Станислав Сивриев
До съмнало (30) (Разговори с Илия Бешков)

29.

27 август — понеделник ’56

На масата, край куп рисунки, е Библията и разхвърляни карти за игра — мънички, с червен орнамент по гърбовете. Изпратил му ги е Богомил Райнов от Париж. С тях Бешков реди „Наполеоновия“ пасианс.

Питам го:

— Излиза ли пасианса?

Той ме гледа дълго и насмешливо:

— Може и да излезе, и да не излезе, но нищо не може да промени. Наполеон като тръгна срещу Париж, нали след сто дни пак се върна на остров Света Елена?

Четѐ на глас първа глава Мойсеева — „Битие“:

„Първо земята бе безвидна и пуста…“

Слага половинка цигара в черно цигаре и всмуква.

Но не я пали. И се ослушва в прочетеното. От всичко ме избива на възторзи. Казвам му:

— Колко съвременно е това нещо!…

— Да! Само съвременното слово не е съвременно. Тая книга наистина е съвършена и забележи: единствените й тъмни страни са писанията на нейните тълкуватели. Те я принизиха до своите сектантски и утилитарни цели. Един прави — хиляда развалят!…

Тоя ден Бешков е по-хубав от друг път. От него излиза бяло лъчение. Целият е светнал от изнежена белота. Изчаква ме да запиша това, което е казал, и говори:

— Побързай, Сиврѝ-синѝ! Побързай, докато съм още жив…

За втори път го казва!

— Аз ще те измъча, но кое добро дело не е и дотегливо? — го питам.

— Чудесно го каза. То вече е морал, за разлика от маниаците, на които никога не им дотяга собствената глупост. Затова пък те безкрайно отегчават другите… Но ти да не помислиш, че изтървах дума за собствената си отегченост? Напротив! Аз очертах границата.

Говорим за „Бесове“. Бешков ме изслушва внимателно и поема нататък:

— Мене също ме занимават тези проблеми. И аз се измъчвам от мисълта за възгледите на Шигалев като реалност. След като преживяхме и прозряхме, ние възкликваме: „Как Достоевски можа да види тези неща преди седемдесет години!“ След като мисленето излезе на плитко, това все пак е един почтен въпрос, който порядъчните би следвало да си зададат. И аз се питам, само че моят въпрос е по-друг: Кога стават нещата — когато установим тяхната очевидност или когато ги прозре творецът? Ти нали разбираш моя въпрос?

Кимам със съгласие.

— Всичко, което е в нашето време, е било и в миналото време, ще бъде и в бъдещето. Само че великият каторжник Достоевски пред смаяните ни очи свързва времето в единство и сега блеем като овни: „Брей, ами това е Шигалевщина, това е Пьотърверховенщина!…“

При мене бяха Мхатовци: Раевски, жената на Фадеев — Степанова, Грибов, Калиновская — тя пък по военношефските комисии… Имаше и други. Още с влизането ме попитаха: познавам ли Репин, Суриков, Крамски и харесвам ли ги. Такъв въпрос е обиден и аз наистина се обидих. Инак не бих проявил безстрашието да им кажа това, което им казах.

С поглед му задавам въпрос.

— Ами че казах им: „А допущате ли, че е възможно да не ги познавам? Вие смятате, че с вашия въпрос се проявявате като добри патриоти, а аз ще ви кажа друго: това не е много патриотично. Ако искате да ги харесам на всяка цена, то значи, че сами не сте много уверени в техните качества. За безспорните неща нито се пита, нито се приказва — освен ако искаме да се самодокажем чрез тях. Но тъкмо то поражда голямо съмнение…“

Останаха като гръмнати и побързах да ги отнеса към по-близка на тях материя:

„С вас бих желал да поговорим за други неща — за Гогол например, който е едно от вашите толкова големи и безспорни неща, че винаги ще поражда спорове. И не само у вас — Гогол и Достоевски са във върха на световното мислене: за тях винаги ще се спори, но никой не ги оспорва!… Кой у Гогол е положителният герой и какво е Чичиков? Да забогатее ли е искал той? Та забележете: в цялата «поема» той дава пари и отникъде не получава. Чичиков е самият Гогол! А да не би да смятате, че Гогол е взел да търгува с мъртви души? Той чрез Чичиков изкупи мъртвите души на Русия! Гогол единствено на Чичиков определя костюма: червен, на камаринови пламъци, с което подсказва своето предпочитание и духовна връзка със своя герой… Защо вие представихте Чичиков едва ли не като смешник, когато в него е скрит толкова трагизъм? Аз бих ви създал друг Чичиков и запомнете: ако вие видите как истинският Чичиков се появява на сцената — вие сте спасени! Аз виждам тази пиеса транспонирана във всички епохи, костюми и стилове. Един гений и да го вържеш, от мястото си пак ще покрие всички епохи… А как бих изиграл Чичиков!… Ще се свържа чрез репликите и актьорите със света извън театралния салон и то ще бъде друга субстанция… Гогол има израз «ходить на цыпочках»! И Гогол едва-едва докосваше земята, за да я обхване цялата. Това е във възможностите само на такова ходене, а не като се насадиш из хендеците като глупак…“

Представям си впечатлението… Бешков продължава:

— На следващата вечер — на приема — един от актьорите, който през цялото време у дома мълча, ме пресрещна в салона пийнал. Хвана ме за лактите като истински актьор, който и в живота е на сцена, че ми рече задъхано: „Вы прави, Илья! Вы сам может бить не знаете как вы правы и какие страшние слова нам наговорили, боже мой!“

Влиза Сия. Новите присъствия променят и разговорите. Бешков иска да му прочета нещо от ръкописа на тези дни завършения роман-хроника „С едната истина“. Чета, а той слуша с голямо внимание. После търси думите, за да изрази по-точно това, което мисли. А може би — и да ме пощади:

— Ти не правиш апология на войната, а преутвърждаваш ценностите в човека. Добре е и дето си позволяваш да възлюбиш недостатъците му, което е първият дълг на твореца. По-смислено е да влезеш в любовта, преди да си се заел с опрощението. Опрощение, което не е предшествувано от любов — е високомерие… Големите писатели, след като опознаят света, стават великодушни и обичащи. Кой знае — може би тъкмо това ги обезсмъртява… Толстой не е влюбен толкова в човека, колкото в изкуството си. Затова той преписа пет пъти „Война и мир“. Безспорен гений, но с един Платон Каратаев е недостатъчно да се запълни задължителната за един гений любов към човека.

Наскоро съм се върнал от Белград. Бешков ме разпитва какви са ми впечатленията от там. Захващам отдалече — от първото стъпване в Белград… Война. Суха и остра зима. Вървя по стръмна улица — направо от гарата към „Теразие“. Насреща ми иде панталонесто момиче с пухкаво шапче. Румена снежинка! Ледът под него попуква, а ми се счува, че бузките му попукват — като нахапана ябълка. Ха, няма ли да се подхлъзне, пък аз да го пипна, преди да се изтърси, че да прехвръкне искрата и стане нещо веселичко в тоя осажден, с кърпени сака град!… Питам девойчето за ресторант „Балкан“, а едно сгърчено бабе ме ръчка отстрана с почерняла ръка: „Защо не питаш мене, друже командант?“

Бабке, мене окото ми го е взела тая снежинка — тебе кой те е видял!…

Бешков се усмихва хитро; аз правя заключението:

— А сега ми се видя малко разпуснат и весел град. Една балканска Италия, разлюляна от шумадийско „белканто“. Ходих и на няколко Изложби: там ап-ачик се изповядват всички вкусове и възгледи за изкуството.

Раменете на Бешков се друсат:

— Ха!… Белград винаги е бил това…

Той с два пръста е уловил медалионче с верижка и подкова, на която са нанизани връзка ключове. Люлее ключовете и приказва:

— Това е от мое време. През очите ми Белград се е люлял ей тъй. И още се люлее.

Зная го това медалионче. На него пише: „Модна куча за господу «Адам» — Београд“. Емайлът се е поолюпил, под никела жълтее месингова сипаница. От онуй време скоро ще станат двадесет години…

Питам Бешков какво става с албума.

— Искали от някъде да го видят. Зная го аз това гледане!… Историята се повтаря: непогрешимостта на католицизма като опашкули всичко, накрая от какавидата излезе Торквемада. Гледам как някои с една малко весела лекота се лишават от хора и изкуство, но са неуморими в любуването на себе си… И на времето аз си бях християнин. Като добър християнин ухапах г. г. Стефан, но не и Синода. А знаеш ли как Стефан ми върна? Наскоро след като се отпечата моята карикатура за него „Срещнаха се и не се познаха“ — имаше голям прием на писатели, художници и журналисти. Ама пробрани. Цъфна и екзархът. Аз го наблюдавах скрито и видях как ме посочиха: ей това е Илия Бешков. Тръгна той към мене, издут като гемиджийско платно. И ми сграби ръката усмихнат: „Талант! Голям и чист талант сте вие, господин Бешков. Помнете, че съм го предрекъл: вие ще бъдете голямата гордост на нацията…“ Видя ли сега?… С една карикатура аз не само осмивам една личност: аз я и утвърждавам — най-малко, защото признавам нейното съществуване и й отдавам значение. Екзархът с интуиция и дълбока интелигентност бе схванал тъкмо това… Който ме лишава от правото да го направя тема на една карикатура, той се самолишава от възможностите да бъде третиран като личност. Това става обикновено след като човек сам се откаже да бъде личност, а по-голямо зло от това кой би могъл да му стори?… Човек, който по този начин се отрича от присъствие в битието на изкуството, той може да отрече всичко останало! Единственият морален модус в това нещо е парадоксален и зловещ: самоотричайки се, аз се сдобих с правото да отрека и вас!