Станислав Сивриев
До съмнало (18) (Разговори с Илия Бешков)

17.

11 юни — събота ’55

Гетман гласи „Огненият пророк“ за печат в книжка 7 на „Български воин“. Всичко е макетирано; воден е с Бешков и някакъв разговор — ама много издалече. Уж разговор, пък повече са възклицанията:

— Ах, бай Илия! Представям си го това нещо в списанието. И-и-ии… Ти виждаш ли го на „илюстрацион“ с висок грамаж?

Гетман предвкусва „бомбата“ — тя го е зашеметила, преди да гръмне. А Бешков се „изназадва“. С палец и показалец очесва ъгълчетата на изпръхналите си устни:

— Бе виждам го, ама сетне себе си не виждам… Това е била приказката. Сега Гетман ме праща да „поочукам ръбовете“ на Бешков, да ги понакисна в шербети, та белки поомекнат. Сроковете в печатарския график вървят, годишнината иде, а Гетман сам е напъхал въглен в чепика си: нѝ е за вадене, нѝ — за оставяне!

И аз обикалям Бешков като младо пехливанче; пулверизирам го с берберски одеколони и го масажирам. Подла работа: със службашки ласкателства му очуквам ръбовете, с упойки му вадя зъбите — дано го залюлее унес и каже сънено с беззъба уста: „Добре де, печатайте го!“

Пък Бешков е наострил таралежови бодли и не дава да го масажирам. Ласкателствата ми се набождат на шипове и се нагърчвам от дълбокото им убождане. Изпързалвам приказката на друга страна — ха дано приспя някак вниманието му! После пак го завръщам към отпечатъка на „илюстрацион с висок грамаж“… Цялата културна общественост щяла да си прехапе езика, че с прехапан език да изцвили от възторг; после дядо Илия можел да мине по „Царя“ с накривено таке и да обира овации…

Мале, какви изнудвачи!

А той — не и не! Не ще и не ще. Аз съм казал, че ще се върна в редакцията с „положителен резултат“, пък резултатът е от отрицателен по-отрицателен — около абсолютния минус. Сега ще събирам вода от девет дерета, че да я давам на Гетман за преглъщане на репеи: „Докарах го до едно положение. На него му трябва още едно разтриване и дебелата му жила ще омекне… Бе той не каза «не», а му се услажда кандардисването, та го оставих на това дередже — доде не е казал твърдо «не», че сетне да няма как да включи на заден ход…“

Казвам си на ум това, което ще нося в редакцията; Бешков е попребледнял и гледа настрана. Това е лош знак… Не ме гледа, но на мене приказва:

— Тя тая наистина ще стигне до прехапване на езика, но на културната ли общественост или на моя — де да видим!… На мене ми дойде до гуша от овации; усещам, че от овации започвам да оглупявам… Ама май вашият опорочен слух е възмечтал аплодисменти, та нека за тях да бъде разплащателна сметка дори моят крах! Тая дума „овации“ не е изтървана дума — тя е манталитет… Кажи ми, Сиврѝ-синѝ, отде в довчерашните селянчета се събра толкова нагон за овации и покоряване на света? Ти си подполковник — не ти ли стига?… В йерархията като си „под“, ти си и „над“ — стига да се досетиш какво е „под“ и „над“ там; какво — при неслужилите параграфисти като мен; какво — въобще настрана от звездната субординация. Ти все още имаш пред себе си нещо за догонване, а това ще рече: ти си в движение. Движението е най-голямото „над“! Защо сте се разбързали да стигате края, че там да завехнете като опикани мушката̀?…

Тоя разговор не е първи. И лани Гетман искаше да печата това нещо за кръглата годишнина. Аз си мислех, че сме се разбрали и въпросът е изчерпан, а той — пак. Отложил го — дано съпротивителните ми сили омекнат, дано забравя или оглупея, че да ме прелъстите… И знаеш ли какво ми каза тогава? „Ти — казва — не искаш да се ангажираш.“ Виж го ти! Той смята своите ангажименти задължителни и за мен… Признавам му — беше много искрен. Само много искрените са толкова безцеремонни… Ама вие наистина ли смятате, че е възможно да се поддържа едно приятелство с пълна откровеност? Не с пълна откровеност, а с дозирането й! Ако единият не може да понесе и своята, и чуждата голота, защо ще му събуваш гащите или пък нечии гащи, които той не може да понесе на куп в нозете на един гол? Още синовете на Ной не позволиха на брат си — на глупака Хам — да ги води и им показва голия Ной в колибата…

Мене не ме е страх от ангажименти! Целият ми живот е протекъл ангажирано и от това съм разбрал, че неангажирането е къде-къде по-опасно. Тъкмо ангажиментът опложда нечие единомислие, ангажимент и солидарност с нас; а неангажираните ги застрашава мъртвило на вакуума. Тез хитреци — и така, и вака — толкова им се услажда сученето и от лявата, и от дясната бозка, че с млякото изсмукват и кръвта на майките си. Тогава тръгват по света презрени. И толкова се увличат в надхитряването на другите, че не забелязват как са надхитрили себе си…

Ти си много млад и помни: животът се брани не заради това, че е наш, а заради неговата цялост!

Нататък съм записал:

„После говорихме за нрави и нравственост. Бешков каза:

— Висшата нравственост е над живота, защото жертваме живота си тъкмо в нейно име. И тогава идва жената — да ни утеши или оплаче, та чрез нея да се осмисли нашата жертва…

В някаква връзка казах:

— Страх те е!

Бешков ме огледа — ни тъжно, ни присмехулно, ни с укор, а с всичкото, събрано в очите му:

— Страхът пъпли по цялата земя…“