Арън Розенберг, Кристи Голдън
Отвъд Тъмния портал (28)

Двадесет и шест

На Кадгар му се виеше свят, но усети топла, лековита енергия да изпълва тялото му. Той се изправи на крака и изруга. Рифтът тъкмо избледняваше пред очите му, оставяйки едва доловима следа, наподобяваща пара. А Нер’зул и орките му бяха изчезнали с него.

— Закъсняхме. Няма го.

— Няма ли го? В името на Светлината! Не!

Туралиън бе точно зад него и очевидно не бе видял рифта. А и все пак Кадгар го бе почувствал с другите си сетива, преди всъщност да го види с очите си. Въпреки че Туралиън притежаваше огромна сила, Свещената Светлина не го даряваше с магьоснически способности.

— Явно е затворил рифта след себе си — предположи Кадгар и заедно с Туралиън отстъпиха назад върху покрива, следвани от Алериа.

— Но ти взе Окото на Даларан — отбеляза елфата. — Това бе важното, нали?

Кадгар кимна.

— Е, какво ще правим сега? — тя се обърна и погледна надолу към земята около Черния храм. — Изглежда печелим поне там долу.

— Можеш ли да го проследиш? — попита Туралиън.

Кадгар поклати глава.

— Не знам какво заклинание е направил Нер’зул — призна той. — Не знам и как да открия света, към който е отворил рифт. Затова дори да успея да отворя нов рифт тук, няма гаранция, че ще ни отведе към същия свят.

Вниманието му бе привлечено от нещо друго и той се намръщи, пристъпи напред и навлезе в очертания кръг.

— Какво има?

— Сила… повече сила, отколкото съм усещал на друго място, като изключим кулата на Медив. — Той наклони глава. — Това обяснява нещата. Чудех се защо Нер’зул ни позволи да завладеем цитаделата Хелфайър и не направи ритуала си там. Но явно не е можел да го направи там. Нуждаел се е от енергията на това място.

— Това помага ли ни по някакъв начин? — попита Алериа.

— Не съм сигурен — отвърна той. — Може би.

Той пристъпи в центъра на кръга и главата му се отметна назад, а устата му се отвори широко за безмълвен вик. Каква поразителна сила! Тя преля в него като мълния, разпали вените му и изостри сетивата му. Нер’зул бе шаман, не магьосник. Магията му идваше от земята, небето и водата… от самия свят. А това място беше точно ключовата точка за силата на целия свят. Нер’зул се е опитвал да използва тази сила за нещо, което многократно е опитвал, но в по-малък мащаб… знаел е как да я овладее.

За Кадгар обаче това бе нещо напълно ново. А също и опасно. Но Кадгар неслучайно бе архимаг. Той бе обещаващ ученик в Даларан и бе научил много по време на краткото си чиракуване при Медив… и още повече след това. Той бе изкусен магьосник и, макар да беше нещо ново, това все пак си беше магия. И това означаваше, че е нужна воля. А Кадгар имаше воля.

Той бавно овладя сетивата си и укроти новата енергия, докато тя се превърна само в слабо жужене. После отвори очи… и занемя. Стоейки тук и изпълнен с енергията на целия свят, той можеше да види това, което преди не можеше.

— О, не — промълви той.

— Какво има? — попита Туралиън.

— Рифтове… — прошепна Кадгар, търсейки думи, с които да опише неописуемото. — Нер’зул не е отворил само един. Отворил е много… толкова много, из целия този свят.

Те потрепваха и проблясваха, почти като светулки в топла лятна нощ.

— Мащабът на това… Не мисля, че Дренор ще може да го понесе. Този свят няма да издържи дълго. Рифтовете са разриви и толкова много разриви просто ще разкъсат на парчета цялото място.

„Заедно с нас“, помисли си той, но не го каза. Алериа и Туралиън се спогледаха и едновременно се обърнаха към Кадгар.

— Какво трябва да направим? И с колко време разполагаме?

Още докато формулираше отговора си, силен тътен разтресе храма и земята около него. Вулканът пред него се раздвижи и избълва във въздуха още повече от зловещата си лава, създавайки вълнист зелен облак. После се чу ужасен трясък и оглушителен грохот зад тях.

Кадгар погледна през рамо и видя как планината буквално се свлича. Черният храм бе построен срещу планините до морския бряг и сега техните върхове се сриваха. По-голямата част от скалите падаха във водата, но някои от тях експлодираха и към тях. Кадгар се замисли бързо и изрече заклинание, което ги защити от атаката, и тримата останаха незасегнати, докато около тях хвърчаха скални парчета, камъни и прах. Второ заклинание осигури защита на района под тях, където войниците на Алианса вече довършваха остатъка от Ордата. Много от орките се бяха разбягали, когато битката се обърна срещу тях, и внезапната лавина само подсили стремителния им бяг. Дренор изглеждаше като саморазкъсващ се и ревящ от болка звяр. И Кадгар осъзна, че най-вероятно няма да умре сам.

— Азерот е в опасност! — извика той. — Тези рифтове са връзки между световете. Тъмния портал е най-големият от тях, а също и най-стабилният.

За миг земята застина и настъпи странна тишина. Кадгар заговори бързо.

— Световете ни са свързани. Щетите тук могат да преминат през портала и да засегнат Азерот!

Той се намръщи и излезе от кръга, опитвайки се да сподави вика си, когато енергийните нива рязко спаднаха до нормалното за него. Сякаш се бе извърнал от голям огън, за да го замени с угасваща факла. Но той знаеше, че оставането тук може да застраши всички.

— Трябва да се върна до Тъмния портал!

— Имаш ли всичко необходимо, за да го затвориш?

— Черепът е у мен. А книгата трябва да е някъде тук. Ще я открия — каза той, по-уверено, отколкото всъщност се чувстваше.

Туралиън кимна.

— Аз ще събера войските — заяви той.

Но Кадгар поклати глава.

— Няма време! — настоя той и сграбчи рамото на другаря си. — Не разбирате ли? Съжалявам, Туралиън, толкова много съжалявам… но ако не затворя портала веднага, Дренор ще повлече и Азерот към унищожение!

Той видя разбирането в очите на Туралиън и се ужаси от мрачното примирение, което го последва. Но другарят му само кимна.

— Ще вземем грифони. Така ще стигнем най-бързо — той изправи рамене. — Преди да потеглим, ще говоря с войниците. Колкото и малко време да ни остава, те заслужават поне това.

Туралиън протегна ръка към Алериа и заедно се затичаха надолу по стълбите. Кадгар почти не забеляза, че тръгват. Той бе изкопчил Окото право от ръката на Нер’зул, но нямаше време да открие Книгата на Медив, преди шаманът да избяга. „Трябва да е тук“, повтаряше си той… Трябва да е тук, за да може заклинанието да подейства в хармония с трите съзвездия. Когато премина през рифта, Нер’зул все още стискаше посребрения скиптър, който явно бе Скиптъра на Саргерас. Това бе добре — по-добре подобно прокълнато нещо да бъде далеч от Азерот. Но къде бе проклетата книга? Той трябваше да завърши делото си, и то веднага, преди да е станало късно за всички.

Кадгар използва всичките си сетива, но във въздуха пращеше толкова много енергия, че почти нищо не можеше да се види. „Книгата може да е точно под носа ми или на километри от тук. По дяволите!“, мислеше си ядосано той.

Но после с крайчеца на окото си долови някакво движение. Завъртя се и се приготви за защита. Едно от телата бе помръднало, но само леко. Гърдите му бяха лошо прогорени и Кадгар осъзна, че това е оркът, когото Нер’зул бе атакувал, точно преди да се измъкне през портала. Това бе оркът, който го бе нарекъл страхливец задето изоставя хората си. За пореден път Кадгар бе благодарен, че е донесъл пръстена, който му позволяваше да комуникира на други езици. Той свали ръце и се приближи внимателно към орка.

Оркът се повдигна и изпухтя, очевидно от силна болка. Пресегна се за нещо и с голяма мъка подаде трепереща ръка към Кадгар. Нещото, което държеше, бе голям, релефен правоъгълник с метални краища. Кадгар занемя веднага, щом разпозна предмета. Книгата на Медив.

— Обрис не е… шаман. Но е достатъчно умен… да разбере, че това ще ти е от полза, нали?

Кадгар се поколеба. Оркът бе на крачка от смъртта, но все пак можеше да се опита да го измами.

— Да — отвърна накрая магьосникът. — Но защо ми я даваш? Аз съм твой враг.

— Ти поне си достоен противник — изръмжа Обрис. — Нер’зул ни предаде. Той възроди Ордата и принуди клана ми Лафинг Скъл да се присъедини отново към нея. Обеща ни ново начало. Но веднага щом… — той се закашля и продължи с насечен глас. — Веднага щом реши, че е в безопасност, избяга. Той и любимците му ще оцелеят… Всички останали… за него сме едно нищо — в очите му проблесна последна искра. — Бих се радвал да знам, че последното ми дело… е било против него. Вземи я. Вземи я, проклет да си! Вземи я и го накарай да си плати за предателството!

Кадгар се приближи към умиращия орк и внимателно взе книгата от овъглените му кървави ръце.

— Обещавам ти, Обрис, ще направим всичко по силите си да спрем Нер’зул.

Оркът кимна, затвори очи и повече не помръдна.

„Странните капризи на съдбата“, помисли си Кадгар, бързо отвори книгата и я заразлиства. Той помнеше първия път, когато видя масивната книга в библиотеката на Медив само преди няколко години. Толкова много неща се бяха променили оттогава, сякаш бе изминала цяла вечност. Тогава книгата го плашеше, но любопитството му бе още по-силно. За щастие, защитните заклинания не му бяха позволили да отгърне корицата, иначе магията, която се съдържаше вътре, можеше да го погуби. Но сега Кадгар лесно ги преодоля и с нарастващо удивление запрелиства страниците. Както очакваше, книгата съдържаше подробности за съвместната работа на Медив и Гул’дан по отварянето на рифта. Въоръжен с тези важни детайли и запазената сила на Черепа на Гул’дан, Кадгар бе сигурен, че ще успее завинаги да затвори Тъмния портал. Но дали щеше да успее да го направи навреме?

Той вдигна поглед към шума от пляскащи криле. Над покрива кръжаха няколко грифона, които разпериха криле, приготвяйки се да се приземят. Кадгар забеляза Кърдран, а друго джудже Уайлдхамър му помаха с ръка. Магьосникът кимна, бързо прибра книгата в торбата си и подаде ценния товар на джуджето. После сграбчи протегната му ръка и се метна на гърба на грифона.

— Къде са Алериа и Туралиън? — попита Кадгар.

— Го’орят с войските — отвърна Кърдран.

— Ще трябва да ни настигнат — каза Кадгар и поклати глава. — Нямаме време за губене! Към Тъмния портал!

С по двама пътници на гръб, грифоните изграчиха, когато ездачите им дръпнаха юздите, завъртяха се и се издигнаха, размахвайки силно криле срещу вятъра. Кадгар гледаше как Черния храм остава в далечината и затвори очи, а косата и брадата му се развяха зад гърба му. Той стискаше здраво торбата. С грифоните щяха да стигнат до портала за часове, вместо за дни. И той се надяваше това да е достатъчно навреме.

* * *

Алериа подпря глава на рамото на любимия си мъж, докато грифонът се носеше над Черния храм. Тя нежно се притисна към Туралиън, в знак на мълчалива подкрепа. Елфата знаеше колко помрачено бе сърцето му заради това, което му предстоеше да направи. Но знаеше още, че той няма да загърби дълга си.

— Синове на Лотар! — провикна се Туралиън, вдигнал високо чука си.

Алериа извърна поглед от светлината му, която пронизваше надвисналите облаци и обливаше с бяло сияние цялата долина — от Черния храм зад гърба им до укреплението на Алианса далеч пред тях.

— Преди няколко месеца преминахме през Тъмния портал, без да знаем какво ни чака тук, но с убеждението, че трябва да го направим. Трябваше да попречим на Ордата да нахлуе в други светове, както се опита — и се провали! — да направи с нашия любим Азерот. И моментът за това настъпи именно сега. Кадгар разполага с всичко нужно да затвори портала, но в този свят настана хаос. Азерот — нашият дом — отново е застрашен. Трябва да направим всичко по силите си… да дадем всичко от себе си… да спасим дома си и семействата, които оставихме там. — Той огледа мъжете пред себе си и Алериа знаеше, че се опитва да запечата образа на всеки един от тях в съзнанието си. — Аз ще отида да помогна на Кадгар, да го защитя, защото със сигурност ще срещнем съпротива. А вие… трябва да удържите положението тук. Никога досега не сте ме проваляли. И знам, братя мои, че няма да го направите и сега — гласът му потрепна. През сълзите в собствените си очи Алериа забеляза, че той също плаче. — Никой от нас не може да каже какво ще се случи. Може да оцелеем и да се върнем у дома, да доживеем старините си с невероятните истории за внуците си. Но може и да загинем тук, на този свят. И ако това е съдбата ни, знам, че всеки от вас с радост ще я приеме. Защото ние се борим за родния си свят… за семействата си… за честта си. Борим се за това народът ни да живее свободно, благодарение на усилията ни тук, днес, в този час, в този миг. И ако има нещо в този свят или в който и да е друг свят, за което си заслужава да умрем… Светлината знае, това е то.

Алериа се вторачи в него. Очите му, макар и пълни със сълзи, излъчваха ослепителна бяла светлина. Тя потрепна от страхопочитание. „Светъл… Туралиън, мили мой, толкова си светъл.“

— Синове на Лотар! Светлината е с вас… винаги е била и винаги ще бъде. За Азерот!

Чукът му проблесна по-ярко от слънцето и много от орките наблизо изреваха и изпопадаха по земята със заслепени очи. Войниците на Туралиън обаче получиха сили от блясъка и нададоха радостни възгласи, когато грифоните се издигнаха и понесоха Алериа и командира им към Тъмния портал.

— Ще ми се да можех да остана и да се бия с тях — прошепна Туралиън.

Тя го целуна по врата.

— Ти го правиш, любими. Сърцата им са изпълнени със Светлината… това значи, че си с тях.

* * *

Около Тъмния портал цареше пълен хаос. Туралиън бе казал на войниците си чистата истина — Кадгар щеше да се нуждае от защита. Само дето не бе осъзнал от какво точно той и другарите му щяха да защитават магьосника. Данат, Кадгар, Кърдран и още няколко бяха пристигнали по-рано и ожесточено се опитваха да си проправят път до портала. Изглежда, че орките отново се бяха събрали. След внезапното изчезване на Нер’зул няколко оркски клана бяха изоставени в Дренор и всички те бяха осъзнали едно и също — Тъмния портал бе единственият стабилен рифт, който води до познат за тях свят.

А битката не се водеше само тук. От другата страна на портала бушуваше друга — очевидно за пореден път орките бяха извоювали контрола над портала от Алианса. И сега се опитваха да се върнат обратно в Дренор, без дори да подозират за катаклизма, който се вихреше в родния им дом. Засега силите на Алианса успяваха да ги задържат, но Туралиън не можеше да очаква помощ от тях. Той и шепата му другари бяха единствените, които можеха да застанат между Ордата и Азерот.

Но те не бяха тук, за да спечелят битка, напомни си той. Това бе на второ място. Целта им бе просто да опазят Кадгар и другите магьосници, които трябваше да се опитат да затворят портала веднъж завинаги.

— Направи каквото е нужно — каза той на Кадгар, който стоеше до него, заедно с останалите магьосници.

Младият-стар архимаг кимна, вдигна ръце и затвори очи. В едната си ръка държеше жезъла си, а в другата — Черепа на Гул’дан. Кадгар започна да напява заклинанието си и около него се завихриха мощни енергии.

Орките ги превъзхождаха числено и се биеха яростно, отчаяни да се измъкнат по най-бърз начин от сриващия се свят. Земята се тресеше толкова силно, че войниците едва се държаха на крака. Орки и човеци размахваха оръжия хаотично, без да могат да се концентрират за по-ефективна атака и скоро битката наподоби по-скоро уличен скандал. Небето се раздираше от светкавични бури, които се появяваха и изчезваха за секунди, в един момент проблясваха звездите, а в следващия — слънцето. Планетите бяха полудели.

Между проблясъците Туралиън успя да види Кадгар. Другите магьосници го бяха наобиколили и сияеха. Командирът присви очи и забеляза енергийните нишки, които се изливаха в Кадгар. Той знаеше, че другарят му абсорбира цялата тази магия, за да я насочи към портала и да го разруши. И точно когато гласът на Кадгар достигна върхов тон, Туралиън чу раздиращ звук — остър, но в същото време слаб, като че ли се бе появил както от близо, така и от далеч. Той беше чул нещо подобно на върха на Черния храм и след като покоси поредния орк, се огледа и видя странно проблясване във въздуха, недалеч от тях и малко зад магьосниците. Нов рифт!

Земята под краката му се разтресе и чисто инстинктивно Туралиън отскочи назад. Точно на мястото, където бе стоял преди секунда, се появи цепнатина, която бързо се разшири като гладна паст. Появиха се още назъбени цепнатини и изведнъж от земята изригна огромен скален къс, който понесе орки и хора и ги запремята като див кон, яростно подскачащ във въздуха. Кадгар не беше преувеличил. Дренор съвсем буквално се разкъсваше на парчета.

Туралиън все още стоеше върху движещото се парче земя, когато Кадгар вдигна високо жезъла си и насочи светлинен лъч към центъра на Тъмния портал. Светлината беше ослепително ярка, но за разлика от Свещената Светлина, тази бе многоцветна, завихрена, танцуваща и преливаща. Това бе чиста магия, насочена от мощно заклинание, и когато се докосна до повърхността на портала, отекна звук, наподобяващ чупене на стъкло. Тъмния портал започна да се руши, а енергийното му поле се разкъса и разпръсна под силата на заклинанието.

— Готово — каза задъхано Кадгар, опря жезъла си на земята и се облегна на него.

После вдигна поглед и видя едно от джуджета на Кърдран — млад Уайлдхамър, който тъкмо бе запратил стормхамъра си по един орк, атакуващ Данат.

— Ти! — извика Кадгар. — Вземи това!

Той натъпка черепа в торбата си и я подаде на изненаданото джудже.

— Вземи го и го отнеси обратно в Азерот! Тези неща трябва да стигнат в Кирин Тор!

— Но, сър! — възкликна младото джудже. — Вий ня’а ли да дойдете?

Кадгар поклати беловласата си глава.

— Не, трябва да затворим портала и от тук. Само така можем да бъдем сигурни, че разрушенията тук няма да ни последват в Азерот.

Туралиън рязко си пое дъх. Значи това беше. Кадгар никога не говореше със заобиколки и току-що съвсем направо заяви това, което всички подозираха. Единствено това джудже щеше да се върне у дома. Останалите щяха да останат в този свят, който с всяка изминала секунда се приближаваше към своя край. Така да бъде.

Паладинът забеляза, че младият Уайлдхамър се поколеба и не знаеше как да отговори, но в следващия миг занемя, виждайки блестящата арка на масивна секира, насочена право към нищо неподозиращото джудже. И тъкмо преди Туралиън да успее да се провикне, проблесна стормхамър, който посрещна секирата със заглушителен гръм и повали както оръжието, така и собственика му.

— Хайде, момко! — заповяда му Кърдран, когато стормхамърът се върна обратно в ръката му, докато Скай’рий се завъртя и се изравни с изненаданото джудже.

Младежът кимна, наведе се да вземе торбата от Кадгар и потупа грифона си с пети и рамо. Грифонът реагира незабавно, размаха криле и се стрелна във въздуха, а после се насочи право към сриващия се портал. Но още докато преминаваше под напукания свод, торбата ярко заблестя, порталът на свой ред отвърна и последвалият блясък заслепи всички. Туралиън чу как грифонът и джуджето вият от болка, но не можа да види какво всъщност се случва с тях.

Ужасните звуци бяха заглушени от яростен гръм. Преди да осъзнае какво става, последва мощен сблъсък и Кадгар полетя назад. Строполи се тежко на земята и за миг изгуби съзнание. Но бързо се съвзе и с мъка, силно задъхан, веднага погледна към портала. Нямаше го. Гигантските статуи, които го пазеха, се бяха превърнали в неузнаваеми купчини камък. Трите колони, които формираха портала и поддържаха рифта с величествени гравюри, се бяха превърнали в чакъл. Нямаше следа от Азерот. Успяха! Наистина унищожиха портала и рифта. И сега стояха тук, откъснати от всичко познато.

Навсякъде около него воините на Ордата и Алианса се опитваха да се държат на крака, а земята на Дренор яростно се тресеше. Орките побягнаха, явно без да осъзнават, че всъщност няма къде да отидат. Разрушението на портала явно добави още към щетите на Дренор и катаклизмите се увеличиха и зачестиха. Всички бяха непрекъснато подмятани и разтърсвани, сякаш се намираха в малка лодка в разярено море, земята се вълнуваше като вода, а небето бе по-гъсто от мъгла. „Каква позорна смърт“, помисли си Кадгар с леко изумление. „Парче земя да ти размаже мозъка“. Той се огледа за последно за другарите си — Данат все още бе на крака и се бореше с орките, които не бяха успели да побегнат. Алериа беше паднала, а Туралиън й помагаше да се изправи и после бързо превърза дълбоката рана на ръката й.

Вероятно усетил погледа на Кадгар, Туралиън вдигна очи. За миг погледите им се срещнаха и Туралиън се усмихна спокойно и нежно, като истински паладин. Алериа също се обърна към архимага и кимна с глава, а златната й коса бе потъмняла от прах и пръски кръв. Кърдран, който все още кръжеше върху Скай’рий, вдигна чука си в знак на поздрав. И така щеше да свърши всичко. Кадгар подозираше, че няма да оцелее, но бе страшно благодарен, че все пак успяха да затворят портала и да спасят света си. И бе също толкова благодарен, че ако трябва да умре — както иронично си спомни, че се случва с всички хора — ще бъде тук, заедно с другарите си, борещи се рамо до рамо — както винаги.

Слаба искра привлече вниманието му. Той примигна. Не, там си беше — вълничка в тъканта на времето и пространството. Още един рифт. Друг свят. Свят, който може би не бе на смъртно легло.

— Там! — провикна се той с всичка сила и посочи към рифта. — Трябва да преминем! Това е единственият ни шанс!

Алериа и Туралиън се спогледаха. Кадгар не можа да чуе какво си казаха, заради оглушителния шум в света, който се разкъсваше, но видя, че се прегръщат, хващат се за ръка и се обръщат към рифта. Всички бяха преминали през Тъмния портал в Дренор, но поне имаха бегла представа какво ще открият. Но това…

Предсмъртният гърч на Дренор продължаваше и Кадгар тежко се строполи на земята. Изправи се с мъка и погледна към рифта. Спасение или още по-страшна съдба? Той не знаеше. Никой от тях не знаеше. Но им предстоеше да разберат… по един или друг начин. Кадгар, архимаг, старец и младеж, преглътна тежко, стегна се и побягна през портала.