Арън Розенберг, Кристи Голдън
Отвъд Тъмния портал (2)

Пролог

— Хвърляй!

— Млъквай!

— Хвърляй, по дяволите!

— Добре, де! — Гратар изръмжа и се изправи леко, издувайки мощните мускули на раменете си.

Стрелна напред едната си ръка, светкавично свали юмрук… и разтвори пръсти. Дребните зарчета от кости се разсипаха на земята.

— Ха-а! — Бродог се изсмя, оголвайки бивници в самодоволна усмивка. — Само едно!

— По дяволите!

Гратар се отпусна върху камъка, на който седеше, и се намръщи, гледайки как Бродог събира заровете и ги разклаща енергично в ръка. Той не знаеше защо продължава да играе с него — Бродог печелеше абсолютно всеки път. Беше почти неестествено.

Неестествено. Тази дума почти бе изгубила значение за Гратар. Той вдигна очи към червеното небе, което изпълваше хоризонта, а слънцето в него пламтеше в същия цвят. Преди светът не беше такъв. Гратар беше достатъчно стар, за да помни синьото небе, топлото жълто слънце и гъстата зеленина по полетата и долините. Той бе плувал в дълбоки прохладни езера и реки, блажено невеж за това колко ценна щеше да стане водата един ден. Една от най-насъщните нужди в живота — чистата вода, сега се съхраняваше в бурета и се разпределяше пестеливо.

Гратар се изправи и нехайно разрови с крак земята, гледайки как червената пръст се надига в облак и пресушава устата му. Протегна се към манерката и отпи малка глътка вода. Кожата му беше покрита с прах, който притъпяваше зеления й оттенък и изсветляваше косата му. Всичко навсякъде беше червено, сякаш светът бе пропит с кръв.

Неестествено. Но най-неестественото нещо бе причината той и Бродог да бъдат изпратени тук, където да преживяват мрачните дни в скучни игри на зарове. Гратар се загледа зад Бродог към извисяващия се свод и проблясващия енергиен воал, който го изпълваше. Тъмния портал. Гратар знаеше, че странният мистичен портал води в друг свят, но никога не бе преминавал през него. Никой от клана му не го беше правил. Но той бе наблюдавал гордите воини на Ордата, които се изгубваха в него, устремени към победа над човеците и техните съюзници. Оттогава се бяха завърнали малцина, които да докладват за напредъка на Ордата. Но напоследък не се случваше нищо. Нямаше ни вест, ни кост… нищо.

Гратар се намръщи, игнорирайки потракващия звук от заровете, които Бродог хвърляше. Нещо в портала изглеждаше… различно. Той се приближи до високата порта, а космите по ръцете и гърдите му настръхнаха.

— Гратар? Твой ред е. Какво правиш?

Гратар не обърна внимание на Бродог. Той присви очи и се загледа в завихрената енергия. Какво ли се случваше отвъд… в онзи странен друг свят?

Докато стоеше взрян в портала, блясъкът на енергийните вълни се усили, булото започна да става полупрозрачно и Гратар вече можеше да види през него, сякаш се взираше през мътна вода. Той присви очи, вгледа се… и зяпна и се олюля назад. Като че ли присъстваше на някакъв ритуал, пред очите му се разиграваше яростна битка.

— Какво? — внезапно забравил за играта, Бродог изтича до него и също онемя.

И двамата останаха безмълвно загледани за миг и накрая Гратар се съвзе.

— Тръгвай! — извика той на Бродог. — Кажи им какво се случва!

— Да… командирът… — Бродог все още не можеше да откъсне очи от гледката.

— Не! — сопна се Гратар.

Той предчувстваше, че предстои да се случи нещо, за което дори командирът не е подготвен. Но един орк може би щеше да се справи.

— Нер’зул! Извикай Нер’зул… той ще знае какво да направи!

Бродог кимна и побягна, но не пропусна да се обърне назад няколко пъти. Гратар чу как се отдалечава, но погледът му оставаше прикован към битката, която бе толкова стихийна и странно замъглена. Той виждаше орките и дори разпозна някои от тях, но те се сражаваха с някакви странни фигури — по-ниски и по-слаби, но тежковъоръжени. Странниците — наричат ги „човеци“, спомни си Гратар — бяха бързи и многобройни като мушици. Бяха се нароили сред обсадените орки и ги посичаха един по един. Как можеше хората му да търпят такъв погром? И къде беше Дуумхамър^[1]? Гратар не виждаше и следа от масивния и мощен Военачалник. Какво се бе случило в този нов свят?

Той все още стоеше като омагьосан пред портала, когато дочу звук от приближаващи стъпки. Откъсна поглед и видя, че Бродог се завръща с още двама. Единият имаше огромно тяло, много по-едро от това на орк и значително по-силно, бледа млечнобяла кожа и груби черти. Огър… и магьосник — прецени Гратар, забелязвайки хитрия блясък в малките му очички. По-важна от тази извисяваща се фигура бе другата — на орка, който вървеше до него, забързан и устремен към портала.

Макар косата му да бе посивяла, а лицето му — силно набръчкано, Нер’зул, вождът на клана Шадоумуун, който навремето бе най-великият шаман, познат на орките, все още бе силен, а кафявите му очи бяха остри както винаги. Той се загледа към портала и замъглената ужасна гледка, която се разкриваше зад блясъка му.

— Битка, а? — каза Нер’зул, по-скоро на себе си.

„И изглежда, че Ордата я губи“, помисли си Гратар.

— От колко време… — започна Нер’зул.

Изведнъж пространството, оградено от Тъмния портал, се измени, а енергиите в него силно се завихриха. През булото се протегна ръка, като че преминаваше през вода, а зелената й кожа проблесна. Последва главата, после тялото и накрая се появи целият орк. Все още стискаше бойната си секира, но очите му бяха обезумели. Препъна се, но бързо се изправи и продължи напред покрай Нер’зул и останалите, без дори да ги погледне.

След него се появи още един, и още един… орките се изливаха като вълна от портала, забързани да преминат през него възможно най-бързо. И не бяха само орки… Гратар забеляза няколко огри и група по-дребни и слаби фигури, покрити с мантии с качулки. Един от воините привлече вниманието на Гратар. Той беше твърде висок и едър за орк, чертите му — достатъчно груби, за да свидетелстват за огърска кръв, но не бягаше панически като останалите, а някак си целеустремено… по-скоро бягаше към нещо, отколкото от нещо. По петите го следваше огромен смолисточерен вълк.

Един орк го изблъска от пътя и му се озъби.

— Разкарай се, мелез! — сопна му се той, но воинът поклати глава, отказвайки да се поддаде на нападката в такъв момент.

Вълкът обаче се озъби на орка, преди воинът да го усмири с едно рязко движение на ръката си. Вълкът покорно се спря, а воинът протегна огромната си ръка и другарски го потупа по черната глава.

— Какво става тук? — извика настоятелно Нер’зул. — Ти! — шаманът посочи към непознатото същество. — Какъв точно орк си ти? Защо прикриваш лицето си така? Ела тук!

Фигурата се спря… после изведнъж сви рамене и пристъпи към Нер’зул.

— Както кажеш — каза студено тя, а в тона й се долови лек присмех.

Въпреки жегата, излъчвана от препечената безжизнена земя, Гратар потръпна. Бронирана ръка свали качулката и Гратар не успя да се овладее и извика от ужас. Може би някога чертите на това същество са били гладки и правилни, но вече не. Кожата му бе бледо сиво-зелена, а точно между ухото и челюстта му зееше дълбока рана, от която проблясваше тънка струйка телесна течност. Подутите и напукани виолетови устни се извиха в усмивка, а очите му проблеснаха със злобен присмех и яростна интелигентност. Нещото очевидно бе мъртво. Дори Нер’зул се сви, макар че бързо се съвзе.

— Кой… какво си ти? — попита той с леко разтреперан глас. — И какво правиш тук?

— Не ме ли позна? Аз съм Терън Горфийнд^[2] — отвърна фигурата и се засмя на очевидното смущение на шамана.

— Това е невъзможно! Той е мъртъв, Дуумхамър го уби, както и всички от Съвета в сянка!

— Наистина съм мъртъв — съгласи се съществото. — Но все още съм тук. Старият ти чирак Гул’дан откри начин да ни върне и да ни подслони в тези гниещи трупове.

Той сви рамене, а Гратар дочу поскърцването на безжизнената му плът.

— Върши работа.

— Гул’дан? — старият шаман изглеждаше по-шокиран от думите, отколкото от вида на ходещия труп. — Жив ли е господарят ти? По-добре се връщай при него. Докато бяхте живи, вие изоставихте мен и шаманските традиции, за да го следвате и да станете уорлоци^[3], противни гадове. Служете му сега и като мъртъвци!

Но Горфийнд поклати глава.

— Гул’дан е мъртъв. И слава богу! Той ни предаде, изостави Ордата в критичен момент и принуди Дуумхамър да тръгне по петите му, вместо да покори човешкия град. Това предателство ни коства войната.

— Ние… изгубихме? — запелтечи Нер’зул. — Но… как е възможно? Ордата покриваше цялата земя, а Дуумхамър не би се дал без бой!

— О, той се би — съгласи се Горфийнд. — Но дори цялата му мощ се оказа недостатъчна. Той уби човешкия водач, но след това бе повален.

Нер’зул изглеждаше поразен, обърна се към задъханите и окървавени орки и огри, които тъкмо бяха нахлули през портала. Пое си дълбоко дъх и се изправи, обръщайки се към огъра, който беше дошъл с него.

— Дентарг… свикай останалите вождове. Кажи им веднага да се съберат и да носят само брони и оръжия. — Ще…

Без предупреждение вълната се изля от портала — масивен енергиен прилив, който повали всички на земята. Останал без дъх от удара, Гратар изпъхтя. Той се изправи с мъка на крака, но бе посрещнат от втори взрив, още по-силен от първия. Този път енергията, захранваща портала, завихри и разпръсна във въздуха огромни каменни късове, парчета от плочи, трески и отломки. Воалът потрепна и придоби плътност.

— Не! — Нер’зул се затича към портала.

Той бе на няколко метра от него, когато блестящият воал от светлина потрепна, сви се и замръзна… и експлодира. От портала се разхвърчаха камъни и пръст. Нер’зул полетя като стар кокал и се удари тежко в земята. Дентарг изрева гневно и се втурна към господаря си, пое го внимателно с ръце, сякаш вдигаше перце. Старият шаман лежеше отпуснат с увиснала глава и затворени очи, а от дясната му страна се стече струйка кръв. За един миг енергията изпищя и се сви около тях, виейки като разгневен дух. После така рязко, както се бе появила, светлината изчезна и воалът напълно се изпари, оставяйки след себе си една празна каменна арка. Тъмния портал бе разрушен.

Гратар се загледа към каменната арка и всички воини на Ордата, които бяха успели да избягат през нея за последен път. После се обърна към Дентарг и стария шаман, свит в изненадващо нежните ръце на огъра.

В името на предците… какво ще правят сега?