Станислав Сивриев
До съмнало (34) (Разговори с Илия Бешков)

33.

7 декември — събота ’56

Отвъд — на телефона — е Бешков:

— Къде се губиш? Трябваш ми.

Отскубвам се с „много работа“.

— Бе не си свършвайте чак толкоз работата, че ще рекат да ви изпоизволнят. Мисли и за дядо си! Ще взема да умра и работата ни ще остане наполовина…

Мъгливо е и студено. Отдавна се е стъмнило. Отзявките на пердетата у Бешкови са нацепили мрака с ивици светлина. Влизам. Около масата са Стоян Тончев, Петър Симеонов и един непознат с плътен бас — някой Иванов. Бешков говори за американския фермер Кембел, който с четиринадесет човека обработвал 240000 декара земя. Това го връща при селския труд из дунавската равнина и дядовата му Дунова къща:

— Приказките за ратайските страдания са повече литература. Като засъчиняваме, като си харесаме гласа — не знаем къде и как да спрем! На чужд двор се ца̀неше това, което нямаше инициатива за труд на своя земя. Ние имахме един чирак Кольо — от Петърнѝца, който биеше наред всички под неговите години. Представете си: ние — чорбаджийските деца — на общо основание ядяхме бой от ратая Кольо Петърнѝшки! И никаква защита от къщи. Баща ми смяташе, че като ни бие, Кольо пак върши неговата работа…

Не се удивлявам, че Кембел с четиринадесет души обръща землищата на десет крайдунавски села. Пред очите ми още са спомените за една селска почтеност, пестеливост и труд, които върху фона на модерното разсипничество са страшно обвинение. Ако зърното в хамбара свърши и ще трябва да се смели малко, дядо Дуно казва: „Вземи лисата кобила, сложѝ отгоре чувал пшеница и го закарай на мелницата!“ Ако трябва да се мелят два-три чувала, ще каже: „Впрегнете воловете в малката каруца!“ Ако са повече, тогава запрягахме конете в хубавата каруца… Виждаш ли икономии на транспорт и стопанска мярка, въздигната в морал! Непочтено и грозно е да натовариш един чувал в каруца и да го караш нанякъде. Всеки ще те изгледа и ще каже дума. А ако повториш — ти вече си загубен. От тая присъда няма спасение. То не бе тъй безнаказано, както да возиш кило портокали в автомобил!…

Аз не знам у нас да е хвърляно ядене. Нямаше по-голям грях от този. Това бе начин на мислене, религия, а не скъперничество, както смятат недостойните…

Рядко ли е било да чуем: „Слизай от колата! Не те ли е срам от вола?“ Именно религия!…

Гласът на Бешков е крехък до трошене, топъл — до задавяне:

— Имахме бяла кобила, която впрягахме в кабриолета. Брат ми Дуно беше парализиран и се возеше в него. Когато бачо Дуно подкарваше кобилата към Вита, по няколко деца се хващахме отзад за яйовете — да се возим. Преди да стигнем реката, имаше нанагорнище. Бачо, който се правеше, че не ни вижда, спираше коня и се извръщаше, без да продума. Той ни гледаше, доде се засрамим, и ние един по един скачахме на земята. След това белият кон, разбрал каква е работата, тръгваше нататък.

В нашата пъстра къща аз бях най-малкият — изтърсакът. Натоварваха лисата кобила с делви, с торби, а мене — най-отгоре. След това отваряха портата и конят сам поемаше към нашата нива. Минавахме Маринчовия имот, после кобилата свиваше край Пушковци и накрая стигнахме до нашите жътвари. Веднъж, както се бях разсвирил, паднах от кобилата. Животното спря, зачака ме да стана и все ме гледаше с големи виолетови очи. Мъчих всякак да се кача, забивах боси палци в ставите на краката му, но… напразно. Тогава конят наведе глава — аз възседнах шията му, а той ме вдигна, леко ме изхлузи назад и се видях наместен. Горкият кон! Никому не каза — да не ме осрами…

Видяхте ли в какви неща стопанството е пуснало корен! Икономическите закони са си икономически, но има и някакъв нравствен императив, на който се подчиняват и хора, и животни. Ние отхвърлихме от себе си бремето на този императив, преподсладихме радостта от труда и тя взе, че се вгорчи. Като няма чорбаджийски деца, ратаите ще вземат едни-други да се изпобият… Само човек, който се е трудил на нива, може да разбере как и защо става това. Като ти говоря тези работи, отново преживявам прежните радости, а туй — приказките за ратаите — това са лентяйски екзалтации.

Лентяят не го мързи само да се екзалтира!… Ратаят е ленив и може би мързелът е фаталният фермент, който го тласка към завист и активна злина…

Аз зная такъв случай в Габрово: Един майстор-папукчия имал съдружник Иван. През деня имали добър кяр и Иван купил за общия фасул малко оцет. Като вкусил фасула, главният майстор спрял да дъвче и стоварил върху Ивана питащи очи: какъв е този батакчилък? Иван се досетил какво го питат тежките очи на майстора и замънкал: „Ами, майсторе, днес сторихме добър алъш-вериш, та затова…“ От тоя ден Иван станал Иван Угодата! Видяхте ли?…