Арън Розенберг, Кристи Голдън
Отвъд Тъмния портал (24)

Двадесет и две

— Не се тревожи… движим се в правилна посока — принуди се да каже Кадгар, когато групата спря да почине и да пие малко скъпоценна вода.

Всички се нуждаеха от успокоение. Бяха тръгнали на север от оркската цитадела, заобикаляйки дивото крайбрежие на изток. Земята бе все така същата, като тази около портала, макар и по-малко сурова — напукана, сива трошлива почва, изсъхнали растения и дървета. Тук-там се виждаха зелени участъци, но по-голямата част от Дренор бе пуста и безжизнена.

Сега земята наоколо бе станала по-неравна, с по-стръмни склонове и баири, а вятърът бушуваше от всички страни. По-скоро наподобяваше планинска верига, каквато никой досега не бе виждал. Каменни шипове стърчаха от скалните стени около тях, насочени във всички посоки, сякаш самите върхове бяха жадни за кръв. Скалите бяха матови, червеникавокафяви… в цвета на изсъхнала кръв, а в сравнение с тях небето изглеждаше живо и алено. Това бе едно от най-неприветливите места, които Кадгар някога бе виждал, и той си помисли, че тръпките, които го побиха, се дължат колкото на ветровете, които се вихреха сред заострените скали, толкова и на самата гледка.

Той лениво се протегна към най-близкото острие, но спря точно преди да го докосне… може би предизвикването на съдбата не бе най-добрата идея.

— Черепът не е далеч — повтори той.

— Сигурен ли си? — попита Туралиън.

— О, вярвай ми. Сигурен съм.

Той вече усещаше присъствието му в главата си, без дори да го търси — монотонно пулсиране точно зад очите му, което почти можеше да види, ако стисне силно очи. Определено бяха близо.

— Добре — отвърна Туралиън, вдигна чука си и огледа каменните остриета. — Това място започна да ми омръзва.

— Мисля, че… — започна Кадгар, но Алериа вдигна ръка да замълчат.

— Чуйте!

Кадгар напрегна уши, но слухът му не беше толкова добър, колкото на елф. Мина време, но всичко, което чуваше, бе вятър. И после… някакво пляскане, сякаш на криле, но звукът бе по-остър от този, който издаваха познатите му птици. Единственото друго същество, което можеше да издава подобен звук по време на полет, бе…

— Дракон! — извика той, сграбчи Туралиън и го издърпа на земята, скачайки самият той.

И точно зад гърба си дочу гневен рев и съскане. Нажежена до бяло болка прониза ръката му и още докато си поемаше дъх, за да я притъпи, отново чу съскане. На ръкава му димеше дупка, а под нея се виждаше лошо изгорената му кожа. Съскането се оказа звукът от нещо, което подриваше скалите под тях. Магма. Крас твърдеше, че черните дракони бълват магма. Кадгар вдигна поглед и видя няколко дребни форми да прехвърчат между скалите, а после се издигнаха и отново се снижиха.

— Вдигнете щитове! — извика Туралиън и се изправи на крака. — Готови на оръжие! Това не са възрастни дракони… Можем да се справим с тях!

Туралиън беше прав. Съществата, които ги атакуваха, не бяха много по-едри от коне, може би бяха дълги около метър и осемдесет и малко повече с разперени криле. Имаха малки глави и само няколко шипа по гърба и Кадгар осъзна, че това трябва да са младите индивиди. Драки^[1] — така ги беше нарекъл веднъж Крас. Да, това бяха драки.

— Драки — млади дракони — предупреди той Туралиън и вдигна жезъла си, когато черните дракончета се завъртяха за втора атака. — Не са силни като родителите си, но все пак са опасни.

Туралиън кимна, но вече се бе фокусирал върху връхлитащите същества. Той отново се чувстваше в свои води и вече се бе настроил да действа като военен командир.

— Стрелци, стреляйте свободно! — извика той.

До него Алериа започна да обсипва със стрели едно дребно и бързо същество. Една от тях улучи гърлото му, големият й лък оттласна стрелата с такава сила, че лесно проби все още меките му люспи и нещото се олюля, очевидно от болка. Втора стрела прониза окото и мозъка му и то се строполи на земята, изграчи и повече не помръдна.

Това окуражи войниците и те започнаха ентусиазирано да размахват оръжия и да нападат младите дракони, навеждайки се, за да избегнат малките им, но остри нокти, както и топките лава, големи колкото юмрук, които бълваха. Драките прелитаха около тях, издигаха се и отново се връщаха. Вече бяха по-малко… няколко лежаха мъртви сред скалите.

Туралиън се обърна да каже нещо на Кадгар… и спря, неочаквано залитна и се овладя точно навреме, за да не се надене на близките каменни шипове. Всички се олюляха, опитвайки се да се задържат на крака, а земята под тях като че ли затанцува.

— Какво, в името на Светлината? — възкликна Туралиън с дрезгав глас и в следващия миг се вторачи назад от ляво на Кадгар.

Гледаше със страх, но още по-голям страх изпитваше от неизвестното. Кадгар също се обърна назад. И едва не падна от ужас. Съществото, което тропаше тежко през — не около, а през каменните шипове, беше чудовищно, дори в сравнение с огър. То бе почти два пъти по високо от тези гиганти, кожата му бе дебела и груба като камък, а по ръцете и раменете си имаше врязани странни форми. По гърба му стърчаха тъмни шипове, наподобяващи малка планинска верига, такива имаше и по раменете и горната част на ръцете си. Но лицето… лицето може би беше най-ужасяващата част. Приличаше на огърско, но изглеждаше много по-интелигентно. Съществото нямаше бивници, но зъбите му бяха дълги, остри и жълтеникави, ушите му бяха заострени и с туфи, а единственото му око блестеше гневно… и гледаше към тях.

— Натрапници! — извика бегемотът, а от силата на вика му скалите около тях се пропукаха. — Смажете ги!

Иззад скалите от изток и запад се появиха още фигури. Това бяха някакъв вид огри… каквито Кадгар вече бе виждал, и те се зъбеха, ръмжаха и се смееха, напредвайки към войниците на Алианса.

— Почакай! — извика Кадгар.

За негово облекчение, създанията всъщност се спряха. Слава на Светлината, той поне можеше да разговаря с тях.

— Не ви мислим зло!

— Зло? Вие живи, това е зло! — изрева съществото и продължи да се приближава.

— Каквото и да му каза, не подейства — измърмори Туралиън. — На всичкото отгоре драките се връщат.

Кадгар никога не бе вярвал, че ще се зарадва да види дракони, но когато драките се завърнаха за следващата си атака, буквално му се прииска да им благодари. Огрите и господарят им се разсеяха от младите левиатани, които започнаха да бълват магма срещу двете групи, и насочиха цялото си внимание върху въздушната им атака. Те вдигнаха масивни островърхи боздугани, а Кадгар осъзна, че това бяха просто шипове, отчупени от самата скала. И веднага видя шанс за спасение.

— Драките! — извика той. — Атакувайте драките!

Алериа го изгледа за миг и магьосникът разбра какво си мисли. Това може би бе идеален момент за бягство — драките щяха да атакуват огрите и странния им водач вместо тях. Но Туралиън се усмихна и кимна, той поне бе разбрал. Сега воините на Алианса също се насочиха към гущероподобните същества и ги атакуваха с мечове и стрели. Но усилията им бяха дребни в сравнение с това, което правеха огрите. Те с лекота хващаха младите дракони във въздуха и ги стъпкваха с масивните си крака.

Огромният им водач също уби един от крилатите, но не си направи труда дори да използва боздуган — той просто се протегна и го хвана по същия начин, по който Кадгар веднъж беше хванал една ябълка, която негов другар му бе подхвърлил. Колосалният звяр хвана дракона с една ръка и притисна крилете му между палеца и показалеца си. После го доближи до устата си, отметна главата си назад и погълна люспестото тяло на една хапка. Предъвка няколко пъти, за да натъпче изцяло крилете му в подобната на пещера уста и накрая преглътна.

— Това беше… — започна Туралиън, но не успя да намери думите, с които да опише видяното. Той свали меча си и вдигна визьора си, без дори да осъзнава какво прави. — Ти… тези…

Съществото се вторачи в него.

— Дракони идват. Вие не бяга, а можеше избяга. Вие остана и бори… помогна нас.

В този дълбок глас прозвуча изненада, Кадгар ясно я долови. И бе склонен да се обзаложи, че малцина съзнателно са рискували живота си, за да помогнат на огрите. Той се окуражи — нещата се развиваха точно, както се беше надявал.

— Не, ние не избягахме. Не сме ваши врагове. Искаме само…

Кадгар тъкмо си пое дъх да продължи с опита си за евентуално примирие, когато изведнъж земята отново се разтресе, и съществото се обърна назад, към мястото, откъдето се бе появило. То се изгърби, присви ръце към широките си гърди, а от устата му излезе странен звук, нещо между ръмжене и скимтене. Кадгар гледаше и можеше да се закълне, че звярът, който току-що бе погълнал цял дракон, изглеждаше уплашен. И потръпна при мисълта какво би могло да уплаши подобен гигант.

Отговорът се появи няколко минути по-късно, когато второ чудовищно създание се появи от планините. То бе още по-едро от първото, с повече каменни шипове по гърба, раменете и ръцете. Кожата му бе по-червена, единственото му око беше толкова бледо, почти изцяло бяло, а зъбите му, естествено — по-дълги и по-остри. В това бяло око личеше висок интелект и скоро то се прикова към Кадгар, Туралиън и останалите хора.

— Кои вие? — попита настоятелно то. — И защо още живи?

— Само минаваме от тук — заекна Кадгар, а окото на огромното същество се присви невярващо. — Ние не сме ваши врагове. Просто ни пуснете и ще…

— Не! — категоричността на тази единствена дума бе сразяваща. — Вие си отиде, вие говори. Говори за грон. Говори за Груул — гигантският звяр се потупа по гърдите. — Орда дойде. Не, по-добре вие умре. Тайна остане тайна. Грон остане тайна.

Туралиън се обърна към първото същество, с което разговаряха, надявайки се на помощ, но Кадгар бе сигурен, че няма да я получат от него. Масивното нещо се бе присвило и изглеждаше точно като едно току-що наказано дете. И той осъзна, че то е точно това. Второто чудовище бе неговият баща… а това беше детето. От тази мисъл го побиха тръпки.

— Ще опазим тайната ви! Ние помогнахме на… грона с драконите! Той може сам да каже!

Гигантът, който се бе представил като Груул, се намръщи и се огледа, и явно чак сега забеляза труповете на черните драки по скалите.

— Вие убийци на дракони?

— Да — отвърна отчаяно Кадгар.

Но Груул нямаше да бъде толкова лесно подлъган. Той отметна чудовищната си глава назад, отвори широко пълната си с кучешки зъби уста… и се изсмя. Дълбокият му глас разтърси скалите около тях и няколко каменни остриета се отчупиха и се строшиха в земята.

— Убива малки дракони, може би — каза той, все още ухилен. — Ние може това. Няма нужда от помощ. Не, вие умре.

— Почакай! — извика Кадгар. — За какво имате нужда от помощ?

Сигурно щяха да успеят да се справят с нещо повече от драки, ако толкова им се налага. Груул веднага придоби сериозен вид.

— Вие прекалено слаби. Не може помогне.

— Може и да можем. Кажи.

Груул замълча, а после промълви с мрачен тон:

— Велик баща на Чернокрили.

На Кадгар му бе нужен момент, за да се усети за кого говори Груул. Очите му се разшириха и той избухна:

— Детуинг? Искаш да убием Детуинг?

— Какво — провикна се Туралиън. — Детуинг? Тук?

— И те искат да го убием? — включи се Алериа.

Кадгар бе шокиран колкото и тях. Те знаеха, че черните дракони са се съюзили с Ордата, бяха видели няколко от тях да преминават през портала към Дренор, но предполагаха, че това са били само по-нисши членове на черния орляк, не и самият баща… техният велик и страховит господар!

— Той остави няколко черни дракони да охраняват орките при цитаделата — измърмори Туралиън. — Но явно е довел останалите тук, в тези планини.

Кадгар кимна, но бързо осъзна, че Груул все още ги наблюдава в очакване. Пое си дълбоко дъх и изправи рамене.

— Да. Разбира се. Не се тревожи… Ние ще се справим с Детуинг — каза той на грона с престорена увереност. — Той не е никакъв проблем за нас.

Кадгар положи усилия да игнорира неловкото мълчания на другарите си и се замоли Груул да не забележи потта, която изби по челото му, или поне, ако я забележи, да не разбере на какво се дължи. Груул кимна и огромните му устни се разшириха в гротескова усмивка.

— Добре — заяви той. — Глупаво, но храбро! Груул харесва. — Той се наведе към тях. — Сега докажете. — Той вдигна гигантската си ръка и посочи към близкия хълм. — Детуинг… Вие убие. Помогне грон прочисти планината от гадини. После… вие премине — усмивката му се превърна в намръщване, което разкри острите му кучешки зъби. — Не казва на никого!

Кадгар кимна.

— Съгласни сме.

Той се надяваше гласът му да не прозвучи толкова несигурно, колкото го чу в собствените си уши. Груул се обърна и пое към планинския склон. Масивният грон не си правеше труда да търси пътека, той си я правеше сам. Тежките му крака разбиваха скалите и проправяха широк път през каменните върхове, които се прекършваха в твърдата му кожа. По-малкият грон побърза да последва родителя си, а огрите — Кадгар с ужас осъзна, че вече му се струваха „дребни“, въпреки че бяха поне два пъти по-високи от него — се помъкнаха след двамата си водачи. Кадгар ги последва с натежало сърце. Беше му хрумнало нещо. Детуинг беше тук… а и черепът се намираше в тази посока… Той се спря за миг, затвори очи и се усмихна.

— Какво правиш? — прошепна Алериа, когато двамата с Туралиън го настигнаха. — Трябваше да търсим Черепа на Гул’дан, а не да се изправяме срещу Детуинг! Имаш ли представа на какво е способен този дракон?

— Всъщност да — отвърна той. — Но черепът е у него.

— Какво? — възкликна Туралиън.

— Черепът е точно пред нас, както и Детуинг. Така или иначе щеше да се наложи да се изправим срещу него.

— Чудесно! Сега ни остава само да се преборим с Детуинг, за да си върнем черепа! — Тя потръпна. — По-добре да се изправя сама срещу цялата Орда!

Дълбоко в себе си Кадгар споделяше думите й, но сега не виждаше друг изход. Нуждаеха се от черепа, а той бе в ръцете на Детуинг. Магьосникът се бе унесъл, припомняйки си някои заклинания, когато Туралиън го стисна за ръката и кимна.

— Виж — каза тихо той.

Тъкмо бяха стигнали до долината, която щеше да ги изведе до посочения хълм. Спряха и се разгънаха по ръба й, за да се огледат. Яйца. Земята бе покрита са яйца. Бяха дълги около метър и излъчваха пулсираща червена светлина, която разкриваше тъмни вени, прозиращи през самата черупка… както и формите, свити вътре.

— Това са пренасяли онези каруци, които Алериа е забелязала! — прошепна Туралиън. — Нищо чудно, че точно над тях кръжат дракони! Детуинг е пренесъл яйцата в Дренор! Ако се излюпят, черните дракони ще завладеят този свят!

— Значи трябва да се погрижим да не се излюпят — каза Алериа, вдигна вежда и намести една стрела.

Кадгар сложи ръка на лявото й рамо и посочи напред.

— Но това ще е първата ни цел.

Останалите проследиха погледа му и тихо изругаха, виждайки тъмните форми, които се приближаваха към тях от далечния край на долината. За щастие се оказа, че сред тези, които пазеха яйцата, нямаше възрастни дракони. Първият млад дракон, който долетя, бе елиминиран от Груул, който с един небрежен замах засили дребния летец към отсрещните скали. Камъкът се пропука, а тялото на дракона се разби и тупна на земята. Следващият падна, пронизан от стрелите на Алериа в дясното око, а Кадгар вледени трети с едно бързо заклинание. Тези трите обаче бяха едва началото — яростен вой се надигна от всички страни на долината и изведнъж се появиха още тъмни форми и се насочиха към тях.

Огрите притежаваха изключителна брутална сила. Макар и по-дребни от грифони, те все пак бяха достатъчно едри, за да повалят драките и да им пречупят вратовете или да спукат черепите им. Много от тях се оказаха и заклинатели. Те изстрелваха огнени мълнии, които прогаряха крилете и кожата на младите дракони. Многобройните драки можеха и да победят едната от двете групи, но сега гроните се биеха рамо до рамо с воините на Алианса. Туралиън бе предупредил хората си да вдигнат щитове към ноктите и зъбите на драките и в същото време да се целят в крилете им. Макар и здрави като дебела кожа, те бяха слабото им място — загубил някое крило, драконът се принуждаваше да падне на земята, където вече не бе толкова подвижен. Огрите бързо схванаха тактиката и започнаха да късат крилете им, захвърляха кожените им останки и стъпкваха приземените вече същества с тежките си крака. На Кадгар това му напомни неприятното чувство от гледката как жестоко дете къса крилете на пеперуда.

По едно време Туралиън прошепна:

— Не съм сигурен, че се борим с когото трябва.

Кадгар трябваше да признае, че тактиката бе брутална, направо жестока, но резултатите бяха неоспорими. Груул и другият грон, които Кадгар бе възприел за мъжки, бяха отчупили по едно каменно острие от близките скали. Те ги размахваха като боздугани с такава сила, че образуваха вятър, който блъскаше драките едни в други, и по този начин ги правеше по-лесна мишена за огрите и човеците. Драконите, които бяха достатъчно злочести да се озоват в близост до боздугана, биваха моментално разбити, и скоро цялата долина се покри с крилати трупове.

— А сега яйцата — обърна се Кадгар към Туралиън.

Но паладинът се поколеба, вторачи се в едно яйце и не посмя да посегне към него. Кадгар се намръщи.

— Какво има? — попита той.

— Аз… драконите са съзнателни същества. Те мислят, имат чувстват. Едно е да убиваш драки, но това са… деца. Те са едва… бебета. Дори не могат да се защитят. А ние просто ще ги избием.

— Туралиън — намеси се Алериа, — кълна се в Светлината, че те обичам и не само заради това твое състрадателно сърце. Но това са черни дракони. Знаеш какво ще стане, ако не ги убием сега.

Туралиън кимна мрачно, изправен пред поредното трудно решение, което трябваше да направи като генерал в разгара на битка.

— Унищожете яйцата! — извика той, пристъпи към най-близкото яйце и стовари чука си върху него.

Дебелата черупка се строши със силен трясък, последван от по-мек звук, когато чукът се удари в недоразвитото бебе-дракон. Голямо колкото средно голямо куче, неизлюпеният дракон имаше тъмночервена кожа и малки израстъци на местата, където щяха да се развият крилете и главата му. То не реагира на атаката, само леко потрепна. От счупеното яйце изтече бледа червеникава течност, зародишът се търколи на земята и предсмъртните му тръпки скоро утихнаха.

Останалите воини на Алианса бързо последваха примера на командира си. Тъкмо когато Туралиън приключваше с последното яйце, а огрите разчленяваха последните драки, Кадгар чу мощен рев откъм високия хълм — същото място, където бе усетил присъствието на черепа. Той вдигна поглед и видя как още една сянка се издига във въздуха, а крилете й хвърлиха мрак върху цялата долина. В сравнение с нея, дори Груул изглеждаше като джудже. Гронът отстъпи към скалите в края на долината, озъби се и се изправи заплашително. Огрите и по-малкият грон обаче не притежаваха куража му — те закрещяха и побягнаха от страх. Слънцето се отрази в кожата на съществото, което се спусна надолу, изви врат и отвори широко огромната си паст. От гърлото му бликна лава — буен поток магма, който моментално изпепели огри, човеци, мъртви драки и строшени яйца — всичко, което имаше нещастието да попадне на пътя му.

— Назад! — извика Туралиън на хората си, които вече се бяха разбягали при вида на чудовищния феномен. — Назад към скалите на долината!

Всички се скупчиха там, а Кадгар, Туралиън и Алериа застанаха най-отпред и се загледаха в приземяващия се дракон. Кадгар преглътна тежко. Той знаеше, че тези същества са изумителни, но Детуинг… Той бе просто неописуемо чудовищен. Драките, с които се бяха сражавали, изглеждаха като бебета в сравнение с масивния си баща. Кадгар едва побираше гледката в съзнанието си. Но въпреки силното си изумление, едно нещо събуди любопитството му. По гърба на бащата на черния орляк проблясваха сребристи метални плочи. Под тях сияеха червени линии, наподобяващи магмата, с която Детуинг тъкмо ги бе атакувал. Кадгар забеляза как масивните нокти на дракона се забиха дълбоко в каменния под на долината — всичките, с изключение на един. Той остана вдигнат и присвит, сякаш бе наранен… или държеше нещо.

— Черепът! — прошепна той на Туралиън и Алериа. — Носи го със себе си!

— Колко мило, че ни го е донесъл — промърмори Туралиън. — Но как ще си го вземем?

Детуинг сви крилете си зад жилестото си тяло и се отпусна върху здравите си крака. Изви назад дългия си врат и се вторачи заплашително в тях, с изпълнени с гняв червени очи.

— Децата ми! — изрева драконът, а гласът му прозвуча като огън, галещ запалено дърво, като метал, отсичащ кост. Гневът му бе примесен с мъка. — Децата ми са избити! — Той вдигна опашка и я стовари, а в земята се разтвори дълга цепнатина. — Елате ми, гнусни и страхливи нещастници, убийци на безпомощни деца! Елате и срещнете болката и лудостта, преди да ви погълна цели! Кой иска да стане на пепел пръв?

Детуинг присви блестящите си очи и насочи смъртоносния си поглед върху Груул.

— Ти — каза той и в тази единствена сричка се съдържаше цял свят на обещана агония, а гласът му затихна почти до шепот, почти до милувка…

Светлината да му е на помощ, Кадгар почувства острата благодарност за това, че този страховит поглед поне засега го отмина. Груул обаче не потръпна.

— Аз! — заяви той. — Аз Груул, най-велик сред грони! Това моя земя. Мои планини. И ти няма вземе от мен! Ти си отива или свърши като деца!

Гневният рев на Детуинг едва не подкоси Кадгар.

— Децата ми! — изрева той, а болката в гласа му почти… почти накара Кадгар да изпита съчувствие към него. — Въплъщение на съвършенството… красиви и безпомощни…

Думите на Детуинг станаха неразличими, когато той започна да вие и едва не се свлече от гняв и мъка. От устата му капеше магма, която разцепи скалата, на която стоеше, а плющящите му криле завихриха въздуха почти като торнадо. На Кадгар му се прииска да се бе вслушал в думите на Туралиън. Какво си въобразиха, че могат да направят? О, Светлина, какво си бе въобразил той — да се изправи срещу това чудовище, това древно зловещо, ужасяващо въплъщение на гняв? Как изобщо бе възможно да го победят?

— О, колко си смел! — гневът на Детуинг премина в присмех — по-малко суров, но не по-малко смъртоносен. — Явно такъв кураж се иска, за да трошиш яйца и да избиваш невинни деца! Колко жалко, че няма да доживееш да се похвалиш с великото си дело!

Той размаха криле, а от силния порив, който създадоха, Груул изхвърча и се блъсна в скалите зад гърба му. Огрите му извикаха от страх и се свиха, почти прегръщайки скалите около долината. Груул не можеше да се надява на помощ от тях.

— Жалки смъртни! Историята ме познава под много имена, всички споменавани със страх — Нелтарион, Закас и много други. Но ти ще ме запомниш като Детуинг, защото аз нося крилете на смъртта! Аз съм проклятието на живота, мракът в историята, господарят на смъртта, най-великият унищожител! И по-добре повярвай, щом ти казвам, че този свят е мой!

— Никога! — отвърна Груул, изръмжа и се спусна към Детуинг.

Гигантският грон се блъсна в колосалните гърди на дракона, а от удара скалите около тях се разцепиха, а отчупените каменни върхове се затъркаляха надолу. Повечето от хората на Алианса се подкосиха и дори огрите се олюляха и паднаха на колене. Около скалите на долината се бяха появили още дракони, които наблюдаваха баща си, и дори те бяха принудени да отстъпят назад. Но след като прахолякът се вдигна, Груул още клатеше глава, а Детуинг стоеше непокътнат и спокоен.

— Това ли е най-доброто, на което толкова великият Груул е способен? — изсъска заядливо Детуинг и се наведе толкова ниско, че кокалестият му гребен докосна твърдата глава на грона. — Само това ли можеш?

Драконът вдигна едната си предна лапа, докато другата остана свита към гърдите му, и с един нокът посегна към главата на Груул, сякаш се готвеше да размаже насекомо. Това като че ли бе някакъв сигнал. Драконите изреваха, наскачаха от скалите и се спуснаха с убийствена скорост към човеци, огри и грона, които се присвиваха сред скалите около долината. Огрите стояха като парализирани, вторачени и със зинали уста.

— Синове на Лотар! Атака! — гласът на Туралиън беше ясен и силен и се понесе много по-далеч, отколкото бе нужно.

Той вдигна чука си и с прояснен поглед се втурна да посрещне драките. Чукът му засия, когато улучи първия дракон точно по главата. Звярът падна като камък.

— За Куел’Талас! — извика Алериа и рейнджърите й започнаха да стрелят.

Бойни викове се надигнаха сред воините на Алианса — човеци и елфи, и бързо се примесиха с рева на огрите и грона, които започнаха да се отърсват от ужаса си. Драконите се спускаха устремени и горди с баща си, бълваха магма и щракаха с огромните си челюсти сред враговете си. Огрите и гронът явно си спомниха за съвсем скорошната си битка с драките и отново започнаха да хващат летците още във въздуха и да отскубват крилете им. Един огър затръшна крилатия си противник толкова силно в скалите, че едно огромно каменно парче се отчупи и се затъркаля надолу, поваляйки всички, които не бяха достатъчно бързи да се отдръпнат от пътя му.

Кадгар не откъсваше поглед от битката между Детуинг и Груул. Гронът бе достатъчно смел дори да пристъпи към черния дракон, но скоро щеше да бъде победен. Магьосникът подозираше, че причината да е жив все още се дължи изцяло на желанието на Детуинг първо да си поиграе с него и да поизмъчва съществото, което бе решил, че е избило всичките му безценни, ужасяващи деца. И когато свършеше с Груул… Трябваше да вземат черепа от него. Трябваше.

Кадгар вдигна високо жезъла си и изрече думи на мощ. Последвалата светкавица ослепи очите му за миг и остави в тях послеобрази. Мощната мълния удари гърдите на Детуинг и дори успя да отмести туловището му няколко стъпки назад. По металните плочи върху гръбнака му пробягаха светкавици, наподобяващи капки вода върху горещ тиган, но Кадгар осъзна, че драконът изобщо не бе пострадал.

— Добър удар, дребно магьосниче — похвали го Детуинг, но дългата му муцуна се изкриви в студена усмивка. — Но тези магийки ги знам хиляди години преди расата ти да ги научи… Ще трябва да се постараеш много повече, ако искаш да пробиеш кожата ми!

Груул отново се нахвърли върху него, спечелвайки неохотно възхищение от страна на Кадгар, който отчаяно се чудеше какво да направи. Детуинг отново насочи вниманието си към грона, на чиито мощни удари устоя с лекота, размахвайки само криле.

Кадгар се загледа в дракона и усети някакво лошо чувство още докато подновяваше атаката си. И с ужас видя как Детуинг без никакво усилие отблъсна магията, която трябваше да вледени дори костите му. Детуинг беше прав. Кадгар осъзна, че е действал като надменен глупак. По никакъв начин не можеше да прониже бронираната драконова кожа. Бронирана…

Кадгар присви очи. Детуинг блестеше на червената слънчева светлина, блестеше като месинг или като кърваво езеро… и Кадгар го наблюдаваше внимателно. Металното покритие… И процепите и пукнатините, под които прозираше магма… И всичко си пасна. Вледеняващото му заклинание не проработи, защото не можеше да се пребори с горещината, която цялото тяло на Детуинг излъчва. Черният дракон буквално бе изграден от лава! А тези плочи по дължината на гръбнака му… които сега Кадгар забеляза, че са зачервени по краищата от горещината… придържаха цялото му тяло.

Светкавицата също не проработи. Огънят и ледът бяха безполезни. Най-мощните му магии не действаха на дракони. Ами най-слабите тогава? Дали да не опита едно от първите заклинания, които научи в Даларан, най-елементарния трик, който всеки чирак знае?

В него се надигна надежда — болезнена, но опияняваща. Можеше и да стане… може би. Това бе последният му шанс и той щеше да го използва. Трябваше да го направи. Но трябваше и да се приближи. Кадгар се промъкна, присви рамене и се прокрадна напред между Туралиън и Алериа, които се биеха с един черен дракон до двама огри. И пристъпи… сам… към Детуинг. За щастие, Груул продължаваше да му отвлича вниманието, и никое от двете гигантски същества не забеляза привидно стария мъж, който се промъкна до тях и застана само на десетина крачки от главата на Детуинг. Груул се бореше с тежкия ноктест крак, с който Детуинг го бе приклещил към земята. Драконът се беше навел и тъкмо отваряше уста, когато Кадгар вдигна ръце и произнесе заклинанието си. Детуинг усети магията и се огледа наоколо, а когато съзря Кадгар, му се изсмя.

— Още магийки? — подигра му се драконът и присви очи като доволна котка. — Колко забавно. Не разбра ли, че твоите трикове не могат да ме наранят? — но после, когато осъзна думите на Кадгар, очите му рязко се разшириха от ужас. — Какво си… жалка твар, ще ти откъсна езика!

Той се обърна, напълно игнорирайки Груул, и се устреми към Кадгар. Гледката бе толкова страховита, че Кадгар почти забрави да довърши заклинанието. Той разтърси глава, съвзе се и изрече последните думи с треперещ глас. От дракона пред него отекна мощен пукот. Детуинг изрева и се сгърчи от болка, когато металните плочи, покриващи тялото му, се разместиха и започнаха да се отделят от него. Връзките им се разкъсаха и няколко плочи напълно се отделиха, а изпод тях потече магма, като че изригна вулкан и заля долината. Явно бронята на Детуинг наистина бе придържала тялото му, а сега заклинанието на Кадгар я премахваше и драконът започна да се разпада.

— Не! — Детуинг изглеждаше напълно потресен, ако това изобщо бе възможно.

Той изви врат, за да огледа щетите — изкривения метал и леещата се магма, и обърна яростно блестящи очи към Кадгар.

— Този път може и да победиш, признавам. Но ме чуй внимателно! Добре те запомних, магьосниче!

Кадгар преглътна тежко, без да може да отмести поглед.

— Образът ти е запечатан в паметта ми — продължи Детуинг, а гласът му завибрира по костите на Кадгар. — Ще те преследвам както в съня ти, така и след като се събудиш. Бъди сигурен, че ще те хвана, и щом го направя, ще ме молиш да те убия! Защото само така ще можеш да се спасиш от ужаса, който те чака.

Величествените му криле се разпънаха, а мощните му нокти се отвориха и освободиха както Груул, така и черепа. И Детуинг се издигна във въздуха и полетя към планините, пляскайки тежко с криле. Силно разтрепераните крака на Кадгар най-накрая поддадоха и той се свлече на земята, където остана известно време занемял и всъщност с ясното съзнание, че бе извадил невероятен късмет.

Останали без баща и водач, останалите черни дракони явно изгубиха кураж и фокус. Едно от по-едрите същества моментално се отдели от орляка. Тялото му бе покрито с дълбоки рани, а едното му крило се огъваше под странен ъгъл.

— Татко! — извика то и се обърна да захапе по-дребния грон, който го държеше за опашката. — Татко, чакай ме!

После избълва магма към ръцете на грона и когато най-накрая успя да се освободи, се спусна след Детуинг. Виждайки как страховитият Детуинг бе принуден да се оттегли, огрите и гронът сякаш зажадняха за още кръв. Те се нахвърлиха върху драконите, които не бяха успели да се измъкнат навреме, и започнаха да ги разкъсват на парчета с огромните си месести ръце, прехапваха гърлата им, а после вдигаха все още гърчещите им се тела и ги набучваха на заострените скали. Кадгар се възползва от суматохата и бързо сграбчи черепа, който Детуинг изпусна.

„Човек!… Но особено мощен. Усещам невероятен потенциал! Но това трябваше да се очаква, нали? Все пак е самият млад чирак на Медив! Ти можеш да станеш още по-силен, стига да проявиш куража да последваш съдбата си. Защо не станеш мой чирак? Ще ти покажа, че кръвта и нейното проливане са ключът към…“

— А-а! — възкликна Кадгар.

Гул’дан! Той стисна зъби и затвори съзнанието си. Дори мъртъв, Гул’дан явно бе сериозна заплаха. Кадгар бързо прибра черепа в една торба и се запъти към мястото, където Туралиън и останалите все още се биеха.

— Взех черепа! — извика той на Туралиън, който тъкмо избягваше смъртоносна атака на един черен дракон.

— Браво! — отвърна той. — Тогава да се омитаме от тук. Оттегляме се! Сега!

Хората му бързо се събраха, а Алериа строи своите рейнджъри. Огрите и гронът бяха прекалено заети да изтезават малките драки, за да забележат липсата им. Туралиън бързо ги изведе далеч от планините.

— Номерът ти мина, Кадгар, и то доста добре — обърна се той към другаря си, когато се отдалечиха от долината и клането. — Взехме черепа и се справихме с драконите… Сигурно скоро няма да могат да се притекат на помощ на Ордата.

Кадгар си спомни за заплашителните думи на Детуинг и потръпна. Той не бе сигурен, че оптимизмът на Туралиън е оправдан. Но въпреки всичко кимна така, сякаш наистина го вярваше.

— Остана само Нер’зул. Щом се сдобием и с книгата, ще мога завинаги да затворя портала.

Оставаше само да попречат на владеещия небето и земята велик шаман да отвори портали към безброй други светове. Но все пак се бяха справили с невероятно опасна заплаха от дракони. Кой знае, може да успеят да се правят и с това. Едно поне бе сигурно. Ако не успееха да спрат орките тук и сега… никога нямаше да могат да го направят.