Станислав Сивриев
До съмнало (22) (Разговори с Илия Бешков)

21.

18 юли — понеделник ’55

Нося му няколко преписани на машина есета и разговори. Вече не се крия: когато разговорът задълбае в неща, които не са за изтърване, вадя тефтерче и записвам, а после му нося записаното. На масата е Сия — плете нещо. Бешков я сочи с глава:

— Като приемеш в живота си едни математик, ще приемеш и класните му тетрадки, и плетките му…

Сега е ваканция и няма класни тетрадки.

Разговорът се увърта около незначителни неща, после — за преписаните есета. Днес Бешков ще ми даде да препиша „Коста оживя!“ — той рови в корава папка, вади гъсто изписани листи и ги оглежда. Попоглежда и към Сия: чуди се да чете ли, да не чете ли. Окуражавам го с поглед — той лови очилата на челото си и ги смъква на носа:

„Коста страда трийсет дни и почина. Ние скрихме от него болестта и опасенията на лекарите…“

Отпуща ръце и пак дига очилата на челото си:

— Не! Не мога пред жена си. Жената може да гледа голото ти тяло, но голата ти душа — не!

Взема ме под ръка и ме води на своето легло. Натисва ме да седна — сяда и той. Чете с дълбоко вълнение — както всички хора, които с мисъл стигат далече и знаят как то се изразява с думи. Чел съм това есе още през април 1952 година, когато погребахме Петканов. Тогава Бешков ми каза: „В страданието за този човек има и някаква странна лекота. Неговото властно присъствие навярно сега е освободило нещо в мен…“

Още чете, а идва Арсени Лечев. Бешков му сочи с глава масата и продължава. После се дигаме и сядаме при госта.

Арсени повежда общ разговор за изкуството. Повежда го без видим повод и ми се струва, че си е наумил темата, докато е идвал. Бешков „поема“ подадената нишка, „опипва“ я и започва да я натъкава:

— … Домие навлезе в близките подробности и интимностите на живота. Той нарисува света от упор, защото инак не можеше нѝ да го осъди, нѝ да го оправдае. Като всеки революционер, той принуди себе си да скъси дистанцията — инак светът не може да бъде преподреден… Това е Домие, който ни интересува. О-о-о! В този Домие още колко превъплъщения има, но на сеирджийското мислене му стига като стигне до някакво обяснение на неговата бруталност… От Домие мога да тръгна във всички посоки и никъде няма да се изгубя. Човек на моите години е редно да знае, че изкуството е едно и също нещо — независимо музика ли е или живопис. Във всичко то е еднакво абстрактно и конкретно; еднакво пространствено и лишено от физическо пространство; еднакво субективно и обективно. Различни са само нашите възможности да измерим пълните му дълбочини, обеми и амплитуди. Затова не изкуството е спорно, а нашата валентност по отношение на него. Не е ли така?… Ти, Арсений, си музикант. Вие говорите за „алегро“, което е понятие за пространственост; ние в картините — за движение, където цари абсолютен покой; писателите — за действие, където то е условно, поради заставане априори в мисълта; архитектите — за устременост на формите, когато всичко подчиняват на статичната непоклатимост. Ха да видим какво ще стане, ако архитектурните форми вземат да се устремят!…

Пространството, движението, обемът, тоналността, ритъмът, цензурата, светлината, контрастът — всичко в изкуството е едно и също, изразено с различни средства. И тъй като понятията са общи, народиха се ментърджии-изкуствоведи, които мислят, че с понятията казват много, пък то — нищо! Защото понятията не се слепват с назахарен език, а с голяма и релефна мисъл.

Бе я да оставим изкуството за компетенциите на Орлин! Да видим сега какво ще снесат политиците. То аслъ ще излезе: сговорни калугери и в петък блажно ядат… Драги Арсений, нейде ще се говори за нас, без да знаем какво! Затова аз винаги съм се изявявал не чрез царя, а чрез народа. Той е мярката!… Мене винаги са ме водили донейде през цензурата — оттам са ми определяли как да общувам с народа си. Добре, че има и неофициално общуване, иначе любовта към тоя народ отдавна да е станала културно проституиране, до което води всяка опека. А и на какво биха могли да ни научат дъртите курви?…

Ето: аз съм християнин, вие — комунисти. Приказваме си като хора и това, че не сме дигнали столовете да се изпобием, ни отделя от чобанина на Сиврѝ-синѝ, дето за инат си отрязал онуй нещо, а сетне него си го боляло… Ние винаги ще се разберем, защото сме еднакво застрашени… Ние нямаме бомби, а имаме ракия, маса, дума и човешки желания…

Тайната — тая блудница!… Ако аз дори от страх — макар че нямам основание да се страхувам — скрия нещо от вас, то аз съм ви враг!