Станислав Сивриев
До съмнало (59) (Разговори с Илия Бешков)

58.

3 септември — вторник ’57

У Бешков е Цочо Петров — най-пъстрият национал-либералски остатък. Пристига и Янъка с майстора, който печата албума на Бешков. Тази нощ, край Цочо и Янъка, Бешков ще бъде слушател.

Идва и Георги Томалевски. Слушателят Бешков вече има повод да вземе думата:

— Хайде бе, Георги! Измъчих се край тез двамата да мълча и те чакам! Извинявай, че те срещам така, но…

Томалевски се съблича в антрето, а Бешков вече си е разкопчал ризата. За два дни гранатовата подутина още по е пламнала. Томалевски я оглежда:

— Сляп цирей. Пази го да не се разнася, защото е много зара̀зен. Ще го оправи само живовлек.

Бешков клати глава:

— Не, не! Това е рак…

Янъка кипи. Най-после е намерил повод да шашардиса Бешков, че после приказката около печата на албума да мине по-леко. Той казва на Сия да отиде в отвъдната стая и стремително си разкопчава панталона. Пуща го да се свлече около глезените му и остава по гащи. Янъка си заголва слабината:

— Виж! Това са следи от слепоци — пет. Гледай как един до друг са се наредили, мамка им! От болка ми идеше сам да се връзвам. Единият пробие — до него се покаже друг. Сега слепока го познавам от километър. Аз, серсеминът, го лекувах със заешка лой, а накрая живовлекът го изяде… Да, да! Твоето, Илия, е рак и то от най-злокачествения сорт. Ти ще умреш…

Работата излиза на смях. Смее се и Бешков:

— Дигни си сега панталоните, Янък, че край тези икони по гащи е позволено само на мен.

Разглеждаме новите отпечатъци от албума. Бешков е доволен. Препоръчва да се отнеме от чернилката и се печата малко в „сепия“. Янъка тържествува. Не е очаквал, че работата ще мине толкова гладко. Затова пък е загубил повода да изкара на картеч една янъковска кавга.

В стария „Стършел“ през 1941 година Бешков отпечата една рисунка: едър немски войник от пояса надолу; в нозете му — детенце е дигнало учудено глава към въображаемата глава на немеца. И Янъка, и Бешков не могат да си спомнят текста под тази паметна рисунка. Казвам им го: „Интимен разговор“.

Янъка фучи:

— Ти все много знаеш! Аз се доверявам само на библиотека.

— Ти го пиши, както ти го казвам, а после библиотеката ще ти повтори същото.

— Аман от дилетанти! Илия, ти защо мълчиш?

— Че от тебе аз мога ли да се обадя? Тая работа, Янък, не е въпрос само на памет, а и на духовен континюитет. Пиши каквото ти казаха. Текстът наистина е тоя…