел е казал: „Бъдете съвършени като нашия отец Христос!“ Христос е спасител, защото ни освободи от робството на грозотата. Християнството стана цивилизация от мига, в който раздели красивото от грозното. С грозота то натовари сатаната и пое пътя на съвършенството… Дай на децата си да гледат такъв съд и да пият от него, пък да видим какво ще се наслои в душите им!… Това е страшно и аз не прощавам на примитивизма, а и на лекомислието, с което се отнасяме към тези неща…

Какво е жертвоприношението? Вземаме невинното агне, изповядваме си грозотата, а свещенослужителят я поема върху себе си. И тъй като тя е непоносима, той полага ръцете си върху агнето — предава я нему. Агнето става грозно и понеже не е възможно да приемем съществуването на грозотата — заколваме го. Кръвта единствена е носител и на красотата, и на грозотата. С нея изкупваме и най-светлите си пориви, и най-мрачните си омерзения. Ако не заколим агнето — натирваме го в пустинята, при голошиестите орли… Ти остави саламджиите, дето приказват, че жертвоприношението било хрумване на жреците-чревоугодници. Покварените възприемат света само като покварен…

А виждаш ли добре изображението на този мъж? Усещаш ли как сатаната го е обходил целия?… Това, което е било преди хилядолетия, е и сега в мексиканската изложба. То е едно и също! Аз им подсказах това и те усетиха, че съм ги разгадал…

Ниският астрал е у тях. В Египет той се превъплъти. Египтяните влязоха в Озирис и геометрията. Египет роди Мойсей, а Мойсей — лотоса и Десетте заповеди. След Мойсей дойде Исус като абсолютна любов и красота. Гръцката и Римската цивилизация приеха тези неща от това следване и развитие. И нашето изображение е заченато от същата утроба. Затова мексиканското изкуство ни е чуждо, а и ние сме им чужди…

Хубаво де! Но защо те са при себе си и изобразяват себе си, без да им идва наум да се вживяват в нашето светоусещане, а ние: „Това е голямото изкуство; дайте другари, да се поучим!“ И ще се вмексиканчим… Как да обясниш на тези глупаци, че голямото изкуство не е заемка, а е в най-пълното изявяване на себе си? Инак ще има да оставяме едно и да се улавяме за друго; да обикаляме света и да му се поднасяме на парче; да се шашваме и чакаме светът да се шашне от шашнати; да се разглобяваме и да се надяваме, че хората ще си зарежат работата, че да ни сглобят… Глупости, глупости, глупости!… Мъчим се и се терзаем, впечатляваме се и се екзалтираме, че търсим да открием другите в себе си, вместо — себе си в себе си. Вярно — себе си в себе си, но за това се иска мъничко интелигентност. А и вътрешна цялост!…

Но ти да не мислиш, че това е само в изобразителното изкуство? То е и в литературата, във всичко. То е като физиологията: заболее един орган, а с него — и останалите „по симпатия“. Оттам е то, дето все искаме да сме симпатични някому…

Бешков става, отива до етажерката зад рисувателната маса, на която отколе е престанал да рисува; взема от там старата икона на дъска и я приглажда с длан:

— Гледай! Прост българин някой е рисувал, а колко сложно доловени състояния има тук. Виж едното, че виж и другото: човешката милост — до надземната лудост; смирението — до самоотречението! Нека казва кой какво ще, но да се знае от нине и до века: красотата никога не прехожда — тя е вечна!…

Преди месец в Академията празнувахме Кирил и Методий. Говори ректорът и аз взех, та поисках думата. Защото работата излезе не за Кирил и Методий, а за Варшавското съвещание… Ректорът се изплаши: защо ли иска думата, какво го прихвана? Тоя Илия сега ще ги наприказва едни!… Той е християнин и на него му минава, а аз ще трябва да давам обяснения… И вика: „Ние и без това щяхме на Бешков да му дадем думата, но щом сам я иска, нека говори!“ Туй Панайотов го каза объркан и аз заговорих:

„Ако делото на тези двама българи няма пряка връзка с нашата работа на художници, не бих празнувал днес. В живота на тези гиганти винаги съм търсил нещо, което да осмисли моя живот като рисувач… Някога човечеството стигна до едно фатално убийство — убит бе Христос. После убийците станаха приемници на убития — на делото му. И тъй като «престъпникът» бе възвестил начало на нова цивилизация, те не допуснаха в нея да имат дял други народи и затова ги нарекоха варвари. Те вече бяха написали върху камъка на латински, гръцки и еврейски: «Исус Христос — царю юдейски». И канонизираха гаврата като основание да се общува с бога само чрез тези езици. Кирил и Методий са бунт срещу канона. Чрез словото и писмеността те ни свързаха с една цивилизация, а цивилизацията започва от буквата и нотния знак, за да стигне до песента и живописта…“

Ректорът се усмихна малко снизходително и повече за собствен кураж: Бешков си е малко странен — отде захвана, къде я откара!…

То и академиците са каноници. Като усетят, че нещо не е по канона, в тях се пробужда великият инквизитор Торквемада. Но тъй като Торквемада днес е абсурден, гледат да те премахнат с академическа усмивчица…

Чета на Бешков една балада. Той е нащрек, но толкова си харесвам стихотворението, че цапам направо през плиткото.

— Така-аа!… — пъшка той. — Има милост към човека. У тебе винаги се проявява добро и изяснено нравствено чувство. А само то прави изкуството убедително и му дава сила.

19.

21 юни — вторник ’55

Подавам му есето „Огненият пророк“ — съкратено. Бешков бледнее:

— Какво? Ще го печатате ли?

— То вече се печата.

Толкова е тряснат, та няма сили да реагира. Усещам го как притихва в себе си, притихва… В тая тишина става нещо опасно — то се предава и на мен. Устата ми съхнат.

— Свършено е — стана непоправимото!… Защо Гетман е толкова настойчив — кому е обещал?

Гласът му е станал шепот:

— Аз него го заобичах в съда. Той се изправи там и каза една истина във време, когато истина е не истината, а това, което обслужва момента… Аз знаех, че той пренапомпва нашето приятелство и го разпростира във всички посоки. Знаех и това, че ще изкупя това задлъжняване, но от такова съдбоносно изкупление се боех… Знайте: ако вие отпечатате есето, дядо ви Илия няма да го има. Нека тогава живеят той и Янъка — както могат!… Аз това нещо съм го казал пред гроб и от него не се отричам. То е мое и ще бъде мое слово. Но при различни обстоятелства думите звучат различно. Сега ще излезе, че искам да обръщам сълзите си на златни капки… Аз не се виждам на тая софра. На нея всеки се кълне, без никой да е искал тези клетви. Една клетва за вярност, като се повтори, тя вече е користна… И знаеш ли какво ми каза той? „Ти — казва — не вярваш, че ще се задържим.“ Толкоз пък нелепа глупост!… „Вярвам — му казах. — И дано не става другото, че няма кой да ви замести…“

Ама то е толкова човешко и се чудя как не можете да го разберете! Надгробното слово е споено от трагична интимност и става грозно като публична декларация извън прекия повод. Че аз до там ли съм, та да се доказвам по такъв начин? Сега всеки пише и с облизване предвкусва облагата — хайде и Бешков да не остане назад! Ама моля ви се — вие не си ли давате сметка в какво нещо ме топите?… Аз при великите отивам смирено, а не с фичкане и преценки за тях… Съкращавали сте! Слово не се съкращава. Съкращават го измамници, за да надхитрят други измамници… С това вие ме оскърбявате двойно: аз не произнасям неща, от които после да се очиствам със съкращения…

Оназ вечер се събудих в студена пот. Сънувах Багряна, Людмил Стоянов и Дора Габе. Отиваха изплашени и обезверени на смърт. Казах им: „Аз ще ви водя. Не е страшно, а и пътя де там го зная.“ Последваха ме ободрени… Странен сън, наистина. Усетих го като прокоба и ето!…

Телефонът звъни. Бешков вдига слушалката, ослушва се, затулва я с длан и ми казва шепнешком: „Янъка.“^[4]

Янъка е такова нещо: приказва, а после премисля какво е казал. Той и сега е подхванал дълъг словесен картеч. Бешков го прекъсва:

— Аз съм убит и вече не съществувам. Затова имам готови три праха. Поне да стане очищението докрай.

Никога не е говорил с толкова мрачна решителност.

20.

22 юни — сряда ’55

Върнал съм се от печатницата в ранна утрин. Есето няма да се печата. Звъня му:

— Трите праха се отлагат за по-подходящ случай…

Бешков диша тежко. Като да го виждам: очите му просветляват.

— Слава богу, Сиврѝ-синѝ!… А да знаеш как съм осъмнал…

21.

18 юли — понеделник ’55

Нося му няколко преписани на машина есета и разговори. Вече не се крия: когато разговорът задълбае в неща, които не са за изтърване, вадя тефтерче и записвам, а после му нося записаното. На масата е Сия — плете нещо. Бешков я сочи с глава:

— Като приемеш в живота си едни математик, ще приемеш и класните му тетрадки, и плетките му…

Сега е ваканция и няма класни тетрадки.

Разговорът се увърта около незначителни неща, после — за преписаните есета. Днес Бешков ще ми даде да препиша „Коста оживя!“ — той рови в корава папка, вади гъсто изписани листи и ги оглежда. Попоглежда и към Сия: чуди се да чете ли, да не чете ли. Окуражавам го с поглед — той лови очилата на челото си и ги смъква на носа:

„Коста страда трийсет дни и почина. Ние скрихме от него болестта и опасенията на лекарите…“

Отпуща ръце и пак дига очилата на челото си:

— Не! Не мога пред жена си. Жената може да гледа голото ти тяло, но голата ти душа — не!

Взема ме под ръка и ме води на своето легло. Натисва ме да седна — сяда и той. Чете с дълбоко вълнение — както всички хора, които с мисъл стигат далече и знаят как то се изразява с думи. Чел съм това есе още през април 1952 година, когато погребахме Петканов. Тогава Бешков ми каза: „В страданието за този човек има и някаква странна лекота. Неговото властно присъствие навярно сега е освободило нещо в мен…“

Още чете, а идва Арсени Лечев. Бешков му сочи с глава масата и продължава. После се дигаме и сядаме при госта.

Арсени повежда общ разговор за изкуството. Повежда го без видим повод и ми се струва, че си е наумил темата, докато е идвал. Бешков „поема“ подадената нишка, „опипва“ я и започва да я натъкава:

— … Домие навлезе в близките подробности и интимностите на живота. Той нарисува света от упор, защото инак не можеше нѝ да го осъди, нѝ да го оправдае. Като всеки революционер, той принуди себе си да скъси дистанцията — инак светът не може да бъде преподреден… Това е Домие, който ни интересува. О-о-о! В този Домие още колко превъплъщения има, но на сеирджийското мислене му стига като стигне до някакво обяснение на неговата бруталност… От Домие мога да тръгна във всички посоки и никъде няма да се изгубя. Човек на моите години е редно да знае, че изкуството е едно и също нещо — независимо музика ли е или живопис. Във всичко то е еднакво абстрактно и конкретно; еднакво пространствено и лишено от физическо пространство; еднакво субективно и обективно. Различни са само нашите възможности да измерим пълните му дълбочини, обеми и амплитуди. Затова не изкуството е спорно, а нашата валентност по отношение на него. Не е ли така?… Ти, Арсений, си музикант. Вие говорите за „алегро“, което е понятие за пространственост; ние в картините — за движение, където цари абсолютен покой; писателите — за действие, където то е условно, поради заставане априори в мисълта; архитектите — за устременост на формите, когато всичко подчиняват на статичната непоклатимост. Ха да видим какво ще стане, ако архитектурните форми вземат да се устремят!…

Пространството, движението, обемът, тоналността, ритъмът, цензурата, светлината, контрастът — всичко в изкуството е едно и също, изразено с различни средства. И тъй като понятията са общи, народиха се ментърджии-изкуствоведи, които мислят, че с понятията казват много, пък то — нищо! Защото понятията не се слепват с назахарен език, а с голяма и релефна мисъл.

Бе я да оставим изкуството за компетенциите на Орлин! Да видим сега какво ще снесат политиците. То аслъ ще излезе: сговорни калугери и в петък блажно ядат… Драги Арсений, нейде ще се говори за нас, без да знаем какво! Затова аз винаги съм се изявявал не чрез царя, а чрез народа. Той е мярката!… Мене винаги са ме водили донейде през цензурата — оттам са ми определяли как да общувам с народа си. Добре, че има и неофициално общуване, иначе любовта към тоя народ отдавна да е станала културно проституиране, до което води всяка опека. А и на какво биха могли да ни научат дъртите курви?…

Ето: аз съм християнин, вие — комунисти. Приказваме си като хора и това, че не сме дигнали столовете да се изпобием, ни отделя от чобанина на Сиврѝ-синѝ, дето за инат си отрязал онуй нещо, а сетне него си го боляло… Ние винаги ще се разберем, защото сме еднакво застрашени… Ние нямаме бомби, а имаме ракия, маса, дума и човешки желания…

Тайната — тая блудница!… Ако аз дори от страх — макар че нямам основание да се страхувам — скрия нещо от вас, то аз съм ви враг!

22.

31 юли — неделя ’55

У Бешков са се събрали гости — повечето юноши. Сашо — синът му — има рожден ден. Сия и Павлина шетат. Бешков разговаря с Петър Незнакомов, Васил Цонев и жена му — бивша студентка на Бешков от Художествената академия. Цонев казва: „Това е талантливата ученичка на един велик професор, а аз съм нейният гениален мъж…“

— Какво беше жълтата преса? Колони, честитки за именни дни, кой търси млада симпатична госпожица-стопанерка, кой се оженил… Голяма работа! Кога буржоазията е имала журналист като P. X.? Дренки…

Туй го приказва Васил Цонев, наречен Дон Базилио или за по-кратко — „До̀на“. Бешков слуша и клати глава:

— Кога ли? Винаги и всички бяха по-добри от него!… Бил убеден и роден журналист, напипвал новото. Хайде холан! Вие чувате ли се какво приказвате?… Нито е убеден, нито е роден, нито има пръсти да напипа новото. Убедени са тези, които огласяват своите убеждения и носят рисковете им. А не като него: винаги имаш в запас по една-две тези, за подмяна на тази, която с ослушване и озъртане си ни поднесъл като свое искрено убеждение… Той че е роден — е роден, но не за това, с което се е заловил, а за неща, които прави между другото. Новото не е зрели круши за изтръскване в черга; новото е в природния ни усет към него, в куража ни да го прозрем и му се обречем… Тез работи той ги кити с надути и празни изречения. Сега неговият вестник се отличава с това, че каквото казват другите — той го преповтаря с подписа на тоя родѐн ро̀ден журналист. Не зная отде дойде това, кой го обяви за най-голям журналист. Айде де!… Всяко общество понякога се самоизлъгва от каприз или досада. Защото животът само с голи истини става трагичен и непоносим. А той, серсеминът, взе та повярва, че това е истина…

Веднъж се събрахме по наши журналистически работи, а той се накокошини: „Вие сте некомпетентни; вие не сте осведомени; вие сте некадърни да схванете момента!“ Нищо не му казах, още повече че кадърността — според него — стига до схващането на момента. Пък ми и дожаля… Рекох си: едно благоразумие никога не е в повече. Но като свършихме, причаках го във фоайето и го попитах: „Кой е некомпетентен — аз ли?“ Почуди се какво да ми отговори.

Това е простакът!… Не, драги. Ти ако беше това, което дочу от устата на повърхностните, щеше да кажеш, че некомпетентният и неосведоменият си ти, та да те пожалим. Тогава ние драговолно сами щяхме да приемем върху себе си некомпетентността, неосведомеността, а и… твоето действително бездарие.

— Остави ги тия, бай Илия! Ние не сме християни.

Цонев се е ухилил — завърта глава. Позволил си е нещо, което друг не може; и ни оглежда един по един.

Бешков леко забледнява. Тоя не знае къде и с кого приказва. На дядо Илия ей сега ще му преиграят устните, ще го нарине на лопата, та ще стане една… Язък за младата женица!

Но той преглъща, овладява се, дори по лицето му пробягва нещо като усмивка:

— Аз зная, че не сте християни. Но като не сте — за съжаление — какво друго сте?… Ти ми каза, че си писал до министъра храбро писмо за нередности в строежите. Защо си писал на него? На министри се пише само ако са ти вуйчовци. Туй хората го правят не за оправяне на работите, а за да се натрапят като крайно необходими… Е, оправи ли строежите? Като ги оправиш, ела ми кажи, че да се разпиша и аз. Пък и още от младини имам познати министри над министрите… Ти видял ли си какво го правят кучето, като се изпикае на място, дето не е за пикаене? Хванат го, осукват му главата, пък му топят там муцуната. Горкото — какво ще разбере! Неговите представи за приличие и ред са други. Човекът-глупак насилва животното да му замени кучешките работи с човешки. Не може!…

— Ама кучето оттам вече не минава.

Цонев пак се ухилва: най-сетне е хванал Бешков натясно. А Бешков му връща усмивката:

— Да, не минава. И ние заобикаляме мястото, където са ни натъркали муцуните; но ще спре ли след това кучето да оцърква друго място. — още по-преметено, още по̀ не за опикаване?… Не пиши на министри, момче, а напиши нещо. И в него поеми върху себе си цялата мерзост на строежа, та твоята болка да ни покърти — чрез нея да измерим действителните обеми на злото… Ако с изкуство не трогнем човека, ако не го накараме да се смили над едно обременено съзнание — нашата е спукана! Аз например правя своя цялата човешка глупост. Така хем ще ми повярват, хем ще прозрат къде е истинското място на глупостта. Защото тя никога не е в този, който се е одързостил да я посочи в себе си!…

Вие говорите срещу стария „Стършел“. Какво ви убожда, та все се въртите около него; с какво той ви разваля съня?… Ние не бяхме на власт и нямахме задължение да правим правителствен хумор. Като усетихме, че властта няма сама да си вдигне ризата, че да ни каже: „Гледайте ни срамотите и се смейте!“ — направихме го сами. Аз очаквах от вас за това похвала — пък и име ви дадохме! А вие взехте, че се ожесточихте… Но не ви завиждам нѝ на положението, нѝ на хумора, който — слава богу — не прилича на нашия. Дойдоха до гуша трактористите, легнали край трактори с френски ключове в ръката. От десет години те са започнали един безначален и безкраен ремонт, едно бракосъчетание с железата и не виждам как ще се оплодят. Защото туй оплождане става първо в карикатурата, а тя взе, че се изялови. Кой — вие ли, любезни „стършели“, ме поучавате, че изкуството не е обобщение, а полезна работа?… Полезната работа я върши обобщението — другото е опрягане на коня между стръките със задницата напред. Има да чакате тая каруца да тръгне!…

Петър Незнакомов се смее добродушно и умно. Той „гълта“ и си трае. Цонев пухти:

— А бе не така бе, не така!

Младите скучаят при „опълченците“. Издебват мига и се вдигат в спалнята. Бешков ме води при работната си маса — при тушовете и пищялките: да подпише копията от преписаните на машина есета. Топи писалка в шишенце с чер туш и попоглежда към гостите около масата. Приказват си нещо — няма да чуят:

— Видиш ли скодоумие?… Ти помниш моята карикатура: „Сине, не слушай като ти кажат, че съм субатор! С тези ръце аз ще прехраня и умните, и глупавите…“ И тоя сега дълбоко в себе си ме смята за опозиция. Не — аз съм си революционер! Защото съм си съхранил свободата, в името на която стават всички революции. И изобщо: има ли по-революционно нещо от обезвластения народ? Той вижда по-остро, по-далече и е по-подвижен ей тука! Защото жаравата в крайна сметка пари под неговите пети, а не на тоя, който се е изкушил да прави политика.

Бешков е забол показалец в слепоочието си и го върти над онуй нещо, което в народа е по-подвижно.

23.

10 август — сряда ’55

Иде Коста К. с рисунки в корава папка. Стъпва мекичко, с прави стъпала. Черните му очи са като детските рисунки на Мана Парпулова: големи кръгове, извъртени с чер туш… Коста е съвсем млад художник, а го сочат с пръст и славата му го натиска отвътре да се „състарява“. Имал си ателие на тавана срещу Инвестиционна банка: вътре с рогозки, камъшени табуретки, лампион с разноцветни крушки — и той от плетен камъш. Там се разхождали голи момичета, в ръцете със скъпи цигари. Коста бил отегчен, а и те се отегчавали от неговото отегчено: пиели коняк направо от шише и с люлеене в столове-люлки отмервали докога ще изтрае, къде равнодушието му ще се пропука, че тогава — той да иска, пък те: „Нон, Бонев! Това коняче го усетих чак в нокъта на големия си пръст. Разваля ли се това удоволствие с глупости?…“ Но Коста вгъстявал с пастели черничкото из гънките на бамбините, „извъртявал“ върху кадастрон най-апетитното от бедрото и — като да не било женско бедро, а чугунена отливка.

Той подлепил рисунките си на бяло паспарту, привързал ги с кръстосана панделчица и ги развързва с меките възглавнички на юношеските си пръсти. Човек, когато го приказват из ателиетата — си му личи. И Коста уж е смирен: уж иде, за да чуе какво ще му каже професорът, но всъщност е дошъл за хвалбите на Бешков, които предвкусва още от вратата.

Бешков поема развързаните рисунки и ги разглежда със захапана уста. После ги отмества и започва да рисува върху бял лист нещо като две балалайки с долепени задни дъна. Но изведнъж изтегля сочна линия, затваря с нея пространството между двата грифа и балалайките стават старинен карту̀ш, после — вензел и най-накрая — пазарска кошница.

Бешков обмисля как да започне, отде да подхване тая самоуверена „балалайка“ с меки възглавнички на пръстите. Сянката на носа му пада върху листа и той очертава „бешковската“ му извивка с изящна линия.

— Да-а-а-а — отмахва листа. — Ти твърде много се увличаш в щастливото изражение на лицето. Детайлираш, а изпущаш най-важното: материята — нейния обем и тегло. Трябва първо да се отиде във веществеността и оттам — в изображението.

— Вие ми открихте Корана! — надигна се Коста възхитен.

— Не зная какво съм ти открил… Аз казах това, което мисля като художник. Тия неща не може да ти ги даде никаква академия, защото само на творческата личност принадлежат виждането, инвенциите и цялата мъка, която на белия лист ние кратко наричаме „субективен израз“.

Бешков взема една илюстрация, прекарва пръст през средата й — като че пречертава зрителния хоризонт.

— Ето! Светлосянка има, а няма дълбочина. Отделните предмети са без отношение един към друг, а предмети без тая свързаност не създават свят. Поотделно носът, очите и ушите са нищо. Аз не мога да те възприемам на части. Така и рисунката обединява всичко около един гравитационен център и тоя център всъщност е творецът… Твоите дървета страдат — те изживяват всичката мъка на инерцията и своята неподвижност. Кой ще ги пожали, щом и художникът е глух за тяхното страдание?… Пред едното ти си предпочел другото — прехласнал ли се, взел си да словославиш нещата, да ни разправяш: „Гледайте какви цветчета, какви дървета!“ Ние от картинки не се интересуваме, а от преживелицата на художника. Цветята, портретуванията, къщата — всичко е само повод за изява на твореца. Рисунката има едно нещо в повече от натурата — творческата личност. И аз досега непрекъснато търсех да те видя, а останах само сред дърветата. Илюстрована картичка! — навъсва се Бешков, раздразнен от усилието да бъде деликатен. — Гледам това тяло. И в Академията има няколко тела, които ме душат, та ще кажа да ги разхвърлят. Художникът е гледал добре, нарисувал е всичко точно, но той ни е показал само как се гледат телата, но не и как се рисуват, което е съвсем друго нещо. Тялото, както и всичко в света, има тегло. Даже и диня като идеш да си купиш, никой няма да ти я даде, преди да я сложи на кантар. И ти конструираш добре, издължаваш се на зрителното възприятие безупречно, но пропорцията е само средството.

— Вие искате да кажете, че това тяло е лишено от движение? — подтиснато пита младият художник.

— Няма движение на нищото! Има материя, която се движи. Без материя какво ще движиш?… И чудно! Мен ме винят в клерикализъм, а трябва да внушавам тия неща на хора с безупречна преданост към материалистическото мислене!…

— Открийте ми разковничето! — моли Коста.

— То е усет. Средствата се научават, но усетът не се дава от ръка на ръка. Случва се да търсиш нещо в сложната светлосянка, а то става само с една линия. В изкуството няма край. Който е стигнал края, стигнал е до самата гибел. Срещат се и такива художници, които в себе си нямат пътища за нататък, та цял живот правят едно и също нещо. И у нас има такива — да не казвам имена, защото враждата се ражда от глупостта. Те ще си останат вечни юноши… Ако от рисунките, които видях, не навлезеш в състоянията на друга възраст, и ти ще останеш завинаги млад. Та лошо ли е?…

Бешков се смее. Добър смях, в който натегнатият разговор омеква.

— Искам да остарея! — надига се патетично гостенинът.

— Ще остарееш, когато сам си кажеш: „Стига вече! Така повече не може, драги!“ Тия думи винаги съпътствуват едно творчество и се изричат тайно от околните. Работата е ти да се самоосъдиш. Тогава вече си в „старостта“… И запомни: от самодоволство, равнодушие и лекомислие не се ражда изкуство. От лудост може да се роди, от детски съновидения — също, но от лекомислие — никога! Голямата радост на изкуството е зачената от голямо страдание…

Понякога рисувам весели патета, а личи, че ги е правил петдесетгодишен човек. Много е важно с каква възраст се насищат нещата. Ние — славяните — се мамим, че сюжетът е всичко. Оттам тръгваме по дирите на събитията, правим справки и търсим списъци на исторически лица. А то?… Не разказът за нещата, а възкресението им в изкуството ще ни даде всичката благодат, която така ожесточено и безнадеждно дирим. В световната живопис няма такова прецапване на плиткото — затова Праксител, Рембранд, Леонардо, Веласкес, Гойа, Курбе и Сезан отдавна са станали мярка, обем, свят. Ние казваме: „Дай ми един Рембранд“, без да назоваваме творбата. Това значи, че авторът е изпълнил платната със същината си; дал е на преживелиците си вечен живот, а той е всичко. От такова схващане би могло да се отиде в субективизма, но той е извън същността на разговора ни, извън моите творчески убеждения…

Коста си е отишъл. Бешков се разхожда из хола. Както гледа в тъмнината навън, извръща се внезапно и намества очилата си:

— Изкуството не е да го научиш и да го правиш. То е в генезиса на дарените с него. И както в природата синтезът се извършва благодарение на слънцето, така и творческият процес става ей тука!

Бешков слага пръст на гърдите си. Долната му устна е увиснала — развълнуван е.

24.

26 август — петък ’55

От антикварната книжарница на Чипев съм си купил русенското издание на Корана. Хвалил съм се на Бешков какво чета, а той:

— Чети го, пък аз ще ти дам Библията, за да те озари светлината на друга мъдрост — по-голяма и по-непостижима. Защото доброто за човека, още от сътворението, е по-непостижимо от това, което той догонва уж като свое добро…

Вечерее. Бешков ми звъни:

— Сиврѝ-синѝ, бях обещал да ти дам едно нещо. Ела да си го вземеш.

Заварвам го сам. В сумрачния хол лицето му ми се вижда променено. Тоя дом за първи път е толкова тих и празен. Бешков да е вътре — и да е празен?… Не — това е нещо по-особено. Общуването с него изключва другите и ме стяга неясно усещане за вина. А сега — натегнатото в мен се отпуща, подема ме игрива лекота. Бешков тътри меки пантофи, аз го следвам и той говори гърбом:

— У нас стана нещо страшно. Жените, като се устремят към някоя цел, не усещат как настойчивостта им става зловеща… Те виновни за неприемането на Сашо в Театралната академия, а изкарват виновен мен. Ама разбира се: работата съм можел да я оправя само аз, а за да се заловя, според тяхната логика трябва да ме погнат като виновен. Те все я докарват до изнудване и насилие…

Бешков се извръща с разперени ръце:

— Как сега омерзен да тръгна из разни кабинети? Те дават ли си сметка срещу какво — какво залагам? Аз съм най-безпомощният човек, цял живот само обърквам работите, никога нищо не съм могъл да оправя, а те: тичай, Илия! Сия ми каза едни думи, ама думи!… Стана ми зле, хвърлих някаква чаша, попиляха се стъкла и те избягаха.

Въртя я на шега, а Бешков:

— Ти още се улисваш със сладкото у жената. Ти чакай да видиш, като гребнеш от долния пласт!…

Обещал съм да му чета от записаните разговори. Сядаме на леглото му. Бешков е малко напрегнат. Стои като вързан на синджир. Ще си чуе думите, а човек, като си слуша думите от друг — иде му я да побегне, я да си затули ушите… Решителността ми наслабва. Гърлото ми лепне. Кая се, задето съм се врекъл да раздиплям дневници. Чета му това, в което съм по-уверен: „1 юли ’55“, „17 декември ’54“, „5 януари ’55“, „29 юли ’55“, „31 юли ’55“, „10 август ’55“.

„Синджирът“ се е отпуснал. Раменете на Бешков подскокват. Друг път не съм го чувал да се смее толкова неудържимо:

— „Ба мама му на тоя случай, дето у нас ще остане неизяснен!“ Ама ти знаеш ли какво си направил, а?…

Четенето е свършило, смеховете са стихнали. Бешков се мъчи да подтисне вълнението си:

— Това, което чух, ми подсказва и останалото. Аз тръпнех, но сега съм спокоен. Доверявам ти се изцяло. Аз говоря малко разхвърляно, често отскачам от едно нещо на друго, но ти си изградил най-точните връзки…

Казвам му:

— Сентенциите, афоризмите, преценките за хора и събития записвам точно, а останалото възстановявам в последователност — според водените бележки. Това правя веднага, щом се разделим, и често пиша до съмнало. Паметта ми е добра, а от често записване съм усвоил твоята лексика, конструкцията на твоя изказ. Дори се улавям да говоря като Бешков. Като чета записите след това, чувам твоя глас и рядко долавям изтървано фалшѝвене…

Бешков е развълнуван дълбоко, не може да издържи седнал и се изправя. Отива при прозореца, гледа навън, пак се връща и сяда до мен. Обгръща с ръка раменете ми:

— Тези неща са по-точни от стенография. Защото стенографията фиксира думите, а не е в състояние да изрази логическото ударение, емоционалната подвижност, същината на мисълта, зашифрована в интонацията. Тя е чужда и на атмосферата, в която говорим, и на предпоставките за този разговор, и на духа му. А и на каприза ни, който внушава нещо съвсем различно от казаното. Разликата е точно толкова голяма, колкото е разликата между фотографията и рисунката. Точно така!… И аз почувствувах това: мислите са мои, целият климат е мой и нищо не ме подразни. Това, което чух, е толкова интересно! Но по-интересна е твоята синовност. Без нея аз не бих преживял днешния си катарзис. Намерил си му и формата, и тоналността, и стила. Колко ме задължи и трогна ти с това!…

Бешков се изправя — изправям се и аз. Прегръща ме и ме целува по челото. Очите ме припарват — мръщя се.

— Сега, Сиврѝ-синѝ, как да ти се отблагодаря? Аз отдавна усетих, че ти ме записваш — много по-рано, отколкото реши да ми кажеш. То ме и накара да не се предоставям само на теб, а и аз да записвам нещо от това, което ми хрумне. Но мене ме мързи!… Сега съм спокоен, че това, което изтърва, ти ще го прибереш и опазиш — като добър син, Сиврѝ-синѝ!

А телефонът звъни, звъни… Той и преди е звънял, но сме го „изключили“ от себе си. Бешков вдига слушалката. Говори със зле прикрито раздразнение:

— Потърси ме утре. Четем нещо с един човек и е неудобно да го прекъсвам.

Оня оттатък е настойчив — разтяга приказка. Бешков кипи. Добре, че в ръката му няма чаша! Усещам какво го питат: толкова ли му е интересно с мен, та не иска да изслуша за какво му звънят?

— Ами изглежда, че е така, щом с него повече желая да приказвам. Хайде, потърси ме утре!…

И хлопва гневно слушалката. После отива при библиотечната етажерка, сваля от нея дебел, в черно подвързан том и го носи на масата. Библията!… Разтваря я, топи в туш пъстра тенекиена перодръжка и пише в долния десен ъгъл на титулната страница: „На Станислав Сивриев, добро да бъде всяко негово дело, мир и благодат на неговия дом!“

— Питах епископа колко струва, а той ми каза: „Тя няма цена.“ После, като разбра, че я искам за комунист и партизанин, се стъписа: „Господин Бешков, да не изтърпи светата книга поругание?“ Казвам му: „Дядо Герасиме, възможно ли е да дам Библия на човек, който чрез нея ще се поругае над мен?“ И той въздъхна: „Наистина, аз не помислих, че се огрешавам с подозрение към човек, когото дори не познавам…“

Бешков разтвори Библията и започна да чете: „Не за нечестивия ли е погибелта и не за злосторника ли е напастта? Не видя ли той пътищата ми и не брои ли всичките ми крачки?…“

Погледнах: четеше Йов — глава 31 на страница 619. Хлопна кориците и отривисто дигна глава: — Не мога да приема християнското обяснение на света, както не ме удовлетворяват и някои научни твърдения. Според приказките в агитпунктовете — Библията е религиозна книга. А тя е книгата, която оплоди всичко — дори агитпунктовете. Чрез нея аз стигам и до саморазтерзанията на света, и до собствените си терзания. Нищо друго, както могъщото библейско слово, не ни потапя в извечните потайности на човешките страсти, стремления и себеразпятие. В нея е и необяснимото на предзачатието ни, и това, което сами ще си приготвим. Там са всичките ни сугестивни състояния, повеят на всичките ни необяснимости, които ни навестяват в съня. Тъкмо заради тези неща един писател не бива да я отминава лекомислено! И аз се радвам, задето с посягането към нея ще надхитриш хитреците… Дълбочината, с която Достоевски разтревожи света, е нейната дълбочина. Толстой от нея извлече своето месианство и се скара с официализираната религия. Той стигна до невъзможното за канониците и те не му простиха…

Вглеждай се хубаво: всички подхождат към човешкото сърце като пехливани. За тях то е обект: обект за завоюване и моделиране; обект за манипулация. И никой не се сеща, че тоя обект е в собствените му гърди. До сърцето се стига единствено чрез собственото сърце. Нужна е само малко искреност, малко кураж да го попиташ за някои неща; тогава сам ще се изумиш от вселената, събрана в него. В него е цялата неизповедима тайна, красота и величие, към които така ожесточено и лекомислено сме се втурнали…

На масата са отпечатъци от корицата на „Биволарчета“, страници от детската книга на Бешков и Дора Габе. Загледал съм се в тях и той ги притегля по-близо:

— Днес бях в печатницата. По-рано там бяха разхлопани американки, а сега — машини, само да им се радваш. А печатът — лооош! Високоговорители гърмят и хората разговарят с ръце, с мимики. Гледам чавардосан: срамота е от такива машини да излиза такъв боклук. Добре, че се намери един луд. Като му казах какво е интензивно розово и интензивно зелено, чукна се със среден пръст по челото и се втурна да спира машините. Хубаво, ама метранпажът е нормален и не дава да се спрат. Оня се развика: „Махай се, тук аз отговарям! Това, което трябва да стане — ще стане!“… Започна да бърше и гласи валяците, аз започнах да забърквам мастила, а работниците се отрупаха да гледат двама луди — главно мене, защото него те си го знаят… Една връв паднала върху вързаната форма и подбила клише: Баба Меца остана без краче. Казвам им на работниците: „Баба Меца не може без краче.“ И те се натъжиха за осакатената мечка. Какви хора!… Всеки ги поучава и наставлява: „Оттук мини, насам завий, дръж сега тази линия! Чакай, чакай — това било грешка. Дай сега обратно!…“ Какво дълбоко оскърбление е това!… А народът ни е мъдър и сам си се управлява. У нас воловете са умни — да не говорим за хората…

Като влезеше в Дъбник стражар, цялото село изтръпваше. Не за друго, ами от срам и неудобство пред себе си: може пък да се е намерил някой шашкънин за отвеждане под стража… Най-спокоен съм, когато съм си на село. Там не е възможно да се извърши глупост, да те направят свидетел на някакъв срам. Неудобство и чувство за грозящ срам аз имам само на официален прием…

Връщат се Сия, Павлина и Сашо. Вече е полунощ — бурята се е разнесла. Здрависваме се, подхващаме приказка за колата. Бешков ще си купува кола. Донесли са му каталози на марките — шареният гланц по тях лъщи. Тези коли ще бъдат изложени на Пловдивския мострен панаир и са коя от коя още по̀!… Фамилията твърдо се е спряла на „Мерцедес“. И колата — хубава, и парата — добра: 40 хиляди лева. От десетина дни в джоба си имам шофьорска книжка. „Пазарим“ се да стана на Бешков личен шофьор. Той се въси:

— Като река да се качвам в тази кола, от неудобство пред хората ще взема да се спъна, та ще стана за резила.

25.

6 октомври — четвъртък ’55

Иде есен — време за подплатен кожух. Сестрата на Бешков му е изпратила от Годеч дълги вълнени чорапи. Плела ги е на една кука и са много красиви. Плетката е „оризова“, петите — двойни. Дебели, хубави чорапи — наключени като ризница. Бешков им се радва и захваща да ги мери. За първи път виждам нозете му: бели, бели и нагънели. Чорапите стигат високо над коленете му и там той ги пристяга с женски ластици. Сия се смее. Хапя език — да не прихна и аз. Той долепва пета до пета и наведен оглежда нозете си. Смее се:

— Обух ги и вече ги не свалям. Ама знаете ли как ми шушнат по кожата?…

Приказката ни е била съвсем домашна. Сия ни е гощавала с тиквено сладко, вътре с орехчета и карамфилчета. Нейните сладка ги няма нийде. Що буркани съм й изял — чак ми е съвестно. И Бешков обича нейните сладка. Той казва за тях:

— Туй изтънчено боравене със захарта провирява само в попска къща. И не защото поповете са чак толкова чревоугодници — в чревоугодничество ги обвиняват неосъществените лапачи. Истинските хрантутници търсят да обвинят другите тъкмо в това, към което сами се стремят. Човек подозира другите в това, което е сам!… Излишествата в попската къща са от чувство за стабилност. Един поп не може да хлопа из портите на своите миряни за това и онова; той трябва да е готов за похлопване на неговата порта. Тежи думата на тоя, който не си я поевтинява с отъркване в паството. То ще рече: имам си всичко — наситете душата ми с вашето благочестие!…

Сия се усмихва кротко:

— Илия, ти удари голяма защита на баща ми.

Бешков се дръпва:

— Защо не? Тъст ми е, дядо на децата ми…

От дядо поп — пак в политиката:

— Тя таз брантия не е само доктрина, а и емоции. Ако политическото мислене беше само доктринерско, ти щеше ли да бъдеш сега при мен? Не би могло да се очаква такова нещо, а ти идваш. Защото емоциите в политическото мислене те привързват към мен… Политиката, освен в политиканството, е и в добрия тон. А не само да си кован-подкован. „Подковаването“ е като ножа: щом го преостриш, острието му се рони и не реже… В. Д. например е талантлив, принципен, непримирим, винаги до ръба на скандала за „правата вяра“, а никой не му вярва. Той е и професионално опорочен, вследствие едно по-дълбоко опорочаване… Правиш какво правиш — гледай да ти вярват! Тонът, доверието — това е всичко. Няма по-добро от туй: човек при тебе да се чувствува сигурен, както аз сега в чорапите на сестра си. А на подкованите им събуват чорапите и ги обуват в железни подкови. Затова зъзнат. И политиката от много политизиране става гола, та хем на нея й е студено, хем — на нас… Абе, сложи си вълнените чорапчета, с по едно ластиче над коленете — да не ти подвява — пък пусни „подкованите“ да маршируват!…

Хамбургските астролози се събрали, гледали звездите и какво видели? — ще има рекрутиране на германски войници; смърт на английски държавник и драматични събития около Молотов. Това го писаха преди година… Зная ги аз тия астролози от Интелиджън сервиз! Още тогава си рекох: Де да видим! И — както виждаш — видяхме… При тез акробации аз все тръпна и затова се обличам по-дебеличко. А вие?… Впрочем, на човек с глупостта винаги му е било по-удобно и по-приятно. Живее си усмихнат, като че ли наоколо нищо не става. А то става. И така става, че чак като се набучи на него — ще разбере, че се е набучил…

26.

2 май — сряда ’56

— Какво да ти кажа?… Весело ми е, весело, като гледам как всичко се укрепва по един не много укрепителен начин…

Преди три дни Бешков е бил на прием. Облече пред мен чер шевиотен костюм и заигли на ревера си златния лауреатски медал. Огледа го, огледа, че го свали:

— Виж ми акъла! Тръгнал съм да се доказвам с това, което се окачва и сваля…

Изпратих го до Народното събрание — с „дюс“ ревер, в черни шпиц обуща, гологлав и с дряновото бастунче в ръка. Бешков е Бешков с шушони, олизано таке и кожух — човекът в шевиотения костюм е негово подобие.

Той извървя пътя от „Янтра“ до Народното събрание като с чужди нозе. Протегна крак и с дрянова тояжка почукна бомбето на официалната си обувка:

— Човек като заиграе роля, вече не е той. Глупаците ходят в модни къщи — аз си се обличам сам, за да приличам на себе си. Сега между мен и Моша Пиаде ще увисне на окачалка един официален костюм, една салонна конфекция…

Разговорът се е състоял, „конфекцията“ е висяла на окачалката-Бешков и сега дядо Илия разправя какво са си казали с правителствения гостенин от Югославия:

— Още като отидох, един ме улови под ръка и ме поведе да ме представя на Моша. Ама тъй ме повлече, като да бе чакал тъкмо мене. Усетих, че съм един от шансовете на приема и тоя бърза да не го изтърве. „Ето — казва, — друже Пиаде, човекът, който не е рисувал карикатури срещу вас!“ И лъщи от сервилност…

Е! Какво стана? Това, което изглеждаше подозрително, взе че стана накрая едно от възможностите да си кажем по две човешки приказки. То притрябва на същите, които по-рано напъвах да ме въвлекат и се лишат от мен!… Ти нали помниш какво казах в клуба на Светослав Минков: „Умните винаги си оставят резерви за нови евентуалности. Не разходвайте всичките си възможности, не изигравайте всичките си козове! Аз да се натискам — вие ме възпрете, та да повярвам на усета ви за политика!…“ Хората по света ако нямат, отглеждат си играчи за онова хоро, когато музиката ще обърне хавата. А ние: „Дръжте се сега всички, че да им покажем на тях!“ Дръжте се, дръжте се, докато вземем да се пущаме от хорото, че да се оглеждаме един-други кой по-усърдно е играл… И какво ми оставаше на мен? — да се ухиля раболепно пред Моша, та върху фона на някои и други грозоти да му се харесам… Като чух, че тъкмо аз съм бил човекът, който не рисувал карикатури срещу „тях“, проклех се, задето се бях отделил от стадото! Стана ми обидно, погнусих се от себе си: как да обясниш на такъв, че съм се предпазил от откритата вражда не като приятел на някой си, а като малко нещо интелигентен син на своя народ?… Враждуват неуверените в себе си, та чрез враждата да пробутат фалшивата си легитимация за истинска… Аз съм „приятел“ на своите противници, за да не им дам нищо; а безразсъдствата срещу противника завършват накрая с реверанс и предлагане живи късове национална тъкан върху златен поднос…

Аз наистина се ухилих, доколкото моментът бе за усмивка; или по-точно — усмихнах се, за да не изстена. И му рекох: „Драги господин Пиаде! Вярно е, че не съм рисувал обидни за вас карикатури, но не защото сте ми много симпатични, а защото не ми е позволено, както на вас — политиците — да правя глупости. Вие имате оправданието на държавните съображения, а за мен съображенията са най-голямата улика в поквара…“

Той ме изгледа учуден, разсмя се „сръбски“ — малко разпуснато и покровителствено. И нито сянка от обида. Напротив: радва се на предизвикателството. И рече: „Я гледай ти!… Точно така: глупостта и хуморът са несъвместими, а в съображенията наистина има повече поквара, отколкото позиция и такт…“

Аз само така можех да избягна унизителното за мен представяне… Като го усетих, че пое добре, продължих: „Балканите не са Канада. Ние тук сме задължени на три цивилизации: елинска, тракийска и римска. Поради това не е допустимо да не зная мистиката на Черно море, митичната поезия на Егея, музикалния ритъм на балканските планини. В балканците е изявено единството на тези три цивилизации и то ни задължава с единство помежду ни, което не е задължително за Канада.“

Аз го изтърсих това на Моша, а той знаеш ли какво ми каза?

„Вие толкова добре сте опознали Балканите, че те вече са ви тесни. Много ми се «прѝча» с вас — жалко, че на официално място човек не си избира събеседниците…“

Бешков прерови куп рисунки и отделѝ една — „Вуте“. Вуте е вдигнал назидателно показалец: уж сериозно вразумява някого, а е смешен. Отдолу: „Вуте си е Вуте и нема да ме правите никакъв култ на личността!“

— Ето, дори народът чувствува опасността, ако го превърнат в култ и черковен канон…

Пристига Атанас Нейков с рисунки в папка за новия албум на Бешков. Започват да разглеждат отбраното за печат. Бешков говори:

— Какво всъщност е рисунката? Това, Наю, е важно и за тебе, а и за тебе, Сиврѝ-синѝ. Като наблюдаваме нещата отвън и ги рисуваме, ние си служим със зрителното възприятие. Окото ни е дадено на същото основание, както и на животните. Първото му назначение е било да съзира опасността, да открива храна и да предпазва от осакатяващо блъсване в околните предмети. Човекът се е възползвал от способността си да гледа и е започнал да рисува. Как е стигнал до тази потребност, какво го е подтикнало към изображението — това е друг и може би не съвсем земен въпрос. Мене ме занимава възникването на първото заблуждение в човека, а и развитието на тази заблуда, след като той се опули пред първото си изображение… От интуицията той стигна до познанието; от познанието — до неговото отрицание; от отрицанието — до приютяването при фотографията… Физиологическото назначение на окото е да разпознава света, но позволено ли му е то да създава нов свят — по-друг от този, който вижда? Не! То не може да измени на себе си. Ако окото вижда света не какъвто е, ние ще се откажем от това око. Защото то е изменило на своето назначение и няма да ни служи.

На мене окото ми трябва, за да видя какво правя на белия лист. Друг е въпросът, че нарисуваното само но себе си вече е нова реалност, че тя по особен начин изразява зрителното възприятие и не е фотография на действителността. Трябва да имаш мисъл за нещата, за да ги изградиш, конструираш, изобразиш и изразиш. Оттук — окото е само средство! Оттук: ако мислиш във вид на кубове — ще рисуваш само кубове, а хората ще те отминат като непонятен и странен, без да могат да те отрекат. Ето защо даровитият човек трябва да се предпазва от разюздване на въображението си… Вие пък да не вземете сега да ме принизите и кажете: Бешков е за ограниченото въображение!

Съвсем дълга ще стане, ако взема да ви разправям как рисунката се е колебала между символа, синтеза и разказа; на какво мислене съответствува едното, на какво — второто и третото. Ще нагазим още по-дълбоко, ако река да обяснявам как цивилизациите са стигнали до големите обобщения, по които ги разпознаваме и разграничаваме като цивилизации и стил…

Идва и Георги Томалевски. Започва разглеждането на рисунките по идейния макет, с приближаване и отдръпване, със закриване на части от тях, с условно „пречертаване“ на зрителния хоризонт и вертикалните оси. Цели три часа!

Късно е. Нейков и Томалевски си тръгват — надигам се и аз. Бешков ми лови ръката, натисва я да поостана. Усещам го, че е намислил нещо и напипва отде да го подхване. Питам го с поглед — той гледа през мен:

— Наю ще ми направи албума, а в словото съм се предоставил на тебе. Побързай, Сиврѝ-синѝ, защото вече съм пътник!

27.

17 юни — неделя ’56

Полюлява ме неделна лекота. Часът върви към 10 — времето, когато той ми звъни. Телефонът църва — зная кой е. Бешков ме пита какво става със страницата, която ще го представи в „Български воин“. Чета му от бележника записания разговор за гостуването на „МХАТ“. Бешков е прекарал една вечер на маса с актьора Грибов. Приказвали за Чехов. Накрая Грибов го попитал:

„Нима е възможно от България да се узнаят толкова много неща за Чехов и Русия?“

Бешков му рекъл:

„Истинно е това, което вижда не окото, а сърцето. В нашия случай — и ума…“

— Точно тъй! — чувам гласа му в слушалката. — А сега ще ти кажа още нещо. Изкуството започва оттам, откъдето свършва животът. То е нова реалност — опасна и необяснима докрай. И Шекспир, и Балзак, и Толстой се намърдаха в тази реалност, която — уви — е непостижима. Ние много се заблуждаваме, като си мислим, че е възможно да се утвърди в живота идеалът на изкуството… Във Венеция процъфтя чуден класицизъм, без тя да нарисува върху своите платна дори една гондола. Там бяха толкова умни, че изобразиха духа на една епоха, запечатаха в лицата на хората една нравственост, едно светоусещане и добродетелност, ако щеш — и огрешаване. Само туристите-простаци, като напълниха Венеция, взеха да се фотографират в гондоли и да рисуват гондоли. В това отношение имаме и други аналогии: в изобразителното изкуство сега не можем се размина от комбайни. Те ни овършаха червата, мислите — и ги опустошиха. Затова е съвсем естествено там да няма място за човека. Не е редно окото на художника да ослепее за своята цел, а изкуството да се размине със своята същност — човека!

28.

26 август — неделя ’56

Цели двадесет и два дена съм прекарал със семейството си в Лозенския манастир „Свети Спас“. Върнали сме се вчера — днес съм у Бешков. Разправям му за старите овчари Спас Вълчанов Ветов и дядо Васил от Долни Лозен. Правих им снимка, а те: „Не бееме се и фотографира̀ле…“

Дядо Васил пасе манастирското стадо — двайсетина опашки. По високото под Полуврак овцата още „пуща“ и всяка сутрин той ни е доил топло мляко. Но само на нас.

В манастира курортува съпругата на Дечко Узунов — Ина — със сестра и племенници. На тях дядо Васил не ще да дава мляко и сме им заделяли от нашето. Старецът зърнал племенничето как лисва в манастирския двор недопито мляко с какао. Като види из двора детето, джуката му се разиграва и псува:

— Оно̀ сѐка капка е една моя стъпка из баѝрете, а ти че го фръгаш, мамка ти! Отгоре го и мръсиш с какаво…

Как не съм го молил: „Бе, остави го — дете! Що заради него наказваш майка му и леля му?…“ А дядо Васил:

— А они оти гледат у къщата си таквия лайна? Нема за таквия млеко! Ако я му простим, оно па че фръга, а като огладнее, че улизва чашата и че е благодарно. Сега нека оди да дои мачките, мамка му!…

Дядо Васил ми поиска самобръсначка да се обръсне. Викам му:

— Всичко мога да ти дам, дядо Василе, но самобръсначката е личен инструмент.

Усетих, че съм стъпил накриво. Дядо Васил позабледня, изкриви глава на една страна и тръгна къде овцете. Рекох си: сега и аз ще доя мачките…

Старецът се оплакал на монахините Агапия и Домника:

— Тука министъро Крум Колев от кабинето на Кимион Георгиев е бил на курорт. Он ми е давал да се обръсна, пък полковнико не дава. Да не е полковнико по̀ големец от министъро — хем царски?…

Не ме остави да доя мачките, но се дръпна настрана. Доболя ме и се разгневих на себе си: фтасахме я, щом се загнусихме от овчарите, на които царски министри са си давали самобръсначките!…

Намерих си работа до София, купих на дяда Васила самобръсначка с дузинка ножчета и му я подарих, а той:

— Ти заслужаваш сега да те накажем и не ти земем подаръко, ама не сакам да съм по-долу от тебе. Като си помислил и си разбрал — па излезе човек.

И ми заразправя за войните. Дядо Васил е участвувал и в Балканската, и в „“Големата" война" — „сѐ в 41 пехотен полк“; стигнал е до Галиполи и Солун, а накрая:

— В синките войни се бих и да ме пита човек оти се трепааме?…

Бешков слуша усмихнат, прави гримаси:

— Ти защо отиде там?

— Да поработя по-далечко от високоговорители.

— Ей така се възражда монашеството: веднъж поради бяг към нещо, веднъж — поради бяг от нещо… Излиза, че това, което е в столицата, е и под Полуврак… Ти знаеш ли колко важни неща се съдържат в този осемдесетгодишен овчар? Ако река да тръгна от тях, представяш ли си докъде може да се стигне?… Това е философията на едно време отпреди разпада, а и на самия разпад… Хубаво е, че отиде да си пишеш книгата в манастир. От тази дистанция човек най-добре се вглежда и в себе си, и в света. Пък и името му хубаво: „Свети Спас“ — място за спасение на грешници, „место злачно и прохладно, дето няма ни болка, ни печал, ни воздихание…“ Човек, като се износи и се заприютява в злачно и прохладно място, просветлява и става като оголяла през зимата трънка. Често наблюдавам себе си: и аз съм станал бял, прозрачен — и земен, и отвъден. И манастирите са това — и земни, и отвъдни. От забравеното им великолепие са останали тъжни руини и стени — някога варосани и топли, а сега се скапват. Кой монах отде минал — ковал кокошарници и червясали дъски за затулване на изтръгнати с пантите врати. Халки, овързани с телове; разпрани дюшеци; дреб из ъглите; обори, които много отдавна не са затопляни от добитък; курешки и строшени яйца в празните полози. Какво печално запустение!… Нашето духовенство е лениво и без стопански мерак. Него отвсякъде го изтикват и то се свира, дето е останал непрокапал покрив. Това, което монахът изоставя, предоставя го на дъждовете и ветровете. Мечтал съм, ослушвал съм се да чуя в манастир тесла, да зърна талаш и тезгях, на който се работи — вятър!… Тишина. Дълбока и дремотна тишина на разтлението… На тях им взеха имотите, пък и да им ги бяха оставили — кой да обръща земя и гледа добитък! Ами като си отиде и дядо Васил?… Ратайското време си „ойдѐ“ и монахът му изгледа опашката с бели като симити ръце. Хората се юрнаха към градовете и забравиха пътя към манастирите. Сега там ходят само любовни двойки, а не благочестиви родове. От любовник — дарител и ктитор не става. Любовникът оставя спарени чаршафи и презервативи. Монахът през стена слуша скърцане на железен креват и се пробужда с мътна глава… Погледни богослужебните одежди, църковната утвар, предметите за треби! Потъмняла сърма, разнищена коприна, избелели багри, прах… Те тез напарфюмирани йеромонаси и архимандрити, дето се носеха сред миряните на храмови празници като издути гемиджийски платна, предизвикаха съдбата…

Във всеки от нас дреме по едно мъничко еретиче. То е хем в нас, хем — извън нас. То се снишава пред общото благочестие и се озърта: кога ще дойде сгода да му удари пръста. Манастирската разруха всъщност е базикване на това пръстче. Как иначе да си обясня защо католическият свят не остави своите обители на мухъла и гизненето? Ти се ослушай хубаво и в думите на стария овчар: „И да ме пита човек оти се трепааме!“… Това е еретичето! Както е загубило упованията в себе си и своите, то тайно възжелава пълния разпад — да се изпълни литургията на себепроклятието… Чудя се, чудя се как ревностно сами възраждаме разединението си. Оня тиквеник — с лиснатото мляко; майка му — с нейното тъпо майчинство; дядо Васил — с „ако я му простим, оно па че фръга; сега нека оди да дои мачките“. Ние сите ще тръгнем изподрани от мачки. Туй дете е самоиздояване до кръв…

Бешков се задъхва. Улавя се за челото и го разтрива.

— Ще стъпят ли отново там ренесансови хора? Нека и да не са богомолци — тиквеници само да не са… Бе няма ли кой като Христос с въжето да напъди тез мармалададжии, че да не пожали и монасите?… Ние тъй се разкорортувахме, че забихме курортистки знамена и в манастирите: прани килоти на въже… А оттам е тръгнал Апостолът; преди него — Паисий. Бе Бозвелията ли не щеш, Неофит Рилски и Софроний ли? Ако имаме с тях не политически, а какъв да е континюитет, инак бихме присъствували там, където те са присъствували…

Ти не мисли, че тия ги приказвам като упрек към теб! Ако беше тъй, щях да премълча — най-малко поради възпитание и милост. Ти си отишъл там да пишеш и с това не си прибавил нищо към самоотречението, а си го отрекъл. О, неразумний!…

Ходи ми се в манастир, ама вече не съм за нийде. Искам да си върна видението за един народ с празник в душата, с поминък в ръцете и смирение в сърцето. Ах, тез тъкани кърпи с гозби и селски хлябове; тез почернели ръце и просветления в очите! Туй достолепие още ми е в сънищата. Аз ще го видя и усетя отвъд прахоляка, отвъд буренака и кокошите пера из храмовите притвори. Ще го призова с две ръце въз небето — то ще ме чуе и ще се смили над мен — грешния…

Бешков е притворил очи, гласът му е станал шепот:

— Виждам множество: забрадки, пъстри престилки и бели ризи; едно стъклено копче на яка. По приковавана на кръст ръка се улива восък от запалена вощеница… Няма юродиви и мистични праведници — тоя народ е жизнелюбив, под свое небе, на земята си, край гробовете на своите отци! Деца държат майките си за сукманите — всички се държат един за друг, за да не се раз-губят в пустинята на битието. Защото разгубването е голямо нещастие…

29.

27 август — понеделник ’56

На масата, край куп рисунки, е Библията и разхвърляни карти за игра — мънички, с червен орнамент по гърбовете. Изпратил му ги е Богомил Райнов от Париж. С тях Бешков реди „Наполеоновия“ пасианс.

Питам го:

— Излиза ли пасианса?

Той ме гледа дълго и насмешливо:

— Може и да излезе, и да не излезе, но нищо не може да промени. Наполеон като тръгна срещу Париж, нали след сто дни пак се върна на остров Света Елена?

Четѐ на глас първа глава Мойсеева — „Битие“:

„Първо земята бе безвидна и пуста…“

Слага половинка цигара в черно цигаре и всмуква.

Но не я пали. И се ослушва в прочетеното. От всичко ме избива на възторзи. Казвам му:

— Колко съвременно е това нещо!…

— Да! Само съвременното слово не е съвременно. Тая книга наистина е съвършена и забележи: единствените й тъмни страни са писанията на нейните тълкуватели. Те я принизиха до своите сектантски и утилитарни цели. Един прави — хиляда развалят!…

Тоя ден Бешков е по-хубав от друг път. От него излиза бяло лъчение. Целият е светнал от изнежена белота. Изчаква ме да запиша това, което е казал, и говори:

— Побързай, Сиврѝ-синѝ! Побързай, докато съм още жив…

За втори път го казва!

— Аз ще те измъча, но кое добро дело не е и дотегливо? — го питам.

— Чудесно го каза. То вече е морал, за разлика от маниаците, на които никога не им дотяга собствената глупост. Затова пък те безкрайно отегчават другите… Но ти да не помислиш, че изтървах дума за собствената си отегченост? Напротив! Аз очертах границата.

Говорим за „Бесове“. Бешков ме изслушва внимателно и поема нататък:

— Мене също ме занимават тези проблеми. И аз се измъчвам от мисълта за възгледите на Шигалев като реалност. След като преживяхме и прозряхме, ние възкликваме: „Как Достоевски можа да види тези неща преди седемдесет години!“ След като мисленето излезе на плитко, това все пак е един почтен въпрос, който порядъчните би следвало да си зададат. И аз се питам, само че моят въпрос е по-друг: Кога стават нещата — когато установим тяхната очевидност или когато ги прозре творецът? Ти нали разбираш моя въпрос?

Кимам със съгласие.

— Всичко, което е в нашето време, е било и в миналото време, ще бъде и в бъдещето. Само че великият каторжник Достоевски пред смаяните ни очи свързва времето в единство и сега блеем като овни: „Брей, ами това е Шигалевщина, това е Пьотърверховенщина!…“

При мене бяха Мхатовци: Раевски, жената на Фадеев — Степанова, Грибов, Калиновская — тя пък по военношефските комисии… Имаше и други. Още с влизането ме попитаха: познавам ли Репин, Суриков, Крамски и харесвам ли ги. Такъв въпрос е обиден и аз наистина се обидих. Инак не бих проявил безстрашието да им кажа това, което им казах.

С поглед му задавам въпрос.

— Ами че казах им: „А допущате ли, че е възможно да не ги познавам? Вие смятате, че с вашия въпрос се проявявате като добри патриоти, а аз ще ви кажа друго: това не е много патриотично. Ако искате да ги харесам на всяка цена, то значи, че сами не сте много уверени в техните качества. За безспорните неща нито се пита, нито се приказва — освен ако искаме да се самодокажем чрез тях. Но тъкмо то поражда голямо съмнение…“

Останаха като гръмнати и побързах да ги отнеса към по-близка на тях материя:

„С вас бих желал да поговорим за други неща — за Гогол например, който е едно от вашите толкова големи и безспорни неща, че винаги ще поражда спорове. И не само у вас — Гогол и Достоевски са във върха на световното мислене: за тях винаги ще се спори, но никой не ги оспорва!… Кой у Гогол е положителният герой и какво е Чичиков? Да забогатее ли е искал той? Та забележете: в цялата «поема» той дава пари и отникъде не получава. Чичиков е самият Гогол! А да не би да смятате, че Гогол е взел да търгува с мъртви души? Той чрез Чичиков изкупи мъртвите души на Русия! Гогол единствено на Чичиков определя костюма: червен, на камаринови пламъци, с което подсказва своето предпочитание и духовна връзка със своя герой… Защо вие представихте Чичиков едва ли не като смешник, когато в него е скрит толкова трагизъм? Аз бих ви създал друг Чичиков и запомнете: ако вие видите как истинският Чичиков се появява на сцената — вие сте спасени! Аз виждам тази пиеса транспонирана във всички епохи, костюми и стилове. Един гений и да го вържеш, от мястото си пак ще покрие всички епохи… А как бих изиграл Чичиков!… Ще се свържа чрез репликите и актьорите със света извън театралния салон и то ще бъде друга субстанция… Гогол има израз «ходить на цыпочках»! И Гогол едва-едва докосваше земята, за да я обхване цялата. Това е във възможностите само на такова ходене, а не като се насадиш из хендеците като глупак…“

Представям си впечатлението… Бешков продължава:

— На следващата вечер — на приема — един от актьорите, който през цялото време у дома мълча, ме пресрещна в салона пийнал. Хвана ме за лактите като истински актьор, който и в живота е на сцена, че ми рече задъхано: „Вы прави, Илья! Вы сам может бить не знаете как вы правы и какие страшние слова нам наговорили, боже мой!“

Влиза Сия. Новите присъствия променят и разговорите. Бешков иска да му прочета нещо от ръкописа на тези дни завършения роман-хроника „С едната истина“. Чета, а той слуша с голямо внимание. После търси думите, за да изрази по-точно това, което мисли. А може би — и да ме пощади:

— Ти не правиш апология на войната, а преутвърждаваш ценностите в човека. Добре е и дето си позволяваш да възлюбиш недостатъците му, което е първият дълг на твореца. По-смислено е да влезеш в любовта, преди да си се заел с опрощението. Опрощение, което не е предшествувано от любов — е високомерие… Големите писатели, след като опознаят света, стават великодушни и обичащи. Кой знае — може би тъкмо това ги обезсмъртява… Толстой не е влюбен толкова в човека, колкото в изкуството си. Затова той преписа пет пъти „Война и мир“. Безспорен гений, но с един Платон Каратаев е недостатъчно да се запълни задължителната за един гений любов към човека.

Наскоро съм се върнал от Белград. Бешков ме разпитва какви са ми впечатленията от там. Захващам отдалече — от първото стъпване в Белград… Война. Суха и остра зима. Вървя по стръмна улица — направо от гарата към „Теразие“. Насреща ми иде панталонесто момиче с пухкаво шапче. Румена снежинка! Ледът под него попуква, а ми се счува, че бузките му попукват — като нахапана ябълка. Ха, няма ли да се подхлъзне, пък аз да го пипна, преди да се изтърси, че да прехвръкне искрата и стане нещо веселичко в тоя осажден, с кърпени сака град!… Питам девойчето за ресторант „Балкан“, а едно сгърчено бабе ме ръчка отстрана с почерняла ръка: „Защо не питаш мене, друже командант?“

Бабке, мене окото ми го е взела тая снежинка — тебе кой те е видял!…

Бешков се усмихва хитро; аз правя заключението:

— А сега ми се видя малко разпуснат и весел град. Една балканска Италия, разлюляна от шумадийско „белканто“. Ходих и на няколко Изложби: там ап-ачик се изповядват всички вкусове и възгледи за изкуството.

Раменете на Бешков се друсат:

— Ха!… Белград винаги е бил това…

Той с два пръста е уловил медалионче с верижка и подкова, на която са нанизани връзка ключове. Люлее ключовете и приказва:

— Това е от мое време. През очите ми Белград се е люлял ей тъй. И още се люлее.

Зная го това медалионче. На него пише: „Модна куча за господу «Адам» — Београд“. Емайлът се е поолюпил, под никела жълтее месингова сипаница. От онуй време скоро ще станат двадесет години…

Питам Бешков какво става с албума.

— Искали от някъде да го видят. Зная го аз това гледане!… Историята се повтаря: непогрешимостта на католицизма като опашкули всичко, накрая от какавидата излезе Торквемада. Гледам как някои с една малко весела лекота се лишават от хора и изкуство, но са неуморими в любуването на себе си… И на времето аз си бях християнин. Като добър християнин ухапах г. г. Стефан, но не и Синода. А знаеш ли как Стефан ми върна? Наскоро след като се отпечата моята карикатура за него „Срещнаха се и не се познаха“ — имаше голям прием на писатели, художници и журналисти. Ама пробрани. Цъфна и екзархът. Аз го наблюдавах скрито и видях как ме посочиха: ей това е Илия Бешков. Тръгна той към мене, издут като гемиджийско платно. И ми сграби ръката усмихнат: „Талант! Голям и чист талант сте вие, господин Бешков. Помнете, че съм го предрекъл: вие ще бъдете голямата гордост на нацията…“ Видя ли сега?… С една карикатура аз не само осмивам една личност: аз я и утвърждавам — най-малко, защото признавам нейното съществуване и й отдавам значение. Екзархът с интуиция и дълбока интелигентност бе схванал тъкмо това… Който ме лишава от правото да го направя тема на една карикатура, той се самолишава от възможностите да бъде третиран като личност. Това става обикновено след като човек сам се откаже да бъде личност, а по-голямо зло от това кой би могъл да му стори?… Човек, който по този начин се отрича от присъствие в битието на изкуството, той може да отрече всичко останало! Единственият морален модус в това нещо е парадоксален и зловещ: самоотричайки се, аз се сдобих с правото да отрека и вас!

30.

30 септември — неделя ’56

Днес празнуват вярата, надеждата и любовта. Съпругата на Гетман е именица и от свечеряване „капем“ фамилия подир фамилия в дома й на „Камчия“. Като ни канеше Гетман вчера, Бешков се позасмя:

— Вярата я загубихме, любовта ни изостави — остана ни една гола надежда. Ще дойдем да я почетем…

Аз не съм от бързаците. Преди мен са дошли сестриният син на Гетман — Гошо, Сашо Бурмов, Керешки и нашият бивш военен аташе в Париж. Всички с жените си. На апартаментската входна врата настигаме художника Иван Тричков и съпругата му кака Мара. Стефка и Иван Янъкови пристигат по нас. Последни идват тези, за които все се ослушваме: Сия и Бешков.

Янъка скача от стола като изхвърлен:

— Съвещанието на демократичните земеделски министри свърши. Ако ти си карикатурист, направи ги в самолет, от който падат картончета за хляб. Ето ти факта — остава само да го нарисуваш… На-а-аа! — вири Янъка среден пръст. — Ти, другарю, не си информиран…

Бешков го отминава на верев:

— Аз много си харесвам своята неинформираност… Кажи ми ти, Янък, има ли по-дезинформирани от информираните?…

Отговорът е общ смях.

Запасният парижки аташе продължава прекъснатия разговор за Пикасо. Пикасо бил поляризирал и ожесточил Европа. Съпругата му, която в Париж се е специализирала като козметичка, го допълва: в Париж изпотрошили витрините, където били изложени картини на Пикасо. Янъка я прекъсва:

— Голяма работа! Хората изпотрошиха цели държави. Това се казва работа, това е трошене…

Бешков поема:

— Полюсите са вътре в самия Пикасо и естествено преминаха в нас, за да ни раздвоят. Всъщност този сблъсък е тържеството на Пикасо. Отначало той изобрази себе си и след като ни влуди — осъзна случайно напипаната възможност да доминира над нас… Сега на Запад броди и шества някаква негова изложба. Тя не е толкова творчески проблем, колкото съживяване на уморените от пресита — чрез допинга на модата. А пътят от там стига до лудостта… Пикасо е най-големият провокатор. Никой не си е позволявал изгавряния над човека, които разпалват възторзи и екстаз! И е странно именно това, че в Москва най-последователен негов защитник е Еренбург, а в Париж — най-голям комунист е Пикасо… Пикасо е смахнат, при това — с пълно съзнание за своята смахнатост. Казвам ви го: непонятността на крайните идеи и смахнатостта на Пикасо са напълно еквивалентни!

Иван Тричков пита:

— Кажи нещо за гълъба на Пикасо?

Бешков попримлясква, навежда глава и опира чело върху излъсканата дръжка на своята тояжка. Мълчи, мисли. После рязко вдига глава:

— Тъй става накрая, че и на размирниците вземе, та им притрябва мир!… Гълъбът е стар християнски символ на смирението и миролюбието: Свети дух!… Но тъй като политиците не можаха да приемат този гълъб толкова кротък и самообречен на жертва, поискаха да се сдобият с по-друг синтез на гълъба. Пикасо добре свърши работата! Като подплашен човек — той подплаши и своя гълъб. След това го насели със злината на злия, която лесно ще доловите в човката и около човката. В гълъба на Пикасо има хищен нагон и страх, които са съответни на неизбежното им единство и в човека. Кой може ми каза: като се появи такъв нагон — откъде започва той и докъде го отвежда страхът; къде е началото на едното и къде — краят на другото?…

Ние, българите, като православни, сме приели образа на по̀ друг гълъб: наивен и обречен за ноктите на орлите. Той по-импонира и е по-съответен с мисленето на обречения човек. Защото в него е заложено възкресенското тържество… Не! Дайте ни гълъб хибрид: хем гълъб, хем сокол!… Ето ви го! Хем става и за каската, която сте му приготвили…

Това мисля аз за гълъба на Пикасо — какво изразява и какво обслужва. Той първо е една кражба, а след това — измама.

Гошо е инженер, а го увлича абстрактно мислене. Подквасван е из Беглеж — сред селски философи. Той говори за пра̀вата и кривата. Смята, че всички стилове водят началото си от тях. Правата била завършен стил — понякога и недоносен, но заявен като посока и крайна цел. А кривата изразявала несигурност, колебание. Той пита Бешков какво е неговото мнение.

Бешков се накланя — пак да долепи чело върху дръжката на дряновата си тояжка, но не го долепва. Заговорва направо — като да дава премислен отговор на отдавна зададен въпрос:

— Правата е абстракция, устремена към безкрайността. Нейната убежна точка е извън вселената и реалния свят. Единствено кривата съществува реално или — тя въплътява реалността. Всяка крива завършва със свързване на своите краища. Тя затваря кръга, за да постигне своя център и се превърне във вселена… Срещу всяка права противостои една крива. Това е закон, чиято неотменимост наблюдаваме навсякъде. Той е линеен израз на диалектиката.

Разликата между логиката и чувствата е разлика между правата и кривата. То не е чак толкова абсурдно, ако се досетим, че логиката оперира с величините на абстрактното мислене, а чувствата изразяват земните ни връзки…

Вие ме питате: как бихме измерили мъжа и жената чрез права и крива? Жената е утробна. Или по-точно: същността на жената е заключена в нейната утроба. Там всичко е затворена сфера със свой център — в пълно съответствие с вселената и нейния синтез — атомът. Синтезираният човек се заражда и зрее в тази утроба. За девет месеца той изминава пътя от ембриона на живите организми, минава през рибата и земноводното, за да стигне до своето пълно съвършенство — човека. Затова жената е по-чувствена от мъжа, който минава-заминава по правата. Това е сперматозоидът и същностната роля на мъжа. Случайно ли е, че възкръсна Исус? Първо той се устреми право към бога, после го пречупи една перпендикулярна сила и когато възкръсна — устреми се пак към безкрая… А майка му седи при кръста — страда и оплаква. Тя съдбовно е свързана със земята; за нея няма път към отвъдземното…

Вземете готиката. Тя е устрем нагоре. Даже и кривите линии в нея като общо съчетание са устремени към бога. Това беше съвършенството на един стил, който не оперираше с форми, а със силите в тях!… После светът се оженчи. Разпаса се и като забременя — заплоди барока. Барок, барок, барок! И той изпълни света с новите състояния в човека. Архитектурният стил е материализираният дух на епохите — регистрация на философско мислене, идеи, политика, култура…

Слушаме прехласнати. Бешков се пипва за молив и се озърта за лист. Именицата му носи разтворена ученическа тетрадка. Той рисува и приказва:

— Ето го всичко това в човешкото тяло! Бицепсът виси и над него се очертава права: права срещу крива. В подлакътните мускули местата се разменят. Да проследим тези неща в мускулите на крака: пак същото. Щом то е във вездесъщия човек, то е навсякъде. Защото човешкият статус не е конструктивно съчинение, а е моделиран от неотменимите сили във вселената. Правата и кривата не са материални възможности за постигане на стила и изразяване на човешките колебания, а символика на тайнственото битие. Едното е вцепеняващата ни абстракция, другото — земната утеха на безутешните…

Мара Тричкова пита:

— Какво ще ни кажете за формата и съдържанието? Какво е едното и какво — другото?

Бешков се смее снизходително и малко зло:

— Както много работи, опорочиха се и нашите представи за формата и съдържанието… Вие не бихте ми задали този въпрос, ако не бяхте съвсем уверена в това, което и без мен знаете за формата и съдържанието. И за да спестя на себе си една непрямота, а на вас — удоволствието да ме гледате как се гърча между истината и имитираната истина, ще ви кажа, че туй, в което сте много убедена, е глупост!…

Майката като роди детето, съдържанието на нейната рожба не са червата и крехките му кокали, а дали детето ще изплаче; тоест — дали то е живо. Гласът на детето е съдържанието и смисълът на всеки нормално заченат и износен плод. Иначе ще имаме мъртвородено. Значи — ужас, кошмар, нищо!… На тоя свят има едно единствено съдържание: нормално и цялостно оплоденият живот. А който казва: живо-мъртво — само да е наше, е или извратен, или много корумпиран… Пък нека да си раждат мъртъвци! Такова съдържание им импонира, такова си раждат. От тези безплодни напъни някой може и да спечели, но и ние няма много да загубим. Напротив — ще останат вакантни ясли за истински раждания на живи деца от плът и кръв…

— Моят мъж вече половин час не е вземал думата! — учудва се Стефка Янъкова.

— Ти си земна жена и мълчи! — уж й се сопва Иван Янъков. — Твоят мъж е имал нещастната съдба да докарва на власт режими, а това е достатъчно, за да бъде вече изморен, отегчен и най-после да млъкне като омъдрял мъченик.

Бешков се обажда кротко:

— Янък, мълчи си, защото ние с теб не сме оставили режим, без да бъдем в него и по малко управляващи…

Разговорът вече трудно се следи — подсетеният от жена си Янъков се е разбъбрил. От време на време долавям само това, което казва Бешков:

— Както квадратът не може да прерасне в кръг, така и докладът не е възможно да прерасне в поезия.

— Ба! — припалва Янъка. — Докладите не са лишени от поезия. Я погледни натам — каква е пищна картината!…

Бешков се надвесва над масата:

— Янък, Янък! Това наистина е остроумно и аз ще се обявя за глупак, ако вляза в спор с остроумието… Но повече бих се доверил на доклада, отколкото на твоя усет за поезия. Тоя народ кога е казал: „От грозна дума песен не става“?

Мара Тричкова е неуморима. Тя все пита, все провърта Бешков, за да стигне дъното:

— Красотата или жената ще спаси света?

Бешков:

— Как жената ще спасява света, когато той съществува чрез нея? Но ако работите са дошли за спасяване — ще трябва да спасяваме жената от спасителните й амбиции. А ако не успеем — ще ни се наложи да се спасяваме от жената. Тя вече започва да тревожи света и не е изключено мъжете да я накажат с едно оженчване… Непорочното зачатие на Богородица няма физиологически смисъл — то е символ, който поставя знак на равенство между зачатие и плод. Ако жената се втурне да спасява света, то подсказва, че тя се е усъмнила в моралните качества на своя плод…

Сашо Бурмов е учил в семинария и пее псалтикѝята от „първи“ до „осми“ глас — като Йоан Кукузел. Той се „окачва“ на непорочното зачатие и прави малко язвителна шега:

— На тебе, бай Илия, както на всички грешници без възможности, много им се приказва за непорочни зачатия.

Бешков го скълцва:

— Словото ни е дадено да си правим чрез него шеги, но не и да се шегуваме с него… Дигаме се да тръгваме.

Часът е 1.20.

31.

30 октомври — вторник ’56

Бешков е нагазил в дълбокото:

— Твърде много взехме да се занимаваме със себе си, да се представяме пред света с оценки за себе си, та заприличахме на суетни жени. А няма суета, която да не е оцветявана с малко лекомислие…

А видя ли унгарците?… Както всички естествени неща, и тяхното изглежда наивно. Не бих могъл да изисквам от никого свръхинтелигентност — още повече от разпънатите между двете посоки на света. Пък и тези работи не са въпрос на интелигентност, а на чувства, исторически честолюбия, онаследявана гордост и мярка за престиж. Такива, като посягат към пушката, посягат всъщност към шпагата на честта: дирене на честта чрез кръвта! То е по-различно нещо от чирпанската кама: „Жа гу убия и жа гу излежа!“ Затова тези неща са непонятни на нашето мислене. Кой от нас присъствува в далечното ни битие със съзнание за величието на Симеона? За нас това е толкова отвлечено; някакъв смътен исторически спомен — било и не било!… Така става обяснима и нашата философия: „Я аз — него, я той — мене!“ Това е философия на най-непримиримото самосъхранение, но в никакъв случай — изява на гордост, оплодена в историческото минало и транспонирана в историческото бъдеще. И аз като нарекох събитието „проява на наивитет“, определих го с българска мярка. Европа за нас е смътна реалност, а ако тя се опредмети — става байганьовска реалност… Унгарецът от триста години си лъска ботушите с вакса и си глади панталоните, докато станат кора. Ти опитай да си представиш всичко останало, на което лъснатите ботуши са израз!…

Нито унгарецът, нито полякът са били застрашавани от загиване, за да се впаничават с мисията на самоспасението. Напротив: чувството за вечност на собствените им държави е толкова дълбоко в тяхното съзнание, че този въпрос даже не ги занимава.

Искам да отбележа, че събитията бяха предшествувани от спорове за изкуството. Храна ще се намери и не ни застрашават чак толкова трусове, породени от глад и недоимък. Катаклизмите се зараждат от хората на изкуството. В този смисъл изкуството вече е политика. Оттам иде интуицията, а после и съзнанието — то да бъде държано под око. Всички пакостливи и налудничави ги държат под око. Меценатите още в Рим и Средновековието тръгнаха да се отъждествяват с изкуството, да се намърдват в неговата вечност. Ако това някак не стане — те посягат върху трайните плодове на гениите, за да ги поднесат на епохите в своята фруктиера. А ако и то не стане, има начин да си изимитират и гении, и техни плодове. Вярно е: от всяко брашно пита не става. Ако от всяко дърво ставаше свирка, нали знаеш магарето какъв материал би предложило за кларинети?… Но туй нещо предстои да лъсне в далечното бъдеще. Ние обитаваме балканското кюше и мерим тия работи от кюше до кюше: бе дайте да си направим една репродукцийка, да си украсим партамента, пък триста гледале — трима разбрале!…

Когато Овидий е бил заточен в долното течение на Дунав, ти знаеш какво е писал до императора, до Октавиан Август: „Аз топя от кръвта на сърцето си и пиша върху небето. Тебе ще те забравят, а моите думи ще се помнят…“ Е? Какво ще кажеш, Сиврѝ-синѝ?

— Каквото казва Бешков: „Човекът, ако не е опорочен, най-искрено общува със съвестта си…“ А ти не допущаш ли, че би могло и да скрия какво мисля?

Бешков се замисля:

— Наистина, какво бреме е съвестта!

— Затова човекът е раздвоен между нея и принудата да се живее. Оттук започва всяко освобождение от нейното бреме.

— Е, после?

— Какво после? Това е краят.

— Наистина — краят! Отвъд това прекрачване няма нищо…

Идва Петър Симеонов от Петърнѝца и приказката се прекършва.

Звънят от Москва. Павлина! Госпожа Бешкова я пита за храната, за квартирата, сложила ли си е сиренето в саламура. Майка и дъщеря разговарят за някакво коланче, което било напъхано в едни обуща. Сия продължава:

— Павлино, нощем не ходи сама!

Майка!

Бешков се обажда отстрана:

— И да не си разпилява куфарите!…

Накрая Бешкова й предава поздрав от мен и Петър Симеонов. Но забравя баща й. Бешков червенее. Кипва:

— Аз ще взема да пукна и ще ви погледам отвисоко какви ще ги дъвчете без мен!…

За да прескочим „трапа“ на неудобството, Петър Симеонов зачепва събитията около Суец. Бешков „включва“:

— Кой подучи Насър, че може да владее Суец? Видяхте ли какво бягане беше? Щом евреите излязоха такива храбреци, знайте: войната е компрометирана. А Сирия и Йордания? Те пък ще скубят крушата. Нали знаете оня циганин, дето тръгнал с жена си на сбор, а предната нощ бил сънувал, че се дави в мътна вода? Изтълкувал той съня, че не е на добро, и решил да не нагазва в мътна вода. Добре, ама стигнали мътна река, а на брода — лодкар с лодка. Циганинът си разказал съня на лодкаря и му се примолил да го отърве от нагазваме в мътното. Пък лодкарят бил хвърлил око на циганката и се запънал да ги прекара поотделно. За по-сигурно той вързал циганина за една круша и му вика: „Лодката се люлее, та ще се изплашиш и хукнеш през дълбокото. Я да те вържа аз тебе, че да съм си спокоен!…“ Като отишли на отвъдния бряг, лодкарят метнал циганката на тревата и я заголил. Пък вързаният: „Пусни ми жената —- ще скъсам въжето!“ Лодкарят си продължил работата — тогава циганинът изрекъл страшната закана: „Ще изскубна крушата и народът като остане без ошав, ти ще отговаряш!…“

И около Суец е същата.

32.

17 ноември — събота ’56

Есента още не се дава. Над София е превалял дъжд и покривите светят. Капандурите са захапали по една летвена подпорка и разчекнатите им уста издишват тавански мрак. Тук-там стърчат върхове на тополи. Над тях бавно посинява изпрано небе. Хоризонтът го е стегнал в пръстен — и то посинява. Или прозорецът на Бешков се отдръпва, или — пейзажът. Идва миг, в който разбърканият предметен свят започва да се намества. Масата, столът, тополите и капандурата отсреща — всичко се отделя едно от друго, за да се свърже едно с друго. Това е свечеряването: отдръпване, предизвикано от влечение. Инстинкт за интимност. После мракът поглъща зримите разстояния и те стават мисъл… Намагнитени посоки разсичат въображението; във фосфорното им сияние се разминават хора, които се дирят и не се намират…

Бешков сяда на своето място — от лявата страна на салонната маса. Косите му съвсем са посивели; по слепоочията му падат разбъркани кичури. На голата маса — купища списания и разпрани пликове, по които Бешков, разговаряйки с някого, е рисувал патета. Той ме уверява, че населва тия патета със своята възраст… Съвсем на края са сините тетрадки: Сия — жена му — ги носи от едно училище и проверява до късно сгрешените биквадратни уравнения.

Бешков се пресяга към молива и започва да рисува два крака. Говори на себе си:

— Нозете са много важно нещо! Те ни носят… Човек трябва да стъпи, да се подчини на гравитацията и ако това стане — всичко останало ще стане…

Думите са малко неочаквани, защото говорим за неговите карикатури. Или по-точно — за тяхното обяснение. Всички откриват в Бешков сатирика, страстния изобличител. Това го изпълва с нарастващо раздразнение, докато устните му шавнат беззвучно и разпери ръце:

— Странни хора! Ти си приел жертвата заради тях, а те какво ти измислят…

За да се успокои — „лови“ се за краката на човека: главата често не знае какво той върши!… Две боси ходила. Изпъкнали кокалчета на глезени. Прасци, от които сам можеш да си дорисуваш цялата фигура. Няма терен, а човекът е стъпил върху него. Моливът очертава свитките зад коленете. Бешков уж е вглъбен в това, което прави, но туй вглъбяване е измамно. Очаквам да захвърли молива, да сложи ръце на кръста и се изправи.

Захвърля молива и се изправя:

— Че аз толкоз ли съм лекомислен, Сиврѝ-синѝ?… Отреченият винаги е намирал своята защитна позиция в отрицанието, докато пред смеха е безсилен… Когато рисувам — и добрите, и злите стават мои деца. С тях ме свързва трагичното бащинство в изкуството. Аз изобразявам, а не внушавам своя възглед. Проповедничеството е друго нещо! Упрекът в мен се ражда от друга утроба. Не знам каква е тя, но знам, че изкуството не бива да се опосредява. Туй нещо човекът го усеща безпогрешно и си отмъщава… Правил съм бил страшни неща! Сега и аз като ги гледам, ме хваща страх… Също като децата: играят си с опашката на змията и хич не се сещат, че има глава… Трябва да съм имал изгодата на лекомисления, без да бъда лекомислен. Запомни! Не се наказва вината, а куражът! И тъй като аз си свируках и никога нямах героичната поза на противник, може да са сметнали, че не зная какво върша. Наистина ли тъй са сметнали?… Аз имах и друга изгода: осмените в изкуството придобиват нещо, което сами никога не биха имали в живота. Това ги задължаваше. Царят дори колекционираше най-злите ми шеги по негов адрес. Веднъж дори ми каза: „Жалко, че нямам оригиналите…“ Ако не ги задължаваше — стъписваше ги… После моята насмешка извираше или от народното слово, или от отмъстителното опрощение на Езоп. В такива случаи най-добре е засегнатият да се надява, че хората няма да разберат!… Това е то истината. Но не и сатирик-изобличител. Още по-малко — страстен! Във възрастния човек има само остатъци от страсти и не бива да ги пилее безразсъдно… Вестникарският пехливанлък изисква много усилия, в които накрая постигаш идеала на противника си — ставаш като него. После ви остава само да се прегърнете и да се напиете. Така завършва всяка пародия!…

Ела, ела! Ела да погледнем навън… Ето, че на хората не се угажда! Какво искам повече? Туй, което съм правил цял живот, най-после получи пълно и официално признание. Тъпотата на буржоазните режими, безсмислиците на фашизма вече са отхвърлени; на мен ми се отрежда съучастие в това приключено дело — следователно и аз също съм приключен проблем. Оттук нататък загубвам своите основания, природата си. Защото осъщественият идеал е сериозно нещо — той не се шегува!…

Бешков влачи широки чехли, паркетът едва поскърцва. Пред прозореца ме докосва с рамо — очите му се смеят. Вече се е успокоил.

Под нас, върху мократа улица, са се проточили ивици светлина: отминаващият ден се съпротивлява на настъпващия мрак. Една боклукчийска каручка се завърта. Конят гъне тяло и опипом докосва уличната настилка. Бешков говори:

— Такъв кон може да те разплаче. Виждаш ли го как ходи? Вече са го изтръгнали от тревата, от селските мери и загубен в тоя непонятен град, носи боклуците му. Той е отделен от топлата земя със студен паваж — подло стъкло, по което вместо трева след дъжд никне самотният му образ. Той ми напомня за друг кон, само че запрегнат в английска кола. Тулуз Лотрек го е видял нейде преди седемдесет години, обвързал го е с живота на една нация и той ще шествува из епоха в епоха с вечно вдигнат крак. Дори животните са национално и социално определени. Боклукчийският кон не би изглеждал така — аз едва ли бих могъл да го нарисувам, ако не съм приобщен към прародината му — селския двор, където всичко е истинско, а осакатяването е само физическо понятие.

Бешков намества изметналото се от раменете му кожухче:

— Хора, двор, животни — там всичко е свързано като богослужение. А конят под нас е чиновник. И като всеки чиновник, първата му мисъл е да не се подхлъзне… Но там, в дядовата Дунова къща, въплъщава живота, а не пародията му. Живот, в който имотът е благо, а и нещо повече от благо — щом за него можеш да пожертвуваш всичко! Има една съдбовност в тия работи. В човека се свързват спомени и вещи — в него паричните стойности стават нравствени стойности. Тъкмо тук се вмества и един кон, който чрез стопанина си вече не е стока. Всяко нещо се осмисля чрез друго!… Тъкмо от тези неща старите направиха една цивилизация.

33.

7 декември — събота ’56

Отвъд — на телефона — е Бешков:

— Къде се губиш? Трябваш ми.

Отскубвам се с „много работа“.

— Бе не си свършвайте чак толкоз работата, че ще рекат да ви изпоизволнят. Мисли и за дядо си! Ще взема да умра и работата ни ще остане наполовина…

Мъгливо е и студено. Отдавна се е стъмнило. Отзявките на пердетата у Бешкови са нацепили мрака с ивици светлина. Влизам. Около масата са Стоян Тончев, Петър Симеонов и един непознат с плътен бас — някой Иванов. Бешков говори за американския фермер Кембел, който с четиринадесет човека обработвал 240000 декара земя. Това го връща при селския труд из дунавската равнина и дядовата му Дунова къща:

— Приказките за ратайските страдания са повече литература. Като засъчиняваме, като си харесаме гласа — не знаем къде и как да спрем! На чужд двор се ца̀неше това, което нямаше инициатива за труд на своя земя. Ние имахме един чирак Кольо — от Петърнѝца, който биеше наред всички под неговите години. Представете си: ние — чорбаджийските деца — на общо основание ядяхме бой от ратая Кольо Петърнѝшки! И никаква защита от къщи. Баща ми смяташе, че като ни бие, Кольо пак върши неговата работа…

Не се удивлявам, че Кембел с четиринадесет души обръща землищата на десет крайдунавски села. Пред очите ми още са спомените за една селска почтеност, пестеливост и труд, които върху фона на модерното разсипничество са страшно обвинение. Ако зърното в хамбара свърши и ще трябва да се смели малко, дядо Дуно казва: „Вземи лисата кобила, сложѝ отгоре чувал пшеница и го закарай на мелницата!“ Ако трябва да се мелят два-три чувала, ще каже: „Впрегнете воловете в малката каруца!“ Ако са повече, тогава запрягахме конете в хубавата каруца… Виждаш ли икономии на транспорт и стопанска мярка, въздигната в морал! Непочтено и грозно е да натовариш един чувал в каруца и да го караш нанякъде. Всеки ще те изгледа и ще каже дума. А ако повториш — ти вече си загубен. От тая присъда няма спасение. То не бе тъй безнаказано, както да возиш кило портокали в автомобил!…

Аз не знам у нас да е хвърляно ядене. Нямаше по-голям грях от този. Това бе начин на мислене, религия, а не скъперничество, както смятат недостойните…

Рядко ли е било да чуем: „Слизай от колата! Не те ли е срам от вола?“ Именно религия!…

Гласът на Бешков е крехък до трошене, топъл — до задавяне:

— Имахме бяла кобила, която впрягахме в кабриолета. Брат ми Дуно беше парализиран и се возеше в него. Когато бачо Дуно подкарваше кобилата към Вита, по няколко деца се хващахме отзад за яйовете — да се возим. Преди да стигнем реката, имаше нанагорнище. Бачо, който се правеше, че не ни вижда, спираше коня и се извръщаше, без да продума. Той ни гледаше, доде се засрамим, и ние един по един скачахме на земята. След това белият кон, разбрал каква е работата, тръгваше нататък.

В нашата пъстра къща аз бях най-малкият — изтърсакът. Натоварваха лисата кобила с делви, с торби, а мене — най-отгоре. След това отваряха портата и конят сам поемаше към нашата нива. Минавахме Маринчовия имот, после кобилата свиваше край Пушковци и накрая стигнахме до нашите жътвари. Веднъж, както се бях разсвирил, паднах от кобилата. Животното спря, зачака ме да стана и все ме гледаше с големи виолетови очи. Мъчих всякак да се кача, забивах боси палци в ставите на краката му, но… напразно. Тогава конят наведе глава — аз възседнах шията му, а той ме вдигна, леко ме изхлузи назад и се видях наместен. Горкият кон! Никому не каза — да не ме осрами…

Видяхте ли в какви неща стопанството е пуснало корен! Икономическите закони са си икономически, но има и някакъв нравствен императив, на който се подчиняват и хора, и животни. Ние отхвърлихме от себе си бремето на този императив, преподсладихме радостта от труда и тя взе, че се вгорчи. Като няма чорбаджийски деца, ратаите ще вземат едни-други да се изпобият… Само човек, който се е трудил на нива, може да разбере как и защо става това. Като ти говоря тези работи, отново преживявам прежните радости, а туй — приказките за ратаите — това са лентяйски екзалтации.

Лентяят не го мързи само да се екзалтира!… Ратаят е ленив и може би мързелът е фаталният фермент, който го тласка към завист и активна злина…

Аз зная такъв случай в Габрово: Един майстор-папукчия имал съдружник Иван. През деня имали добър кяр и Иван купил за общия фасул малко оцет. Като вкусил фасула, главният майстор спрял да дъвче и стоварил върху Ивана питащи очи: какъв е този батакчилък? Иван се досетил какво го питат тежките очи на майстора и замънкал: „Ами, майсторе, днес сторихме добър алъш-вериш, та затова…“ От тоя ден Иван станал Иван Угодата! Видяхте ли?…

34.

1 декември — събота ’56

Останали сме сами. Бешков отива в кухнята и се връща с бутилка вино и две чаши. Налива прав и сяда:

— Като даваше някому пари — чисти лири назаем — дядо Дуно първо ни разгонваше, за да не види някой кому какво дава и осрами човека пред други очи. Това беше неговият морал… „Деца — казваше той, — яжте по-малко сиренце и повече хлебец, та да се наядете.“ Не от скъперничество, а да не се развратим. Той често сваляше калпака от главата си и ме пращаше да пазарувам. Като видеше калпака на дядо Дуно, бакалинът слагаше в него каквото му поискам. Калпакът бе и удостоверение, и полица — всичко. Толкоз бързо се навъдиха ментърджиите, че ни изпокапаха капите. И махни, дето няма да се върнат пълни, ами ще останем и без тях — с голи глави посред зима!

Коста Тодоров, когото ние понякога смятаме за разпилян из света нехранимайко, взе сърцето ми само с няколко думи. Бяхме в Белград, където той бродеше с развято пардесю и винаги леко изместена шапка. Като у дома си! Срещнах го някъде около Калемегдан и му предложих да идем в ресторант. А той знаеш ли какво ми каза?

„Добре, Илия, ама аз имам останало от снощи ядене. Да го изядем, пък тогава ще ходим, дето ще ходим…“

Отидохме в квартирата му, в една тясна кухня с прокъсан балатум и мирис на мокри пешкири. Сипа ми от яхнията, която бе готвил сам. Сипа и на себе си, а от припряност бе седнал в края на стола… Тая яхния спаси за мене Коста на вечни времена.

За първи път го видях в затвора през 1918 година. Бях момче на шестнайсетина години — пратиха ме да занеса на затворниците храна. Помня ги като днес — наредени в стаята за свиждане: братя Генадиеви с бради, Коста Тодоров, Стамболийски, Райко Даскалов, Недялко Георгиев, Григор Бояджиев…

„Ха! Вижте на Бешко Дунов момченцето!“ — възкликнаха те и това изведнъж ме сближи с тези страшни хора.

После Коста тръгна по света. Той и без това имаше самочувствие, че е гражданин на цялата планета. Къде не ходѝ той, де не изнася своите сказки — на ръка с един-единствен шлифер и с едно до смахнатост огнено сърце.

По времето, когато се сключваше Ньойският договор, той се яви при Клемансо — при „Тигъра“, — който не желаеше да види никакъв българин. Казали му: „Един кавалер на «Почетния легион»“. И министър-председателят на Франция се усмихнал. Коста отстоявал там нашата национална кауза, плачело му се от разподялбата на България, а Клемансо му се противял. Аз си представям какъв ще да е бил тоя разговор, щом Коста във фаталния миг пребледнял и посегнал към ревера си, свалил знака на ордена и го върнал на „Тигъра“. Какъв жест! Той съвсем не е като някои оперетъчни връщания на ордени…

Какви вечери съм прекарал с него! Биваха минути, когато Коста ме слушаше с часове и аз вътрешно се радвах, че съм накарал този могъщ трибун, този пламенен дух, да се смири пред мен. А той ме слуша, слуша и само от време на време ще възкликне като дете: „Я-я-я!… Така ли?…“

Веднъж ме пита:

„Илия, ти знаеш ли, че можеш всичко?“

Позамисли се и добави:

„Всъщност по-добре е да не знаеш това…“

Туй беше в Югославия, след като държа своята сказка в Сараево и от там се върна озарен от успеха си. После Коста ми се обади от Америка. Писа ми, че ми осигурява билет до там и издръжка. Той много се надяваше, че ще тръгна — това бе изразил и в писмото си: „Ти — казва — не знаеш какво ще бъдеш тук. Ще бъдеш всичко и ще имаш всичко…“ Наистина, аз щях да идвам тук със самолет, за да си кажа думата и да си отида. Но отечествената земя, като те роди, заплита в теб сили на притегляне, които са много по-могъщи от това, което после и тя, и другите биха ти предложили, за да те изкушат. Добре, че идва миг, когато нищото на твоята същност не можеш да размениш за никакви излишества…

И аз останах тук!

За това биха ме нарекли патриот. Какво ли не измислят хората, за да се самоподтикнат към добро! А аз го направих от егоизъм. Защото извън България ще съм самотен и нещастен… Сега съм народен художник, лауреат; фигурирам в протоколните списъци. Тези, които бранят своето място там, смятат, че това за мене е много важно. А за мене е най-важното да рисувам! Защото един народен художник няма възможност да рисува. Смехът стана подозрителен и все някой се озърта: „Тоз смях всъщност какво иска да каже?“ Едно озъртане, което се предава и на мене… А как ми се търси смешното и парадоксалното — онова, което очиства нравите. Аз не знам дали ме разбираш докрай, но е много полезно, когато всички те хвалят, да си намериш няколко умни хора, които да ти покажат и другата половина. И повярвай ми, аз съм толкова страхлив, че еднакво се боя и от свободата, и от безправието. Свободата винаги ме е правила благоразумен. Когато го дарят с нея, човек винаги е склонен да се самоограничи…

Веднъж Ламар ми казва: „Остави я таз, Илия! Просто те е налегнала старост.“ Може и това да е… Случва се и сериозни хора да ми приписват християнство. И него приемам: като християнин винаги съм склонен да оневиня другите и да отегча собственото си положение…

35.

2 декември — неделя ’56

— Никой не ти иска таланта, а да се маркираш със „за“ и „против“. А това в изкуството е най-несигурното. Всяко произведение има стойност, доколкото съдържа истинността на едно наблюдение или вълнение. Не — ти първо се регистрирай!… А като творец аз нямам предварително целенасочено съзнание какво ще направя. То е една обща тоналност, която се прояснява — докато зазвучи споеният и хармоничен етюд. Представяш ли си положението на твореца-суек, който чувствува примка над дупката и знае, че ако си покаже главата — примката ще се затегне около шията му?…

Тридесет и пет години аз бях прогресивен, а сега всеки ден трябва да питам някого: прогресивен ли съм или не? Махни това, че трябва да търся отговора от друг — изпаднах в положение да питам и себе си!… Има ли по-грозно от това — човек да се усъмни в себе си?…

Бешков вади една от подвързаните тетрадки, които съм му подарил, за да пише в тях есета и маниатюрна проза. Дланта му е върху писмото до Найа от Мексико. Чете го с вълнение и отново преживява написаното:

— „… Аз оставам буден до сутринта, за да посрещна слънцето, което е видяло твоето лице преди мен… Мислите ми, устремени към теб, са като птица, която се дига в синия лазур, за да се разтопи там и изчезне…“

Мълчим. Прочетеното не е четено за оприказване…

Върху първата страница на тетрадката Бешков е написал нещо като писмо до дъщеря си. Успявам да го прочета крадешком. Бащината изповед е странна. Всичко е толкова сгъстено, че в мен е останало ехото от вопъл или упование: духът на бащата се е превъплътил в неговата дъщеря. Упование и вопъл, защото дарените с много — са много наказани…

36.

3 декември — понеделник ’56

Изкачвам се по стълбите, а нещо ме тегли назад. Госпожа Бешкова е толкова любезна с мен, а се самоподозирам в досадничество. Звъня и се ослушвам за меките пантофи на Бешков. Отваря ми. По кожухчето му бялкат копчета, струговани от еленов рог.

Местата ни около фурнированата маса отдавна са установени: той — с гръб към рисувалната маса с наклонен плот; аз — до него, с лице към „френския“ прозорец. Бешков сякаш си е избирал място, за да даде гръб на едно минало — на прашясалите дудуци, на тушовете, на плота, върху който той е рисувал в зряла младост…

Питам го:

— Станаха толкова събития. Как се проясниха в теб?

Той ме гледа над очилата. Долната му устна е малко увиснала:

— Преди да ти отговоря, ще ти кажа своето генерално становище, независимо от туй, което стана, което ще стане — дори и война. Не ще си послужа с усета на карикатурист, а ще се осланям на наблюденията си върху духовното развитие на човечеството. Няма вече място за остроумия и шеги! Ти ще ме обвиниш в абстракции, но дори да говоря и на директен политически език — базата ми ще е пак там: при закономерностите в духовния живот на планетата… В Египет се замота една! Не зная кой ще предотврати големия конфликт. Туй нещо не произтича от хорската воля, а още по-малко е във възможностите й. Причината е много стара и тя ще направи всички ни свои функционери — независимо от убежденията.

Аз зная: Англия е гузна. Гузността е някаква степен на осъзната неморалност. Как тогава да я оправдая аз? Тя е като разбойник. И аз понякога се чувствувам като разбойник, но въпреки това съм добър баща на децата си и съм в състояние да изпитам както радостта, така и гордостта на бащинството…

Шопа хубаво е казал: „Кана̀ло е египетски, ами водата?“ Видя ли! — дори тъмният усет на шопа му е подсказал, че тук става дума за водната цивилизация с установена датировка от преди три хиляди години…

Моето мислене ме отнася към друг въпрос. Той само привидно е отдалечен от това, за което говорим. Когато съдят апостол Павел за отклонение от повеленията на израилтянството, той казва: „Аз съм евреин от евреите, аз съм фарисей, ревнител на бащините си закони, и най-умният като евреин…“ Но продължават да го бият като християнин и той надава стон: „Стойте, какво правите? Аз съм римски гражданин!…“

Павел подири упования в римската цивилизация, която наистина го осъди на смърт, но с това тя го и оплоди. Той бе убит в Рим, където се вдигна храмът „Свети Павел“. Всъщност — то бе начало на нова цивилизация…

Когато Атила умря, отбиха Тиса и го погребаха в пресушеното корито на реката — със съкровища, живи коне, жени и военачалници. После обърнаха реката и тя пак потече в старото си русло. От Атила не остана нищо — поради туй, че нито бе носител на нравствени закони, нито подири свързване с една утвърдена вече цивилизация, чрез която да се осмисли…

И още нещо: недостатъците на една цивилизация се превъзмогват от самата цивилизация. Натискът отвън я прави по-устойчива и ускорява оздравяването вътре в нея. Тъй беше с Рим, нападнат от варварите. А и комунистическата ера има с какво да се похвали от 1917 година насам. Разбира се, светът познава и рухнали под външен натиск цивилизации. Да, но варварите приемат тези цивилизации и ги възраждат… Както човекът, така и обществата тайно се стремят към това, срещу което се борят. България воюваше с Византия, а византийството бе в Преслав и Търново — около царя и патриаршията. Ивайло дигна овчарите и орачите, а още първата нощ като победител преспа в ложето на царицата…

Апостол Павел бе фарисей и враг на християнството, в чиято кръв той потопи меча си. Но дойде съдбоносният миг, в който се сепна и попита себе си: „Какво правя аз?“ Той прие християнството и тръгна да го проповядва по света. Но забележи: не тръгна на изток, а заобиколи Средиземно море и се насочи на запад. Първата му проповед след избора на посоката бе в Пѐрге — в храма на Диана, който още си стои в Аксу край брега на морето. После отиде в Гърция, където още бяха топли следите на една непостижима цивилизация и още живееше съвършенството на елинската духовна клетка. Когато стигна Атина, Павел издигна глас: „Видях на вашата земя паметник на незнайния бог. Аз зная този бог — аз ви нося този бог!“ И написа посланията си до коринтяни, солоняни и филипяни. Там — на гръцка земя — се оплоди новата религия и оттам тя продължи на запад, докато стигне Рим и покълнат по пътя й седемстотин и шестдесет ереси — все размътени пробуждания на езическия спомен. Много по-късно тя отиде в Америка и продължи да пътува към сключването на кръга. Защото всичко, което е изречено чрез словото, ще се сбъдне…

Бешков прелиства някаква книжка, връща се на масата и ми чете писмото на равина в България — Даниел Цион — до редактора на „Професѝ“ — Брукс. Интересно и странно писмо, чиито истински код е малко хлъзгав и неуловим за моето мислене.

Според Бешков, най-после са се появили два фактора, които отбелязват „сключването на кръга“. Първият е признанието на Цион, че очакваният месия всъщност е бил Христос: вторият: призивът на главния равин в Израел през 1951 година — да се ревизира делото по осъждането на Христа. Абсурдното преразглеждане на това дело подир 2000 години май приключи с обявяване на главния равин за луд…

Бешков отново се връща към началото на разговора:

— Всички приказват, че войната приближава. Война няма да има, защото тя стана абсурдна. Тези, които биха я сметнали за разрешение на земни работи и лични нагони, не могат да я спечелят. Войната е възможна само като акт на отчаянието. Аз не виждам някой измежду хората, от които зависи вземането на това фатално решение, да са стигнали до безизходица и отчаяние. Туй всъщност е единственото ми упование и надежда. Нито социализмът, нито капитализмът са в криза и безизходица, за да тръгнат в пътя на отчаянието. Възможностите за избор все още са много и аз тръпна пред оня въображаем миг, когато амбициозните в своя крах ще поставят знака на равенство между себе си и планетата. Това ще бъде най-ужасното превъплъщение на Хитлер…

В Пула се държа една реч… В нея бяха отмерени параметрите на това, което има да става. Понякога от едно място се изричат или намекват присъди, които, изречени от друго място, биха били обидни, предизвикателни, а и непоносими… И друг път се е случвало да ни се правят къде деликатни, къде по-преки предупреждения. На нас темпераментът ни такъв: вместо да обжалваме присъдата и съберем нови доказателства по делото — започваме да бием шамари на разсилните в съда и да псуваме на майка…

Преди години се заговори за Кумаришкия убиец, който изкла сума народ. Накрая го хванаха, осъдиха го на смърт и когато да го бесят — в последния миг измъква отрано приготвено дървено шило, че с него надупчи прокурора и свещеника. Това са ужасни неща дори за един убиец. А когато станат политически манталитет!…

37.

4 декември — вторник ’56

Разправям на Бешков за Мехмед Синап: как Васил Дечов е разказал тази социал-романтична история в „Миналото на Чепеларе“ и как — Людмил Стоянов в романа „Мехмед Синап“. Според мен Дечов е роден разказвач, а Людмил Стоянов — осиновен. В първото и второто издание бе напечатано откъде авторът е гребнал с черпака. В следващите издания това пояснение липса.

Бешков се усмихва иронично и снизходително:

— На времето Боян Пенев каза една приказка, от която Людмил още не може да се изтръска. Тук работата не опира в таланта, а в нещо много по-значително: Людмил няма чувство за хумор! Затова всичко, което изрича, е еднакво и равно: думи, думи без зазвучаване на различни нива… Хуморът е като солта. Людмил произвежда разнообразна храна: стихове, проза, драми. Но като няма в тях сол — все едно е дали дъвчеш телешко, картофи или силаж. Людмил е диетичен…

Той дълго време спа в моята квартира на площад „Македония“. Това бе през 1927 година. Представи си една таванска стаичка с отпрани тук-там дъски и набъкана с дървеници. Опитваме да се ограждаме с бобени листа, но хитрите дървеници изпълзяват по стените до тавана и нощем ги чувах как тупват върху нас като лещени зърна. За мене те бяха напаст и ужас, но Людмиловото търпение и благоразумие не му дадоха нѝ веднъж да поеме риска на негодуванието срещу това кръвопийство. Толкова бе важно за него обстоятелството, че е в квартира…

Третият обитател на тая мансарда бе също една кротка душа — Вичо Иванов. Но той понякога се възпламеняваше срещу дървениците. Тогава Людмил започваше да бъка нещо нечленоразделно, чийто най-общ смисъл бе: „Вичо, ти ще докараш работата дотам, че Илия да напъди и двама ни!…“

С две думи: Людмил не прояви никаква революционна непримиримост, въпреки че това бе един от много редките шансове да я прояви, без риск от последици.

Ние всички бяхме бедни, прогресивни и революционери: Ясенов и Смирненски — докато бяха живи, Хрелков и Ламар. По тази причина бяхме в кръчмата. Откак Ботев написа „В механата“, той ни прокоби да се доразпалваме из механите. Людмил бе едно с нас, но… около нас. Той се движеше из тротоарите с походката на Пьотр Верховенски. И само се накланяше към джамлъците на някоя кръчма със залепени длани край очите си: да види дали сме там. Но за влизане — не влизаше. С трогателно търпение той ни изчакваше навън, за да ни поиска… пари назаем.

За него Г. П. Стаматов разказваше една фантастика:

„Коронясват ме за крал на Полша под името Леополд. Карети, впрягове, фрьойлини, дворцова сърма и музики. Моята карета — най-отпред. И из един път: сред акламиращото множество съзирам Людмил. Не може да бъде! — припознал съм се. Пак гледам: Людмил. И докато се питам наистина ли е той — оня се отделя от тълпата и право срещу кралската карета. Лови се с ръка за капрата, накланя се към мен и ми казва: «Стаматчик, дай назаем 100 злоти!» Тогава си казах: това е само Людмил!…“

— А какво ще кажеш за Емилиян Станев?

— Към мене той се отнася с някакво не докрай изявено раздразнение. Длъжен бях да се попитам какво е то и защо?… Това е раздразнение срещу нещо, чиято липса в самия него го угнетява. Емилиян ме подозира в излишество на кураж. Горкият — той не се досеща, че аз съм най-страхливият човек…

— А за драгалевските комшии М. и В.?

— У-уу!… Що вино са изпили за поддържане на горенето!

— Дойде ред и за X. Ч. Но само с две думи!

— Той расте на нос и на зъби…

38.

5 декември — сряда ’56

— Вчера хвърча бая перушина. Хайде да отскубнем някое и друго шарено перце и от перуката на Р. О. Ама с малко упойчица…

Дядо Илия се мръщи, но го усещам: няма да чака кандърдисване.

— Може… Той живееше в мой апартамент… Не ме гледай като чирак чорбаджията си! Собствеността е затова — да има собственици. Ако ги няма, собствеността се разпоява и слива в една голяма, безформена собственост — собственост в една-единствена ръка, без пряк морален ангажимент както с нея, така и с човека, който е в сложна връзка с чуждите притежания. Защото прекият притежател е условно пълен притежател! Персонифицираните притежания съжителствуват не само със собственика им, а и с хората без нотариален акт; най-малко, защото собственикът е реалност с реална воля, предпочитания и възможности за избор. Тъкмо чрез тези неща се влиза в реални взаимоотношения… Другото е абстракция, лишена от сублимация и емоции! При първото има свързване на човешки отношения; при второто — сблъсък между човешки отношения и деперсонифицирани институции, което е безначална война между две субстанции с взаимно изключваща се и взаимно непонятна органика.

Та… и аз бях собственик на два апартамента — да не ми се надяваш! Той ми бе наемател и се е случвало да се видим. На мене не ми трябват много виждания, за да вникна в плетката на човека — още повече, когато той сам се е написал…

След 9 септември му предложих апартамента на брат ми Иван — на „Шейново“. Луксозен апартамент, министерски — с парно, с персийски килими. Бе, събувай си обущата и влизай! Вътре лъщи от чистота и ред. Селянинът, като захвърли цървулите и се види в нещо, което не е смеел да зърне и в мечтите си, той го поддържа и му се любува до гроб. Само селянин, изпълзял из калищата, може да съжителствува толкова девствено и дълго с осъществената мечта. Той може и да се поразпаше, но то е повече за семеен престиж. Те жените най-често превиват пръчката и избутват селяка да закрива следите на общото минало. И той се опряга от селска гордост. А то — колкото повече се напъва, дъмгата още повече избива…

Но Иван бе обживял жилището си естествено и се усмихваше на женските амбиции с мъдро снизхождение. Сега това жилище бе празно: брат ми бе арестуван, жена му и дъщеря му — интернирани. А аз?… Аз покрусен и объркан се чудех как да завардя дома им…

Викам си: Иван като министър е правил срещи с партизани; стана открит застъпник за съветско консулство във Варна — ще го пуснат. А като го пуснат — с друг не мога се оправи, а с Р. О. е по-друго: творец човек, художник с много възможности — лесна работа!…

Поведох го да видим жилището и уж съм уверен, а нещо повътре ми слабее и глътката съхне. Ами ако откаже!… Влязохме вътре, тръгнахме от стая в стая: той напред — едър и тежък, аз по него — плах и смален. Гледам го да усетя как ще издаде възторга си, как славонският дъб и японските вази ще вземат очите му — а-ха! И той селяк: от натрупани подозрения за някаква клопка, с нищо не се издава какво мисли, къде дамарът му се е пропукал… Като ми каза да го водя на тавана и в мазето, разбрах, че разкошът той го е приел за осигурен и не го забелязва, а търси към разкоша селската „гарнитура“… Заведох го първо на тавана, после — в мазето. А и там — наредено, че дори уютно. Пак се върнахме в апартамента. Аз съм примрял, а той с длани изтупва крачолите на панталона си от тавански прах. Изправи се и изпъшка:

„Неудобен е…“

„Защо? — питам учуден. — Това е разкош!“

„Малко е помещението за провизии.“

„Как да е малко?“ — попитах още по-смутен.

Погледна ме с тежки и изплъзващи се от изплашения ми поглед очи. Първо чух кокален звук на яки зъби, после — думи:

„Разбери, Илия! — с напевен и застрашително нарастващ глас каза той. — Аз тук ще складирам брашно — чували; мас — тенекета; кашкавал — пити; масло и месо — мно-о-го!… Тук няма място за това. Разбери, Илия, аз искам да ям!“

Разбрах — искаше да яде! И по-късно той наистина добре я свърши тази работа… От това би се възмутил и X. Ч.!

Казвам ти тези неща, които сега не ме ужасяват с това, че са ужасни сами по себе си, а защото туриха като че ли край на безспорния му талант. Никой друг, освен грозната дума, не може да прогони творческото слово!

39.

7 декември — петък ’56

Влизам — и от вратата:

— Дядо Илия, ти ми разбърника душата и сега: седна-стана — все съм в зодиак „писатели“. И за капак — днес подлепвах на паспарту твоята карикатура за Кирил Христов и Пенчо Славейков. Нали я помниш?

Бешков тътре чехли. Крачолите на „ветите“ му панталони са се смъкнали и подмитат паркета. Сяда си на мястото и ме гледа закачливо с едно присвито и едно ококорено око. Един вид: ти ми пориш хастара с хабно ножче!…

Карикатурата е с печат на цензурата, нагоряна по краищата — следа от оназ януарска бомбардировка, когато взрив издъни жилището му и изсипа на ул. „Янтра“ купища негови рисунки. Тя е печатана в „Стършел“ — първият. На нея Кирил Христов в кабинетна пижама се е изправил пред бюста на Славейков. Очилата — очила; носът — нос; състоянието и „статусът“ — Кирил Христов!… Парк, дървета и двама поети: единият — жив, другият — бронзов. И двамата взаимно разбират своето изгодно и неизгодно положение един спрямо друг. Славейков гледа своя жив противник и с отвъдземно високомерие, и със земно презрение. Трябва му само паметникът да не е бюст, а в цял ръст и… чепатият бастун в ръката му.

Като се върна от дълго изгнание, Кирил Христов поднови старата разпра с отдавна мъртвия Славейков. И напечата в „Българска мисъл“ статия срещу него.

Това май бе първата му публична изява след завръщане на родна земя. Тя бе малко абсурдна — Кирил Христов сам се набоде върху перото на Бешков.

Отгоре, в декоративна лентичка „сецисион“, с краища като ластовичи опашки, той бе написал: „За сърцата, що се мразят, и смъртта не е раздяла.“ А долу — с почерка на Бешков:

Написах за теб, о Пенчо,

прекрасни, достойни слова.

И вярвам, че жив ако беше —

ти също би сторил това!

Голям смях откънтя из страната.

Бешков още ме гледа с едно присвито и едно присмехулно око. Чеше си тила и приказва:

— Чакай да ти кажа каква е работата на Кирил Христов! Като на оня суек… Той демонстративно напусна България и се заослушва от Прага какво е впечатлението, що става из София: подало ли е оставка правителството; няма ли да се затегне правителствена криза заради него; жали ли го народът; пресата не е ли подела разпра с тези, които го направиха изгнаник?… Пък София си гледа кяровете; дворецът — дворцовите интриги; провинцията лапа симити с кебапчета…

Едно само не бе премислил: България не е Франция, а той — Юго!… У нас от такива злощастия я бликне в едно око една сълзица, я не бликне. Но злорадството и сеирджиите чакат готови тъкмо такова нещо… И той, вместо да си излекува душата в отдалечение от това, което го пропъди — още повече я поболя. Защото разбра, че гьолът, в който се въргаляме, е естествената среда на морално обвинените от него. От тоя гьол той се измъкна с благородни намерения и големи жестове — за да предизвика вълнения и бури. А плясъкът на водата се понесе подир него и отекна като смях…

Вървя-кара̀ — на края пак се върна. И за да се забележи завръщането, пък и да си даде вид на съхранена гордост и кураж — пак избра високомерния жест. И написа статията срещу Пенчо!

Това са самотни акции на претърпелите поражение, с които поразените самоизмамно се утешават. Голям сценичен жест с празна ръка или с фалшива шпага!…

Сега да ти кажа какво стана със суека… Суекът се разсърдил на гората, разлютил й се: „Не ти ща компанията и сенките! Пикая ти на корена и водата! Аз те оставям и тръгвам…“

Набил той из къра, ама кърът — го-ооол! Тук го погнат, там го сплашат; тук да спре, там да се завре… Мани, мани! Нови тревоги и терзания изместили стари огорчения и обиди. Позабравил прежната мъка, поомислил се, че тръгнал да се връща в гората. И влязъл-невлязъл в дъбравата — вика колкото му глас държи:

„Горо ле, горо-о-о! Връщам си се при тебе…“

А гората:

„Побарал съм ти майката! Нѝ те знам кога си отишъл, нѝ кога си се върнал…“ Това е!

40.

26 декември — сряда ’56

Заварих у Бешков художничката Руска Маринова. Изправила се е да си тръгва, но приказката им продължава на крак. Старо приятелство — още от разкошните години, когато професор Никола Маринов в Художествената академия е отоплял полога на няколко генерации големи художници. Бачо Кольо вече го няма, а те още сещат невидимото му присъствие. Бешков ни е разказвал:

Една нощ в „Луката“ или „Нова Копривщица“ до късно след полунощ свирили на дудуци и биели тъпан: Бешков, професор Маринов, Пенчо Георгиев, Александър Стаменов, Дечко Узунов. После ходили къде ходили и минали под дърветата на „Евлоги Георгиев“. Изпитото ги поназорило, поогледали пустия булевард и — както става в малките часове. Но да дам думата на Бешков:

— Край нас, на почетно за такъв случай разстояние, е спрял полицай. Но ние приказваме, главите ни шумят и нѝ го чуваме, нѝ го виждаме… Селянин човек! — изчака ни да си свършим пияческите задължения, че ни емна: „Интелигентни ора ви гледам — как не ви й срам!“ Бачо Кольо го приближи — внушителен, с капела, която не е за всяка глава. Посочи ни с ръка и каза на полицая: „Ти ако знаеш кои са тез, ще поискаш утре вечер пак да ти оцъркат тополите!…“ Стражарят остана да се чуди кои ли сме аджеба…

Руска Маринова си е отишла и той плъзва по полираната маса към мен новата книжка на сп. „България“. В нея е отпечатано интервю на Бешков за творческия избор, смешното и парливото в живота, страданието, приятното и неприятното, следовниците и бъдещето. Четем го за кой ли път, но печатът е друго нещо!… Аз ахкам от възторг, той с дълъг показалец „вбива“ думите от печатните редове. После започва да разчопля внезапно хрумнала мисъл:

— Защо и как се въдят толкова хора — хлъзгави и безплътни? Един националлиберал е разюздан, похотлив и безсрамен; един народняк — лаком и користен; един сговорист — нагъл и безскрупулен; един радикал — загладен и паркетен; един демократ — фалшив и сервилен; един социалдемократ — бъбрив и заоблен; един комунист — с поетия риск на лицето. Но всички те са жизнени, осезаеми и реални: в походка, жест, слово, изявено и скрито поведение. Бих могъл да ги нарисувам безпогрешно и ти ще кажеш: „Да! Това е националлиберал, това — демократ.“ А тоя — хлъзгавият, безплътният — той има съставни части, но няма жизнена стойка. Аз зная неговите елементи, съотношения, пропорции, проценти, плановости, „субективен израз на обективните неща“. Зная ги, но от тях не мога да го сглобя в жизнено единство. Той или няма, или се е самолишил от характер… В негово присъствие се чувствувам като странен гостенин: поканил ме е, води ме безкрайно дълго, но не ме въвежда в свой дом. Той няма дом и съдбовно не е свързан с обиталище — той обслужва олтар!… Дигаш телефона — отсреща някакъв човек говори от нечие име. Абстракция! Той не се изявява като личност чрез лично негово слово; няма свой възглед, свой избор и ангажимент, свои скрупули, съображения и мотиви. Или по-право — има ги, но ги подтиска; крие ги и сам се бои от тях. Душевните и физически качества са драпирани от неговото положение; отвъд завесата няма човек, а „шесто постановление“… Ние се срещаме: „Здрасти“; „Здрасти!“ Повече — нито дума. Разминаваме се и като че ли от нещо сме гузни. Това долавяме от взаимното отбягване на погледите си. Чувствата ни един към друг може и да са добри, но те не оплождат думи за общение…

Питам го за югославските графици, които са го посетили тези дни. Той хапе устна с устна. Вглежда се в нещо отвъд мен, което е вглеждане в себе си:

— Малко са съчинени. Впечатленията ми са тези, които човек на моите години може да има от млади хора, изпълнени с амбиция да го шашват. Трудно се свързва приказка с хора, които не се ослушват да разберат с кого приказват, а бързат да ти внушат с кого ти имаш работа. То не е въпрос само на физиологическа младост, а и на младост в културата… Говорят умно, гълтали са много за собствено окуражаване; в опита да се откъснат от бремето на познатото са излетели около пустинята на нищото. Това са отреагирвания на неуверените в себе си; себедоказване на недоказалите се; балкански бунт срещу себе си, който се ослушва за впечатлението в Европа… Един ми каза: „Аз съм комунист, но когато рисувам — не се интересувам от изискванията на марксическата естетика.“ Какво е това: свобода на изповеданието или самозаробване с двойнственост? Който няма зрял кураж да се подчини на континюитетните връзки, той ще изпита страха на абстракцията и безутешието на отвлеченото мислене. Забележи: формализмът го създават не младите култури, не и отлежалите цивилизации, а скараните със своята действителност общества. Формализмът е твърде любопитна субстанция на бунта и мене той ме занимава само в този аспект…

Бешков ми се оплаква от лошия печат на неговия албум: бил „проскубан“ и сивеел; щял да се откаже от офсетовата техника, докато било време, но Янъка го бил впримчил с някакви свои ангажименти и ако се размърдал, щял да скъса „пъпната връв“, с която Янъка бил вързан за Бешков.

— Аз зная, че накрая късам и хвърлям; после пак ще последват мъчителни одобрявания, но… Кажи ми ти, Сиврѝ-синѝ? Тоя човек гледа расови гончета; кучетата са го научили той да си стои на мястото, а те да му носят дивеча на крака… Бе двуцевки, бе патрондаши, бе яребици, увиснали за краката на ремъчета. Накрая и аз взех да се чувствувам ту под прицела на двуцевка, ту увиснал на две халкички с главата надолу… Каквото ми кажеш ти, това ще направя.

Бешков ме подсеща да се изправя срещу „този демон — Янъка, който ще посере цялата работа“, та мене да опали пожарът на плисналата лицето му червенина; аз пръв да обера картеча на словесната Янъкова атака. После — като си хвърли отровата въз мен и утихне, Бешков с мека ръка ще го омачка и разгелпи конците, омотани от Янъковите шетни…

Нещо нямам кеф нѝ за този разговор, нѝ да записвам нататък. И си тръгвам рано. Бешков ме изпраща свит във „ветото“ кожухче. Смутен е и облизва съхнещи устни. Утре може и да се прежаля за пожара, плиснал лицето на Янъка…

41.

1 февруари — петък ’57

Сам е у дома си — с ново сако, избръснат и подмладен. Отдавна не съм го виждал толкова свеж и подвижен. Радвам му се и му казвам как изглежда в окото ми.

— Да, другарю! Ябълките, млякото и оризът — това е тайната на новата ми младост. Вече само това ям.

— Но край тази ще да има още една тайна. Ти правиш ли още разходки до дановистите в Боровата гора?

— Да, да-аа… Тайната затова е тайна — да очакваш от нея всякаква изненада; дори такъв парадокс — като моето подмладяване…

Тези дни съм дочел „Строителите на съвременна България“. Бешков се е разминал с книгата на Симеон Радев и му разказвам разхвърляни истории и аналогии. Той слуша и като да виждам как под бялото му чело се пренареждат негови си догадки.

— В политиката или има нрави и морал, или — шарлатания и демагогия. България я населява народ, през чиято глава са минали много идеи, илюзии и заблуди. В много неща се е увличал българинът и на много работи е ударил пръста, докато стигне до простото убеждение: ако държавата те отмине — ще те удари градушка; градушката ако те пожали — порой ще те отнесе; пороят ако се смили над тебе — суша ще ти опърли корена. Това прозрение го е побратимило с труда — единственото средство, с което би могъл да превъзмогне и надвие бедите. Да се труди като българин, може само много огорчаваният, много маменият и в същото време — безкрайно доверчивият човек. Само такъв труд плаща разноската на доверчивостта!… Келепирджията и хитрецът никога не произвеждат земни блага. Само тоя, който още вярва в доброто, в човека, а и в природата, си плюе на ръцете и се улавя за сечиво!

Грозно е да се забрави, че нашият народ е труженик, доверчив и отдавна в битието си е приел да вземат от него — и държава, и природа, и ментарджии. На памет, която забрави това, не може да се побере в устата простото обръщение към народа: „Вие си гледайте работата, а държавните работи са наша грижа!“ Ако тези думи се изрекат, те не са просто думи, а морал, който хората разпознават с безпогрешна интуиция. Тогава те се успокояват, залавят се за труда си и остава само да им се показва какво излиза и става от направеното. А това, което става, човек най-добре го усеща или в джоба, или около джоба…

Нашият селянин отдавна ни е задължил с доверие, та да нямаме право на отвръщане с недоверие. Той не е като някои народи, които исторически са се убедили, че светът е измамен, та са приели измамата за естествен начин на собственото си съществувание. Такива предварително мамят, за да се осигурят с компенсация срещу евентуалната измама…

Остави селянина на мира, предостави се на него и той — когато трябва — ще стане с воловете в три часа след полунощ; ако потрябва — няма и да спи. Но при единственото условие: съзнанието, че е задължен не с изискване, а с доверие…

Ние с тебе често говорим за задължаващата сила на доверието, за респекта на искрено изявената свобода. Ще ти разкажа един случай. През 1941 година взеха, че отпечатаха нелегално няколко мои карикатури и ги пуснаха в обръщение между доверени. Една от тях беше онуй вестникарче, огънато от връзка вестници под мишницата: „Като чета какво пишат, срам ме е да ги продавам!…“ Тези, които ги отпечатаха и разпространиха, си свършиха тяхната работа и не помислиха за мен. Може и да са си казали: „Илия е дружбаш — дружбашите са навързани като свински черва и ще се оправи!“ Вярно — нямаше подпис, но и кой нямаше да отгатне, че това съм аз? От тая работа изпитах малко суетна гордост: ходя си и си свирукам, но сънят ми се загуби… Един ден ме викат в дирекцията на полицията при шефа Павлов. Как съм отишъл — само аз си зная! Влизам при него, вървя край кожени кресла и не си усещам нозете. „Добър ден“ — „Добър ден“. Казвам му: „Аз имам дом, господин Павлов. После ние всеки ден се виждаме в «Цар Освободител». Ако има да уреждаме нещо, защо не предпочетохте моя дом или кафенето?… Виждате ли петимата навън — соча му аз тротоара. — Това са писатели и художници, мои приятели. Те тръпнат и чакат дали ще изляза оттук. От това си представете на какво зловещо заведение сте шеф!…“

Павлов се сепна. Изправи се и погледна през прозореца. А на отсрещния тротоар: Петканов, Разцветников, Фурнаджиев, Сашо Стаменов и Пенков. Пенчо Георгиев бе мъртъв — инак и той щеше да е там… Тогава Павлов наведе глава и ми каза:

„Всъщност, Бешков, вашите работи много ми харесват. Онез, които са причината да се срещнем тук, съм ги подлепил на паспарту, а другите си ги изрязвам от вестниците. Но и вие трябва да разберете, че съм ви извикал, защото не можех да постъпя иначе…“

Отпуснах се на фотьойла непоканен:

„Така ли? Сега вече можете и да ме обесите!…“

В това време влезе един невзрачен тип, за да ме отведе. Но Павлов го изгони твърде грубо:

„Ти представяш ли си Илия Бешков в ареста на полицейската дирекция?“

Чак тогава повдигнах глава и погледите ни се срещнаха. Павлов ми каза:

„Нищо няма да ви се случи, господин Бешков. Аз ви давам свободен изход и поемам за вас цялата отговорност!…“

Казвам ти това, за да знаеш какъв разговор е възможен и в една дирекция на политическата полиция през 1941 година. Не ми се вярваше! Павлов бе звяр със зверски инстинкт за опасността — дори при неговото веселие. Славата му бе мрачна, моят ход бе отчаян. Едната интуиция ми подсказва да го изравня със себе си — за да задължа суетата му и предизвикам благородството му. Благородство в полицейската дирекция — какъв абсурд! Но това го изкуши. Изявената от мен дързост първо го респектира, после го погъделичка да се самоукраси с жест. При други обстоятелства той би ме и пребил, но в случая прояви ако не интелигентност, то — полицейски усет…

Няма по-голямо наказание за един карикатурист от принудата — да не оглежда опакото на живота; да го лишиш от право да огласява отвъдната половина на луната, до която стига неговата сетивност…

42.

1 февруари — петък ’57

Аз съм имал допир с много значителни комунисти и завинаги ще съхраня спомена от тях… Разговорът с Георги Димитров е едно от големите събития в моя живот. Тоя човек у нас, а и въобще, изживяваше драма. Никой не е видял това така покъртително, както мен. Тези думи, които той ми каза: „Говори, говори, Илия! Тук сме сами…“ — още звучат в мен. Това изведнъж ни сближи; по-право — мене сближи с Димитров. Излезе, че и за Димитров има значение дали сме само двама, или по някакъв начин присъствува трети…

Запътих се към Министерския съвет по негова покана — беше ме извикал в определен ден и час. Когато влязох в кабинета му, той се изправи — голям, но леко повяхнал. Каза: „Значи това сте вие!… Аз зная, вие сте талантлив, майстор, да…“

Тръгна към мен с две протегнати ръце. Усетих как ме опипа с поглед — като пехливанин, който съобразява откъде да ме подхване и — разбира се — да ме гътне. Беше малко безцеремонно и аз се свих.

Тоя човек бе задавал въпроси на Гьоринг, той бе безспорно световно име, бе привикнал да чува властния си глас, да наблюдава вцепеняващи се от него. И се смутих. Какъв разговор е възможен между един изплашен карикатурист и един политически вожд, покрил с името си цялата планета?…

„Работете, Бешков! Държавата с всичките си богатства е зад вас…“ — чух неговия глас. Той бе и близък, и много далечен — преминал през едно пространство, в което нямаше органична тъкан. Казах му:

„Господин министър-председател, досега за пари не съм полагал нито чертичка; и ако сторя това — нека ръката ми изсъхне!“ — протегнах ръката си и се изплаших от извънземната й белота.

Вече бяхме седнали един срещу друг в кресла. Димитров трепна. Аз отказвах предложено благоволение! Това бе дръзко, но само привидно. Димитров усети топлината на едно забравено отношение към него. То го изравняваше с поданиците му, за да го дигне високо над тях, където действително бе той. Долових как се пробужда революционерът, на когото дързостта отново бе започнала да импонира… Той отдавна бе приел да дава на искащи. Ние бяхме в бившия дворец и аз си бях позволил тъкмо там да припомня морала, който изпълва празната ръка… Всичко това за миг се запечата в мен като обща мисъл. С едно непонятно, но зорко сетиво долових как Димитров е затруднен да излезе от това положение. Той по навик, придобит в подобни случаи, бе проявил невнимателност в изказа и „запренарежда цифрите.“ Пое дъх. Почувствувах как нещо в него просветлява и ме облива с излъчване:

„Не се лишавайте за дреболии от ръката си, господин Бешков! Тя не е само ваша… После — не почувствувахте ли, че с отказа от нея вие сам й дадохте паричен израз?…“

Тази логика ме изуми и се ококорих. Той продължи:

„Зная, че сте много работлив. Това, което сте постигнали, вие сте го постигнали с талант, но и с труд. Работливият човек, измежду всичко останало, най-последователно ненавижда леността. Осмивайте ленивите, Бешков! Това, което ни заобикаля, работи едва с четиридесет процента от своя капацитет. Леност, леност, леност ни измъчва!“ — каза той, чукайки с тъпото на молива по креслото.

Казвам му:

„Не бих могъл да осмивам ленивите с моя мярка за тях, защото имам чувство, че съм най-ленивият човек в света. За истинското осмиване са нужни искрени морални основания — другото е падение! Когато омерзен осмива омерзените, това вещае едно всеобщо голямо омерзение…“

Това бе отговорът на „третото изкушение“ — отговорът на „първото“ не ти казах. Чуй го сега: Когато Димитров от първо виждане поиска да ми внуши колко според него съм талантлив, аз със спасителна усмивка — доколкото тя бе възможна на това място — забелязах: „Притеснява ме обстановката, в която чувам тези неща от вас, господин министър-председател…“

А моят отговор на „третото изкушение“ Димитров прие с широка усмивка:

„Да, да!… Кой пиян и смахнат е направил признание, че е пиян и луд?… Илия, нека се погледнем в очите и взаимно да отгатнем: дали ме лъжете, за да ви повярвам, или вие сте тоя, за който са ми говорили — човек с кураж да осъди първо себе си?“

Никакво съмнение! Това бе Димитров от Лайпциг — същият! Нямах сили за неговия поглед. За втори път той ме ловеше на тясно. Но и долових, че за първи път той ме нарече Илия. Това ме приближи към него и му казах:

„Позволете ми да довърша вашата мисъл: Човек, който не е в състояние да осъди себе си, когато получи възможност да съди другите — сее порок… То е нещо по-различно от самокритиката.“

Димитров се изправи:

„Разбира се! Принудителната самокритика е фарисейска и оформя фарисеи…“

Той се разходи, спря срещу мен и продължи:

„Аз, Илия, управлявайки, съм принуден да приема екзекуцията като неизбежност. А не желая тази неизбежност! Затова търся помощ. Помогни ми, Илия, с насмешка, със сатира, с мисъл, за да се предпазим от това. Аз много ти се надявам…“

Изправих се и аз — лице срещу лице. Нещо ме задави, но все пак можах да кажа:

„Така кажете! То е много повече от държавните средства. От този миг аз съм на ваше разположение!“

Не, не! Това не беше патос. Тези думи като да ги произнесе втори Илия в мен…

И започна нашият паметен едночасов разговор, през който опознах Димитров — голям, силен, човечен и… близък. Той диреше опора в мен — слабия. Ти разбираш ли нравствената същина на това общение и защо приех молбата му като повеление на собствената си съвест? Аз дори го нарисувах в няколко карикатури и това бе пълното „затваряне на кръга“…

Димитров бе нещо друго — друга епоха, друг дух!… Загледах се в гипсовите медальони по тавана и му казах:

„Малко направи нашата буржоазия, а можеше да ви поулесни.“

Той поклати отрицателно показалец:

„Защо? Според мен тя е направила твърде много. За съжаление, и политическите й глупости са твърде много…“

Жалко, че не мога да възстановя точно втората част от нашия разговор и тя ще отиде в небитието. Ние наистина бяхме само двама.

Питам го:

— Защо тогава не даде да отпечатаме „Огненият пророк?“

Бешков като че ли си припомня нещо с усилие.

— Ти наистина ли мислиш, че големите имат само големи приятели? После — възможно ли е след такъв разговор да се официализира една връзка чрез нещо, казано по друг повод на хора с различни от сегашните им уши?… Не! Моето чувство към Димитров, като немотивирана от убедителен повод публична декларация, ще прозвучи декларативно, т.е. — грозно… Бе холан, защо ще се нареждам при тези, които насила се вреждат при Димитров?… Този текст за мене е твърде интимно нещо и не позволявам на никой да се възползва за каквото и да е от него! Като умра, правете с него каквото щете…

43.

2 февруари — събота ’57

— Досадно ми стана всичко, Сиврѝ-синѝ; като оскандален съм пред себе си. И ако зема да страня от хората, да не се чудиш защо. Малко ли е това, дето заради моите додеветосептемврийски рисунки не ме оставят на мира; дето смятат, че те дават кредит на всяка глупост след тях, самообявила се за антифашизъм? То фашизмът не е само свастика!… Оня ден чета: „Бешков заклейми буржоазията; с гневното си перо на непримирим сатирик, той разобличи монархо-фашистката клика…“ Спрете! И стига сте ме правили на касапин със засукани ръкави. Ако сте умни и се взрехте в туй, което съм рисувал, то е предусетило и вас в аванс и не ви е пощадило. И после — аз с вас имам много по-малко общо, отколкото вие с тези, срещу които непрестанно ме тикате!…

Това е отпушване на тапата и излитане на газта под високо налягане. После настъпва приземяването.

Бешков се е приземил и ми чете черновата на писмо до дъщеря си Павлина:

„… Нека страданията и радостите ти да не се пилеят извън границите на изкуството… Свири като мъж, за да възвисиш живота си на жена! Вярвай във вярата си и се съмнявай в съмнението си; защото е нещастие да се съмняваш във вярата си и вярваш в съмнението… Не искам да те отегчавам със съвети — искам да сме приятели. Приятелите са винаги заедно някъде — жертвено и трайно свързани. Така са свързани тоновете в музиката и формите в рисунката…

Всеки скърби по своему и затова скръбта разделя хората. А радостта се издига над човека и става обща за всички. Не може и без двете в тая долина на живота, където чистата и невинна утрина прогонва упойващата помътена вечер, а снегът избелва многоцветните грехове на лятото. В едното едничко сърце живеят заедно и благочестието, и желанията. Не може и без двете в живота, но в изкуството се извършва единственият избор…“

Мълчим. Аз премислям прочетеното, Бешков се ослушва в отзвука му. Казва ми:

— Ти си още млад в бащинството, а младият баща е млад и в синовността. Тези два плода узряват заедно… Писмото е до Павлина, но то е и до теб. Дано с нещо ускори и твоето зреене в Словото…

На „Янтра“ 13 се говорят разни неща. Гамите, ритъмът и тоналността на приказката се менят неочаквано: артистът измества художника, музикантът — артиста, философът — музиканта, карикатуристът — философа. Бешков заглъзва в политическите събития, разчопля тройната им подплата:

— … Това, което става сега, е опит да се победи гнетът на сушата. Тоя опит е много стар и Сюлейман Великолепни само го преутвърди преди близо пет века. От Босфора той протегна две ръце по двете крайбрежия на Средиземно море. Протегна ги с разкошната мисъл да ги сключи при Гибралтар… Водата е вездесъща! Тя е три агрегатни състояния, простор, символично свързване с вселената и нов начин на мислене… Защо Бурбоните избраха за свой символ лилията? Тя е най-сгъстеният израз на всевладеенето: коренът й в земята, стъблото й — във водата, цветът й — във въздуха. Тук водата има основен смисъл: тя прониква в почвата и й дава живот; изпаренията й правят въздуха с качества за живот — така тя става същина. И ако ти нарисувам една стилизирана корона, като графичен израз на всевластието — в очертанието на трите й щръкнали върха ти ще видиш, че това е графично изражение на лилията…

Големите държави най-осезателно се задушават от недостиг на вода и търсят излаз на вода. Нейде извътре, понякога интуитивно, великите империи се втурват да си накиснат нозете в море и по възможност — топло море. Техният инстинкт им подсказва, че сухите цивилизации са обречени. Това го потвърди Асировавилония — тя загина без остатък. И Александър Македонски се насочи в налудничав поход към Индийския океан, който се плискаше в призрачните пространства на Изтока и изпълваше завоевателя с призрачни видения. Единствено витални, оплодени и вечни са цивилизациите, родени на вода. Това е Гърция, това е Рим. Казано е и в Библията: „А земята бе безвидна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната и дух божий се носеше над водата… И чух аз шум от много води и глас се носи над водите…“

Това, което ще става нататък, ще бъде под повеленията на тоя инстинкт. Само че инстинктът отдавна е осъзнат, та в него бясно танцуват атоми и неутрони… Какво ли още ще видят очите ми!… Я да оставим тая и ми кажи нещо от твоите родопски песни.

Казвам му:

Добре е съ̀рце скрѝено,

скрѝено и покрѝено,

та са сърцѐну не вѝди:

в син са е пла̀мень фатило —

гори, неугаснува…

Той слуша дълбоко умислен, после заговаря с внезапен подем:

— Излишествата на родопските песни липсват на нашата нация и тази липса най-добре я разбирам от излишествата на глупости, които тя е вършила без тези песни…

От Бешков ще ходя на гости у архитект Семерджиев. Нося си и гайдата в торба — ще я чифтосвам с гайдата на Семерджиев. Бешков опипва торбата отгоре, вади меха и го помирисва. Още веднъж — по-дълбоко:

— Моите дудуци са готови. Като осъмнем напролет, ще посвирим заедно. И — както казват вашите песни: с песни ще се наприказваме добра дума на тая земя лъжовна…

44.

5 февруари — вторник ’57

Нося му записа за Иван Милев. По телефона издалече е намекнал за опасение: как ли съм „напасвал“ връзките между нахвърлено изказаните мисли. Той чете машинописния текст и е доволен. От неговото „А-ааа… Ъъ!… Хе!“ ми олеква. После разместваме новоредия, променяме думи.

— Те това е! — тупва той с разперена ръка върху ръкописа и с прегънат върху масата лакът подпира главата си — също като на неговия автопортрет. Гледа ме дълго. Усещам, че това гледане ме задъхва.

— Ти знаеш ли колко съм ти се доверил? — пита той, но не за да му отговаря. — Казвам ти го, защото твоята грижа към моето слово ме трогва. Аз никому не съм се доверявал както на тебе. Нито на… Хайде, какво ще ги месим тук тях!… Няма по-голяма опасност да се довериш, но няма от това и по-голямо очищение… Понякога ти се чудя защо се занимаваш с мен, нямаш ли си своя работа? Ти сам имаш толкова интересни наблюдения и мисли!

Опитвам да я обърна на шега:

— Моите мисли винаги са ми подръки, а тоя заек, като го изтърва, върви сетне го гони!…

Бешков заравя в косите ми разперени пръсти:

— Вярно е: ти си твърде близо до събитията и от това в работите ти се долавя мирисът на техните изпарения. Младостта все тика човека към допир и нахакване в топлото… Аз съм по-стар и затова — по-отдалечен. До мен достига само яснотата и светлината на събитията, но не и тяхната температура. При всяка старост топлинната енергия се превръща в светлинна! Това лъчение е прелюдия към пълното превръщане на старостта в лъч към отвъдното…

Но ти знаеш ли, че намерих онова — за сублимацията? Оня ден го търсихме, а вчера го намерих, без да го търся.

Той раздипля зацапан циклостилен лист и чете изписаното с молив върху бялата му страна:

„… В света на идеите няма място за човека. Най-претенциозните идеи в името на човека — отхвърлят най-неумолимо човека! Те са толкова влюбени в съвършенството си, че изключват възможността да обслужват нещо друго извън себе си; те смятат човека за ощастливен, когато той ги обслужва…

Ние отдадохме предпочитанията си на обектите и обективността. С това, без може би да подозираме опасността, извършихме посегателство върху изкуството. По силата на едно философско обяснение за света, преутвърдихме обективната реалност, а то е отричане на субективния фактор — твореца…

В доматериалистическото мислене, което съдържа моралния императив «любов към всички», все пак е спазена сублимацията. Тя е в обръщението: «деца мои», «дъще», «чедо мое». А каква сублимация има в «широките народни маси», в «милионите трудещи се», в «лагера на мира и демокрацията», в «многомилионният китайски народ»? Нима може човек да обича една «демократична жена» или «многомилионен Китай»?… Народът пее:

Боряно, Борянке, сал ти ли си мома? (против сублимация).

Гласът ти се чува чак до нашта нива (предпочитание).

Сърпа си оставих — тебе да послушам! (избор и сублимация) .

Любовта е предпочитание на един пред всичко друго. Затова в случая не обектът е достоен за нашите адмирации, а влюбеният, в който е извършен актът на сублимацията. Негов е изборът, откривателството, а и жертвата, която потенциално е заложена във всяка любов…

Да обичаш всички е възможно само ако си предпочел света като цяло. Но това е един от абсурдите, наблюдавани само в областта на патологиите…“

Иван Добрев е превел епиграми от Пушкин и ги носи на Бешков. Той е убеден, че добре си е свършил работата и предвкусва похвала. Чете:

В Русия няма го закона.

Има стълб и на стълба — корона.

Ще дойде ден славен, чудесен,

кога на позорния стълб ей тъй — хоп,

с черво от последния поп

последният цар ще обесим.

Бешков слуша и с показалец си чеше гушата: не тъй, Иване, не тъй!… Иван усеща и се свива като заек. Бешков примлясква — ей сега ще го довърши:

— Иване, туй не е Пушкин — туй си ти, Иване. Много е наивно и плитко за един гений… Може една-две думички да си пожертвувал заради римата и ритъма, но те стигат, за да се посере работата… Когато се беси — днес е царят. Но като се свършат царете, а?… в тез работи става факт не царят, а апетитът да се беси!

— Вярно бе, Илия! — подскача от стола Иван Добрев. Той показва на Бешков „Крокодил“ от 30 март 1952 година. Защо ли пък го е заархивил?… На корицата е отпечатана карикатура от Черемник: пролетта настъпва пищна и пленителна, а лентяй с уродливо лице се е излегнал върху зеления разкош. Пролетта го е сварила в блажена дрямка.

Бешков пак се въси:

— Тези неща аз не ги съпоставям в рисунка — те са несъвместими. Тоз лентяй аз не го правя поданик на листа, защото като състояние ще го идентифицирам с цяла действителност, а и със себе си. Това би било твърде прекалено… Абе, колега, сложи срещу тая пролет едно детенце — ей това! (Бешков го рисува). От тези състояния и съотношения по-добре ще извлечеш своята теза. В нашия занаят възгледът и внушението са най-приемливи като ненатрапени. Всяко натрапване започва с грубата политика и съвсем естествено завършва с обслужващата я карикатура, което е едно и също нещо.

Така е и с недоверието. То започва с недоверието към народа, пренася се върху изкуството, което на свой ред се усъмнява във възможността да бъде възприето и разбрано, докато един ден и на него му се върне по същия начин…

Иван Добрев цъка, а Бешков рисува върху първата страница на „Крокодил“ едно момченце: удивено, прехласнато пред разточителството на пролетта. В него има и упрек, и закачка, и подсещане за толкова много неща. В своята рисунка Бешков е изразил всичко от карикатурата, а и още колко неща!

45.

5 февруари — вторник ’57

Добрев си е отишъл — ха и аз да се набутам сам на коня в краката. Вадя от чантата и му подавам чистичко преписан разказ. Бешков го прочита, прехвърля стопроцентовата целулоза от ръка в ръка, облизва все съхнещи устни. Усещам, че ме чака бръснене без сапун. Бави се, чуди се отде да ме подхване, а аз се правя на загледан в нещо, което не виждам. Гласът му намества погледа ми:

— Светът не се интересува от истории, та ако ще и добре да са разказани. Занимава ни човекът, който ги разказва; окото, което ги е видяло; сърцето, което им е дало нов живот; мисълта и моралът, които са ни търсили, за да ни приобщят… Аз хващам книга само когато авторът ми внушава упование. Искам да узная не факти, а присъствие на личност, която осмисля фактите и се доказва чрез тях нравствено и художествено… И когато ти говорят за „скрития зад обективизираното изображение художник“, за големите качества на неговото „отсъствие“, за достойнствата на фокуса да те набута в чужди разговори и преживявания, като сам ти се изплъзне — не вярвай в тези превземки! То е едно да изпълниш произведението си толкова, че да се отъждествиш чрез него, друго са обективните обективизации, от които подвява астрален студ!

Когато говорят на човека, той първо се ослушва да разбере кой му говори. Нали помниш какво ти казваше Коста Петканов: „Всеки писател пише себе си. Разбира се — когато е писател!“ То е нещо по-друго от индивидуализма и субективизма. Много на плитко излязоха тези големи думи — на повърхността станаха достъпни за повърхностните!… Целият Толстой е в „Хаджи Мурат“. И в „Ана Каренина“, и в „Живият труп“. Екзюпери ни приказва пряко — лично на нас, но и двамата са едно и също математическо уравнение, съставено с различни буквени означения… Да оставим разходките по света — вземи библията Захари Стоянов! Тази страховита епопея без божествения дъх на Захари би била безплодна глина. Не фактите, а той е чудото. Или — фактите чрез него. Че Априлско въстание имаше и в Трявна, и в Дряново. Имаше, но го нямаше Захари Стоянов…

Много е важна ръката, която ти подава нещо: селска ли е, бурбонска ли е с подпухнала белота, салонна или ръка на самотник — протегната отдалеч тъкмо към теб… Ако целунеш всяка една от тези ръце, по целувката си ще разбереш какво е едната и какво — другата! Аз ти приказвам за ръце, но ти знаеш за какво приказвам. Твоята ръка ми даде хартия — ето ти хартията! Тук тебе те няма… Търси се, открий се сам и се намери; попитай се що любиш и за що милееш, за кого пишеш и за що милее той — пък тогаз!…

Ръкописът олеква в ръката ми. Бешков става, разхожда се, доближава ме изотзад и бодва дълги пръсти в косите ми:

— Е де! И аз пък ги разправям едни…

46.

8 март — петък ’57

В чантата ми е интервюто за в. „Народна култура“ — преписано на машина. С влизането вадя ръкописа и отгръщам последната страница — да го подпише. Бешков се дърпа:

— Холан сенда, остави! Туй съм го приказвал, друг го е записвал. Като не е подписано от мен, имам някаква възможност. Какво гарантира, че като приказва човек много — към едното казано от него не са му притурили още три? Ти сега с подпис искаш да ме лишиш от моята единствена възможност. А-аа!… Я вместо това да ти прочета нещо.

Отива до етажерката и се връща с изписан пощенски лист. Бешков е писал с молив — пак писмото до дъщеря му Павлина, от което на 2 февруари ми е чел написаната тогава част.

Госпожа Бешкова плете край отвъдната страна на масата — той чете тихо, за да не чуе. Но все попоглежда към нея, муси се, веднъж-дваж предупредително спира четенето — да я подсети, ако може някак да останем сами. Но тя продължава да си плете. Навярно не забелязва нищо.

Той ме повлича към другата стая — при рояла. Сяда на „винтовото“ столче и продължава:

„… Изтече много време, откак затихна домът…“

Като стигне пасажа, който иска да ми внуши — боде листа с показалец и изговаря думите на срички. Това писмо той едва ли ще изпрати. То е едно от онези неща, които човек пише до друг заради себе си; или за нещо в себе си, което още не си е обяснил какво точно е то.

— Винаги ме е измъчвала мисълта, че не станах композитор… Ах, тая безначална безпределност на музиката, в която единствено се осъществява човешкият дух и се слива с нея!…

За първи път той говори толкова развълнувано за една от своите пропуснати възможности.

— Късно е! — продължава той. — Късно е и винаги е било късно да продължиш нататък, след като веднъж си стигнал до същината на Бах и Вагнер. Те са основните пунктоирвания в музиката и не виждам пътища, по които да се продължи нататък. Затова пък аз извървях техните пътища по свой начин — това е, което ме гнети и мъчи… Къде са вървели тези хора, накъде ни поведоха? А аз станах карикатурист и се омърлявих в лайната. И то поне лайна да бяха, а то — родни лайна; на път, под път, а ти, Илия, лъщиш сред тях като трънка — и обиден, и безобиден, и весел, и тъжен, и смешен, и жалък, и поради всичко това — страшен!… Лъщиш си ти и чакаш всеки миг да те настъпят, защото не е пък да не си заслужил това! И тъй — цял живот се свивай и тръпни от страх да не те настъпят, та да потънеш съвсем дълбоко в смрадта и нейната тъмнина…

Той се свива зиморничаво, прави мимика, от която физически усещам „настъпването“ и „потъването“. В очите му заблестява ужас пред погиване. Смален в кожухчето, той се озърта и ослушва. Едни очи са останали: и зъзнещи, и пламтящи; уплашени очи, отделени от всичко — също както трънката, насадена в досадно и неприлично място.

Отпуща ръце, главата му се дига над излъсканата кожена яка:

— Това с то, Сиврѝ-синѝ, българският карикатурист…

Наближава полунощ. Тръгвам си. Сия си е легнала. Бешков ме изпраща на стълбищната площадка. Ослушва се и ме лови през раменете:

— Днес е женският празник. Навън бродят влюбени. Животът нейде все се ражда и звездният мир е притихнал да му се любува. А ние? Ние сме на стълбището. След десет стъпала нагоре е таванът, надолу е мазето и земята. Накъде? — разгръща той ръце.

Казвам му:

— Над тавана има простор, небе.

— Нямам аз глава за пробиване бетонни плочи и марсилски керемиди…

Доближава лицето си до моето. Усещам възкиселия му дъх. Той опира главата си до моята и ме милва.

47.

30 март — събота ’57

Мръква. Бешков е сам. От дни насам е болнав. Види ми се повяхнал: челото — восъчно; очите — опалени. И все облизва съхнещи устни — сякаш гори за глътка вода. Нося му пасти и сладкиши, но той се дърпа от тях.

— Нищо не ям — едни прахове и сиропи. На̀! — сочи той етажерката, дето край иконите са струпани куп специалитети.

Отива при тях, взема едно шише, отпушва го, отпива и се извръща с шишето в ръка:

— С туй се тровя… Ти разбираш ли, че си млад и здрав? Ако разбираш, липсва ти мъничко глупост, за да бъдеш съвсем млад и щастлив. Но най-важното нали не ти липсва? Трай си тогава!…

— То траенето да научи човек, друго не му трябва. Ами от кого да го научи — от тебе ли?

— Че от кой друг? Карикатурист, който е преживял няколко режима, изкарали са го накрая герой и продължава да живее, макар и болен, как ти се вижда? Трябва да вникнеш в начина, по който е просъществувал. Това би бил един наистина полезен опит, за разлика от нечий фалшив опит…

Взема тестето мънички френски карти, лови с два пръста широката им страна, а с двата пръста на другата ръка ги огъва и пуща. Картите хруптят звучно.

— И от пасианса никаква надежда — казва той. — Редя го, редя го… Някой път излиза, по-често — не ще. Но…

— Но?

— Но никому не пречи.

Отвън звънят. Бешков настръхва:

— Кога най-сетне ще запустее този хан? Кому пък съм притрябвал по това време?…

Звъненето се повтаря и потретва — Бешков не помръдва.

— Няма, Сиврѝ-синѝ! Няма да ни оставят да си поприказваме с мир в душите…

Сия излиза от другата врата и отваря. Чуваме как се поздравява с някого. Бешков червенее и кипи:

— Кой е? — гневно пита той.

Няма отговор.

— Аз питам в този дом! Кой е? — надига се Бешков вече прибледнял, с изменено лице.

Пак никакъв отговор. Той настръхва и вдига два юмрука:

— Как така се влиза в чужда къща! Какво е това варварство?… Ама вие сте не…

Бешков не завършва. Холната врата скрипе. Влиза Т. Той е с чадър в ръка, в сив костюм, който тъмнее въз бледината на лицето му. Опитва да се усмихне, но не му е много да смях… Него са го напъдили. Той е чул, а се прави, че не е чул. Или е тепегьозлък, или — някаква тайна власт над Бешков. Тези, чиято стъпка е котешка и търкат дланите си една в друга, не остават без тайна власт над някого… Дядо Илия сяда. Мъчи се да скрие и промени израза на лицето си, а не може. И още се задъхва. В гласа му се долавя тон на извинение:

— Едни пияници се навъдиха… Идват, звънят, звънят: „Абе, другарю, дай два лева, че да те запомня цял живот.“ Чудя се как улучват вратата на един бивш пияч…

Бешков така изкусно преобръща надебелял език, така разиграва пияния, че Т. се разсмива. Смехът окуражава Бешков и той се впуща в пиянския монолог „за два лева“:

— Много пияници, другарю! Не останаха хора с пари за нас. Викам му на Гѐле: „Прифесорът е човек, който си е изпил своето и ще пусне нещо; прифесорът е човек с човещина. Нали тъй, другарю прифесор?…“

Бешков „разтяга“ номера, за да се доокопити и посипе с пепел станалото. Накрая въздъхва облекчено и ни гледа с невинни очи.

— Как е, Илия? Ти пак боледуваш — пита Т.

Бешков се извръща към мен, като да чака аз да отговоря вместо него.

— Да-аа. Боледувам… Това е единственото нещо, което върша така ревностно и постоянно. Създадох си живот от болести и сега ме е страх да помисля какво ще правя, ако остана без тях…

Приказката се прехвърля към интервюто, взето от вестник „Народна култура“. Казвам му, че го разпространяват и четат ентусиазирани млади хора.

— Млади ли казваш? — пита той. — От младостта какво друго да очаква човек, освен пакост!… Това ме връща в онез години, когато пак младежи разнасяха мои работи.

— Ти да не чакаш друго, след като сам, че отгоре и болен, изпреварваш младежта в пакостите?

— Аслъ!… Защо ли и аз не си гледам болестите и работата?

— Ти я гледаш — това ти е работата! Т. се усмихва леко и гладко:

— С опазвание на съвестта си хората рискуват да опазят тялото си.

Бешков хапе устни и се надига:

— Всичко е въпрос на предпочитание! Преди човек да предпочете съвестта, той вече е отрекъл физическия си живот. И — обратно: преди да осъзнае изгодата да се живее как да е — той вече се е отрекъл от съвестните си ангажименти. Единствено на тях е отреден „големият“ живот, а задникът — бит или не, пострадал или затлъстял, никого не интересува, освен… вие се сетихте кои. Истинският живот не е заложен в него. Ако ли пък — въпреки всичко — го придобие, за да възтържествува, как ли би изглеждал?

Бешков хваща главата си с длани, облизва се похотливо с дълъг език. После с две ръце очертава закръглени форми. Очертаното се „дига“ като балон, затуля слънцето и върху земята пада мрачна сянка…

Т. „превключва“ на „небесни светила“. Очаквала се появата на нова и — може би — гибелна комета. Той отпрашва към галактиките. Оттам приказката се приземява и Бешков ме пита:

— Г. съвсем сериозно се е заел да прави жена си поетеса. Ти чел ли си нещо от нея, как я намираш?

— Много й горчивата ревност и засладената любов… Бешков мисли и казва:

— От туй нещо стават скандали. Понякога — и поезия за „женско госте“…

48.

4 май — събота ’57

Върнал съм се от Трявна и му нося записките за Тревненското въстание от Цаню Захариев. Възбудата от разкошното пролетно пътуване е още на лицето ми. А и от трагичните страници, в които ослепелият иконописец съобщава как българи ловили българи. Разговорът потегля нататък — към предателството и смисъла на жертвата. Бешков се е вкопчил за края на масата, наклонил се е към мен и говори напрегнато:

— Жертвата е наивно нещо. Тъкмо наивитетът я озарява с красота. Жертвата не изкушава хитреца — неговите неподражаеми способности са в ползването на едно извоювано дело. И все пак — колкото крачки е направил този свят, направил ги е чрез наивниците, чрез фантазьорите. Та ако е с всичкия си, човек тръгва ли през тоя търнак, и то бос?… Бунтовниците победиха само със своята вяра, синовност и пълно отсъствие на чувство за съотношение. А нямаха елементарна представа за материалната сила на страшната империя Турция. Те дори и за себе си нямаха реална представа, защото тя се изгражда чрез дистанциите, съпоставките и логическите построения. Та тези, които се жертвуват са емоционална субстанция. Изобщо — всички бунтовници боравят с по-други мерки. Те нямат действителен усет за веществените сили, за изхода на битката. В това се състои главното им нещастие и великата им сила. Туй е парадоксът на всеки бунт.

Левски за мене винаги е бил най-ясната загадка. Той имаше съвсем различен морал от турците. Българите, с морал на турци, станаха техни съюзници. Господи, от какви тъмни подмоли, отде се взе това черно предателство, това ибрикчийство за едно „аферим“!… Нещо фатално се е разрушило в нас — разрушило се е непоправимо… Аз съм сигурен, че Левски се е борил за една България, която преди всичко да не бъде Турция. По изповедание Левски бе българин — по̀ българин дори от един Ботев, у когото политиката доминира над нравствения възглед. Левски говори за политическо управление на България, за република, а казва: „Чиста и свята“! Това не е политическа, а морална мярка. Ти знаеш ли, че Левски е поправял Ботев? В своето тефтерче той е преписал „На прощаване“ така: „Аз вече пушка нарамих и на глас тичам свободен“! Не народен, а свободен. Ти следва да се досетиш какво значи това! Жалко, че никой не го обнародва и не разтълкува тази поправка.

Питам го:

— Как се пробуди в Левски този усет?

— Монахът! — натъртва Бешков. — Левски и Паисий са едно и също нещо, замесени са от едно и също тесто. Нито единият, нито другият са мислили за политическите граници на България. Това е борба с по-друг хастар. Левски излиза от песента, словото и нравствената завършеност на българина. Той и никой друг не е наричан Апостолът! Това е най-внушителният му паметник. Левски е върхът, до който ние стигнахме като народ в историческия си път…

Бешков мълчи и продължава:

— Тук дядо ти Илия ще ти каже нещо друго. Запомни го и го премисли!… Най-възвишеният момент от борбата ни с турците започва от българската жена — майка и девица. Никоя от тях не се поддаде и не влезе в съпружество с турчин. Тук не става дума за отделните случаи, при които в човека всичко рухва и разпадът го прекършва. Българките се хвърляха в пропасти и редяха песен след песен за вярност. И опазиха гордото си съзнание, че турската плът като физиологически и морален порядък е несъответствуваща на българската. Те не предпочетоха агалъка пред бедността, охолството и чуждия тям живот — пред смъртта. Чак като видяха това, мъжете се размърдаха и тръгнаха да изпълнят туй, към което първи го подтикнаха жените. За това те бяха задължени от жените по най-неотменим начин. Жената винаги е осмисляла подвига на мъжа, както и няма кой друг да оплаче, изпее или огласи жертвата на мъжа — освен жената!… Левски, който беше се лишил от жена, бранеше фанатично каузата на българката. Защото с гения си беше доловил съдбовната същина на нейното присъствие в битието на нацията!

49.

14 май — вторник ’57

— Има толкова работи за плач! Аз все се мъча да се забавлявам с тях, докато изведнъж видях, че с всичко човек не може да си прави забавления… Най-големи горчивини хората са пили от тези, които в повече, отколкото изисква самата добродетелност, са им внушавали своите добри намерения…

Това — по телефона, рано след обяд. Сега съм в дома му. Той пише писмо. Отговаря на Димитрина Меразчиева, която му писала от Айтос по повод рисунката „Възстановено доверие“. Поправя текста с молив, оглежда поправеното. Върху обратната страна на листа Бешков е рисувал слънца, планети в пръстени и космически тела. Соча към тях мълчаливо.

— Да — казва Бешков. — Ние сме шашардисани окончателно. Сащисват ни последователно ту интервюирани политици, ту астрономи. Нали оня ден приказвахме за това?… Група финландски учени имат нова хипотеза за формата на земята: не кълбо, а чиния. Една странна чиния с цицина по средата, която всъщност ние познаваме.

— При въртенето — казвам — центробежните и центростремителни сили се уравновесяват в симетрични форми. Ако чинията е издута от едната страна, би следвало да е издута и от другата.

— Именно! Това е профилното очертание на Юпитер и Сатурн с пръстена, с двете изпъкнали полукълба… Северният полюс е прелетян, но Южният още не е прелетяван. Може би там има втора земя с друга цивилизация, която не познаваме.

Изказвам съмнения: от нашата точка на стоене все пак би следвало да зърнем някак периферията на тази „паница“. Бешков мисли:

— Двадесетте хиляди метра височина, до която сме стигнали, не са недостатъчни да обозрем отклоненията на земната форма от нашите представи за кълбо. Ние още не знаем какво виждаме и какво е скрито за погледа ни. Само бекасът има пълно виждане — той вижда едновременно навсякъде. Я си представи така човека! Тогава кое ще бъде ляво и дясно, напред и назад, горе и долу?… Това вече са нови пространствени съотношения, нова вселена, а оттам — и нов начин на мислене…

— След всичките ти болести една лудост ще оформи картината…

— Ами да! Ако решиш да останеш какъвто си бил, трябва да отречеш всичко, което ти поднасят. А ако приемеш нещо, ти трябва първо да отречеш това, което си бил. То се отнася главно за прочетеното в политическите интервюта. Има ли по-страшно от това — да изречеш думи за сащисване на света, а той да вземе, че да се разсмее?…

— Кое толкова те е учудило?

— Удивлява ме как е възможно в една глава да се вместят страхът от една война и провокирането й с непримиримост!… Ако е въпрос за диалектическо мислене — аз също го изповядвам и може би по-добре от самообявилите се за негови наставници. Но какво общо има то с предизвикателството? Да оставим шегите, които се ползват от възможността да бъдат и неприлични, въпреки остроумието им. По-съществено е другото — че не се търсят дори думите на лъжливата куртоазия… Тук в странен тюрлюгювеч са омешани оскърбителната дързост с насмешката над малките народи, какъвто е случаят с казаното за Люксембург. Това е грозно и е само за устата на един фюрер… А как би ми се искало да прочета умни неща, та да не се стеснявам сега заради някой, който от незнаене какво да каже не знае какво да премълчи… Имам нужда най-после да повярвам някому. Умният импонира и на враговете си!

Американците изучиха английските коварства, но да не излезе накрая: хитрата сврака — с двата крака… Те тикнаха Китай в ръцете на своите противници, за да се задъхат от близост с бремето Китай. Ползата е двойна: отстраняваш от себе си това, за което ще трябва да харчиш без изгледи за печалба; джиросваш голямата разноска на противника си и чакаш благодетели и облагодетелствувани да се сритат. В една гора две едри мечки не се търпят; после — и да се търпят — този, който получава благодеяния, се ожесточава срещу благодетеля си. Пред престижа Америка предпочете другата изгода — това е английско вземане на „завоя“. Същото стана и с Асуанския язовир. Дълес провали своя пълномощен министър и каза: за тоя тъпан има други мераклии. Ние после ще събираме парсата…

50.

22 май — сряда ’57

Пак реди пасианса. Питам го:

— Излиза ли?

— Той и да излезе, нали аз не мога да изляза навън? Ще се мре, Сиврѝ-синѝ! Декомпенсация на сърцето. Чувал ли си такова нещо.

Зинвам да кажа и езикът ми се смразява. Мама умря от декомпенсирано сърце… Бешков издърпва листа, на който съм се приготвил да записвам, и пише върху него с молив: „Cedelanid (течност); Verodigen (таблетки); Diamox… За Бешков.“

— Ако искаш да ме спасяваш, това ми търси — сочи той написаното.

На масата още стои вестникът отпреди десетина дни. Питам го:

— Още ли не можеш да го смелиш?

— За тая работа наистина трябва здрав стомах. Видя ли Катърж как кротко накара другия да каже това, което сам иска да внуши на света? Това е една загубена битка. Тъй е, когато човек не е проникнат от мисъл за победа, а от нагон за хапане… Каквото има да се каже, то се знае отдавна. Но да намериш основание да се изявиш какъвто си — това е новото…

Аз винаги чета внимателно и бавно, защото дешифрирам написаното и откривам някои закономерности. Така забелязах, че речта си е реч, но с нещо не е тя. Има глаголи, съществителни, предлози и съюзи, но лични местоимения — не! Те се използват само когато работата дойде за псуване. Казва се „любима“, но не се определя кой люби; „безкористна“, но безкористието се изключва; „вечна слава“, но вечен живот — не; „благодарение“, но „благодаря“ го няма; „широко ползване“, но без „ползвайте“! От целия езиков фонд, в който има страдание и радост, сълзи и смях, песен и проклятие, красота и анатема, отрицание и надежда, трагедия и чист наивитет, клетви и благослов — от цялото това обилие, в което духовно е зрял един народ, са избрани не действените думи, а словоподобието им — неизречено от жив човек. Това са думи без мирис и топла кръв; те не могат да приютят съдби и темпераменти. Това са нерискованите думи на отказалите се да рискуват; или на невярващите в себеподобните; или на страха да не доловят ушите ни нещо повече от изреченото… Отглаголни съществителни, отглаголни съществителни до полуда и нито едно топло човешко състояние, пристрастие или каприз! С такива думи се правят доклади, пишат се драми, редят се стихове и се администрира…

Словото, чрез което човек общува с човека, вече прекъсва това общение. То се самообезсмисля и самоотрича като функция. И сеячът ще обере отровни плодове…

Бешков припламва:

— Чрез словото човек навлезе в съвършено ново състояние. Големият въпрос тук е: как сам той се лиши от неговата сублимация?… Защо народът се юрна подир Кирила и Методия? Ти да не мислиш, че то е заради двадесет и четири буквени знака? Не! Всичко бе заради словото. С писмеността те му направиха достъпна една нова реалност, нова действителност, която по-късно щеше да се променя пак чрез същите букви…

Аз питам: ако Кирил и Методий бяха ни донесли кипърски вицове, изписани със знаците на своята азбука, кой щеше да ги последва? Турците отхвърлиха арабското писмо и приеха латиницата, но дойде ли ренесанс? Не! Защо словото си остана същото. С това начинание трябваше да се каже на света, че Абдул Хамид си е отишъл и Мала Азия се европеизира. Тя наистина се европеизира, но на фасон… Впрочем, ако в тези неща е заложен спор — спорът е много по-дълбок. Това е триезичната ерес…

Бешков се задъхва и ляга на кушетката. С ръка вика Сия и мене при себе си — за първи път. Говори и на двама ни, гледа по равно и двама ни. Разказва забавни истории от Плевенския затвор през 1925 година…

Легнал започва да играе веднъж играната роля на един луд. Вкарали лудия в затвора — с викове да заглушава писъците на измъчваните. Веднъж побягнал и го уловили за дрехата. Той се съблякал гол — да няма вече за какво да го уловят…

Бешков продължава:

— На двора имаше стълб. Той взе камък, отиде при стълба и взе да чука. Прилепи до него голото си тяло и взе да говори: „Ало, министрите ли са? Вижте бе, господа министри! Елате в затвора, че ни избиха… Мене ли?… Мене ме оставиха гол… Тъй ами — гол-голеничък съм… Какво? Идвате ли?… Ще ви чакаме, господа министри. Всички ще ви чакаме…“

Лудият ни огледа тържествуващ. При тая всеобща лудост нашето спасение можеше да дойде от луд праведник…

Час ли сме седели край него или два? Времето е отминало като дъх върху стъкло.

Сия ме изпраща и казва в антрето:

— Добре, че дойде! Той е така самотен тези дни. Видя ли как се оживи? Просто възкръсна. Той често говори за тебе. Идвай пак…

В устата ми е сладко от рачелите на госпожа Бешкова; на душата — от нейните толкова дълго чакани думи.

51.

23 май — четвъртък ’57

— Я, дядо Илия, ми повтори онез истории за Плевенския затвор и за лудия, че на леглото не можах да те запиша!

— Видя ли сега какво е словото? Извън него битието е пустиня. В аспектите на голямото време това може и да е илюзия, но словото е единственият божествен дар на човека за превъзмогване времето на своето физическо съществувание. И лудият се осъществи не когато в Плевенския затвор говореше с министрите чрез един стълб, а сега, когато възкръсна в нашите думи…

Сега не мога да се върна в мига на това незабравимо изживяване. И като не мога да го изрека — няма слово.

52.

24 май — петък ’57

Нося му таблетки „Веродиген“. Бешков се е залежал — бледината на прозрачната му кожа ме плаши…

Такъв е денят — приказваме за Кирил и Методий. Руменец изпълзява по хлътналите му бузи:

— Единственото тъжно нещо в тоя пресветъл празник са изпомачканите цветя след манифестацията по „Царя“. Чистачите бързат да ги ометат, като да закриват следи на престъпление. А тези цветя са за сушене в албум… Тоя ден все ме връща към моето детство, а вече се улавям, че и други дни ме отнасят много назад във времето. Навярно безнадеждно съм остарял или си отивам…

Замълчаваме. Нещо като за утешение, нещо като закачка бъбне на езика ми, а усещам, че ще излезе фалшиво. Бешков долавя това още преди да съм го изрекъл:

— Ти не слушай това, а чуй другото!… Оспориха буквите на Светите равноапостоли, а от това трябваше да последва оспорване на нашето първоправо върху техния празник. Понякога тези неща се случват тъкмо с най-безспорните неща!… Дори сами с даскалска амбиция се заехме да си самовнушаваме колко сме обективни и добросъвестни: с еретическа суета сами заподреждахме доказателства за византийския произход на светите братя! Един, за да му повярват, че бил на кабаре, посочил голите кълки във витрината пред кабарето и рекъл: „Снощи що бой изядох тук!“ Туй се казва самодоказване чрез самоопозоряване!… Бе кой чужденец при онез натегнати междудържавни отношения ще тръгне да ни прави писменост и културно самоосъзнаване? Туй за другите — против себе си — може да го направи само българин и то е доказателството ми, че семето на Кирил и Методий е българско — дори сами да са се смятали за византийци…

Тяхното себеотричане, кръстните им мъки из Рим и Моравско са толкова величави, че оттогава все ни избива на отшелничество и самонаказване за спасение на себеподобните… И когато наказанието ни дойде отвън, като светна ятаганът над главите ни — окичихме Солунските братя с венци, запяхме им песни. Защото титаните при всички положения са си титани и на зор могат да свършат добра работа…

Тяхната митическа сила във вековете неочаквано осени Панайот Пипков през един учебен час по пеене. И той с бял тебешир написа върху черната дъска: „Върви, народе възродени!“ Такива песни се пишат само с тебешир — не се чукат върху клавиши на роял. Една песен на цял народ изчерпва целия Бетховен… И ние вървим! Дори един ден извървян така — е равен на цяла вечност!… Папа Григорий канонизира езическите празници като християнски и стана велик. Един народ-мъченик няма как сам да се канонизира — той направи това чрез своите първоучители. На техния ден той с празник отрича всички натрапени му празници… Не ме гледай така! Това е то: умешани дечица с цветя, та всяка година във всеки стар човек през май да възкръсва по едно дете. И тъй — от поколение на поколение…

Кажи ми: кой народ има такова нещо? И питал ли си се защо всички празници са софраджийски и ракиджийски, а на тоя не си видял пиян човек? Защото две пиянства на едно място не може! На тоя ден ние сме опити от най-щастливото и озарено пиянство: да се поклоним на буквите и двамата Равноапостоли, които не подлежат на ограбване — хиляди години след като сами си избраха кому да дават и завещават своите дарове!…

53.

22 август — четвъртък ’57

— Е-е-еее, Сиврѝ-синѝ?… Аз, че умирам — умирам, но да не би пък и ти да си умрял, та никакъв те няма?

— Нали знаеш, че бях на курорт? Аз съм човек с все недовършена работа и там се хванах да пиша съчинения. Сега им свивам кубето…

— Хубаво правиш. И аз четох едно съчинение в „Литературен фронт“. Г. се провиква: „Да използваме докрай възможностите на изкуството!“ Тия думи ме ощипаха, та ще взема накрая да направя революцията… Бе откъде дойде тази алчност, тази лакомия? Серсеминът като му падне и се разяде, сам става враг на себе си: стомахът му се разширява, диария го погва и все излиза-влиза с ръце на каиша… По времето на „Пладне“, пък и сега карикатуристите рисуваха дебели думбази. Това е плебейско мислене: на сиромаха все плюскане му ходи по главата. А аристократът е изтънен, по него няма мазнини — лой и шкембета правят първите поколения богаташи. Та и тоя: „Да използваме!“ Бе много апетит за използване, та дори и това крехко нещо — изкуството! Я да налапаме каквото може: днеска има, утре няма! И се раздъфкахме — нетърпеливи, задъхани, забързани да не изтървем нещо… Как никой — нито писател, нито художник — не се сети да каже другото: „Да използваме докрай своите възможности за едно изкуство“, което е единствено интелигентният израз, позволен на твореца? Оня търси възможностите в изкуството, а не в собствените си възможности. То не е проста размяна на думи, а размяна на посоките. На туй хората казват впрягане на коня зад каруцата. Ти само помисли: изкуството е нейде наоколо на склад, и ни чака да го набутаме в центрофуга, да му изкараме меда — тъкмо да се наплюскаме и хукнем из бахчиите с разкопчани панталони. Ако не е това, тогава е другото: усетили сме последиците от своя отказ да правим изкуство и тъй като си знаем защо е станало така, прехвърляме работата от болната глава — на здравата. Я сега, другари, да видим какво има в туй изкуство, че да го сложим в торбата!… Глупости, глупости!… Какво ще сложиш, като търсиш извън себе си това, което е в теб? Тая статия е самопризнание, че вълненията, които оплождат творчеството, са закърнели и се отнасяме към творческия резултат като към овца. Ама и таз овца намери начин да ни го върне: тя ритна менчето с млякото и то остана празно… Я ела да ти прочета, че по телефона нищо не става!

54.

23 август — петък ’57

Рано следобед е. Още съм влязъл-невлязъл, пристига едно младо момиче и ни прекъсва разговора. Бешков бледнее — само то ни е липсвало! Работата върви на скандал, а момичето не усеща. То е научено всички да му се слагат и е подравнило Бешков със слагачите:

— Господин Бешков, помогнете ми да намеря бутилка сливова. Искам да я изпратя с Павлина в Съюза.

Бешков се усмихва, за да не изкипи. Усмивката му е ядовита:

— Аз наистина съм пияница и като такъв нямам нищо общо с „Монопола“.

Иска да каже, че държи на „домашното“.

Момичето дава признаци на леко смущение. То е хубавко и като хубавко — нахалничко:

— Аз само ако може да се уреди лесно, ако ви е удобно…

— Че какво у нас става лесно, момиче? Аз даже в леглото си се чувствувам неудобно, а ти?…

Момичето си отива и Бешков въздъхва с облекчение:

— Идват и ме измъчват всякакви. Един се изтърси да ми се оплаква, че го боли глава от алкохола, а аз му казвам: „То не е от алкохола, а от «Монопола»“…

Влиза шофьорът на Бешков — и той Илия. Води и шофьора на египетската легация — щял да заминава в Западна Германия да получи нов „Мерцедес“ за легацията. На Бешковия „Мерцедес“ се счупило предното стъкло. Шофьорът иска две хиляди лева, които щял да депозира у някого, а тоя „някой“ имал близък в Западна Германия — той щял да даде срещу депозита марки за стъклото… Сложна комбинация.

Шофьорът приказва разточено, обстоятелствено, за да бъде по-убедителен:

— Стъклото няма да струва толкова. Да излезе, да излезе — най-много хиляда и двеста лева, но той иска две хиляди, защото неговият близък има да му дава две хиляди, та да си прибере парите. Но като донеса стъклото, колегата ще брои на моя познат остатъка в марки, а той ще ви върне разликата в лева…

Още по-сложно…

Бешков е разстроен — ще дава пари! В кожухче, с разпилени посивели коси, с очила на челото и скъсан панталон ми се вижда някакво подобие на Бешков. Отваря шкафа, вади пачка пари и ги брои. Брои ги, а усещам как се бори със силата, която го тика да върне парите обратно в шкафа. И повтаря, за да убеди себе си: „Да-аа, да!“

Сия гледа и мълчи. Тя проследява парите, които Бешков дава на шофьорите с колеблива ръка, а Бешков се бои да я погледне. После тя изпраща шофьорите и още от антрето приказва на съпруга си:

— Как можа, Илия, да дадеш толкова пари на тия мошеници? Те ще те изиграят! А това са последните ни пари. Представяш ли си ако легнеш както миналата зима? Откъде тогава пари?…

— Ти защо се месиш, Сия? Аз зная какво давам, какво ми остава.

Ама кротко, съвсем кротко го казва. Съмненията на госпожа Бешкова са и негови съмнения. Той се впуща да приказва за днешните отношения между хората:

— Туй, Сиврѝ-синѝ, го нямаше. Всеки ти иска авансова услуга, че тогава да ти свърши работа. Като се отнеха възможностите за лична стопанска инициатива, всеки търси начин да се възползва от възможностите, които му предоставя служебното положение. Аз усещам как започва да се върти една пара извън държавното й обръщение. Голяма пара, ще знаеш! Тя се подчинява не на производствените стопански закони, а на кражбата и аферата. Ти чу ли го тоя тепегьозин? Шофьорът на английската легация доставял на оня, на „комисионера“, много евтин октанов бензин, с който в края на краищата би могъл да ми върне двете хиляди, ако нещо стане. И не го е срам да го приказва! Мани, мани!… Човекът, като няма как да печели от труд, се разучава да се труди. И започва да печели от далавери, от разпродажба на държавен интерес, от остойностени служебни услуги. Те и американците тъй зорлен си създадоха престъпност. Обявиха „сухия режим“, че започна контрабандата с алкохол. Пламна небивала контрабанда: организирана, златоносна… Да премахнаха пиячеството? — амми! Алкохолът под забрана извъртя ума към себе си и на този, дето не беше помислял за пиене. Те после се усетиха, ама късно. Нали американците са по статистиките — направиха му сметката, че се пие повече от по-рано. Само дето създадоха поминък на мошениците, за какъвто те не бяха и мечтали. Тогава дигнаха сухия режим, но създадените престъпници вече бяха отгледани. И те се прехвърлиха в нова сфера на престъпления — още по-опасна: гангстерството. Ето от едно голо администриране, от една канцеларска глупост какви неща се навързват и вече никой не може с нищо да ги развърже. Страх ме хваща, ако речем да превключваме на друга скорост — какви зъбци ще се ронят и по нас, какво ще има да става. Мани, мани! Моите две хиляди са съвсем невинно нещо — един естествен данък на тая работа…

Невинно нещо, а акълът му — все в тях. Питам го:

— Докога, дядо Илия, ще трепериш?

— До трети септември. Тогава ще се върне.

— Не е много. Стига да се върне.

— Нима може да не се върне? — пита той и ме гледа е увиснала долна устна.

Като дете!

Вече мръква. Откак шофьорите са си отишли, минават близо три часа. Бешков се е поразсеял и вече не се пита ще го изиграят ли, няма ли да го изиграят. Започва да ми разказва за своето илинденско гостуване в Долни Дъбник.

55.

23 август — петък ’57

Бешков наскоро се е върнал от Долни Дъбник. Ходил е там за Илинден и си е дошъл — съживен, обнадежден. Струва ми се, че това съживяване не вещае добро. Подклажда си го сам и сам се улавя какво прави. Той ли няма да се досети, че ободряването му е, задето най-сетне е бил в Дъбник преди края?

Гласът му вчера е бил игрив и шеговит, днес е малко глух и съсредоточен. И погледът му е обърнат навътре. Умората от шофьорите се е обадила. Полуизлегнал се е на своята кушетка — в ръцете си върти жълтеникаво шишенце с някакъв специалитет. Приказва на мен, а не ме гледа:

— Отидох на гробищата, дето лежи мама, дето са баща ми, дядо ми, брат ми. Наоколо край порутените гробове народ, народ. Безгласен и ням в страданието си. Ах, тия гробища!… Дошли са забулени жени, пречистени от скръбта, сдобили се със свобода, която ти дава само пресният гроб и непоправимата беда…

Бешков плаче и разказва. Лицето му се е променило. Никога не съм го виждал така.

— Отидох в гробищата, за да видя де ще се приюти безрадостното ми тяло. Стана ми жал и за самия мен, и за хората, които бяха наоколо. Добрин, мой съученик, идва и плаче: „Остани си при нас, Илийчо, остави тоя град! Ще те отровят. Като сме всинца заедно, на всинца ни ще е добре…“ Какво да му кажа? Тия хора търсеха упование в най-безпомощния човек!… Една жена, която редеше жито и хляб за помен, ми заговори. Скова ме страх. Със същия глас, в същата гама, с която бе нареждала на камъка, заговори и на мене. Или аз бях за нея мъртъв като камък, или камъкът бе оживял за скръбта й, та нему да каже всичко!…

56.

1 септември — неделя ’57

Снощи по телефона съм му чел моите въпроси за интервюто пред радио София. Бешков ги е намерил за интересни и съм в дома му. Но не се улавяме направо за интервюто. Той казва:

— От турците ни останаха и много добри неща. Едно от тях е: като отидеш в нечия къща за нещо, да не захващаш още от вратата за какво си отишъл. Всичко иска подплата, насочване, естествено встъпване. Само серсемите, само безтактните се втурват от вратата за краката. Те бързат да не изтърват и тъкмо с прибързване изтърват. И деловите, и човешките разговори са писане на произведение. И говоримото слово се подчинява на закономерностите, които са в писаното слово. Има и слепи автори, които пишат великолепно, но глухи?… От повреденото ухо следва или пълна немота, или фалшива тоналност. По писането на мнозина автори съм откривал разстроения им слух, пълната им немузикалност. И това с никакви хватки не може да се преодолее и скрие. Ухото, което предопределя и чувството за ритъм, е предусловие за всички изкуства, в това число — и на словото. Ритъмът не е само в поезията и музиката. Той е в графиката и живописта, в архитектурата и скулптурата. И всяка голяма проза има свой ритъм. Това, с което разпознаваме една характерна и майсторска проза, не са толкова думите. Думите, лексиката се обогатяват и променят. Семантиката при нови мисли и съчетания се насища с нови състояния и смислови обеми, но ритъмът е белег над белезите. Дори външно променен, в тоя ритъм на прозата кънти метриката на консеквентния авторов пулс! Това са съществени и не до край обясними неща. Това са дължини на емоционални и слухови вълни. Писаното слово, когато е слово, всъщност е една кардиограма!

— Че ние откъде тръгнахме и къде стигнахме? — пита Бешков. — Видя ли какво прави едно болно сърце, какви денивелирани „шила“ изписа на кардиограмата? Аз пък взех, че и графично доказах своята теза…

Казвам му, че в едно немско списание съм видял портрета на Петко Стайнов. Подчоплям го да ми каже какво мисли за композитора. Стайнов нещо ми се изплъзва, нещо опосредно ми пречи да го почувствувам. Голям, голям, а не мога да му усетя голямото.

Бешков не е от тези, които такъв въпрос ще го изненада неподготвен. Той ме гледа — като да ми казва: ти ме питаш за неща, които знаеш и без мен!… С палец и безимен пръст опипва ъглите на устните си. Ей сега ще заговори. Говори:

— И аз, и той — всички в изкуството сме фурнаджии. „Тракийски рапсодии“! Тракийска, но като стане рапсодия, тя вече не е тракийска. Нали ти казах как се утеших, задето не станах композитор подир Бах и Вагнер?… Стайнов ми е тромав, лишен от движение и музикална пъргавина. Той пише музика с повече професионален похват, отколкото с озарение, с вглъбяване във вечната тъмнина на своята нещастна слепота… Ние сме тъй: един поради едно, друг поради друго, но всички сме спътници на изкуството. За едно голямо изкуство трябва голяма точка на стоене или голяма лудост, която е извън времето, мястото и пространството. Тя ги разбърква и преподрежда по свои закони, без правила. А ако е за едно място с голям климат, където виреенето на надарените е традиционно, това е Париж. Но ние сме непригодни за тази лаборатория — в нея са се намърдали Пикасо и Кюри, а за Бешков и Стайнов не е останало място…

Аз се боя от собственото си нажежаване, а камо ли като онез — да изгоря като комета. Ние сме си балканци и домошари — около огнището и кошарата. Понякога ми се прави по-предизвикателно изкуство, но човек, като наумява такова нещо, той е извън същината му и няма как да влезе в него. То е друг начин на мислене, друга чувствителност и проекции, които ме плашат със своята непонятност, с неизвестността отвъд. Няма как да преодолеем собственото си притегляне. Тогава? Тогава не ми остава друго, освен да бъда банален и да се утеша с това, че баналният Вазов е четен повече и принадлежи на националното бъдеще къде-къде по-убедително от много интелектуалния и европеизиран Пенчо Славейков.

Зная: и мене ме уличават в баналност. Аз я приемам на драго сърце пред възможността да ме гадаят какво съм могъл да направя, а не съм го направил.

Разговорът неусетно преминава към същността на изкуството и дали тя не е закодирана в неговата поезия и свобода.

Бешков клати показалец:

— Ако не си поет, или ще се приютиш при догмата, или ще станеш циник, или ще се заемеш да поучаваш поетите…

Понадзърнах в учението на Дънов. Дори една религия, лишена от поезия и свобода, е непоносима. Учителят Дънов е написал стотици книги, които сам е дозирал за първи, втори, трети и тъй нататък курсове. Това са степени на посвещението, разделение на хората, според годността им да приемат доктрината. Христос не дели хората. Неговата мярка за тези работи е по-друга: „Който е сложил ръка на ралото и се обръща назад, той не е орач…“ Дънов не изповядва възкресението, а прераждането. Най-възвишеното освобождение на духа той поставя под съмнение. Прераждат се кучето, суекът, волът и аз — наред с тях или чрез тях. Достатъчно ли е едно прераждане, ако ти с уверение за друг земен живот ми отнемеш смисъла на възкресението?…

Заченат от словото, човек се осъществява чрез него и то е второто му раждане — по-реално от физическата му реалност. Та Ботев не възкликна ли: „… Какви съм думи изрекъл?…“

Спорят за факта: зачеването и възкресението! Но когато се родят поетическите образи, кой пита поета за тяхната вещественост и достоверност? Възкресението — независимо дали е физически факт или не е — стана факт в словото. Чрез него то стана нова реалност и се осмисли. Реалността на словото е по-вярна и трайна от веществената и обективна реалност. Това ми е единственото основание да предпочета първата реалност. Оттук и изкуството има чисто възкресенски смисъл…

Геният на Ботев с интуицията си прозря това нещо. Тези, които не знаеха възкресенския смисъл на словото, той отпрати да търсят черните му кърви по скали и орляци. Ботев знаеше, че няма да ги намерят, както и не се намериха. Той излетя в небитието и като комета остави една огнена следа. Гробът му, костите му щяха да го опредметят, а сега той е чисто слово, дух и следа от комета въз българското небе. В Ботев, както в никой друг, е зашифрована възкресенската същност на словото-изкуство и аз не зная дали без това той би бил Ботев. Всички приказват — и аз съм го приказвал: величието на Ботев било в сливането на поезията с подвига му. Това е привлекателно за изричане, но то е и малко грозно. Излиза, че Ботев е написал поезията си, пък тръгнал да умира, та като слее слово с дело, да се докаже пред нас — същите, които заради три шилета го разплакаха на Околчица… Не! Чрез него проговори пророкът. Той изрече всичко, което щеше да стане; това винаги ще властва над нас с хипнотична сила… Ти виж само какво второ и потресаващо извървяване пътя на кръстните мъки! И мъченикът Ботев с изранени нозе и трънен венец извървя своя „Вѝа Долоро̀сса“ от Козлодуй до Околчица-Голгота, където погина и възкръсна…

Разбра ли сега, Сиврѝ-синѝ, какво означават тези думи: „Какви съм думи изрекъл?“… Не, не! Тук има неща, които не могат да се дообяснят. Аз не съм мистик, но във възкресението на Ботев чрез словото и в неговата смърт-възкресенски символ, има неща, които ако продължа да разнищвам — ще полудея…

Нацията с интуицията си е усетила тъкмо тези неща, а литераторите затъпкват прозренията й със скучни съчинения!…

— Но да побързаме, Сиврѝ-синѝ, че за интервюто време не остана.

— Напоследък много те интервюират. Няма ли опасност да напуснеш рисунката и се приютиш в словото?

— И словото, и рисунката са едно и също нещо, Нали доста за това говорихме? Фактът, че хората ме търсят да им приказвам, ми подсказва: имат нужда от нещо и очакват да им разкрия някаква истина. А може би искат да се позабавляват, пък аз си самовнушавам големи работи?… Но и едното, и другото имат обща същина… Опасността от това не съвсем безопасно разприказване е малко периферна: да не нагазим във взаимната досада, която трябва да бъде избягната…

Бешков е заживял с опасения, че има на гърдите рак. Още една болест!… Разкопчава си ризата: чист цирей-слепок! На негов език му описвам „етиологията и патогенезиса“ на тоя отвратителен и болезнен цирей; увещавам го да не търси лекари, защото него лекар не го лекува, а едно лепване на живовлек. Ако иска — баба ми тамам е в София — тя лекува слепоците, саралъците (жълтениците) и треските на цял град. Усещам го — сам знае, че е слепок, но не му се ще да отпъди мисълта, че е най-болният човек на тоя грешен свят.

57.

1 септември — неделя ’57

Радио София ще прави предаване за Бешков. То е и повод за разговора, който заприличва на интервю.

— Какво мислиш за радиото като карикатурист?

— Как като карикатурист? — дръпва се той и ме поглежда над очилата. — Да не искаш да го осмея?

Мижи, облизва устни и сочи пред себе си с показалец:

— Аз все повече и повече боледувам, а понякога болните стават злонрави… От радиото чувам, че цяла България пее. Може ли човек да не се радва на такова нещо!… Наистина, като агитационно средство, радиото е най-могъщото. По-могъщо и от карикатурата, но понякога, без да иска, ни разсмива повече от нея. Трудно мога да си представя света без радио. Чрез антената човек за първи път получи власт и сила да изпълни света, дори да го вмести в себе си, без хората — обратно — да влизат в неприятен диалог с радиоговорителя. Разбира се, когато чрез радиото доминира над света един Бах, един мъдрец, това е чудесно; но когато от него се възползва един лъжец, бедата е толкова голяма, колкото е голяма радостта от първото.

— Знаеш ли някаква история, свързана с нашето радио?

— То с право се нарича родно. А аз, почитайки всичко родно и роднините си, го тача наравно с тях, слушам го, вярвам му и му се надявам. В Долни Дъбник имаше 75-годишен старец — Петър Шутия. Самотник, без близки, без синове и снахи в дома си. И взе, че си купи радио — да му напълни къщата. Веднъж го видели: пуснал дядо Петър радиото и сам си играе. „Ей, дядо Петре — го попитали, — какво си се разскачал сам?“ Старецът отвърнал: „Такава свирня изтърва ли се!…“

Аз не знам нашето радио да е получавало по-голямо признание от това…

Припомням му една негова автокарикатура. Печата я старият „Стършел“ в края на 1940 или в началото на 1941 година, преди вестникът да бъде спрян. Бешков е грабнал стол и с ожесточение налага своя радиоапарат, от който по пода са се попилели разтрошена кутия, разбити лампи и проточени жици. Под карикатурата: „С парите си да те купя, данък да ти плащам, а ти все ме лъжеш!“

— Вярно — смее се Бешков. — Спомням си тая карикатура. Но тогава бях млад и си мислех, че тия работи се оправят с бой…

58.

3 септември — вторник ’57

У Бешков е Цочо Петров — най-пъстрият национал-либералски остатък. Пристига и Янъка с майстора, който печата албума на Бешков. Тази нощ, край Цочо и Янъка, Бешков ще бъде слушател.

Идва и Георги Томалевски. Слушателят Бешков вече има повод да вземе думата:

— Хайде бе, Георги! Измъчих се край тез двамата да мълча и те чакам! Извинявай, че те срещам така, но…

Томалевски се съблича в антрето, а Бешков вече си е разкопчал ризата. За два дни гранатовата подутина още по е пламнала. Томалевски я оглежда:

— Сляп цирей. Пази го да не се разнася, защото е много зара̀зен. Ще го оправи само живовлек.

Бешков клати глава:

— Не, не! Това е рак…

Янъка кипи. Най-после е намерил повод да шашардиса Бешков, че после приказката около печата на албума да мине по-леко. Той казва на Сия да отиде в отвъдната стая и стремително си разкопчава панталона. Пуща го да се свлече около глезените му и остава по гащи. Янъка си заголва слабината:

— Виж! Това са следи от слепоци — пет. Гледай как един до друг са се наредили, мамка им! От болка ми идеше сам да се връзвам. Единият пробие — до него се покаже друг. Сега слепока го познавам от километър. Аз, серсеминът, го лекувах със заешка лой, а накрая живовлекът го изяде… Да, да! Твоето, Илия, е рак и то от най-злокачествения сорт. Ти ще умреш…

Работата излиза на смях. Смее се и Бешков:

— Дигни си сега панталоните, Янък, че край тези икони по гащи е позволено само на мен.

Разглеждаме новите отпечатъци от албума. Бешков е доволен. Препоръчва да се отнеме от чернилката и се печата малко в „сепия“. Янъка тържествува. Не е очаквал, че работата ще мине толкова гладко. Затова пък е загубил повода да изкара на картеч една янъковска кавга.

В стария „Стършел“ през 1941 година Бешков отпечата една рисунка: едър немски войник от пояса надолу; в нозете му — детенце е дигнало учудено глава към въображаемата глава на немеца. И Янъка, и Бешков не могат да си спомнят текста под тази паметна рисунка. Казвам им го: „Интимен разговор“.

Янъка фучи:

— Ти все много знаеш! Аз се доверявам само на библиотека.

— Ти го пиши, както ти го казвам, а после библиотеката ще ти повтори същото.

— Аман от дилетанти! Илия, ти защо мълчиш?

— Че от тебе аз мога ли да се обадя? Тая работа, Янък, не е въпрос само на памет, а и на духовен континюитет. Пиши каквото ти казаха. Текстът наистина е тоя…

59.

18 септември — сряда ’57

Преразказвам му статията на Едуард Крангшау за Кардел. Или аз съм предубеден, или впечатленията ми са вяли — разговор не става. Бешков забелязва кратко:

— Те и двамата Едуардовци. И да си оспорват нещо, на края пак ще се с’ешат…

Бешков ме е викал да ми чете книгата на неговия асистент Чуховски. Чуховски е записвал лекциите на Бешков в Художествената академия и сега ги е сглобил в книга — вътре с илюстрации на професора — рисувани, както е говорил.

От прочетеното усещам думите на Бешков, жеста и мимиките му — толкова споено е всичко. „Всеки улучен ракурс в рисунката е по-човечен от най-добрия лозунг за човечност…“

Добре, че се е намерил един, който да свърши това голямо дело! Като помисля що бисер пилее Бешков под път и над път, а няма кой да се наведе…

Казвам му, че на места усещам неща, които може и да са изречени като мисъл, но изказът им не е „бешковски“.

— Вземи — казвам — мини с писалката по текста, за да стане всичко по-органично с тебе.

— В един запис е невъзможно да се избегне това. Макар и много дискретно, има го и в твоите записи. Тук записвач и записван заживяват общ живот, свързват се с общи вълнения; мисъл раздвижва мисъл. В това се таи притегателната сила, заставила единия да вземе молива, да си зареже работата и с цяла душа да се превъплъти в другия. Записът тъкмо като превъплътяване е творчество от най-чиста проба.

60.

19 ноември — вторник ’57

Размътен следобед е. Звъни ми. Напоследък много ме бил търсил, но напразно — бил съм все извън София.

— Е, най-после!… — изпъшква той.

— Трябвам ли ти за нещо, дядо Илия?

— Как мислиш ти?

Представям си неговите вглеждащи се в мен очи. Уговаряме се да го посетя утре — имал да ми чете нови есета:

— От червените тетрадки, които ти ми подари. Ама знаеш ли, че както върви, скоро ще трябва да ми подаряваш нови две?

— Ха тъй!…

След десетина минути пак се звъни. Пак Бешков! Нещо се смущава; долавям неспокойното му дишане. Пита:

— Видя ли сега?

— Какво има за гледане?

— Има… Без има щях ли да ти дрънкам едно след друго? Около мен става нещо не добро и ти много си ми нужен, ама още сега!

— Какво „не добро“! Здравето ли?…

— Здравето!… Ти пък хич не допущаш, че у нас има работи, пред които болестите са за предпочитане… Не е за телефон — моля те, ела!

Не настоявам за пояснения. Всичко е от ясно по-ясно.

— Отивам на някаква лекция за агитатори и след това веднага съм при тебе.

— Какви са тез ваши агитаторства? Кой агитира пчелата да каца на медоносния прашец? Само мухата каца на говно. Тя пък обратно — като кацне на мед, там залепва и свършва!… Вие докато се изагитирате, да не хвана да умра…

— Няма, няма, щом ракът излезе слепок.

— Ти шега си биеш. Аз от болки щях да угасна…

Лекцията се е отложила и съм у Бешков.

— Сьойлѐ, бакалъм?

— Сьойле-мойле — това е! Обади ми се едно лице да ми каже, че за мене на най-високо място се разменили не добри думи. Чудя се какво може да е!… За приказките ли, дето ги приказвам като гроздоберски задник пред разни посетители, или за нещо по-сериозно?… Кажи ми ти сега: има ли и възможно ли е да има хора, които така елементарно да възприемат казаното от мен? Аз се ужасявам от мисълта, че в дома ми са били негодници! Още по-ужасно е, че ще взема да подозирам всички наред… А аз, глупакът, си мислех, че съм се сдобил с право да казвам нещо повече от официалните лица!… Как и кому да обяснявам сега, че за такива като мене сладкото на импровизацията е далеч по-изкусително от страха пред последиците?… После — всичко, което съм казал, е лоялно и много по-почтено от користните декламации на сервилните…

Работата е зле: дори и пред мен Бешков подхвърля за алиби своята гражданска добронамереност. Ето докъде е възможно да се намотае това кросно: един Бешков да се усъмни дори в приятеля си и да се доказва пред него с декларация…

Той продължава:

— Аз, Сиврѝ-синѝ, искам да отстраня от себе си една гибелна за мен възможност. Кажи ми, стигнало ли е чрез теб нещо при тези, които могат да ме смажат?

— Тази възможност с пълна сигурност можеш да отстраниш от себе си, но след такъв въпрос за мене ще е по-добре да си вървя.

Изправям се да си ходя. Изправя се и Бешков:

— На кого ме оставяш, Сиврѝ-синѝ?… Аз съм се доверил само на един човек — на тебе. Нима само по пътищата на подлостта е възможно моите неща да стигнат до враговете ми? Любовта и огласяването на едно възхищение не са по-малко опасни от прякото предателство. Опекуните на човека винаги са съумявали да се възползват от тях…

Бешков насочва приказката към своите есета, които редовно му преписвам на пишеща машина. В тях няма нещо за тревога, но дядо Илия е от тези, на които се привиждат опасни колизии — тъй им се привиждат, че ще накарат и тебе да повярваш. Усмихвам се насила, а той повтаря казаното, за да ме убеди, че това не са изтървани думи, а размисъл на глас. От този размисъл не бива да извлека обиден смисъл, какъвто той не влагал.

— Ама не е ли наистина така? Една любов и едно възхищение във време като нашето никога не са ползвали тоя, към когото са отправяни. Ти възкликваш с чисто сърце, а друг дава ухо и се облизва: „Ха, оня ли Бешков? Знам го! Той по църквите свещи пали на бога, тамян кади… Аз на него майката че разплачим, и на тебе!…“

— Нито от глупост, нито от коварство, нито от възхищение през моя цедак не е минала отрова за тебе.

Очите му светват:

— Значи? Значи тебе да те отстраня като една от възможностите?

Бешков сяда на леглото, улавя главата си с две ръце, болезнено впива палци в замършавели ланити, а с показалците така разтърква чело, та крие очите си. Мисля си: срам го е от себе си. Гледам смутен и не разбирам какво му стана. Раменете му потръпват и започват да подскачат. Дядо Илия плаче, та дави и моята глътка. Отивам при него, обръщам главата му и сещам на дланите си мокрота. Уж съм седнал при него за упование и кураж, а сам съм угизнал. Ние вече сме на един хал — той открива лицето си и ме гледа с пълни очи. Устните му потрепват беззвучно. Всичко се е пропушило и сълзите му капят, капят… И приказва:

— Отде се взеха толкова сили за смазване на човека? Нима по света е имало толкова гнет, та да бъде събран на едно място?…

Очите му съхнат изведнъж. Нещо решително и гневно го изхвърля от леглото. Усещам го в празните крачоли на захабените му сини панталони, в разпилените му сиви коси, в металната сивота на порязващите очи, в пророческия показалец, с който сочи пред себе си една въображаема точка.

— Не! — казва той задавено, но с напрежение да нададе вик. — Това е последният предел! Кое е по-тъжно и по-страшно от страха пред един художник, на когото дните са преброени?… Тези, които се лишат от великодушие към умирающите, се самолишават от всичко!…

Съвзема се. Нищо чудно подир малко да „клокне“ и смях. И я подкарвам като на смях, ама разкривен смях:

— Всичко това са глупости. Преекспонираната чувствителност на такива като тебе може да разреве цяла България. Аз заради него тръгвам и на смърт, а той…

Чуква ме с два пръста по челото:

— Глупчо!… Трябваше да го кажа някому, а на кой друг, освен на тебе? И най-страшната истина не е така непоносима, както мрачните съмнения…

— Геджѐ гебѐдър^[5]! Ще се разпилеят нощните видения и утре сам ще се смееш на акъла си… Туй ми намирисва на „комшийска“ работа.

— Ще се смея… Аз да можех някак да не се смея, щях да си спестя всичките терзания.

— Но кажи най-сетне какво е казано-речено?

— Казано е… Нищо не е казано! Утре, като разбера, ще ти звънна. Човекът сам ми се обади по телефона…

И с внезапен прилив на гняв вика, колкото може:

— Защо не взема да го изхвърля тоя телефон! Всеки негодник може да ти изприказва по него куп страхотии, без да те гледа в очите, та да му е лесно… Аслъ тоя телефон не ми е свършил толкова работа, колкото зло…

Чакам го да се успокои. Ходи из хола, тута се насам-натам и се връща с изписан лист. Изчаква аз да го накарам, че тогава да прочете написаното. И пак върти около телефонния разговор:

— Та казваш ти, че напразно се тревожа… Напразно, напразно, ама нали знаеш какво става, като гръмне празна пушка?

— Туй — викам — ще да е някакво подсещане издалече. Ти си доказан, голям и поради това — изоглавен. Такива не стават ни за пряко ръководене, ни за слагане под попечителство. Затова — на̀мечето. И само толкоз!

— Мани ти туй на̀мече — аз го усетих бая твърд. Па и какво има да ме ръководят мене? Аз съм болен и съм се самозатворил, преди да ме затворят.

— Я по-добре прочети!

Белият лист е изписан ситно с молив. Бешков го върти — да започне ли, да не започне ли. Сбутвам го с лакът и той тръгва да си търси очилата. Връща се, гледа ме над стъклата: а?…

Живнал е! Зорът е докато веднъж „потегли ципа“. Облизва устна с устна, ослушва се в себе си и започва да чете глухо, напрегнато:

„О, нощ! О, моя тъмна майко…“

Някой звъни, Бешков настръхва:

— Ето! Телефонът млъкне, другият звънец ме стряска…

Ослушва се. Отвъд холната чупка, около антрето, госпожа Бешкова приказва с някакъв мъж. Дядо Илия ме пита и с очи, и с думи:

— На кого ли съм притрябвал, като на мене вече никой не ми трябва? Идват, слушат, забавляват се, а след това се хвалят! После: „На едно много високо място за тебе се разменили не добри думи…“ Че къде другаде? Тя и градушката бие отвисоко.

Влиза А. Л.

61.

19 ноември — вторник ’57

А. Л. се изправя пред масата и зиморничаво разтърква ръце — като пред огън. Бешков не го и поглежда. Побутвам го с коляно: кажи му нещо — за мене е неудобно.

Той повдига глава и очите на двамата се срещат. От усилие да скрие раздразнението си, лицето му е побеляло. И опитът да изтръгне някаква усмивка е насилие над себе си.

Гостенинът сяда край ъгъла на масата; Бешков, сякаш няма трети, продължава да чете:

„… Надвесена над мен, без майчина гръд, без милваща ръка, с очи отворени връз мене…“

Чете с глух подем — нещо го дави, задъхва го и той се сили да надвие това задъхване.

А. Л. е наклонил глава на една страна и това, което слуша, като да го забавлява. Бешков завършва четенето с плач в гласа, а той си стои така — нещо хем будно, хем приспано се е застояло по отпуснатото му лице. Бешков усеща отчуждението; страдание удължава лицето му, ноздрите му потръпват. Изправя се и като пробожда с показалец натрапеното присъствие на А. Л., повтаря на срички:

„О, моя майко, пречиста смърт!…“

Непосилен шепот, пълен със стон. Той нараства, нараства и Бешков внезапно го задушва в гърлото си.

Съвсем неочаквано А. Л. пита:

— Защо, Илия, майка ти да е твоята смърт? Аз мисля, че майката е символ…

Господи, само туй трябваше!… Бешков бледнее, изправя се и вдига стиснати, юмруци:

— Моля ти се, не казвай какво е майка ми! Аз съм болен човек, а болните трябва да се щадят… Туй, което чу, не беше за теб. Това са си мои неща и там няма място за друг…

Бешков се обръща към мен — поизгърбен, с увиснали ръце:

— Всеки плач трябва да се чуе! Останал несподелен у човека, той се превръща в омраза. Така е и моят плач. Но ако някой няма уши и сърце за него, какво съм виновен аз? Ти, приятелю — говори той на госта, — все искаш да обясниш работите докрай, да си ги нагласиш тъй, та да са ти леки за опипване. Не!… Тая лесниния ни за себе си я търся, ни на близките си я желая. Глупостта наистина крие много удобства, но не им я желая!… Аз зная онова лесно за възприемане слово, което всъщност е духовна леност и липса на чувствителност… Аз плача, душата ми няма покой, прощавам се със света, а вие искате да се грижа за това — как да ме разберете по-лесно. Отгоре ще ми поискате да изясня и политическата презумпция на мислите си! Нямам политическа презумпция, въпреки че с оглед на нея много би ви се искало да умра жизнеутвърждаващо, с „Дружна песен“ на уста! А представете си: аз умирам мъчително; умирам за ужас на тези, които обичаха да ме виждат на приемите с орден, далеч не така героично, какъвто герой ме изкараха!…

От възбуда устата му е отворена болезнено. В неосветената част на хола се мярва гърбът на А. Л. Отива си, без да се сбогува.

62.

20 ноември — сряда ’57

Прекарал съм неспокойна нощ. И денят ми е бил такъв: едва съм дочакал свечеряването, за да тръгна към Бешков.

В дома му са Янъка и Томалевски. Как ли ще ме срещне. Ба-ааа — тъй бива! Усмихва — се бодър, дава ми някакви знаци: бременната нощ е родила румено бебе.

На масата пред Бешков има няколко рола хартия. Досещам се — печатарските проби. Янъка е дошъл с нови отпечатъци, малко в „сепия“, отпечатани върху различна хартия. Бешков е казал коя хартия да качват на машините. Томалевски е експерт по рисунките. Когато двамата говорят, те виждат в размития туш неща, които за мене са непонятни. Слушам ги и се правя, че тъкмо това съм мислил и аз.

Бешков пренавива ролата, нанизва им червени ластичета и ластичетата плякват в хартията. Подава ги на Янъка и казва:

— Нямаме повече работа! Сега вие отивайте, защото имам да довърша дума със Сиврѝ-синѝ.

Янъка започва да дивее. Гледа като лисигер ту Бешков, ту мене. И пита:

— Каква дума? Я кажи да го чуя това, което Сиврийчето може да го знае, а аз не мога?…

Бешков му казва кротко, но твърдо:

— Ако трябваше, щях да ти кажа, Иване.

Янъка се вкопчва за мен:

— Какво е то, Сиврийче?

Стар вестникар: любопитен, любопитен! Повдигам рамене:

— Не разполагам с чужди тайни.

Апоплектична червенина лисва лицето на Янъка.

Дига юмруци срещу Бешков:

— Значи тайните са твои. Ти, дърта брантийо!… Ти пак ще ме търсиш да се извиняваш, пак ще ми подаряваш оригинали за прошка.

Тръгва стремително с рола под мишницата и ролата пукат. Фучи, сипе ругатни колкото му глас държи: тъканта „рибена кост“ на балтона му ще се разпадне от хъз. Бешков се смее отдире му:

— Виж го ти, Янъка!… На него всичкото му таквоз: и любовта му оплетена в скандали, и приятелството му. Добре, че е и забавен, инак не се търпи…

Виждам го: не бърза да ми каже как е „превключил“, как са се разпилели нощните видения и сега може би, се смее на акъла си. И аз си трая. Подхваща ме отдалече:

— Един египетски жрец взел, че умрял. Събрали се останалите жреци в шатра сред пустинята — да избират заместник. Явили се разни кандидати, влизат в шатрата един подир друг и както влизат — тъй и излизат. Но… осрамени. Явил се тогава млад благородник с брадичка. Главният жрец се приближил към него в дълбоко мълчание, взел от подставка чаша, догоре пълна с вода. Нали си виждал препълнена чаша, с леко изтумбена повърхност?… Малко невнимание — и водата ще потече. Жрецът мълчаливо поднесъл чашата към младия египтянин. Оня, без да продума, с два пръста откъснал едно листо от розата, която носел на гърдите си и го пуснал отгоре. То се залепило на блестящата повърхност и вода не потекла.

Никой не продумал. Старите влъхви мълчаливо се поклонили. Младият благородник бил избран за жрец…

— Защо са го избрали, Сиврѝ-синѝ? — пита Бешков. — Защото това е отгатване великата тайна на битието. Така е в изкуството, в труда, в политиката — във всичко. Всеки е призван да прибави към пълната чаша, без да я разлее. Така се осмисля великият промисъл на земното ни пребиваване — нашият вклад…

А ние — не само че разплискваме чашите, ами ги и трошим. Пък отгоре и псуваме на майка… Ето — аз вчера от подла неувереност в себе си се усъмних в теб. Някой ще каже: неоснователно. Да, но неуверените в себе си се основават на нещо, което е извън добрата им воля…

Бешков сяда, подпира с длани коленете си и дига глава:

— Ти точно улучи: подхранвал съм бил мисли у „комшии“, че им съчувствувам… Ха де! Че аз ли карах някого да казва: „Ето го Бешков — той единствен не е рисувал против вас“…? Та да не би сам да съм си вързал ръката поради замяна на българското си изповедание с чуждо? Защо има гламавници, които искат да съм им подръки — ту като такъв, ту като инакъв? Аз наистина съм за съседско приятелство, но не от големи чувства към съседа, а тъкмо от любов към народа си. Враждата накрая се плаща скъпо и прескъпо, а аз не искам никому да плащаме, без да му дължим. Толкова корист и тъпота на тая земя! Сега чак започвам да разбирам, че тя ще ме умори и свърши…

Бешков навива „масура“ и я кара на кипване:

— Вашата мама! Не се ли сещате понякогаш, че извън падението, на което по необходимост слугувате, има по-почтени нрави; че освен безчестните има и нравствени личности? Предателството не е така лесно, както изглежда на лекомислените…

Очите на Бешков горят. Устните му, в чиито ъгли се е събрала едва забележима слюнчена пеница, притрепват.

63.

21 ноември — четвъртък ’57

Чете ми нещо като есе, писано наскоро — на 12 октомври.

„Господи, пред теб задъхани спират горделивци и смирени, безчестни и мъдреци, вярващи и безбожни — всички, които са познали всичко у себе си. Но ти приемаш само онези, които са познали тебе…

Мой боже, единствената ми похвала е за тебе! Добрите думи за другите свършиха, ала за тебе те са на устните ми. Сърцето ми е препълнено със смет, но за тебе то отронва чиста сълза: моят негоден и дързък ум те моли за милост и състрадание…

Изгори ме, боже, със своя поглед — от него искам да погина, а не от пороците си! Повярвай ми, господи, за да укрепиш моята слаба вяра! Аз умирам — ти не ме отхвърляй. Остави ме да умра близо до теб — като куче до господаря си!“

С нещо съм издал „нещо“ и Бешков ме гледа смутен:

— Ти ми каза една много важна работа!

— Какво? — питам в пълно недоумение.

— Всъщност, нищо не си ми казал. Една твоя неволна гримаса ме накара да разбера това, което чувствувах смътно. Преди да произнеса думата бог, тя се запъна в гърлото ми. И в тебе стана нещо — разбрах го по лицето ти. То не бе съпротива на материалистическо мислене — не! То е онова чувство, с което би отхвърлил и материализма — ако се канонизира като църква. Това ме сепна и сега ще взема да преоценя всичко писано, в което съм вмествал бога…

Как прости са нещата и колко труден е пътят до простотата им! Защо търся външно преутвърждаване на веруюто си извън вътрешния си избор? Това е неосъзнато нашепване на съмнението, а то е по-гибелно от прякото отрицание. Защото отрицанието индуктивно създава защитния полюс, докато славословието убива едновременно и славословения, и славословещия. Във всяка чрезмерна апология се потайва и мъничко корист. Това от другите се чувствува интуитивно и обектът на твоето преклонение се принизява в очите им до твоето венцехвалебно равнище. Така и християнството роди ересите, след като стана официална църква… Благодаря ти, Сиврѝ-синѝ! Аз зная защо твоето чувство за тези неща се е изострило повече от моето, та видя това, което аз не можах да видя сам…

Тръгвам да си вървя. Бешков ме изпраща до входната врата и казва:

— Спасен съм, радостен съм и за себе си, и за тебе…

Пред Орловия мост тъпче Янъка. Разбрал е някак, че съм у Бешков, и ме причаква измъчен от любопитство. Пита ме трескаво:

— Кажи какво става? Какъв беше снощният тайнствен разговор?

— Питай Бешков. От мене ти нищо няма да чуеш, освен ако дядо Илия се съгласи.

От лицето на Янъка ще свирне алена кръв:

— Всички сте такива. Аз ви направих приятели с Бешков, сега вие ме правите излишен. Но да знаете, другарчета, експроприация се прави на фабрики, банки и тютюни, а тия работи не подлежат на експроприация!…

— Янък, умен човек си, цяла София украсяваш, а приказваш глупости! Никой никого не може да направи приятел на Бешков — хората той си избира сам. И моля те, с болно сърце е човекът — смили се над него най-сетне…

Янъка се сепва, но неговото си е в него. Показва ми среден пръст:

— На-ааа! Ще дойде ден, Сиврийче, да ти покажа и аз ей тоя.

Изфучава и заминава. Той е от тези, чийто гняв не гневи, а разсмива.

64.

22 ноември — петък ’57

Сутринта с Владо Свинтила сме гледали в Кинематографията „Летят жерави“. После сме изпили у дома половинка ракия. Докато сме пили с възторга на своите „христови години“, взаимно сме се прекъсвали и връщали към някои подробности и епизоди. Това са излишествата на въодушевлението. Защото и двамата сме видели тъкмо това, за което се подсещаме. Писали сме и писмо до сценариста Виктор Розов, оператора Михаил Калатозов. Докато сме писали, мастилото се е разпоявало в „ракиените“ ни очи.

Сега е тези очи стоя пред Бешков и му приказвам:

— Дядо Илия, туй не е филм — това е поболяване на душата. Острието на тия жерави в небето се заби право в сърцето ми.

Той не е гледал филма и се усмихва далечно:

— Аз отдавна не ходя на театър и кино. Старият човек се ослушва в репликите на своята драма; кинолентата на неговия живот се върти обратно. Старият човек, който се е нагледал на всичко, се удивлява само на това обратно движение. В изпокъсаната лента той вижда толкова важни неща, които е пропуснал да види физически…

Един филм може и да стане, може и да не се улучи. Провалът или сполуката на един филм привидно е частен случай на един успех или неуспех. Разваленото творчество произтича от развала в твореца, а когато това се повтаря твърде много — то подсеща за по-пространствени увреждания! Човек може случайно да улучи с куршум, но улучването в творчеството никога не е случайно. То не е като глупака, дето сбъркал, та право казал. Зад творческия успех винаги стои зреене и подготовка за успеха. Той е мотивиран не само от художника, а и от процесите на обществените оплождания. Ето: ти се вълнуваш. Какво значи това? Това значи, че филмът е раздвижил твоите вълнения. Но само това ли? Не само това! Тези вълнения са граждански, а тъкмо като граждански не са само твои. Ето ти обществения смисъл на изкуството! Творецът не фалшиви само в случай, когато е в почтено съзвучие със себе си. Така се раждат всички големи неща — от рисунката до музикалната композиция, литературното произведение и киното. Другото е или фалшиво, или бързо преходно забавление.

65.

24 ноември — неделя ’57

Бешков е загубил съня си. Кожата му е бяла, прозрачна; очите му тлеят.

Ден през ден съм на „Янтра“ 13 и оставам до късно след полунощ. Глухата нощ го плаши — той поглежда циферблата на своя „Зенит“ и се усмихва горчиво:

— Ти не можеш да ми дадеш здравия си сън, затова ще разделиш с мене болните ми безсъници…

И аз ги деля с тревога за близък край. Пустинен студ ме лъхва изотвъд, когато Бешков няма да го има. Улавяме си мислите един-друг и се мъчим да ги скрием…

В хола се е застоял мирис на „диамокс“, с който Бешков лекува сърцето си. На работната му маса, край засъхнали тушове и ръждясали пера, има скица на Бай Ганю. Увита е в прозрачен целофан. Бешков я раздипля — обвивката изпуква, прокъсва се и започва меко, безшумно да се раздвоява през средата. Очаквам, че ще спре, но той с дълги пръсти прави кръг около рисунката и половината от целофана остава в ръцете му:

— Ето ти го Бай Ганю. Гол! Това е една от измамите ни за него. Винаги ни се е виждал безкрайно прост, безкрайно ясен, а той не е ни едното, ни другото. Алеко десетилетия вече не ми дава да се успокоя. Нашето слово, покълнало из дълбините на Византия, е слово за молитви и съновидения. Алеко намери в него друг звук. Умните той стъписа, лекомислените — разсмя. Аз мисля, че в търсене графическия израз на Алеко, един художник би могъл да намери творческата си съдба. Дори сега, докато край смъртта заживях нов живот, Бай Ганю е в мене: с чепат бастун, в министерски автомобил, с редакторско перо и бердана — заплашващ всекиго и от всичко изплашен…

От Алеко извличам целия си възглед за хумора. Той не е отрицание, а преутвърждаване; не е злонравно дирене на грозното, а съвършена мярка за красота. Алеко сам разбра тия неща. И ги разбра великолепно — иначе нямаше кой да му ги подскаже, откъде да ги вземе. Гогол четеше своите „Мъртви души“ и плачеше. Алеко също е плач. Смешният Чехов смяташе себе си за автор на тъжни разкази, а тъй като човек не забравя себе си, ще ти кажа, Сиврѝ-синѝ, че и моите весели рисунки са много тъжни рисунки…

„От лоша дума песен не става!“ Тези думи са ръстът на нашия народ. Морален ръст! Понякога извършваме злодеяние или чрез изкуството произнасяме присъда. Но ако първи оплачем жертвата си, вече не сме престъпници, защото влизаме в нравствения закон. Затова смехът и карикатурата не са естетически проблем, а етически. Младият човек не е напълно годен за такива преживелици — те са състояние на възрастните, и то — неопорочените. Човек трябва да има деца, за да знае доколко се забива ножът. И аз трудно бих обяснил кое ме направи карикатурист: неуредиците в моралния и политически живот или състраданието към другите? Аз знам, че и Алеко си е задавал тези въпроси, но те са непонятни за гимназиално-преподавателското тълкуване на неговия дух. Изобличител на зараждащите се капиталистически отношения. Как не! Че какво ли пък би могло да даде кредит на едно изобличение, ако то е извън човешката ни драма? После едно изобличение е твърде малко, за да остане мъртвият винаги сред живите. Алеко знаеше докъде се забива ножът и ни стана приятел със своята милост. Той като спасител се натовари с греха ни, за да го разпънем и възлюбим. Той трябваше да бъде убит, защото без смърт няма възкресение. И пак бихме го убили! Мъртвият Алеко е по-необходим от живия!…

Гласът на Бешков е предрезгавял. С ниско наведена глава той рисува сложна плетеница, която постепенно добива очертание на куче. Сякаш извлича думите от тая рисунка:

— Ние се смеем над Алеко и това е единственото условие да го приемем без плач. За него понякога се чува скептичен въпрос: не е ли Алеко твърде български? Аз искам да го защитя — още сега да го защитя! Ако той не може да бъде отделен от духа на един народ, тъкмо тогава принадлежи на света. Хората се смеят по един и същи начин, макар да имат различни поводи, а хора като Алеко стават междинна тъкан, синтез на тоя смях.

И нека не се мръщим, че Алеко бил опозорил нацията. Той направи нещо по-друго — завинаги отне възможностите на Бай Ганю да се приобщава към духовните й върхове. Бай Ганю разбра това по-добре от всички и уби Алеко. В нашата литература няма пример на такъв двубой между автор и герой. Алеко би могъл да се предпази, но изглежда не е познавал докрай байганювщината. Това е един враг или едно злонравие, скрито дълбоко в самия Алеко. Затова Бай Ганю е очищението на Алеко. Като всяко рождение, то трябваше да прерасне в жертва. Като се освободи от Бай Ганю, освободи и нас от него — той излезе от страниците на книгата и уби създателя си.

В настъпилата тишина чувам меките чехли на Бешков. Те са твърде големи за тесния му крак — подпетени накриво. После тяхното шляпане замира и става страшно. Под ботуша на Бай Ганя ли изпука отопленото жилище?…

Бешков отива край леглото си — при разноцветните шишенца с лекарства. Оттам гласът му стига до мен далечен:

— От един смях последва една смърт… Това можеше да стане в най-трагичната земя, която ние трагично сме възлюбили — България! Беше ли си отмъстил Алеко за всичко, като приживе се нарече „Щастливец“? И не беше ли това най-тъжната му шега? Алеко ни измисли един Бай Ганю с ботуши и тъй като бе измислен от голям художник, стана по-истинен от истината. Творецът нямаше как да му се противопостави — в изкуството това е най-голямата безсмислица. И стигна до единствено възможното: да отрече себе си. „Щастливец“ — какъв парадокс! Ако два просташки ботуша веднъж са прокънтели — те вечно ще кънтят. Иначе ще трябва да повярваме в абсурда, че Алеко ни е написал агитка. Ако един див смях е накарал залъка да заседне в гърлото ни, той винаги ще засяда. Ще ни сепва в съня Бай Ганю: „Бъдете щастливи!“ Ще ти извие ръката до прекършване и ще те извърне с лице към пустотата: „Ето, това е красота!“ — пак бъди щастлив!… Ще купи, ако му потрябва, последния ти дъх, последния остатък от песен: Бъди щастлив, защото те е навестил благодетел!… И ние, Сиврѝ-синѝ, или сме безкрайно корумпирани, или сме безкрайно глупави, като отнасяме Бай Ганя към едно минало. Солидаризираме се с Алеко и искаме да се приобщим към достойнството му. Алеко изрече и плати! Той понесе риска на изкуството си. Той е жертвата, а ние искаме да живеем, да се ползваме от нея и си намерим място при Алеко. Но тъй като при големите никога няма място, взехме да го тътрим при себе си и смятаме, че с това сме му направили чест… Кой не се е смял един ден и не е плакал цяла вечност?…

Бешков се е спрял край кафявата завеса на широкия прозорец с издигната нагоре ръка. Имам странно усещане, че излиза иззад завеса и пита онемялата публика. Всъщност той не пита никого — въпросът е задал на себе си. Тялото му е осветено отстрани и тая игра на сенки и светлини го прави много висок.

66.

25 ноември — понеделник ’57

— Оня ден ти ми говори за един филм. Остави филма — аз гледам „твоя филм“ и се чудя: какъв те видях преди десет години, какъв беше преди три и какво си сега… Ти знаеш ли най-важното, което стана с теб и в тебе? Ти повярва в словото! Тая вяра ме накара аз пък да повярвам в тебе…

Отива при шишетата с лекарства. Взема колба с вода, налива в чаша, отвинтва някакъв специалитет, с капкомер отброява от него няколко капки. Във водата се повличат кафяви нишки. Пие, мръщи се от горчивото и сяда на своето място край холната маса. Още по̀ е замършавял. Панталоните му висят като на пирон. Продължава си приказката:

— Словото, Сиврѝ-синѝ, може да бъде и грозно; може и всякаква мерзост да приюти. Ако не е пречистено от висока нравственост, то не е слово. Никой не е погинал извън словото, както и никой не е оживял извън него…

Завчера ти ме накара да премисля нещо много сериозно. Само с едно движение на лицето ти ми подсказа цялата тайна: не поставяй своите изповедания над словото, за да не погине!…

И оня филм привидно е образи върху екран. Преди да стане образи, той е бил сценарий, т.е. — слово. Преди да бъде сценарий, е бил мисъл — пак слово!… А аз си останах неосъществен и в рисунката, и в словото. Докато виното не стане, то не доказва добрите намерения на лозаря…

Цял се накланя, с две ръце лови ръцете ми. Усещам дъха му, очите му се вглеждат дълбоко в мен:

— В моето слово доказани ли са моите добри намерения? Кажи ми, защото ако не са доказани, нищо не може да ме спаси!

Как се отговаря на такъв абсурден въпрос? Казвам му:

— Емилиян Станев оня ден ми рече: „Мале, мале, добре че Бешков не реши да става писател. Хич нямаше да ни е лесно!“

— Така ли е казал? — преискрят очите му. — Ама той да не ме праща при добре разказаните истории? Аз в тая работа не щъ да съм ортак. Не щъ да се набутвам и в предметната ограниченост на рисунката. Истинското слово е повече от рисунка — то привидно си служи с изображение, но същината му е в невидимите неща. Най-съществено е това, което човек вижда със сърцето си и предметният свят е само средство на това надфизическо зрение… Ето: аз непрекъснато рисувам и винаги усещам как рисунката се самозадушава в своята вещественост. Тя няма трите времена на словото, а и неговото четвърто измерение. Графическата линия може да породи мисъл и слово, но породеното от нея слово стига до неща, които за рисунката са недостъпни. Затова, когато стигна до мисъл, която е неподвластна на графическата линия, аз пиша в тетрадките, които ти ми подари. Така преливам отвъд бреговете на рисунката, а една придошла река не е вече река, а вода! Понякога мисля, че имах възможности да кажа чрез словото някои важни неща, но сега е вече късно! Осъзнаването на пропуснатите възможности има смисъл само при възможности да се навакса пропуснатото… Все пак, казах и написах нещо, за което ти ме поощри и накара. Ако то е някаква ценност, хората я дължат по-скоро на теб, отколкото на мене.

— Дядо Илия, това толкова ме развълнува, та чак ми се прииска да е вярно. Но никой няма да повярва, а и сам ти си знаеш кое как е. За мене твоите думи не са от скромност, а проява на кураж. Ти имаш пълно съзнание за това, което пишеш. Моля те само: пиши повече!

Бешков леко забледнява. Дига очилата на челото и търка очите си:

— Не, не! То не е мое, а за тебе и ушите, в които ще влезе… Гледам те, Сиврѝ-синѝ, и си мисля: защо не е жив Коста Петканов да ти се порадва! Виждал съм къщи — добре градени, пък пусти и мрачни. Няма в тях слънце да им разиграе дуварите, няма весел дъх на мити дъски. Но в един нечакан ден една мома разтваря врати и прозорци, чува се песен. Старата стопанка върви подир нея, затваря прозорците да не се счупи някой джам, а момата — неуморна: ту се качва, ту слиза от етаж на етаж и все разтваря, разтваря — да влезе слънце, дъх на билки и треви… Ти виждал ли си такава мома?

Бешков се е изправил. Смее се със светнали очи. Разтваря въображаем прозорец. Оглежда се навън и се ослушва. И сякаш чува момински чехли по стълби и одъри: „пата-пата-пата“…

— Това стана с твоята навъсена къща. Влезе една мома и разтвори прозорците…

— Тази мома, дядо Илия, си ти!

Мъничките карти, с които Бешков реди пасианс, са липсали. Озъртам се да ги зърна нейде — няма ги!

— Какво търсиш? — пита.

— Парижките карти. Ти защо не хванеш да ми ги подариш — нали Богомил ти прати нови?

— Ама те вече са на Кольо.

Кольо е негов племенник. Всяка привечер той се навърта у леля си. Телефонът много често звъни и момчето все тича да вдигне слушалката. Госпожа Бешкова го е прекръстила „телефониста“. Кольо телефонистът ни радва и развеселява. Най-много му се радва Сия. Щом звънне телефонът, тя се смее. Кольо е внесъл у Бешкови детско оживление.

Картите в плексигласово калъфче са на етажерката. Отивам, вземам ги и ги подавам на Бешков.

— Ха дай ми ги сега!

Върти ги пред очите си и ги оглежда. После се накланя и шепне в ухото ми:

— За спомен ли ги искаш, Сиврѝ-синѝ? И ти ли ме отписа от живите?…

Подава ми картите, но не ги поемам. Сбутва ме с другата ръка и се усмихва.