Станислав Сивриев
До съмнало (24) (Разговори с Илия Бешков)

23.

10 август — сряда ’55

Иде Коста К. с рисунки в корава папка. Стъпва мекичко, с прави стъпала. Черните му очи са като детските рисунки на Мана Парпулова: големи кръгове, извъртени с чер туш… Коста е съвсем млад художник, а го сочат с пръст и славата му го натиска отвътре да се „състарява“. Имал си ателие на тавана срещу Инвестиционна банка: вътре с рогозки, камъшени табуретки, лампион с разноцветни крушки — и той от плетен камъш. Там се разхождали голи момичета, в ръцете със скъпи цигари. Коста бил отегчен, а и те се отегчавали от неговото отегчено: пиели коняк направо от шише и с люлеене в столове-люлки отмервали докога ще изтрае, къде равнодушието му ще се пропука, че тогава — той да иска, пък те: „Нон, Бонев! Това коняче го усетих чак в нокъта на големия си пръст. Разваля ли се това удоволствие с глупости?…“ Но Коста вгъстявал с пастели черничкото из гънките на бамбините, „извъртявал“ върху кадастрон най-апетитното от бедрото и — като да не било женско бедро, а чугунена отливка.

Той подлепил рисунките си на бяло паспарту, привързал ги с кръстосана панделчица и ги развързва с меките възглавнички на юношеските си пръсти. Човек, когато го приказват из ателиетата — си му личи. И Коста уж е смирен: уж иде, за да чуе какво ще му каже професорът, но всъщност е дошъл за хвалбите на Бешков, които предвкусва още от вратата.

Бешков поема развързаните рисунки и ги разглежда със захапана уста. После ги отмества и започва да рисува върху бял лист нещо като две балалайки с долепени задни дъна. Но изведнъж изтегля сочна линия, затваря с нея пространството между двата грифа и балалайките стават старинен карту̀ш, после — вензел и най-накрая — пазарска кошница.

Бешков обмисля как да започне, отде да подхване тая самоуверена „балалайка“ с меки възглавнички на пръстите. Сянката на носа му пада върху листа и той очертава „бешковската“ му извивка с изящна линия.

— Да-а-а-а — отмахва листа. — Ти твърде много се увличаш в щастливото изражение на лицето. Детайлираш, а изпущаш най-важното: материята — нейния обем и тегло. Трябва първо да се отиде във веществеността и оттам — в изображението.

— Вие ми открихте Корана! — надигна се Коста възхитен.

— Не зная какво съм ти открил… Аз казах това, което мисля като художник. Тия неща не може да ти ги даде никаква академия, защото само на творческата личност принадлежат виждането, инвенциите и цялата мъка, която на белия лист ние кратко наричаме „субективен израз“.

Бешков взема една илюстрация, прекарва пръст през средата й — като че пречертава зрителния хоризонт.

— Ето! Светлосянка има, а няма дълбочина. Отделните предмети са без отношение един към друг, а предмети без тая свързаност не създават свят. Поотделно носът, очите и ушите са нищо. Аз не мога да те възприемам на части. Така и рисунката обединява всичко около един гравитационен център и тоя център всъщност е творецът… Твоите дървета страдат — те изживяват всичката мъка на инерцията и своята неподвижност. Кой ще ги пожали, щом и художникът е глух за тяхното страдание?… Пред едното ти си предпочел другото — прехласнал ли се, взел си да словославиш нещата, да ни разправяш: „Гледайте какви цветчета, какви дървета!“ Ние от картинки не се интересуваме, а от преживелицата на художника. Цветята, портретуванията, къщата — всичко е само повод за изява на твореца. Рисунката има едно нещо в повече от натурата — творческата личност. И аз досега непрекъснато търсех да те видя, а останах само сред дърветата. Илюстрована картичка! — навъсва се Бешков, раздразнен от усилието да бъде деликатен. — Гледам това тяло. И в Академията има няколко тела, които ме душат, та ще кажа да ги разхвърлят. Художникът е гледал добре, нарисувал е всичко точно, но той ни е показал само как се гледат телата, но не и как се рисуват, което е съвсем друго нещо. Тялото, както и всичко в света, има тегло. Даже и диня като идеш да си купиш, никой няма да ти я даде, преди да я сложи на кантар. И ти конструираш добре, издължаваш се на зрителното възприятие безупречно, но пропорцията е само средството.

— Вие искате да кажете, че това тяло е лишено от движение? — подтиснато пита младият художник.

— Няма движение на нищото! Има материя, която се движи. Без материя какво ще движиш?… И чудно! Мен ме винят в клерикализъм, а трябва да внушавам тия неща на хора с безупречна преданост към материалистическото мислене!…

— Открийте ми разковничето! — моли Коста.

— То е усет. Средствата се научават, но усетът не се дава от ръка на ръка. Случва се да търсиш нещо в сложната светлосянка, а то става само с една линия. В изкуството няма край. Който е стигнал края, стигнал е до самата гибел. Срещат се и такива художници, които в себе си нямат пътища за нататък, та цял живот правят едно и също нещо. И у нас има такива — да не казвам имена, защото враждата се ражда от глупостта. Те ще си останат вечни юноши… Ако от рисунките, които видях, не навлезеш в състоянията на друга възраст, и ти ще останеш завинаги млад. Та лошо ли е?…

Бешков се смее. Добър смях, в който натегнатият разговор омеква.

— Искам да остарея! — надига се патетично гостенинът.

— Ще остарееш, когато сам си кажеш: „Стига вече! Така повече не може, драги!“ Тия думи винаги съпътствуват едно творчество и се изричат тайно от околните. Работата е ти да се самоосъдиш. Тогава вече си в „старостта“… И запомни: от самодоволство, равнодушие и лекомислие не се ражда изкуство. От лудост може да се роди, от детски съновидения — също, но от лекомислие — никога! Голямата радост на изкуството е зачената от голямо страдание…

Понякога рисувам весели патета, а личи, че ги е правил петдесетгодишен човек. Много е важно с каква възраст се насищат нещата. Ние — славяните — се мамим, че сюжетът е всичко. Оттам тръгваме по дирите на събитията, правим справки и търсим списъци на исторически лица. А то?… Не разказът за нещата, а възкресението им в изкуството ще ни даде всичката благодат, която така ожесточено и безнадеждно дирим. В световната живопис няма такова прецапване на плиткото — затова Праксител, Рембранд, Леонардо, Веласкес, Гойа, Курбе и Сезан отдавна са станали мярка, обем, свят. Ние казваме: „Дай ми един Рембранд“, без да назоваваме творбата. Това значи, че авторът е изпълнил платната със същината си; дал е на преживелиците си вечен живот, а той е всичко. От такова схващане би могло да се отиде в субективизма, но той е извън същността на разговора ни, извън моите творчески убеждения…

Коста си е отишъл. Бешков се разхожда из хола. Както гледа в тъмнината навън, извръща се внезапно и намества очилата си:

— Изкуството не е да го научиш и да го правиш. То е в генезиса на дарените с него. И както в природата синтезът се извършва благодарение на слънцето, така и творческият процес става ей тука!

Бешков слага пръст на гърдите си. Долната му устна е увиснала — развълнуван е.