Арън Розенберг, Кристи Голдън
Отвъд Тъмния портал (26)

Двадесет и четири

— Хей, момчета!

Изненадан, Туралиън вдигна очи. Някаква форма тъкмо се бе стрелнала от облаците и прелиташе в мрачното небе. Този вик моментално спря Алериа и рейнджърите й да обсипят снижаващата се фигура със стрели и попречи на Туралиън да заповяда на хората си да заемат защитна позиция. Вместо това паладинът отстъпи назад и зачака — с прибрани ръце и лека усмивка той наблюдаваше как Скай’рий разперва криле и се приготвя за кацане. Още преди полуптицата да забие мощните си нокти в земята, Кърдран вече се смъкваше от гърба й и бързо закрачи към Алериа и Кадгар. Радостта на Туралиън от срещата с джуджето обаче се помрачи, когато забеляза скованата му и бавна походка, и дори премина в тревога, виждайки и странната прегърбена фигура, която също скочи от грифона и забърза след джуджето.

— А-а! Колко се радвам да ви видя всичките — каза Кърдран, здрависа се с Туралиън и Кадгар и целуна ръка на Алериа. — Едва се отървахме, ей! Тия проклети зеленокожи ме хвана’а, да им се не види.

Туралиън се намръщи и огледа ниския си другар.

— Радвам се, че си успял да им се измъкнеш.

— А, не… спаси’а ме и ме излекува’а — поправи го Кърдран. — Момчето Данат ме ’дигна на крака и после им видя сметката в ония руини. Викат им Окиндун. Там си намерихме и един странен приятел, дет’ мо’е даже тебе да понаучи туй-онуй за Светлината. Мно’о добре стана, че се появи… аз, ъ-ъ… не бях в най-добрата си форма.

Туралиън изгледа другаря си с подновено чувство на възхищение. Това, което Кърдран току-що каза, бе равносилно на признание, че е бил на смъртно легло.

— Много се радвам — каза въодушевено той.

— Е-е, ама ня’а се зарадваш на следващата част. Нер’зул се измъкна. Той и любимите му рицари на смъртта направи’а магия, с която се пренесо’а на няк’во място, дет’ му викат Черния храм, и не успяхме да ги спрем.

Туралиън въздъхна и постави ръка върху рамото на Кърдран.

— Не се тревожи, Кърдран. Сигурен съм, че с Данат сте дали най-доброто от себе си. И наистина се радвам, че си добре. — Той замислено прокара ръка през косата си. — Черен храм… звучи страшно. Какво знаем за него?

— Не мно’о, ама тоя пернат приятел тука ше ни заведе до там.

Кърдран посочи с палец към фигурата, която го бе придружила на гърба на Скай’рий. Тя се поклони раболепно.

— Т’ва е Гризик. Той заведе Данат до Окиндун и после Данат ме откри там.

— Гризик знае! — заяви птицечовекът с висок и тънък глас. — Аз каже за Черен храм. Знае какво и къде!

— Това ли е спасителят ти? — попита Алериа. — Този, който те е излекувал?

— Не, не, онзи беше дренаи. Малко сложно стана…

— Тогава какво си ти? — попита спокойно Алериа и Туралиън осъзна, че елфските й очи са проникнали през сенките на качулката, покриваща лицето на Гризик.

— Аз аракоа — отговори Гризик и отметна качулката си.

Туралиън се опита да запази самообладание, забелязвайки дългия клюн и оперението по главата на странника.

— Ние родени на този свят… като орки. Аракоа дълго време живее сами. Малко среща орки и дренаи. После орки събрали, съюзили и станали Орда. И убили дренаи.

— Окиндун е бил гробищният град на тия дренаи — поясни Кърдран. — Тъй ми каза Гризик.

— И Черен храм на дренаи — допълни Гризик. — Но тогава имал друго име. Там последна крепост на дренаи и там аз и мои братя също отишли да воюва с орки — в очите му проблесна нещо, което Туралиън възприе като гняв, но като че ли се долавяше и някаква злоба. — Тогава провалихме. Но не защото били малко. Орки имали вещер — Гул’дан. Той много силен. Той променил земя, призовал вулкан сред нас — сега в малките му очички определено блестеше гняв.

— Гул’дан, а? — Кадгар свали торбата от рамото си, отвори я и извади черепа. — Ето това е всичко, което е останало от него. Повече няма да ви притеснява — каза младият-стар магьосник на съществото аракоа, преди бързо да прибере черепа обратно, прикривайки облекчението си.

Гризик се облещи.

— Вие убили Гул’дан? — попита той почти шепнешком.

— Не — призна Туралиън. — Някой друг ни изпревари. Но ние унищожихме силите на Ордата и разрушихме една от главните им крепости. Сега трябва само да стигнем до Черния храм, да открием Нер’зул и да го убием.

Съществото аракоа изпъна врат.

— Аз може заведе там.

Туралиън срещна погледа на Кърдран, който сви рамене. Туралиън разбра — мъдрото джудже също не беше сигурно дали може да се довери на Гризик, но нямаха друг избор.

— Благодаря ти — обърна се той към птицечовека. — Помощта ти е добре дошла — после се обърна към Кърдран. — Довечера заедно ще начертаем карта, базирана на информацията на Гризик. Утре ще се върнете при Данат. Ще решим къде да се съберем за последната атака.

Кърдран кимна.

— Добре, момко, тоя план ми харесва — съгласи се той. — А се’а кой мо’е ми донесе бира и нещо за ядене? Кат’ се подкрепя, ше ви разкажа повече за пътуването ни и битката при Окиндун.

Туралиън се усмихна.

— Нямам търпение — каза той на джуджето и наистина беше така.

Той срещна погледа на Алериа и се усмихна, когато тя мушна ръката си в неговата. Утре отново щяха да потеглят на път, но поне тази нощ щяха да поседят и да пийнат и да послушат несъмнено колоритната история на Уайлдхамър.

* * *

Няколко дни по-късно те яздеха между две ниски планински вериги, когато пред тях се откри една широка долина. Кърдран ги беше открил, докато почти се бяха изравнили с мястото, което Туралиън знаеше, че орките наричат цитадела Хелфайър и Тъмния портал. Гризик ги беше повел още по-далеч на юг и после на изток, покрай водите, които аракоа бе представил като Поглъщащото море^[1]. Там, на самия край на сушата, се издигаше Черния храм, където долината Шадоумуун се простираше към планините, които се спускаха право в бурното море. И точно там ги чакаха Данат и останалите от Алианса. Те не бяха губили време. Щом дръпна юздите и спря, Туралиън забеляза груб, но функционален лагер близо до югозападния край на долината, около половината на който бяха издигнати дебели дървени стълбове.

— Идеята бе на Кърдран — каза Данат, когато се приближи до тях и стисна ръката на Туралиън. — Беше решил, че е нужно да си устроим място, откъдето да наблюдаваме долината, а и на двама ни се стори, че тук ще имаме добра позиция за отбрана.

Туралиън кимна. Наистина беше така — от тук можеха да видят всичко до самия край на брега, включително масивния вулкан, който се издигаше в центъра, и бълваше дим, пепел и лава във всички посоки.

— М-да, тука е по-добре и не се налага някой да стъпва по оная земя — добави Кърдран, присъединявайки се към тях. — Ако не виждате, лавата е зелена и цял’та земя е просмукана с нея.

Кадгар кимна и Туралиън забеляза измъченото изражение на другаря си.

— Тъмна магия — прошепна той с дрезгав глас. — Най-чистата тъмна магия, която съм виждал. Дори нямам представа какви заклинания е използвал Гул’дан, за да сътвори всичко това. Това е чисто оскверняване на природата… нищо чудно, че целият свят загива. — Той се намръщи към Кърдран. — Дръж хората си възможно по-далеч от онова нещо. И не навлизайте в долината, освен при крайна нужда.

— О-о, не се тревожи, ше летим далеч от там — увери го Кърдран. — Добрата новина все пак е, че вече огледахме мястото — той извади парче пергамент и им показа картата, която бе начертал. — Черният портал е там, в далечния източен край — каза той и посочи към масивната тъмна структура, която ясно се виждаше през долината. — От там не мо’е и да се излезе лесно, освен през долината. Направо си е кат’ голяма подкова, дет’ се отваря насам.

— Някаква следа от Нер’зул? — попита Алериа.

— Да-а, там е — отвърна Кърдран. — Заедно с ония рицари на смъртта и още няколко орки, но не са мно’о. — Той се усмихна широко. — Тоя път ги приклещихме, ня’а накъде да бягат.

Туралиън вдигна поглед към Данат, който кимна.

— Обсадихме храма веднага, щом пристигнахме — обясни той. — Не искахме да рискуваме да получат подкрепления.

— Добре — Туралиън се обърна към останалите. — Трябва сами да отидем там. Кадгар, ти си ключът — трябва да елиминираш Нер’зул и да спреш заклинанията му. Алериа, ти и рейнджърите ще го защитавате от разстояние. Стреляйте по всичко, което се обърне към него. Аз ще съм плътно зад него и ще се погрижа за всичко отблизо. Пробиваме защитите им, откриваме Нер’зул, убиваме го, вземаме си артефактите и се омитаме от тук. Съгласни ли сте?

— Абсолютно — съгласи се Кадгар и останалите също кимнаха.

— Добре.

Туралиън въздъхна и изрече кратка молитва, призовавайки Светлината за защита. Той усети как тя ги облива — топла и успокояваща, и й благодари. Стисна ръце с Кърдран, Данат и Кадгар и се обърна към Алериа. Тя се усмихна храбро, макар и да знаеше рисковете. Алериа. Слава на Светлината, те не проявиха глупостта да продължат да странят един от друг. Вместо това бяха открили сила и спокойствие в близостта си. Той я притисна до себе си за един дълъг момент, опрял брадичка в златистата й коса. После се наведе и я целуна. Отдръпна се, усмихна се възможно най-искрено и вдигна чука си.

— Да вървим.

Те се спуснаха към долината, следвани от останалата част от силите на Алианса, като само шепа мъже останаха да охраняват лагера. Когато достигнаха вулкана, Туралиън за пръв път видя Черния храм и единствено силната му вяра му попречи да спре и да пришпори коня си в обратна посока.

Мястото беше огромно и се издигаше дори над стърчащия от земята вулкан. Беше изградено от камък, който навремето вероятно е бил светъл, но сега бе покрит с пепел и други гнусни субстанции, които поглъщаха светлината. И се извисяваше като сянка, придобила плътно тяло — набита, грозна и зловеща, подигравателно очакваща армията, която се нахвърли по стените й. Туралиън можеше да види, макар и не в детайли, че по цялата повърхност имаше гравюри, а на върха на централната част имаше издатини, които му напомняха на протегната към небето ръка. Докато Туралиън се опитваше да поеме гледката, конят му се спъна и едва не го изхвърли на каменистата земя.

Светкавица — зелена, силна и зловеща, разтърси небето с мрак, вместо със светлина. Конят изцвили уплашено и се завъртя назад. Ездачът му, почти толкова уплашен, се опита да го успокои.

— Какво става? — провикна се той към Кадгар след последвалия гръм.

— Звездите са се подредили — отвърна Кадгар. — Опасявам се, че…

Думите му замряха, когато самата земя се разтресе, а небето проблесна в зелено. Туралиън видя още една светкавица и рязко вдигна глава. Онази част, която наподобяваше ръка, протегната към небето… сега блестеше.

— О, не — промълви той и се обърна отново към Кадгар.

— Както предполагах! — извика той. — Нер’зул е започнал заклинанието.

— Можем ли да го спрем?

— Аз мога — отвърна мрачно Кадгар. — Само ми помогни да стигна навреме при него.

— Нямаш грижи за това.

Туралиън вдигна високо чука си, призова всичката си вяра и я канализира в свещеното си оръжие. Повърхността на чука засия, продължи да се разпространява и усилва, докато накрая заблестя толкова ярко, че засенчи дори бликащия вулкан. Орките и рицарите на смъртта, охраняващи Черния храм, се извърнаха заслепени, но светлината не накърни очите на воините на Алианса и сред тях се надигнаха възторжени възгласи. Туралиън премина в галоп между тях, а чукът му прогори път през защитниците на храма. Но изведнъж една фигура се появи на пътя му.

— Твоята светлинка не ме плаши! — извика Терън Горфийнд, хванал здраво жезъл в ръка.

За всеки, притежаващ добро зрение, бе очевидно, че лъже. Рицарят бе свалил качулката си и страховитото му загнило лице и горящите червени очи бяха болезнено видими. Това лице се изкриви от болка, а тялото му се напрегна така, сякаш искаше само да избяга. Горфийнд вдигна странното си оръжие. То блестеше с многоцветна светлина, която се сблъска със сиянието на Туралиън и се опита да го потуши.

— Свещената Светлина е всичко, което ти не си, чудовище! — отвърна Туралиън, насочи чука към Горфийнд и изстреля светлинен снаряд. — Ако не можеш да я надвиеш, приеми я!

Светлинният лъч уцели Горфийнд, но той вдигна жезъла пред себе си и потуши атаката на Туралиън, разпръсвайки ослепителното бяло в разноцветни лъчи. После бе ред рицарят на смъртта да отвърне на удара — той насочи жезъла си към Туралиън и от върха му се появи сянка, която обгърна командира на Алианса. Туралиън усети как мракът се свива и притиска както светлината, така и крайниците му, и яростно се запревива в опита си да се освободи. Усети въздух под краката си и се строполи на земята, търколи се и се преви. Явно атаката го бе съборила от коня му, но мракът не го напусна и продължи да го притиска към земята.

Той се опита да си поеме дъх, но дробовете му отказаха да се подчинят на командата му. Беше паднал. Разбира се… той дори не можа да се задържи на коня си. Какъв генерал бе той? Войските му също щяха да погинат. Той ги бе повел право към смъртта. Лотар щеше да е толкова посрамен от него…

Туралиън се превиваше и полагаше всички усилия да диша, но пипалата на мрака бяха обвили гърдите му и продължаваха да се стягат. Увиваха се около него като змии, придържаха ръцете му настрани и проникваха в устата, ноздрите, очите му… и го изгаряха! От затворените му очи прокапаха сълзи, но те само възпламениха огъня.

Така щеше да загине… като провал, като катастрофа. Смъртта на толкова много хора щеше да е на неговата глава. Всички невинни в другите светове, приковани от ужас пред заливащата ги зелена вълна. Хората, които му повярваха, когато им каза, че Светлината ще бъде с тях. Светлината… Каква Светлина? Къде бе тя сега? Къде бе тя, когато се нуждаеше от нея…

Алериа! Тя също щеше да загине и да се върне при семейството си. И щеше да го проклина в какъвто и живот след смъртта да вярваха елфите. Тя никога не го бе обичала, вече го виждаше ясно. Той бе просто играчка, която тя щеше да надживее, а след това да продължи напред. Кадгар… Кърдран… Данат…

Пипалата на мрака се стегнаха още, Туралиън отвори очи, а погледът му беше празен. „Съжалявам, Лотар. Провалих те. Аз не съм като теб. Поведох ги…“ Той примигна.

Беше ги водил по възможно най-добрия начин. Не, той не беше Андуин Лотар, Лъва на Азерот. Само Лотар можеше да бъде Лотар. Обратното твърдение би било върхът на наглостта. Той бе Туралиън и Светлината наистина беше с него. Тя не го бе изоставила, не и ако я повикаше с цялото си сърце. „Само поискай. Трябва само да поискаш… с чисто сърце. Затова те избра Лотар. Не защото си мислеше, че ще бъдеш като него, а защото знаеше, че ще бъдеш себе си.“

Стегнат с пипала от мрак, Туралиън пое малка глътка въздух и се замоли. Отвори очи и знаеше без да разбира как, че от тях извира чиста, бяла светлина. Погледна надолу към тъмните пипала и те се стопиха, отдръпнаха се точно така, както трябва да направят сенките пред Светлината. Гърдите му се изпълниха с въздух и той се изправи на крака, сграбчи чука си и го размаха към това, което бе останало от сенките.

Атаката, която му се стори като цяла вечност, бе траяла само няколко секунди. Горфийнд се бе възползвал от момента да се приближи и когато Туралиън възвърна зрението си, забеляза, че рицарят на смъртта е само на няколко крачки от него. Червените очи се разшириха, когато Туралиън пристъпи напред… явно той не бе очаквал младият командир на Алианса да се съвземе толкова бързо, ако изобщо можеше да го направи… и не бе подготвен за тежкия удар на чука, който го уцели право в гърдите. Туралиън бе сигурен, че чува чупене на кости под износената броня, а рицарят на смъртта се олюля, отстъпи назад, но не падна.

— Не можеш да победиш — изсъска Горфийнд през зъби. — Аз вече съм мъртъв… какво по-лошо от това можеш да ми причиниш?

Жезълът се стрелна напред, удари корема на Туралиън, който се преви, а Горфийнд прокара ръка по задната част на шлема му. Внезапно в главата на Туралиън разцъфна болка, сякаш шлемът му бе стегнат от менгеме, което го притиска към слепоочията и черепа му. Зад очите му избухнаха звезди и за миг му се стори, че светът около него се върти. Отчаяно той отново замахна с чука си в мощна дъга… и усети как се удря в нещо твърдо. Дочу шум и пъхтене и изведнъж болката изчезна.

Туралиън примигна, за да разсее петната пред очите си, пое си дълбок, болезнен дъх и вдигна поглед точно навреме, за да види как Горфийнд се олюлява, а едната му ръка виси безжизнена. Докато рицарят на смъртта се опитваше да възвърне равновесие, Туралиън се спусна напред с високо вдигнат чук. Напредвайки, той отново призова вярата си и оръжието, както и цялото му тяло заблестяха ослепително ярко. Рицарят на смъртта изкрещя и вдигна ръце, за да прикрие очи от светлината, от която вече кожата му буквално пушеше и се сбръчкваше.

— В името на Светлината! — извика Туралиън едновременно като похвала, молитва и обещание.

Светлината се усили още повече и когато стовари чука си, той не само разби съживеното тяло — преминавайки през него, сиянието проряза Терън Горфийнд, проникна в плътта му и я превърна в мокра смърдяща купчина.

Страшен писък прониза ушите на Туралиън и той отстъпи назад ужасен и невярващ на очите си, а накъсаната свистяща струйка, представляваща душата на Терън Горфийнд, се отскубна от тялото му. Паладинът вдигна блестящия си чук и отново замахна, но закъсня само с част от секундата. Крещейки от болка и гняв, духът вече бе поел към пращящото зелено-черно небе.

— Хайде!

Туралиън се сепна от гласа на Алериа. Сърцето му се изпълни с копнеж да я види. Той бързо скочи на коня си и се устреми към нея. Пред тях яздеше Кадгар и те бързо го настигнаха. Рицарят на смъртта бе последният пазител на храма. Сега те се намираха в самия Черен храм, пред дългото стълбище, което се извиваше до самия връх, откъдето проблясваше зловеща светлина.

Алериа… Кадгар… Данат… Кърдран… по дяволите, те няма да загинат тук. Туралиън разтърси глава и отпъди последните следи на сянката, която още го държеше, стисна здраво чука си и пое към съдбата си.