Станислав Сивриев
До съмнало (56) (Разговори с Илия Бешков)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Диалог
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране и разпознаване
Karel (2018)
Форматиране
zelenkroki (2018)

Издание:

Автор: Илия Бешков

Заглавие: Словото

Издание: първо

Издател: Книгоиздателство „Георги Бакалов“

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1981

Тип: сборник

Националност: българска

Печатница: ДП „Стоян Добрев-Странджата“ — Варна, Пор. 80

Излязла от печат: месец септември 1981 г.

Редактор: Станислав Сивриев

Редактор на издателството: Панко Анчев

Художествен редактор: Владимир Иванов

Технически редактор: Добринка Маринкова

Рецензент: Здравко Петров; Светлозар Игов

Художник: Иван Кенаров

Коректор: Денка Мутафчиева; Елена Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5149

История

  1. — Добавяне

55.

23 август — петък ’57

Бешков наскоро се е върнал от Долни Дъбник. Ходил е там за Илинден и си е дошъл — съживен, обнадежден. Струва ми се, че това съживяване не вещае добро. Подклажда си го сам и сам се улавя какво прави. Той ли няма да се досети, че ободряването му е, задето най-сетне е бил в Дъбник преди края?

Гласът му вчера е бил игрив и шеговит, днес е малко глух и съсредоточен. И погледът му е обърнат навътре. Умората от шофьорите се е обадила. Полуизлегнал се е на своята кушетка — в ръцете си върти жълтеникаво шишенце с някакъв специалитет. Приказва на мен, а не ме гледа:

— Отидох на гробищата, дето лежи мама, дето са баща ми, дядо ми, брат ми. Наоколо край порутените гробове народ, народ. Безгласен и ням в страданието си. Ах, тия гробища!… Дошли са забулени жени, пречистени от скръбта, сдобили се със свобода, която ти дава само пресният гроб и непоправимата беда…

Бешков плаче и разказва. Лицето му се е променило. Никога не съм го виждал така.

— Отидох в гробищата, за да видя де ще се приюти безрадостното ми тяло. Стана ми жал и за самия мен, и за хората, които бяха наоколо. Добрин, мой съученик, идва и плаче: „Остани си при нас, Илийчо, остави тоя град! Ще те отровят. Като сме всинца заедно, на всинца ни ще е добре…“ Какво да му кажа? Тия хора търсеха упование в най-безпомощния човек!… Една жена, която редеше жито и хляб за помен, ми заговори. Скова ме страх. Със същия глас, в същата гама, с която бе нареждала на камъка, заговори и на мене. Или аз бях за нея мъртъв като камък, или камъкът бе оживял за скръбта й, та нему да каже всичко!…