Арън Розенберг, Кристи Голдън
Отвъд Тъмния портал (22)

Двадесет

Данат удари юмрук в отворената си длан.

— Хванахме ги! — извика той. — Остава само да ги довършим!

— Да, но не сега — отвърна Талресар.

Един от рейнджърите на Алериа по някакъв начин бе възприел ролята на съветник на Данат в преследването им на Ордата и, въпреки сдържания му характер, Данат го харесваше. Освен това елфът доста често се бе оказвал прав.

— Трябва да изчакаме до сутринта.

— Дотогава ще са се окопали — възпротиви се Данат и изгледа гневно слабия рейнджър с червеникавокафява коса, а после отправи поглед към обсипаната с кости земя, където се издигаха величествените руини. — Ако атакуваме сега, ще можем да ги елиминираме, преди да успеят да изградят защита!

— Огледай се само — настоя Талресар. — Ти може да си готов за битка, но хората ти не са. Смрачава се и те са уморени. Да не би да предпочиташ да ги изпратиш в мрака под земята, където ще бъдат слепи за опасността и прекалено уморени да се защитават при неизбежната засада.

Данат обърна гневното си, загрижено лице към елфа.

— Те убиха Кърдран!

Тази новина бе разтърсила цялата група, която вече бе изтощена от бързото темпо, което Данат им бе наложил. Когато джуджетата Уайлдхамър се върнаха, без да крият сълзите си за падналите си другари, сред които бе и любимият им водач, самият Данат се принуди да извърне поглед. Той бе изгубил толкова много, а сега и прямото, весело джудже… Колко още трябваше да загинат, преди да се отърват от тези проклети зеленокожи?

— Разбирам те — каза тихо Талресар. — Но няма да почетеш духа му, ако изпратиш изтощените си хора да отмъстят за смъртта му. Те просто ще се присъединят към него.

Данат се намръщи, но знаеше, че елфът е прав. Командирът осъзнаваше, че не бе спрял да пришпорва хората си през целия път от оркската цитадела, за да хване Нер’зул в гората навреме. А сега, каква ирония на съдбата, точно когато постигнаха целта си, бяха твърде уморени да продължат напред.

— Една нощ — каза накрая той. — Ще починем една нощ и на сутринта ще атакуваме.

— Мъдро решение — съгласи се Талресар и, както обикновено, Данат не можа да разбере дали елфът бе искрен или саркастичен. И отново както винаги, той реши да игнорира тона му и просто да приеме думите му.

— Предай на всички да издигнат лагер и да си починат — инструктира го Данат. — Ще нападнем призори.

После слезе от уморения си и прежаднял кон и го поведе към реката. Данат плисна вода по напрашеното си запотено лице и също отпи дълбоко, а след това се върна и буквално се строполи в палатката си.

Събуди се след няколко часа и с изненада забеляза не само още палатки, но и няколко високи колони, които ограждаха едно широко четвъртито място.

— Какво е всичко това? — попита той Херик, един от сержантите. — Ще останем тук само тази нощ.

Херик сви рамене.

— Някои от мъжете споменаха, че няма да е зле да издигнем укрепление — обясни той. — Затова започнаха да го маркират с тези колони. Не видях нищо лошо в това и се съгласих. Стана бързо, елфите помогнаха.

— Реших, че това би бил добър знак на почит към саможертвата на нашите другари джуджетата — каза Талресар, който пристъпи от сянката на близкото дърво. — Все пак сме съюзници. Как по-добре да го докажем, ако не със съвместен строеж на укрепление?

Данат се вторачи в елфа.

— Точно ти ми обясняваше колко са изморени хората! А сега, вместо да си почиват, те секат дървета и правят подпори?

Талресар се усмихна.

— Само няколко, а и с много ръце работата е лека. Погледни резултатите.

Данат се обърна в посоката, която елфът му посочи. Джуджета, човеци и елфи стояха и разговаряха тихо. Те все още изглеждаха уморени, но по лицата им имаше усмивки. По едно време един от хората на Данат потупа по рамото един елф и едно джудже…

— Воините ти бяха прави. Това не само има стратегическа стойност, но е и единственото място на този свят, което не е червено и безжизнено. Гората поне е все още жива. Ако някой ден се върнем тук и довършим това, което започнахме днес, ще наречем мястото Алерийска крепост. Честно е — орките унищожиха голяма част от Куел’Талас и в замяна на това ние ще завладеем това единствено зелено място в този изоставен свят. Ако не, тези стълбове ще останат да напомнят за това, че Алианса е идвал в тази гора.

Данат за пръв път долови толкова много жар в гласа на Талресар. Той отново огледа хората си и кимна.

— Но първо да приключим с тези орки, а?

Той прие храната, която Херик му подаде, и си намери тихо място край един от огньовете. Там той изпъна крака, кръстоса ръце върху гърдите си, облегна се на дебелото стъбло зад гърба си и отново заспа.

Данат се сепна и се събуди от вика на Талресар и от един странен зловещ креслив звук. И бързо скочи на крака.

— Какво става?

Но не получи отговор от врявата. Той се втурна към източника на шума и видя близо дузина елфи, които се бяха скупчили върху нещото, издаващо ужасните крясъци.

— Отдръпнете се! — заповяда той.

Елфите се изправиха с неохота и се изтупаха, докато двама от другарите им продължаваха да държат здраво едно от най-странните същества, което Данат някога бе виждал. Натрапникът бе облечен в тъмновиолетова роба, която сега бе разкъсана и оцапана с кръв и мръсотия. Той бе висок почти колкото човек, имаше ръце и крака, но с това се изчерпваха приликите. Изпод качулката му надничаше не човешко лице, а птича глава. Тя бе дълга и заострена, по-голямата част от лицето заемаше лъскав виолетов клюн, а овалните му жълти очи проблясваха в мрака. Над очите му, подобно на вежди, стърчаха перца, които се сливаха с останалите червени, виолетови, златисти и кафяви пера около главата му, явно еквивалент на коса. Очевидно елфите не бяха особено нежни с пленника си и сега едното бляскаво око бе затворено.

— Какво същество си ти и какво търсиш в лагера ни? — попита настоятелно Талресар.

— Губиш си времето — каза Данат. — Сигурно не разбира езика ни.

— Но Гризик, да! Той да! И не иска наранява!

Гласът на съществото вибрираше странно, но все пак бе разбираем. Данат примигна удивен.

— Той е като говорещ папагал, изрича думи без смисъл — измърмори един от мъжете и вдигна юмрук към човката на птицечовека.

— Не, почакай! — заповяда Данат. — Повтори.

— Гризик! Не иска наранява, не, не! Само иска знае… кои вие? Защо дошли?

Данат погледна към Талресар, който сви рамене, отстъпи назад и остави командира си да продължи разговора.

— Името ти е Гризик?

Съществото бързо кимна и Данат продължи:

— Отговори на въпросите ни и може и ние да отговорим на твоите. Какво си ти?

— Гризик е аракоа^[1] — отвърна птицечовекът, отсичайки рязко всяка дума, която бе последвана от свирукане и въздишка. — Стара раса. Сигурно най-стара на този свят. Гризик любопитен. Не иска наранява!

— Вече го каза. Но защо ни шпионираш? Как така разбираш езика ни?

— Аракоа интелигентни — отвърна гордо Гризик. — Умни. Гризик следи вас, слуша внимателно, учи бързо! Мисли вие странни. Любопитно.

— Какви са аракоа — съюзници или врагове на Ордата?

Този въпрос предизвика особено бурна реакция. Перата по главата на Гризик се изправиха и той се сви, сякаш от страх.

— Гризик страхува и мрази тях… Сега… да. Преди не били лоши. Преди ги познавал. Но сега… — Той потръпна.

Данат бе видял достатъчно, за да разбере, че Гризик не представлява сериозна заплаха и направи знак на елфите, които все още го държаха.

— Дайте му вода и се погрижете за раните му — заповяда им той, а после се обърна към Гризик: — Обясни ми.

— Аракоа древна раса. Ние живее сами. Но! Ние вижда мирни дренаи, примитивни орки. Но кой да знае? Орки полудели. Как… ние не знае. — Въпреки дебелата си роба, той потрепери, а перата му нервно се раздвижиха, преди да продължи. — Орки и дренаи не приятели… но не мразят. Уважават.

— Чакай, чакай — каза Данат, вдигайки ръка. — Забави малко. Орки и дренаи? Дренаи като Дренор ли?

— Дренор наричат този свят, да. Те горда раса, те нарекли този свят като тях. Те силни… преди.

— Спомена за някаква лудост… Орките са се обърнали срещу дренаите ли?

Гризик кимна.

— Да, да. Преди много, много дренаи. Те използва ярка светлина. Те живее много дълго. Те мисли тях силни и добри, никой не може спре дренаи, не, не. Но орки… — Гризик изсвири с уста и замахна с ръка пред себе си. — Край. Сега само малко. Сега преди горди дренаи се крие.

Данат усети как го побиват тръпки.

— Орките… са затрили цяла цивилизация? — той вдигна очи към Талресар. — Явно Ордата е загряла, преди да дойде в Азерот.

— Явно. Само че Азерот не им се даде така, както Дренор. Ние сме по-силни.

— Или имаме по-голям късмет — Данат поклати глава. — Цяла цивилизация на мирен народ. Какъв срам. — Той се обърна към съществото аракоа. — Кажи ми още. Твърдиш, че дренаите са били миролюбиви и силни, а орките отначало са били примитивни. Как така са успели да надвият тези дренаи?

— Орки… — Гризик търсеше правилните думи. — Всички орки събрали заедно. Вече не отделно.

— Орките наистина имат различни кланове — обади се Талресар. — Явно невинаги са били обединени и ръководени като Орда.

— Дълги Уши прав! — изчурулика развълнувано Гризик.

При всякакви други обстоятелства Данат щеше да се засмее на обидения поглед, който Талресар хвърли към съществото.

— Орки несъюзени. Те стана силни, зли. Кожа стана… от такава — той посочи кафявите си пера — сега такава — и после посочи зелените.

— Кожата им е променила цвета си? От кафява на зелена? — каза Данат и повдигна вежда.

— Да! После зелени орки атакува и убива дренаи. Аракоа мисли ние следващи! — той посочи към огромните руини, които едва се виждаха през дърветата. — Окиндун. Там спи мъртви дренаи. Там свещено. Повечето… — Той потупа земята.

— По-голямата част е под земята? — попита Данат.

Гризик кимна.

— Извива под земята, да. Сега всички мъртви.

На Данат му хрумна нещо.

— Ти бил ли си там? В този Окиндун? В тези тунели?

Гризик кимна ентусиазирано.

— Знаеш ли накъде водят? — попита Данат.

Гризик кимна.

— Бил долу, долу много пъти. Но… защо иска отиде там?

— Аз съм Данат Тролбейн от Алианса — отвърна Данат. — Ние преследваме оркската Орда от нашия свят и искаме да ги нападнем сутринта, да ги елиминираме и да унищожим веднъж завинаги заплахата им. Те се крият в онези тунели. Трябва да ги открием. Бихме… се радвали да ни помогнеш.

Талресар го изгледа с негодувание, но Данат не му обърна внимание. Гризик изглеждаше достатъчно безобиден, а и явно също мразеше Ордата. А Данат предпочиташе да предотврати загубването им в лабиринта на града на мъртвите.

— Гриз… Аз знае как влезе там. Знае път, който дори орки там, не знае. — Той се наведе напред. — Аз знае къде орки живее и откъде мине нови орки.

Данат и Талресар отново се спогледаха.

— Това е невероятно полезна информация — каза Данат. — Ние ще…

— У-ха! — Съществото аракоа развълнувано скочи на крака и се вторачи в грифоните, които бяха накацали по дърветата. Те бяха впили нокти в клоните и спяха, скрили глави под едно крило. Гризик се спусна към тях.

— Каква красота! — прошепна той и погали най-близкия грифон по рамото.

Звярът леко потрепна, но не се събуди. Данат забеляза, че ръцете на Гризик имаха по-скоро птичи пръсти, но докосваха нежно перата на грифона.

— Ей, ти! К’во прайш там? — извика един от ездачите Уайлдхамър и се втурна към Гризик.

— Спокойно, Фергън — провикна се Данат, преди джуджето да се нахвърли върху техния потенциален нов водач. — Това са грифони от нашия свят — обясни той на Гризик. — Всеки грифон си има ездач — джудже Уайлдхамър, като Фергън.

Гризик бе стигнал до последния грифон — величествено животно, което трепереше като че от студ, въпреки топлата нощ.

— Тя тъгува — каза той и погали грифона по гърба и рамото.

— Т’ва е Скай’рий — каза Фергън, с по-сърдит от обичайното глас. — Тя бе грифонът на Кърдран.

Гризик потрака с клюн и наклони глава, поглеждайки към Данат.

— Ездачът на Скай’рий — Кърдран, бе водачът на Уайлдхамър — обясни Данат. — Той… падна в днешната битка.

Гризик кимна.

— А-а! Пленник. Аз видя него.

— Пленник? — възкликна Данат.

— Орки води пленник в Окиндун. Прилича него — птицечовекът посочи към Фергън. — Червена козина на брада. Синя боя на кожа. Много силен глас.

Данат се развълнува. Кърдран е жив? Той се обърна към Талресар.

— Трябва да го спасим.

— Джуджето знаеше рисковете — отвърна хладно рейнджърът. — А мисията стои над личните чувства.

Но Данат поклати глава.

— Кърдран е един от най-доверените лейтенанти на Туралиън. Фактът, че е жив, означава, че Ордата подозира, че той притежава важна информация за силите ни… ако успеят да го пречупят. Трябва да го измъкнем от там, преди това да се случи. А този… аракоа може да ни отведе при него.

Талресар въздъхна.

— Гризик, със сигурност ще се изложиш на опасност, ако ни помогнеш. Защо ти е да го правиш?

— Отговор лесен. Вие против Орда — отвърна Гризик и щракна решително с клюн. — Аз също мрази Орда за това, което направи на аракоа, на този свят.

Данат отмести поглед от Гризик към Талресар. Рейнджърът кимна. Това бе най-добрият им шанс… и, ако Гризик все пак се опиташе да ги предаде, щеше да си плати, и то бързо.

— Да действаме тогава — каза той.

Докато Гризик успя да начертае прост план на Окиндун и тунелите, както и да им обясни всичко на общия език, с който се справяше все по-добре, Данат се отказа от идеята да поведе само малък спасителен отряд за Кърдран. Вместо това, предложи един по-добър план.

* * *

И сега той крачеше в един дълъг мрачен тунел, само с факла в ръка. Гризик вървеше може би десетина крачки пред него, а Талресар бе между тях — нито аракоа, нито елфът се нуждаеха от светлина тук. А след Данат се движеше половината армия на Алианса.

— Тунели широки — десет хора на Алианс може мине — беше им казал Гризик. — Тунели високи. Даже огри само леко наведе! Дренаи добре построили. Експлозия унищожила център, не стигне до външни тунели. Те още чисти, сухи и здрави.

Това бе убедило Данат, особено след като Релиън бе отишъл с Гризик и се бе върнал да потвърди думите на птицечовека.

— Прилича на дълга зала в дворец — докладва рейнджърът. — Точно както ни каза той, а и не забелязах никакво друго движение, нямаше дори дребни гризачи.

— Ще се разделим на две — бе решил Данат. — Половината от силите ни ще ме последват в тунелите до Окиндун. Другата половина ще атакува челно. Ще се промъкне през руините и ще отвлече вниманието на Ордата, докато ние се появим в гръб. Щом заемем позиция, ще атакуваме и ще ги приклещим между двете редици.

А сега, по-малко от час след като влязоха в тунела, Гризик спря и посочи към широката врата пред себе си.

— След това стълби — каза аракоа. — Води до сърце на Окиндун.

Данат се намръщи, спомняйки си лабиринта, който аракоа им беше начертал.

— Но ти не знаеш къде точно ще бъде Ордата, нито къде може да е отвела пленника? — попита отново той.

За съжаление, птицечовекът за пореден път повтори отговора си.

— Знае път до Окиндун. Но не много повече — за миг сянката на качулката му хвърли страховита сянка върху острото му лице. — Мои хора… не добре дошли тук. Дренаи почита мъртви, не обича натрапници. Аз идва, гледа малко… учи малко. Само малко.

Данат кимна. Той знаеше, че би било прекалено много да иска аракоа да ги отведе право при Кърдран, но все пак не му се харесваше идеята да се лута без посока из дългите тунели, докато Ордата се готви за засада. Гризик се протегна към вратата… и отскочи назад, изщраквайки изненадано с клюн. Вдигна ноктести ръце и приклекна, а вратата изскърца леко и се отвори. Данат вдигна щит и меч… и спря, вторачвайки се във фигурата, която се появи на вече отворената врата.