Арън Розенберг, Кристи Голдън
Отвъд Тъмния портал (4)

Две

— Погледнете само това място!

Ген Греймейн^[1], кралят на Гилнеас, посочи към цитаделата, която се извисяваше над тях — масивна постройка, през чиито порти преминаваха в момента. Дори едър и широкоплещест мъж като Греймейн изгледаше като джудже в тази сграда, а сводът на входната порта бе два пъти по-висок от него. Другите крале кимаха, докато влизаха вътре, удивявайки се на дебелите външни стени, изградени от тежки каменни блокове. Греймейн изсумтя, а намръщеното му изражение показваше, че не споделя задоволството им.

— Стена, кула и една-единствена крепост — изръмжа силно той, оглеждайки гневно наполовина завършената сграда отсреща. — За това ли са отишли парите ни?

— Голямо е — отбеляза Торас Тролбейн^[2], владетелят на Стромгард, който както винаги пестеше думите си. — Голямото е скъпо.

Останалите крале също замърмориха. Всички те бяха загрижени за разходите по строежа, особено след като трябваше да си ги поделят по равно като равноправни водачи на Алианса.

— Колко е висока цената на безопасността? — намеси се високият слаб мъж, който яздеше по-напред в групата. — Нищо, което си струва, не е евтино.

Някои от владетелите замлъкнаха при този тънък намек. Вариан, неотдавна коронованият млад крал на Стормуинд^[3], познаваше безопасността, но тя му бе отнета. Неговите владения претърпяха огромни щети в ръцете на орките по време на Първата война, когато голяма част от столицата му бе превърната в пепел.

— Наистина… как върви преустройството, Ваше Височество? — попита учтиво слабият като камшик мъж в зелена военноморска униформа.

— Много добре, благодаря, адмирале — отвърна Вариан.

Макар Делин Праудмуър^[4] да бе владетел на Кул Тирас, той предпочиташе военната си титла.

— Гилдията на каменоделците^[5] върши невероятна работа. Аз и хората ми сме им особено признателни. Те са изключителни майстори, които спокойно могат да съперничат на джуджетата, а градът се издига все по-високо с всеки изминал ден — той се усмихна към Греймейн. — Смея да твърдя, че си заслужават всяка стотинка.

Другите крале се засмяха, а единият от тях — висок и едър, с прошарена руса коса и синьо-зелени очи, срещна погледа на Тролбейн и кимна одобрително. Теренас, владетелят на Лордерон^[6], финансира младия принц Вариан, когато той и хората му потърсиха убежище от Ордата. Той дори бе приел младежа в собствения си дом, докато стане време да възвърне бащиния си трон. Сега това време бе дошло и Теренас, както и другарят му Тролбейн, бяха особено доволни от резултатите. Въпреки крехката си възраст, Вариан беше умен, очарователен и благороден младеж, роден за водач и надарен дипломат. Теренас бе започнал да го приема почти като свой син и сега гледаше с бащинска гордост, след като младежът бе успял да се намеси в разговора и да отклони владетелите от надигащото се негодувание.

— Всъщност — продължи Вариан, повишавайки леко тон, — ето го и самия строител-чудо.

Кралят посочи към височкия и як мъж, който разговаряше оживено с няколко омърляни работници. Мъжът имаше черна коса и тъмни зелени очи, които проблеснаха, когато той обърна глава към тях, явно дочул разговора им. Теренас разпозна Едуин ВанКлийф — началника на Гилдията на каменоделците и човека, отговарящ както за възстановяването на Стормуинд, така и за строежа на тази крепост Недъргард^[7]. Вариан се усмихна и му даде знак да се приближи.

— Майстор ВанКлийф, надявам се, че работата ви спори?

— Така е, Ваше Височество, благодаря — отвърна уверено ВанКлийф. Той удари с тежкия си юмрук по дебелата външна стена и кимна гордо. — Това ще устои на всичко, сър, бъдете сигурен.

— Сигурен съм, Майстор ВанКлийф — съгласи се кралят на Стормуинд. — Надхвърлили сте възможностите си тук, а това не е никак малко.

ВанКлийф кимна в знак на благодарност, а после се обърна към мъжа, който го викаше от една от недовършените постройки.

— Най-добре да се връщам на работа, Ваши Височества — той се поклони на събралите се владетели и се втурна към работника.

— Добре се справи — каза благо Теренас на Вариан, когато се изравни с него. — Укроти Греймейн и в същото време поласка ВанКлийф.

Младият крал се усмихна.

— Комплиментът ми бе напълно искрен, пък и сега той ще работи още по-усърдно от преди — отбеляза тихо той. — А и Греймейн мърмори само за да се наслаждава на собствения си глас.

— Много си помъдрял — каза засмяно Теренас. — Или може би си мъдър по рождение.

Разбира се, деликатният намек на Вариан не можеше да удържи Греймейн за дълго. Докато прекосяваха широкия двор, кралят на Гилнеас отново започна да мърмори и скоро звуците, които излизаха изпод гъстата му черна брада, отново се оформиха в думи.

— Знам, че се трудят усърдно — призна той заядливо, поглеждайки към Вариан, който му се усмихна, — но защо са всички тези сгради? — Той махна с огромната си ръка към единствената завършена крепост, в която навлизаха, минавайки под решетката нагоре по стъпалата. — Защо се хвърля толкова труд… и разходи… за толкова широка цитадела? Нали все пак ще служи само за наблюдение на долината, където преди се е намирал порталът? Нямаше ли да е достатъчна една проста крепост?

Кадгар, архимаг на Даларан, размени уморен, но леко развеселен поглед с останалите магьосници, когато гласът на Греймейн достигна ушите им, преди още да влязат в просторната зала за срещи.

— Радвам се да видя, че Греймейн си е все същият — отбеляза сухо Антонидас, владетелят на Кирин Тор.

— Да, някои неща не се променят — каза Кадгар, поглаждайки чисто бялата си брада.

Той се завъртя към кралете с младежка лекота, която подчерта лъжливия му старешки вид.

— Значи искате да разберете за какво са отишли парите ви? — обърна се той към новодошлите и им кимна набързо в знак на поздрав.

Той се държеше с тях като с равнопоставени, защото наистина бяха такива — като член на Кирин Тор Кадгар бе владетел по право.

— Тогава ще ви кажа, а вие можете да ми благодарите след това. Крепостта Недъргард е голяма, да. Такава трябва да бъде. Не малко хора ще живеят тук — магьосниците, които дойдоха от Даларан, както и войниците, които ще се грижат за обичайните заплахи. Навремето в долината под нас се намираше Тъмния портал, който бе входът на Ордата към нашия свят. И ако някога решат да се върнат, ние трябва да сме готови.

— Това обяснява войниците — съгласи се Праудмуър. — Но защо са тук магьосниците? Един магьосник би бил напълно достатъчен, за да наглежда обстановката и да ви извести в случай на опасност, нали?

— Ако е нужно само това, да — съгласи се Кадгар, крачейки из залата.

Стъпките му наистина бяха като на младеж, какъвто той всъщност беше. Кадгар бе само няколко години по-голям от Вариан, но е бил преждевременно състарен от магията на Медив, малко преди смъртта на великия маг.

— Но Недъргард бързо се превърна в нещо повече от наблюдателница. Не може да не сте забелязали причината за тревогите ни по пътя насам. Нещо е източило живота от Дренор, от самата земя. Когато Тъмния портал бе задействан, тази безжизненост достигна до нашия свят, уби земята наоколо и продължи да се разпростира настрани. Когато унищожихме портала, помислихме, че земята ще се самоизлекува. Но не стана така. Всъщност покварата продължава да се разпространява.

Кралете се намръщиха и се спогледаха. Това бе новина за тях.

— Започнахме да разучаваме положението и открихме, че дори след изчезването на портала е останал малък пространствен рифт.

При тези думи владетелите ахнаха.

— Открихте ли начин да спрете покварата? — попита Праудмуър.

— Да, но се наложи да обединим усилията на няколко магьосници за това — сбръчканото му лице се намръщи. — За съжаление, не успяхме да възстановим унищожената земя. Тази местност преди бе известна като Блек Морас^[8] и ние успяхме да запазим северните й части. Носят се слухове, че там някъде все още се крият орки, но така и не открихме следи от тях. Но южната част… по някаква причина така и не можахме да й вдъхнем живот. — Той поклати глава. — Някои започнаха да я наричат Прокълнатите земи^[9] и това име си остана и до днес. Съмнявам се, че земята ще може някога да се възстанови.

— Но все пак сте успели да спрете покварата и сте спасили останалата част от земята — отбеляза Вариан. — Това е достатъчно възхитително, като се знае колко бързо се разпространява ефектът.

Кадгар наклони глава, оценявайки похвалата.

— Смея да се надявам, че сме направили повече от това — призна той, — макар и да не е всичко, което ми се искаше да постигнем. Но тук постоянно ще трябва да има една група магьосници, които да следят местността и да се грижат Азерот да остане чист от покварата. В същото време те ще трябва да наблюдават и рифта. И именно за това, Ваши Височества, се налага Недъргард да е толкова голяма и струва толкова много.

— Има ли реален риск този портал отново да бъде отворен? — попита Тролбейн и всички се обърнаха към Кадгар, явно очаквайки отговора му, но и притеснени какъв ще бъде.

Кадгар можеше да прочете мислите по лицата им. Идеята да преживеят отново случилото се преди осем години, когато порталът беше отворен и орките се изляха през него, тревожеше всички. Той понечи да отговори, но бе прекъснат от внезапния писък, който се чу отвън.

— Мисля, че последният ни гост пристигна с грифон и се е приземил на пътеката до стената — каза той.

Жената, която влезе в залата за срещи след няколко минути, бе висока и почти неизразимо красива. Поизносени зелени и кафяви кожени одежди очертаваха фината фигура, която се запъти към тях. Златистата й коса бе разрошена и тя я отметна небрежно зад дългите си заострени уши. Макар да изглеждаше изискана и нежна, всички присъстващи добре знаеха, че Алериа Уиндранър^[10] е признат рейнджър, разузнавач и воин, а също и природен експерт. Много от присъстващите се бяха сражавали рамо до рамо с нея и дължаха живота си на острия й поглед, бързите реакции и силния й характер.

— Кадгар — каза безцеремонно тя и се насочи към него. Беше висока почти достатъчно, за да го погледне право в очите.

— Алериа — отвърна той.

Носталгична обич стопли тази единствена дума. Не много отдавна бяха братя по оръжие, добри приятели, които се бореха за нещо добро. Но нямаше топлина нито в зелените й очи, нито по лицето й, което макар и красиво, изразяваше живот така, че можеше да мине и за изваяно от камък. Алериа бе вежлива, но нищо повече. Вътрешно Кадгар въздъхна, отстъпи от вратата и й даде знак да го последва.

— По-добре да е важно — каза тя, когато наближи и се поклони набързо на събралите се владетели.

Въпреки стройната си фигура и младежкия си златист вид, Алериа вероятно бе много по-възрастна от всички присъстващи, което я правеше недосегаема и често й позволяваше да се държи с насмешка към владетелите на хората.

— Бях на лов за орки.

— Ти винаги си на лов за орки — отвърна Кадгар, по-остро, отколкото възнамеряваше. — Но това отчасти е и причината да те повикам тук. — Той изчака да получи вниманието на всички. — Тъкмо обяснявах, че сме забелязали пространствен рифт в района, където се намираше Тъмния портал, Алериа. И напоследък енергиите, които се излъчват от него, са нараснали значително.

— Какво означава това? — попита Греймейн. — Да не казваш, че се усилва?

Младият-стар архимаг кимна.

— Да. Смятаме, че рифтът ще се разшири.

— Да не би Ордата да е открила начин да възстанови портала? — попита Теренас, шокиран, колкото и всички останали.

— Може би, а може би не — отговори Кадгар. — Но дори да не успеят да изградят стабилен портал, ако рифтът стане достатъчно голям, орките отново ще могат да преминат в нашия свят.

— Знаех си, че ще стане нещо такова! — извика Греймейн. — Знаех си, че отново ще се срещнем с онези зеленокожи чудовища!

Алериа сви устни, а очите й проблеснаха… в очакване ли?

— Колко скоро? — попита Тролбейн. — И колко от тях?

— Не мога да кажа колко ще преминат — отвърна Кадгар, поклащайки глава. — Но колко скоро? Много. Вероятно до няколко дни.

— От какво се нуждаеш? — попита благо Теренас.

— Нужна ни е армията на Алианса — отвърна рязко Кадгар. — В случай че рифтът започне да се разширява, ще е нужна цялата армия. Има вероятност в долината да се излее втора оркска Орда — той изведнъж се усмихна. — Синовете на Лотар ще трябва отново да се изправят срещу нея.

Синовете на Лотар. Така се наричаха днес ветераните от Втората война. Победата бе постигната, но на висока цена — смъртта на Лъва на Азерот, Андуин Лотар, човекът, когото всеки бе готов да следва. Кадгар беше там, когато той загина от ръцете на оркския вожд Оргрим Дуумхамър. И беше там, когато другарят му Туралиън — сега генерал на силите на Алианса, отмъсти за Лотар и плени Дуумхамър. Избран лично от Лотар, Туралиън зае мястото му и пое героичното наследство. И така в кръвта се родиха Синовете на Лотар.

— Сигурен ли си? — попита внимателно Теренас.

Кралят явно не искаше да обиди магьосника, който също знаеше, че подобно нещо изобщо не би било добра идея. Но в този случай съвсем не се обиди.

— Ще ми се да не бях. Енергийното ниво определено се покачва. Скоро ще бъде достатъчно, за да се разшири рифтът, а това ще позволи на орките отново да се изсипят от Дренор в нашия свят.

Изведнъж той почувства умора, сякаш споделянето на лоши новини по някакъв начин го изпразни. После погледна към Алериа, която забеляза погледа му и повдигна вежда, но си замълча.

— Не можем да си позволим рискове — отбеляза Вариан. — Предлагам да мобилизираме Алианса и за всеки случай да се подготвим за война.

— Съгласен — каза Теренас, а останалите кимнаха одобрително.

— Ще трябва да се свържем с Генерал Туралиън — продължи Вариан.

Алериа леко се стегна, по лицето й премина вълна от неопределима емоция, а Кадгар присви очи. Навремето елфският рейнджър и човешкият паладин бяха повече от братя по оръжие. Кадгар винаги ги беше смятал за добра двойка. Възрастта и мъдростта на Алериа подсилваха Туралиън, а неговата младост и невинност смекчаваха някак си преситената от живот елфа. Но нещо се бе случило. Кадгар така и не разбра какво, но и не посмя да попита. Алериа и Туралиън бяха охладнели един към друг смущаващо силно. Тогава Кадгар съжаляваше за това, но сега се чудеше дали това разстояние ще се окаже проблем. Вариан очевидно не бе забелязал леката промяна у Алериа и продължи:

— Като командир на армията на Алианса той трябва да свика войниците и да ги подготви за това, което предстои. Туралиън е в Стормуинд, където помага да възстановим защитата си и обучава хората ни.

На Кадгар му хрумна една идея, която може би щеше да реши два проблема наведнъж.

— Алериа, ти можеш да стигнеш до Туралиън най-бързо от всички. Вземи грифона и иди в Стормуинд. Кажи му какво се е случило и защо трябва незабавно да мобилизираме армията на Алианса.

Елфският рейнджър изгледа яростно Кадгар, а в зелените й очи заискри огън.

— Със сигурност някой друг ще може да се справи с тази задача не по-зле от мен — заяви остро тя.

Но Кадгар поклати глава.

— Джуджетата Уайлдхамър^[11] те познават и ти имат доверие — отвърна той. — А тези хора тук си имат своите задачи. — Той въздъхна. — Моля те, Алериа. Направи го за всички нас. Открий го, информирай го и го доведи тук.

„И може би вие двамата ще изгладите нещата помежду си… или поне ще се съгласите да си помагате взаимно“, помисли си той. Гневният поглед на Алериа се стопи под онази неумолима безизразна маска.

— Ще изпълня молбата ти — каза почти официално тя. После се обърна и се запъти към вратата на залата.

— Кадгар е прав — каза Теренас, докато останалите я наблюдаваха как се отдалечава. — Всички ние ще трябва да мобилизираме хората си, да се запасим, и то веднага.

Другите владетели кимнаха. Дори Греймейн отстъпчиво бе замълчал… мисълта за завръщането на Ордата така го шокира, че той напълно забрави, че може да мърмори. Всички се насочиха към отворените врати, обратно към двора. А от там щяха да продължат към масивната арка, под която бяха преминали преди по-малко от час.

— Хайде, тръгвайте — прошепна Кадгар, гледайки как владетелите се оттеглят. — Вървете и призовете Синовете на Лотар. Само се моля да не е твърде късно.