Станислав Сивриев
До съмнало (14) (Разговори с Илия Бешков)

13.

17 февруари — четвъртък ’55

Отдавна ми се ще да науча от Бешков нещо за Елин Пелин и го замайвам издалече. А той — като да е чакал тъкмо това:

— Не мога да кажа за Елин Пелин нищо, без да го свържа с Балабанов. Те ходеха все заедно и бяхме свикнали да ги възприемаме като нещо цяло, съставено от две половини. Елин Пелин беше дълбок и проникновен, Балабанов — умен и знаещ, но без Елинковия божи дар. Колко мили и интересни хора бяха те, но около тях не се намери поне един, който да ги записва…

Бешков закачливо ме бодва с дълъг показалец под ребрата и продължава:

— Третият с тях беше Александър Божинов. Те така бяха се отъркаляли в казано-речено, празникът на мисленето им така се бе превърнал в тяхно ежедневие, че се недовиждаха един-други — колко са забележителни и колко е необходимо да кажат по нещо един за друг…

Звънят по телефона. Бешков говори с някакъв мъж, но не мога да свържа нишката на разговора. Оставя слушалката и сяда край масата навъсен:

— Чудни хора! От тях си зависи всичко, но не искат сами да се оправят и търсят мене… Утре тук ще цъфнат пет попа и ти представяш ли си? Ще почернее кооперацията, а комшиите ще има да се чудят какво става у нас… Попът, дето си разправях — бащата на оня секираджия, който с куфар пренасяше на части едно заклано от него момиче — се връща отново в черквата. Поповете не го щат, но ги е страх. И сега: „Господин Бешков, вие сте настоятел на църквата, тичайте при патриарха!“ А оня поп е женен за племенница на патриарха! Мани, мани… И в божия храм няма мир и покой…

Та да продължим: Ако е за ум, ние нямаме по-умен, с по-системни знания от Балабанов; ако е за талант — Елин Пелин стоеше самотен на върха. Ти махни нашите екзалтирани литератори, които се сащисват от митове, а сетне искат да сащисат и нас със закъснелите романтични подредби на тоя и оня писател. Ти запомни ли — оня ден ти го казах — какво е писателят, от който не блика смях? Евнух!… А Елинко беше алтън. Те и затова все бяха заедно: Балабанов, Божинов и той… Чудно нещо беше българската интелигенция по онова време: сантименталисти, реалисти, сюрреалисти, символисти, романтици. И все заразени от школи — пък в един кюп! Само Елин Пелин и Балабанов бяха това, което са си. Балабанов има чистата аристофановска мисъл, Елин Пелин — дълбокото народно остроумие. Затова в живота си и двамата не платиха данък никому. Те правеха приятелство с царя — и той искаше чрез някого да се доказва като просветен монарх. Но и двамата устояха на изкушението, не оскверниха перата си и не написаха за Бурбона нито ред. Те съзнаваха, че са над него и ще го преживеят духовно!…

С Елин Пелин се срещах рядко, но той проявяваше към мен много мило внимание. При среща винаги се отклоняваше от пътя си и тръгваше с мен донейде. Тогава разговаряше за най-обикновени неща, задаваше ми незначителни въпроси и никога тежки, никога претоварени от сериозност. Отначало се чудех: тоя човек защо се отбива от пътя си — като да ми каже нещо особено, а то — нищо! Но после, когато по-тънко го съизмерих с моя експлозивен темперамент, разбрах преимуществата му, смисъла на неговото достойнство, цената на такта му: да не те нахаква във високите напрежения на добре електрифицираната столица…

Но и най-обикновената реплика на Елин Пелин имаше най-малко триизмерен смисъл. Той бе избродил възможностите на битовата хитрина, вкусил бе от сладкото й — то му стигаше, за да не гнети и себе си, и другите с приказки за големи неща. Виж сега как и най-обикновената реплика Елин Пелин превръщаше в изкуство: „Как си, Илия?“ — пита ме той. „Добре съм“ — отговарям. „Та малко ли е?“ — казва ми той и усещам как е наситил най-скучните думи с мисъл и онова Елинпелиновско „безгрижие“, с което той изпързаля много претенциозни глупаци…

Той не ценеше нищо тъй, както скрития смисъл на думите. От всяка дума той изтегляше нишки към съвършенството на цялото слово. Беше малко затворен и ми се струва, че обичаше повече самотното общуване с думите, отколкото с хората. Затова пък вмести човека в своето слово и то му стана свой дом…