Арън Розенберг, Кристи Голдън
Отвъд Тъмния портал (10)

Осем

Над Стормуинд се стелеха облаци и галеха върховете на множеството кули в града. Студ обгръщаше мантиите на стражите, които стояха свити на пост извън крепостта и трепереха. Вътре, в едно от оръжейните помещения на крепостта, което сега бе командният пункт на Алианса, командир Туралиън и съветниците му все още бяха будни и разглеждаха картите. Стражите се поклониха на красивата елфа, която съпътстваше командира им и сега се намираше в стаята заедно с другите стратези, и всички можеха да забележат напрежението между двамата.

Всички потръпнаха, но не обърнаха внимание на силния вятър, който повя през града, премина през портите на крепостта, насочи се към широкия централен коридор и пое наляво. После се завихри нагоре през следващия коридор и прекоси малкия двор, отворен към облачното нощно небе.

Двама стражи стояха на входа на кралската библиотека. Те потрепериха, когато вятърът ги обгърна и присвиха очи към сенките, които като че ли се увеличиха. Изведнъж се изви по-силен вятър, който прогони сенките и разкри няколкото фигури, които стояха на тяхно място. Четири от тях изглеждаха човешки, поне по размери. Всички носеха закачулени мантии, телата и крайниците им бяха обвити в някакви странни превръзки, а очите им блестяха в огнено червено. Последната фигура обаче се извисяваше над тях и дори на слабата светлина кожата й блестеше в зелено.

Единият страж си пое дъх, за да извика, изваждайки меча си. Но не получи шанс да го направи. Оркът се втурна напред, вече замахнал със секира. Стражът се строполи, разсечен на две. Другарят му успя да вдигне щит и блокира удара на една от закачулените фигури, а после замахна с копието си. Но уви, друг нарушител бързо сграбчи дръжката на копието и го счупи на две. Завъртя се и нанесе помитащ удар към врата на стража точно над ръба на щита му. Мъжът падна, без да издаде звук, с чисто отсечена глава. Фигурите прескочиха двата потръпващи трупа, отвориха вратите и влязоха в кралската библиотека.

— Побързайте — заповяда Горфийнд. — Не трябва да ни разкриват.

Рицарите на смъртта кимнаха, а също и Паргат Троутсплитър^[1] — оркът, който бързо премахна двамата стражи. Горфийнд беше избрал воина от клана Блийдинг Халоу, понеже той познаваше този свят най-добре от всички орки, а и Паргат го беше впечатлил със своята разсъдливост и безшумна ловкост. Петимата се разпръснаха в търсене на така желаната награда. Не след дълго Паргат изруга.

— Не е тук! — прошепна той.

— Какво? — Горфийнд се приближи до орка и празната стъклена кутия пред него. — Сигурен ли си?

Вместо да отговори, Паргат посочи кутията и малката бележка, подпъхната в единия ъгъл. Горфийнд се разрови из спомените на новото си тяло и след секунда концентрация успя да разчете написаното: „Книга на Медив. Да не се отваря без изричното разрешение на краля или командира на Алианса.“.

— Значи е била тук — замисли се Горфийнд, оглеждайки кадифената вътрешност на кутията, която очевидно бе изтъркана от нещо голямо, тежко и правоъгълно. — Но къде е сега?

— Ето тук — обади се тихо един от рицарите на смъртта.

Горфийнд бързо се спусна към него, следван плътно от Паргат и останалите си подчинени.

— Изглежда някой друг е имал същите намерения като нас.

Рицарят на смъртта посочи към една ниша за четене… и трупа в нея. Тялото бе облечено с броня на Алианса, а от тесния процеп между шлема и нагръдника стърчеше кама.

— Алтерак — прошепна Паргат, оглеждайки мъртвия човек.

— Вижте този символ тук — оркът посочи дръжката на камата. — Това е гербът на Алтерак.

Спомените на приемника на Горфийнд потвърдиха думите му.

— Значи книгата е в Алтерак — заяви той.

Въпреки измяната при последната война, лорд Перинолд все още управляваше Алтерак или поне засега. А книгата бе особено ценна за Алианса… Алтерак можеше да я използва като разменна монета. Да, това бе логично.

— Но защо са оставили толкова очевидна следа? — зачуди се на глас той. — Това е доста нехайно убийство.

— Може би са искали да оставят послание — предположи Паргат. — Да покажат на Алианса, че Алтерак и кралят му са все още в играта или… — той се усмихна, разкривайки бивниците си, — може би просто убиецът е бил невнимателен.

— Е, ние няма да сме толкова нехайни — каза Горфийнд. — Тази книга ни е нужна… затова отиваме в Алтерак. Вземете камата. Предпочитам Алианса да не тръгне по същата следа. Трупът е пресен, нека когато стражите открият трите трупа утре сутринта, да решат, че са паднали под ударите на една и съща ръка.

Паргат покорно коленичи и извади смъртоносното оръжие.

— Значи, към Алтерак?

— Да… но не веднага. Трябва да се придържаме към първоначалния план. Все пак ще отидем до планината Блекрок, трябва да привлечем Ренд, Мейм и червените дракони, които контролират.

Паргат кимна.

— Блекрок е по пътя към Алтерак.

— Точно така — Горфийнд се усмихна широко. — А с помощта на червените дракони ще можем да отидем до там и да се върнем за няколко часа и да сме при портала по-рано от очакваното. Но първо трябва да се ометем оттук възможно най-тихо.

Той привика всички до себе си. Сенките се сближиха, а в библиотеката настана студ. Миг по-късно леден вятър премина през вратите, покрай изстиващите тела и локвите кръв около тях, насочи се надолу по коридора и напусна крепостта, сливайки се бързо с нощта.

* * *

След един ден Горфийнд и хората му достигнаха планината Блекрок. Групата бе нараснала. Той се бе свързал с Газ Соулрипър, а друг рицар на смъртта бе изпратил Фенрис Улфбрадър^[2] от клана Тъндърлорд, Тагар Спайнбрейкър от клана Боунчуър и още няколко от най-добрите си воини. Както им бе заповядано, орките се бяха срещнали с Горфийнд и групата му в подножието на планината. Групата нарасна само дотолкова, че да не бъде забелязана от Алианса, а Горфийнд се надяваше да е достатъчна, за да привлече вниманието на синовете на Блекхенд. Те изкачиха планината без да се прикриват, за да може оркските стражи да ги видят ясно. Горфийнд не искаше да оставя погрешното впечатление, че се промъква или атакува.

Най-сетне всички стигнаха до върха, където скалите се отваряха и лавата се стичаше по естествени канали като блестяща червена река под величествени мостове. Срещу самия връх се издигаше масивна каменна крепост, изсечена от същия черен камък, чието име носеше планината. Горфийнд сви устни и потъна в тъжни спомени. Тук Дуумхамър бе основал базата си, тук Военачалника на Ордата представи Горфийнд и другите рицари на смъртта пред събралите се кланове. И точно там долу, в долината, Дуумхамър се би с командира на Алианса Лотар и спечели само за да бъде победен след това от заместника му Туралиън. Тук… все още се носеха призраците на победата и погрома.

Горфийнд не губи много време в спомени, трябваше да мисли за настоящето и собствения си напредък. Той даде знак на групата да спре пред входа. И съвсем скоро се появиха четири въоръжени стражи, едри и мощни и повече от готови за атака.

— Дойдохме да говорим със синовете на Блекхенд. Кажете им, че Терън Горфийнд носи новини и предложение за тях.

Той пристъпи напред и свали качулката си. Стражите леко пребледняха. Единият от тях прошепна нещо на другия. Вторият орк го изслуша, кимна и изчезна в мрака. И не след дълго се появи отново. Командирът му го изслуша и се обърна към Горфийнд и хората му.

— Движете се близо един до друг — предупреди ги той и ги поведе към крепостта.

Горфийнд го последва и скоро навлязоха в самото сърце на планината, а блестящите му очи попиваха всичко наоколо. Крепостта определено беше оживена и тук-там се виждаха маршируващи орки. Всички се спираха да ги огледат, явно изненадани от присъствието на рицари на смъртта в Блекрок Спайър, но никой не посмя да обели дума.

Накрая те стигнаха до пещерата, която Горфийнд помнеше, че бе тронната зала на Дуумхамър и военния съвет. Фигурата, която сега седеше в тежкия черен трон, изваян от същия камък, беше по-ниска от Дуумхамър, по-брутална на вид и с по-остри черти и рошава грива от кафява коса. Медали и кости висяха от косата, носа и веждите му, бронята му бе тежко окичена, както и масивният остър като бръснач меч.

— Ренд — каза Горфийнд и спря на разстояние от меча му.

— Горфийнд — отвърна Ренд Блекхенд, един от вождовете на клана Блекрок.

На грозната му мутра се появи широка усмивка, която още повече го загрози. Той се намести, отмятайки единия си крак върху страничната облегалка на трона.

— Виж ти! Какво те води насам, мъртвецо?

— Я кажи — дочу се нечий висок глас.

Горфийнд премести поглед към брата на Ренд. Мейм беше седнал до него, малко зад трона, прикрит в сенките.

— Явно си куражлия да биеш целия път до тук.

— Тъмния портал е възстановен — започна Горфийнд, но Ренд го прекъсна със сумтене.

— Видях го в съня си. Знаех си, че някой от уорлоците го е направил — широкото му лице се намръщи. — И какво от това?

Горфийнд също се намръщи. Явно разговорът нямаше да протече според очакванията му.

— Сега Нер’зул води Ордата — каза той. — Изпратен съм да ви отведа при нас — вас и клана Блекрок. Ще имаме нужда и от Драгънмоу и червените дракони, които контролират.

Ренд се обърна към Мейм и двамата братя се изсмяха.

— След две години, в които не се случи нищо, ти се появяваш тук, в нашата крепост, заедно с шепа новобранци и очакваш да заподскачам от радост и да коленича пред един съсухрен стар шаман? И не само това, а искаш да ти предоставя воините и драконите си? — той отново се засмя, а очите му проблеснаха от гняв. — Няма начин!

— Трябва — настоя Горфийнд. — Нуждаем се от силата и драконите, за да изпълним плана си!

— Не ме интересува от какво се нуждаете — отвърна студено Ренд. Изправи се и Горфийнд осъзна, че въпреки детинското си отношение, Ренд Блекхенд е особено опасен. — Това е ваш проблем, не мой и изобщо не ме е грижа какво планира старият Нер’зул. Къде беше той, когато се сражавахме с Алианса? Аз бях тук. Къде беше той, когато плениха Дуумхамър? Аз бях тук!

— Аз също! — обади се Мейм.

— Къде беше той, когато порталът бе унищожен и ние останахме заклещени тук? — продължи Ренд. — Къде беше той, когато две дълги години бяхме преследвани и едва-едва възстановявахме силите си с малцината орки, които оцеляха и успяха да се доберат до нас? Ще ти кажа къде — той си седеше спокойно в Дренор и не си помръдваше пръста да ни помогне.

Ренд сграбчи меча си и го стовари върху облегалката на трона толкова силно, че камъкът се нацепи. Мейм скочи и се изсмя, а гласът му отекна маниакално.

— Но аз бях тук! Аз обединих тези орки! Аз възродих Ордата, но не в Дренор, а тук — в Азерот, точно под носа на Алианса! Сега аз съм Военачалник и никакъв изнемощял шаман не може да ми я отнеме!

Горфийнд жадуваше да превърне младежа в пихтия, но се въздържа.

— Моля ви — процеди през зъби той. — Моля ви да помислите отново… Без вашата помощ Нер’зул ще…

— … се провали! — сопна се Ренд. Мейм гледаше злорадо. — Той няма опит с истинска война. Няма усет за тактика, не разбира от сражения и няма никакви лидерски умения. Алианса ще смаже мижавата му Орда и тогава… — Той се усмихна. — Тогава аз ще събирам остатъците. Ще привлека всички оцелели воини. Аз и Мейм — точно както направихме, когато свърши последната война.

Мейм се приближи и Ренд постави ръка на главата му, сякаш бе послушно псе.

— И тогава Ордата… истинската Орда — още по-голяма и силна, и драконите под моето водачество ще пометат целия Азерот — Ренд се усмихна широко в лицето на Горфийнд. — И тогава, мъртвецо, ти ще служиш на мен.

Тагар, който стоеше зад Горфийнд, се наежи.

— Страхливец! — изръмжа той към Ренд. — Предателско псе, ще те посека като мърша и ще взема трона ти! Тогава твоите хора ще следват моите заповеди и отново ще заемат мястото си в Ордата!

— Така ли? — отвърна подигравателно Ренд. — Искаш да се бием сега?

Усмивката му се разшири, но Горфийнд се обърна и постави ръка върху рамото на Тагар.

— Стражите му са наблизо… и са много — предупреди той вожда на клана Боунчуър. — Ако го нападнеш, ще те убият, а нямаме нужда от загуба на вожд. Сега не е време за такова нещо.

Тагар изръмжа, но отстъпи. Ренд изглеждаше разочарован.

— За последен път — ще се присъедините ли към нас? — попита спокойно Горфийнд.

— О, нека помисля… не — отвърна Ренд самодоволно. Мейм се изсмя.

— Добре тогава — Горфийнд се поклони. — Значи няма какво повече да си кажем.

Ренд се засмя.

— Вървете — каза той. — Нямам търпение да чуя новините за кървавия ви погром.

Двамата братя отново се засмяха, звукът отекна в залата и по съседните коридори, а Горфийнд поведе групата си към изхода на крепостта, обратно в планината.

* * *

Слънцето вече залязваше и небето се разделяше със здрача, приветствайки истинския мрак, когато Горфийнд се загледа гневно към танцуващите оранжеви и червени пламъци на лагерния огън. Нещата не се бяха развили според плана и той бе потънал в мисли за следващия си ход. Останалите мъдро мълчаха и единственият звук бе пращенето на огъня и тихият шепот на някой друг орк. Внезапен шум накара всички да скочат на крака, а напрежението се опъна като тетива на лък.

— Човек! Убийте го! — дочу се гласът на орка, който стоеше на пост.

Рицарите на смъртта замълчаха, но орките започнаха да ръмжат, доволни, че могат да излеят гнева си върху някого. Горфийнд видя човека и се удиви на смелостта му да се появи така в лагера им. Тагар се спусна към него, замахвайки с боздуган към крехкия му череп.

Това, което последва, порази всички. Горфийнд видя как човекът се протегна небрежно, хвана боздугана и го издърпа от ръцете на орка. Тагар зяпна, а другарите му се приготвиха за атака. Човекът извика:

— Стойте!

В тази единствена дума отекна такава сила, че дори Горфийнд се усъмни, че може да се изправи срещу този човек. Кой беше той? Горфийнд продължи да наблюдава, любопитен и леко притеснен, а човекът се приближи към огъня. Изглеждаше симпатичен за расата си, помисли си Горфийнд, висок, добре сложен и с лъскава черна коса и силни, но елегантни черти. Красиви одежди покриваха тялото му, а от едната му страна висеше никога неизползван, украсен със скъпоценни камъни меч. Мъжът леко се намръщи и изтупа ръкава си.

— Знам, че нямате търпение да ме нападнете отново, но вече достатъчно изцапахте дрехите ми за една вечер. Не бих искал да виждам кръвта ви по тях — той се усмихна — опасна усмивка, която разкри перфектни зъби. — Всъщност не съм точно това, за което ме мислите.

Сянката зад гърба му изведнъж се извиси, доби чудовищни размери и форма, а над цялата група се разпериха огромни криле.

— Кой си ти? — настоя Горфийнд.

— Познат съм с много имена — усмивката се разшири. — Едно от тях… е Детуинг^[3].

Детуинг! Горфийнд се замая. Той не се усъмни в думите му, колкото и да бяха невероятни, но вече бе почувствал слаб намек за силата на дракона. Горфийнд беше чувал за могъщия черен дракон, може би единственото толкова мощно същество в цял Азерот. По време на войната орките няколко пъти бяха виждали черни дракони и Горфийнд винаги се чудеше защо кланът Драгънмоу не беше заловил тях, вместо упоритите им червени събратя. Той подозираше, че или са твърде трудни за улавяне, или това би отприщило гнева на Детуинг.

Горфийнд се опита да каже нещо, но беше толкова изумен и ужасен, че не можа. После опита отново.

— К-какво искаш от нас?

Детуинг махна ядосано с ръка.

— Успокойте се — отвърна той, с леко отвращение. — Не съм дошъл да ви убия, иначе вече щяхте да сте се превърнали в пепел — очите му проблеснаха, намеквайки за бушуващия огън, който се крие зад човешката му маска. — Тъкмо напротив. Наблюдавах ви и останах доволен от видяното.

Той постели кърпичката си на близката скала до огъня, седна и даде знак на останалите да направят същото. Те бавно се подчиниха.

— Притежавате голяма сила и невероятен фокус. Много бих искал да видя света, който е създал такива яростни и решителни същества.

Горфийнд огледа неканения гост. Да не би Детуинг да намеква, че иска да отиде в Дренор? Но защо? Сякаш прочел мислите му, Детуинг се обърна, срещна погледа на Горфийнд и кимна. Тъмните му очи бяха скрити под качулка, силата им — укротена и за миг той наподоби просто един самоуверен човек.

— Знам за срещата ви с онзи на име Ренд Блекхенд — каза спокойно Детуинг. — Тези двама братя са истински идиоти, но притежават сила. Знам също, че искате червените дракони, които кланът Драгънмоу… е покорил — ъгълчето на устните му се изкриви леко, произнасяйки последната дума, сякаш изпитваше истинско задоволство от самата идея. — Некадърни зверове, по мое мнение. Не разбирам защо се хабите с тях.

Горфийнд не беше сигурен как да реагира.

— Драконите са мощни същества — започна внимателно той.

— Такива сме наистина. Искате съюзници? Защото имам предложение за вас. Моите могъщи деца могат да ви помогнат, и то доброволно, а не по принуда.

Един от орките, явно желаещ да угоди на неочаквания гост, нервно му предложи чаша пиво. Славното същество се намръщи и изгледа гневно орка.

— Разкарай тази помия!

Уплашен, оркът се оттегли. Детуинг се съвзе и обърна ярките си огнени очи към Горфийнд.

— Докъде бях стигнал? А, да. Ще ви предоставя помощта на децата си. В замяна искам свободен преход през Тъмния портал и помощ да пренеса един конкретен товар.

— Искаш да отидеш в Дренор? — избухна Тагар. — Защо?

Усмивката, с която Детуинг се обърна към вожда на клана Боунчуър, потуши всякакви следващи въпроси.

— Моите планове са си моя работа, орк — отвърна спокойно драконът-човек, почти съскайки. — Но не се тревожете. Нямам намерение да спъвам вашите планове.

Горфийнд се замисли над предложението. Той се нуждаеше от дракони, независимо от цвета им, за да изпълни плана си. Ако приемеше сделката, нямаше да се налага да се разправя с Ренд, макар че сигурно по-късно щеше да се възползва от първата възможност да постави самозвания вожд на мястото му. Той не знаеше какво крои Детуинг, но докато това не засягаше техните планове, явно нямаше причина да отказва молбата на дракона.

— Много добре, Детуинг — каза накрая той.

— Лорд Детуинг — драконът-човек се усмихна без намек за хумор, а в гласа му се долови напрежение. — Тогава да обсъдим подробностите, а?

Горфийнд наклони глава.

— Разбира се, лорд Детуинг. Съгласен съм. Ще предоставим на вас и вашите… хора безопасно преминаване. Но първо трябва да изпълня мисията си на север от тук. Самият аз трябва да се сдобия с един конкретен товар.

— Много добре — съгласи се Детуинг и се изправи на крака. — Ще говоря с децата си и ще ги информирам за сделката ни. Щом се върна, ще ви помогна да изпълните мисията си.

Той изтупа ръце, въпреки че не беше докосвал нищо, и без да каже и дума повече, изчезна в сенките.

— Така — каза след малко Горфийнд, когато се увери, че драконът си е заминал и няма да ги изненада в мрака. — Да събираме багажа. Трябва да тръгваме, не разполагаме с много време.

Другите побързаха да се подчинят, явно доволни да отклонят вниманието си от странната фигура, която току-що се бе съюзила с тях. Горфийнд се надяваше Детуинг наистина да се окаже техен съюзник, защото в противен случай нищо не можеше да го спре.

* * *

Недалеч от лагера две фигури — мъжка и женска, се обърнаха към приближаващия Детуинг. Мъжът беше масивен и имаше къса тъмна брада и добре оформени мустаци, а жената беше изкусителна, с бледа кожа и дълга права коса. И двамата имаха черни коси и черти, подобни на Детуинг в човешката му форма.

— Какво ново, татко? — попита жената, с глас като коприна.

— Съгласиха се, както и очаквах, Ониксия — отвърна Детуинг. Той погали дъщеря си по бузата, а тя се усмихна и склони глава в ръката му. — Скоро ще владеем не един, а два свята.

Той целуна бледото й чело и се обърна към брат й.

— Но имам задача за вас, докато ме няма.

— Само кажи, татко — отвърна мъжът. — И ще бъде направено.

Детуинг се усмихна.

— В Блекрок Спайър има други орки. Скъсали са връзките си с останалите и отказват да се присъединят към Ордата. Това ги прави идеална цел — усмивката му се разшири и той се протегна да потупа сина си по рамото. — Когато се върна, Нефариан, искам този Ренд Блекхенд. Вие двамата ще получите контрола върху планината и орките, които я обитават. Те ще бъдат наши слуги.

Нефариан се усмихна доволно, а изражението му отрази това на баща му.

— Едва ли има нещо по-лесно от това. Орките и планината им ще очакват завръщането ти — обеща той.

— Чудесно — Детуинг погледна децата си за миг и кимна. — Сега трябва да се върна към новите си съюзници и да им помогна с дребната им мисия, за да могат по-бързо да ми помогнат с моята.

Когато баща им пое по пътя, по който беше дошъл, Ониксия се озъби дивашки.

— Е, братко, да отидем да видим новия си дом и новите си слуги?

— О, да, сестро, хайде — отвърна засмяно Нефариан. — Май ни чака добра плячка.

Той предложи ръката си, която тя прие, обвивайки я с дългите си нежни пръсти, и двамата изчезнаха в сенките. Миг по-късно се чу звук от мощни криле, който се сля с нощния вятър.