Арън Розенберг, Кристи Голдън
Отвъд Тъмния портал (8)

Шест

Шепот. Тихо нашепване, едва доловими думи, ако някой не се бе заслушал за тях. Пърхащи криле на птица, звук от листо, падащо към земята… тези звуци бяха по-силни от шепота, който достигаше до ушите на Нер’зул. Но той го чуваше. Шаманът държеше черепа в ръце, взрян в празните очни кухини, и слушаше гласа на Гул’дан. Звучеше по същия начин, както когато беше жив — подмазвачески, търсещ одобрение, готов да отговори на въпросите и да даде съвет, но в същото време криеше огромно презрение и жажда за сила.

В смъртта Гул’дан се надяваше да заблуди бившия си учител със същото измамно чувство на сигурност, което имаше като жив. Но Нер’зул нямаше да се излъже втори път. Той несъзнателно бе предал хората си със своята наивност и този орк, чийто череп сега държеше в загрубелите си ръце, бе придобил сила, мислейки си, че е закопал стария шаман.

— Кой е жив и има власт сега и кой е мъртъв, а, чирако мой? — прошепна той на черепа.

После изведнъж примигна, сепнат от собствения си разговор с черепа, когато в палатката му проникна лъч светлина. Една фигура се открои на светлината, която проряза мрака в палатката.

— Имаме контрол върху портала! — заяви Гром Хелскрийм.

Нер’зул се усмихна. Засега всичко се развиваше по план. Той разсеяно погали пожълтелия кокал, като животинче, умилкващо се за внимание. Точно както очакваше, черепът на Гул’дан бе успял да му помогне да отвори рифта.

Нер’зул покани Гром и другаря му Терън Горфийнд да влязат. Той ги бе назначил за свои заместници — Горфийнд трябваше да ръководи рицарите на смъртта и огрите, а Гром да предава заповедите му на останалите оркски кланове. А клановете вече бяха много. Тъндърлорд, Лафинг Скъл и Боунчуър се бяха присъединили към тях и оставаше само Редуокър или това, което бе останало от него. Всички други кланове отново бяха обединени под ръководството му, съставяйки почти същата многочислена Орда, каквато бе при първите атаки над Азерот. Почти.

— Много съм доволен — каза той. — А ти… ти знаеш какво трябва да направиш сега.

— О, много добре знам — увери го Горфийнд. — Но сигурен ли си, че ще можеш да поддържаш рифта сам?

Дори с помощта и насоките на черепа… не че всичко се бе оказало ценно или дори разумно… бяха нужни няколко рицари на смъртта, които да съдействат на Нер’зул, за да разшири достатъчно рифта.

„Каква наглост! Той не може да ти говори така“ — дойде тих шепот от черепа. — „Не, не може така!“

— Ще се справя — отвърна кратко и ясно Нер’зул, усещайки силата в себе си — толкова много сила, колкото не бе усещал от години.

Овладяването на енергиите на черепа бе събудило нещо в него, нещо, което той дори не бе осъзнавал, че му липсва. И чувството бе… прекрасно.

— Щом възстановим скелето тук, порталът ще може да се самоподдържа. Заемай се със задачите си, Терън.

В мрака, изпод качулката очите на рицаря на смъртта проблеснаха. Той кимна покорно, завъртя се на пети и се оттегли, а мантията му се развя зад гърба му.

Нер’зул се обърна към Гром, който кимна.

— Готов съм, Нер’зул. Повече от готов.

— Много добре. Колкото по-рано започнем, толкова по-бързо ще постигнем целите си.

Гром вдигна секирата си в знак на поздрав и последва Горфийнд. Нер’зул постоя известно време в мрака, преди да излезе от палатката си точно навреме, за да види как един орк и рицар на смъртта преминават през портала към другия свят — мястото, в което самият той никога не бе стъпвал.

Той се загледа в рифта, а пръстите му неволно загалиха гладкия череп на Гул’дан.

„Вече няма нужда дори да виждаш този Азерот. Много скоро ще спечелиш много по-голяма слава!“ — дойде алчният, мъртъв глас на черепа.

„Да…“ — помисли си Нер’зул. „Много скоро.“

* * *

— Какво ново? — обърна се Терън Горфийнд към Газ Соулрипър, когато ботушите му стъпиха на азеротска земя.

Другият рицар на смъртта беше повел шепа от своите през портала веднага, щом рифтът се разшири и сега отговаряше за работата от тази страна. Докато орките се трудеха усърдно да възстановяват портала с камънаците, пръснати наоколо, рицарите на смъртта трябваше да изградят по-нефизическите му аспекти. Благодарение на тъмната си магия те можеха да разширят и стабилизират рифта така, че да бъде по-удобен за Ордата.

— Измряха доста лесно — отвърна Соулрипър и се засмя. — В този мрак нямаха никакъв шанс.

Той посочи зад себе си, където изменените сетива на Горфийнд можаха да доловят конструкцията, въпреки магическите сенки, изпълващи долината.

— Бележим добър напредък със строежа. Трябва да е готов до ден-два.

Горфийнд изсумтя, оглеждайки постройката. Оригиналният Тъмен портал представляваше проста каменна арка на върха на ниска рампа. При експлозията арката също бе разрушена. Орките вече се бяха заели да разчистват отломките и бързаха да продължат със сглобяването на каменните блокове, които бяха донесли от Дренор. Новата конструкция трябваше да е по-скоро функционална, отколкото изящна и имаше нужда само да бъдат бързо гравирани няколко оркски руни. Важното бе порталът да бъде издигнат и стабилизиран.

— Какво знаем за другите кланове, които останаха в този свят? — попита той.

— Щом обезопасихме долината, се свързахме с тях посредством сънища и видения — отвърна Соулрипър. — Но не знаем колко време ще им отнеме да дойдат при нас.

Оказа се обаче, че само след няколко часа Горфийнд дочу звуци от приближаващи стъпки. Той се надигна от големия камък, на който се подпираше, и забеляза, че порталът е почти завършен. Неестественият мрак все още си беше на мястото — той трябваше да попречи на човеците да контраатакуват твърде рано, както и да ги държи в неведение — но иначе не забавяше работата на орките и рицарите на смъртта. А стъпките приближаваха все повече.

Накрая пред погледа му се появи група орки. Изглеждаха уморени и пребити, едва тридесетина, но вървяха изправени и с оръжия в ръце. Начело крачеше по-стар орк, с масивно тяло, въпреки напредналата си възраст, и непрекъснато се озърташе настрани. Когато се приближиха, Горфийнд го разпозна и осъзна защо движи така главата си — оркът имаше само едно око. На мястото на другото имаше белег и Горфийнд помнеше многото слухове за това как Килрог Дед-ай^[1] бе изгубил окото си… и какво бе получил в замяна. Горфийнд се отправи да посрещне вожда на клана Блийдинг Халоу^[2].

— Килрог — извика той.

Не бе особено желателно да се приближава към Килрог без предупреждение. Главата на вожда се завъртя наляво-надясно, докато най-накрая погледът му се спря върху Горфийнд.

— Горфийнд — отвърна той, пристъпи напред и даде знак на воините си да се подредят зад него. — Получих видение, че си тук.

Рицарят на смъртта кимна. Той проследи погледа на Килрог, който се насочи към почти завършения нов Тъмен портал.

— Значи е истина — каза спокойно вождът. — Възстановили сте портала.

— Истина е — отвърна Горфийнд. — Дойдохме от Дренор, а ти можеш да се върнеш там.

— Земята там възвърна ли си живота?

— Дренор продължава да умира — призна Горфийнд. — Но Нер’зул има план.

Това обаче накара Килрог да се намръщи още повече.

— Нер’зул? Този стар глупак? Какво общо има той с това? Видях го във видението си, но реших, че е просто спомен от миналото.

— По-скоро е образ от бъдещето — отвърна Горфийнд. — Нер’зул отново пое властта и възроди Ордата. Той обедини останалите кланове в Дренор — уорлокът умишлено пропусна да спомене клана Редуокър, който така или иначе вече не беше дори клан. — И отново задейства рифта. Сега има план, с който да осигури оцеляването на расата ни, ако не на света ни.

Килрог почеса белега под липсващото си око.

— Направил е всичко това? Този план… добър ли е?

Горфийнд кимна.

— Х-м. Може би най-сетне се е отърсил от слабостта и съмненията, които Гул’дан му вмени. Ако е онзи Нер’зул, когото помня от старите времена, с радост ще го последвам. — Той поклати глава и снижи глас. — Пък и честно казано, с радост ще загърбя този свят и ще се прибера у дома, въпреки положението там. Прекалено дълго бяхме в капан тук.

Горфийнд кимна.

— Отивай, тогава — подкани той вожда на клана Блийдинг Халоу. — Нер’зул и другите те чакат от другата страна на портала, а и знам, че твоят опит и мъдрост ще са им от голяма полза. Но първо ми кажи за другите кланове, които останаха тук?

— Като изключим Фростулф, които вече нямат нищо общо с нас, тук има само още два клана — Драгънмоу^[3] и Блекрок — отвърна Килрог и се намръщи. — Драгънмоу се крият някъде в планините, далеч от очите на хората и все още контролират червените дракони. Преди година се съюзиха с Блекрок. Ренд и Мейм Блекхенд водят клана Блекрок и са завзели крепостта Блекрок Спайър. — Той сви рамене. — Аз не бих се укривал точно там, където Дуумхамър бе победен, но братята явно не ги е било грижа за него.

Това не бяха добри новини.

— Мислиш ли, че ще дойдат до портала и после в Дренор? — попита Горфийнд.

Килрог поклати глава.

— Не, изглежда в Азерот им е добре — отвърна той.

— Това не го очаквах — намръщи се Горфийнд, но после кимна. — Благодаря, Килрог. А сега тръгвайте… Дренор ви чака.

Килрог кимна и се обърна, повеждайки воините си към рампата на възстановения портал, който проблясваше в мрака.

— Напред към Дренор! — изрева той, посочвайки напред.

Първият воин премина през портала без да се подвоуми, и другите го последваха. Килрог остана последен и се обърна да погледне отново долината и Азерот. После вдигна оръжие.

— Воините се оттеглят… но само за да се прегрупират. Ще се върна! — закле се той. — Този свят и хората му ще познаят гнева ми.

После пристъпи към портала и изчезна.

* * *

Гром Хелскрийм гледаше как воините от Блийдинг Халоу се връщат в Дренор. Той се радваше да види, че Килрог е оцелял — възрастният вожд винаги е бил един от най-хитрите водачи на Ордата и един от най-добрите тактици. Със сигурност много скоро преценките на Килрог щяха да се окажат полезни.

Гром се обърна към орка, който тъкмо се приближи до него, и кимна.

— Човеците не са си губили времето. На север са издигнали огромна крепост — докладва разузнавачът. — Тя пази изхода от тази местност. Няма друг път, по който да се измъкнем.

Гром се усмихна широко.

— Чудесно — каза бавно той. — Това е целта ни. Ще завземем крепостта и ще получим неограничен контрол върху тази долина, независимо с какво ще ни предизвика Алианса. — Той кимна на разузнавача. — Предай на всички да се подготвят. Тръгваме веднага.

Разузнавачът кимна, но преди да се оттегли, даде знак на Гром да се ослуша. Гром замълча и наостри уши. Звучеше като стъпки, но по-бързи, по-тежки и с някакво странно ехо. По-скоро на животни, отколкото на човеци, но на тежки животни с твърди копита, а не меки лапи. Той беше чувал за човеците и странните им ездитни животни — наричаха ги „коне“ — и предположи, че чува точно тях.

— Приближават човеци! — извика той, вдигна Горхаул и я завъртя над главата си. — Премахнете мрака!

Той не знаеше къде са рицарите на смъртта, нито пък кои точно поддържат неестествените сенки върху долината, но те го чуха. Мракът започна да избледнява, започна да се процежда светлина, цвят обля долината и тъмнината изчезна и той най-накрая можа да види ясно всичко наоколо. Там се намираше Тъмния портал, вече напълно завършен. На север се издигаха каменни кули — крепостта, за която бе докладвал разузнавачът. Но сега, през тесния проход от същата посока прииждаха човешки войски, яхнали зверове с блестяща козина и дълги гриви и опашки. В началото на вълната от воини яздеше мъж с повече метал по гърдите, тъмносин, но с някакъв символ — двоен пламък, ограден със злато. Той размаха меча си високо и пришпори коня си напред. Значи това е водачът им.

Гром се усмихна и отново вдигна Горхаул. Вече нямаше мрак и сребърното й острие проблесна на дневната светлина. Той бавно описа една дъга, а усмивката му се разшири, когато оръжието запя песента на наближаващата смърт. Няколко от човеците се подвоумиха.

— За Ордата! — извика Гром и се втурна напред.

Воините му го последваха. Хората се подвоумиха, сепнати от странния мрак, който изведнъж се изпари и масата орки, които сега тичаха устремени към тях, ужасени от виковете и крясъците, които се надигаха не само от зеленокожите воини, но и от оръжията им. И за челните им редици това колебание се оказа смъртоносно.

Гром удари пръв. Горхаул преряза първия ездач от рамото до срещуположното бедро. Горната част от тялото му се плъзна от коня, а долната се килна на другата страна. Гром дори не видя как пада, устремен към следващата си цел. Завъртя се и, преминавайки между двама войници, отсече краката им.

Орките се смесиха с ездачите и посичаха както коне, така и хора, отблъсквайки някои от животните към пехотата на Алианса. Войските, които дойдоха в долината, бяха многочислени, но нищо в сравнение с клановете, които Гром бе довел със себе си, а и орките имаха на своя страна изненада и фокус.

Човеците се сражаваха храбро. Гром можеше да им го признае. Някои дори показаха добро владеене на оръжия. Но им липсваха оркските размери и сила, и той откри, че доста лесно успява да преодолее човешки войник, прерязвайки тялото му, въпреки странните метални дрехи, които носеха всички. За едно известно сладко време той усети как жаждата за кръв го завладява и започна да удря и посича като обезумял, без да се интересува от нищо, освен разливането на кръв, мириса на смърт и виковете на ранените и умиращите. Колко велико бе да убива, без да изпитва вина! Никой орк не падна под ударите на Горхаул, само розовокожи човеци — един след друг, а страхът и виковете им бяха опияняващи.

Кръвта яростно пулсираше във вените му, с краищата на очите си виждаше червеникави петна и едва си поемаше дъх, но Гром се чувстваше по-жив от всякога. Хубаво. Беше много хубаво. Настъпи кратко временно затишие и той се огледа наоколо. Накъдето и да погледнеше, виждаше човешки трупове. Десетки тела с широко отворени очи, по лицата им бе изписан страх, а кръв се стичаше от…

Гром се намръщи и усети как жаждата му за кръв отслабва. Да, десетки трупове, но човекът, когото бе забелязал, онзи със златния нагръдник… къде беше той? Той изръмжа и разклати глава, отърсвайки се от опиянението си, за да се вслуша във воинските си инстинкти. Игнорира виковете и крясъците на другарите си, затича се към края на долината и спря да се ослуша. Да, определено чуваше стъпки на копита и те се отдалечаваха бързо. Някой беше оцелял и бе решил да избяга. Да се скрие в крепостта.

Гром се върна на бойното поле и откри там Горфийнд. Сграбчи ръката му и извика:

— Един от тях е избягал! Мисля, че е водачът им. Запътил се е към крепостта!

Горфийнд кимна.

— Последвай го — изкрещя той, опитвайки се да надвика шума от битката. — И се постарай да отвлечеш вниманието на хората в крепостта. Трябва да вземем артефакта, ще ни отнеме няколко дни.

Гром кимна.

— Не се тревожи — обеща той. — Ще изпълня дълга си, гледай ти да направиш същото.

Рицарят на смъртта се засмя и се обърна, без да каже нищо повече, освобождавайки вожда на клана Уорсонг. Той протегна бронирани ръце и от тях изригна мрак, които помете два коня и ездачите им. Гром стисна зъби. Той не харесваше Горфийнд и всъщност всички рицари на смъртта — те вече бяха изживели животите си и се бяха върнали от смъртта в някакви човешки тела. Как можеше да се довери на подобно неестествено същество? Но Нер’зул бе одобрил плана на Горфийнд и Гром нямаше друг избор, освен да го последва. Само се надяваше рицарят на смъртта да се окаже прав и тези странни предмети, които толкова упорито издирваха, наистина да позволят на Нер’зул да спаси расата им. Междувременно той имаше заповеди, които щеше да изпълни с удоволствие.

— Част от вас да останат тук — заповяда той на воините си. — Останалите, а също и другите кланове, идвате с мен. — Той се усмихна и вдигна високо Горхаул. — Чака ни крепост за превземане!