Станислав Сивриев
До съмнало (4) (Разговори с Илия Бешков)

3.

23 март — вторник ’54

Късно е. Сия е отишла да спи. Наведен пред няколко отрязъка от плътна хартия, Бешков се гневи, задето съвсем прости и явни неща понякога за някого са увити във вата. Остро очертаният профил на главата му, която той поклаща при всяка дума — сякаш да я вбие; нервните драски на молива му подсказват, че преживява дълбоко:

— Един студент ми носи рисунка. Нарисувал откъм задницата два коня. Теглят кабриолет. Не така, любезни! На нас не ни трябва гърбът на файтона — ние търсим причината, поради която той се търкаля; интересува ни накъде отива, каква сила го движи… Трябва да го изградим пространствено, да изясним типа на хората в него и всичко това да бъде съобразено със законите на физиката и природата. Той си мисли, че като вдигне единия крак на коня и му лъсне петалата, движението е постигнато. Вървеж ли е още това?… Изкуството или се започва както трябва и става, или се започва от задника — и никога не става!

С едри махове Бешков рисува устремени напред коне. Над тях — тъмно петно, от което се отделя изразителният ракурс на една ръка и… кочияшът е готов. Появяват се и пътниците на кожена седалка.

— Конете препускат. Те мъкнат файтона и за това е нужна сила. Виж кочияша! Той няма нищо общо с напрежението на конете, защото се вози. По някакъв усет, доведен до навик, той само балансира. И това е единствената му роля. Ето този — десният пътник — как се е навел напред. Той е нетърпелив и с това движение като че ли помага на конете да стигнат по-бързо до определеното място. Но другият е безучастен. Той не е заинтересован от пристигането и дори му се иска тая забавна кабриолетна возия да продължи по-дълго. Овалът на лицето му, гънката на жилетката и тая ръка, на чиито отпуснати пръсти се наслаждава — всичко туй завършва неговия тип. Това е то изясняване на изображението, това е философията! Кога най-сетне ще се намери човек да каже, че изобразителното изкуство третира силите, разрешава техния проблем и в това се състои отликата му от фотографията? Фотографията е абстракция! Тя лови момента, в който не е заложено нито това, което е било, нито това, което ще стане. Светът съществува чрез човека, а фотографията е оптика и химия… Ето този кон!… На неговите плещи, на крупа му, тежат килограми и години. Гърбът му е извън опорните точки на нозете и гръбнакът увисва надолу. Тая дъга обаче ни задължава да търсим нейното завършване в линията на корема; защото в изкуството има само неща, които взаимно се осмислят и оправдават. Отричането на едното от другото е в същност отрицание на самото изкуство.

Бешков рисува коня и продължава:

— Усещаш ли колко е теглила тази кранта и, което е много важно, как с ум и навици се е научила да разходва силите си? Този кон и след като умре, ще продължава да бъде силен, защото материята и енергията са се съхранили. „И твой един син, Българийо, виси на него със страшна сила!…“ Ето какво понятие още Ботев е имал за нещата, които съм принуден да банализирам след толкова години!…