Арън Розенберг, Кристи Голдън
Отвъд Тъмния портал (31)

Епилог

— Нер’зул!

Оркският шаман и Военачалник на Ордата изкрещя, чувайки името си, и отвори очи. Изведнъж странното завихрено нищо около него прониза сетивата му и той стисна очи, надявайки се да се отърси от бушуващите усещания, които заплашваха да го подлудят. После, сред всичкия шум, викове и пращене, той го чу отново.

— Нер’зул!

Примигна и се огледа. Съвсем наблизо, или поне така изглеждаше, въпреки че миг след това можеше да се закълне, че вече е на километри от него, Нер’зул видя някаква тъмна форма. Приличаше на орк и по-внимателното вглеждане го потвърди — ясно си личеше зелената кожа, бивниците и дългите плитки. Определено беше орк, и то един от воините на собствения му клан Шадоумуун. Воинът обаче не помръдваше. На Нер’зул му се стори, че забелязва гърдите му да се повдигат и спадат, но на това място не можеше да бъде сигурен в нищо.

Странният водовъртеж на сенки и светлини се изпълни с още форми. Всички, които бяха преминали с него през портала, изглежда бяха тук. Въпросът бе къде е това тук? Защо не се бяха озовали в друг свят? Каквото и да бе това място, Нер’зул бе убеден, че със сигурност не е нормален свят. Какво се бе случило?

Една колона от светлина премина покрай него и за миг Нер’зул видя отблясъци около всеки един от другите орки… и около себе си. Очите му се разшириха, после се затвориха, претоварени от гледката. Но той знаеше какво бе видял. Те наистина бяха попаднали в капан… нещо ги държеше на това място.

— Нер’зул!

Името му отново се разнесе из нищото, но този път Нер’зул усети как нещо придърпва гърдите и крайниците му. Останалите орки рязко се снижиха или може би той се издигаше, докато те си стояха на местата — тук нищо не бе сигурно. Но след няколко минути Нер’зул беше сам, а другарите му останаха като сенки в далечината. И тогава една по-едра, тъмна сянка се появи пред него и той вдигна поглед… към самото въплъщение на яростта.

Пред Нер’зул се носеше огромно същество, покрито с тежка броня, обкована с кървавочервен метал. Лицето на фигурата наподобяваше това на дренаи — интелигентно и мъдро, но кожата му имаше яркочервен цвят и демоничен блясък. Съществото имаше къси и извити рога, които излизаха от високите му слепоочия, а изпод устата му и иззад късата брада, покриваща брадичката му, стърчаха два странни израстъка. По ушите му проблясваха няколко обеци, а очите му блестяха тъмножълти. И Нер’зул моментално го разпозна.

— Велики! — възкликна той, опитвайки се да се поклони, въпреки че крайниците му все още бяха като вързани.

— А-а, Нер’зул, малкият ми неверен слуга — отвърна Кил’джейден, демоничен властелин на Пламтящия легион^[1]. — Да не би да си помисли, че съм те забравил?

— Не, Велики, разбира се, че не.

Всъщност Нер’зул се бе надявал точно на това и след няколко години бе повярвал, че действително е така. И сега сърцето му се сви, а демоничният властелин продължи.

— О, през цялото време те наблюдавах, Нер’зул. Коства ми толкова много, знаеш ли? — демоничният властелин се изсмя — смразяващ стържещ звук. — И сега ще си платиш за провала!

— Аз… — започна Нер’зул, но съзнанието му не можеше да намери думи.

— Не можеше да си живееш сам — довърши вместо него Кил’джейден. — Бях сигурен, че някой ден отново ще опиташ да правиш магии, за които не си готов и които дори не разбираш. И чаках да дойде денят, в който собствената ти наглост ще те доведе при мен. — Той разпери широко скритите си в ръкавици ръце. — И ето ни тук! Ти сънува смъртта. После реши, че си й избягал. А сега, малка моя пионке, смъртта ще бъде единственото нещо, което ще познаеш.

Внезапни проблясъци пронизаха мозъка на Нер’зул. И после болка… плътта му започна да се отделя от още живото му тяло, мъртвите го наобиколиха, кръвта им бе по ръцете му, собствената му кръв бе по ръцете му, страховито сливане на смърт, живот и неописуема болка.

— Не! — извика Нер’зул, мятайки се на всички страни в опита си да се освободи от невидимите си вериги. — Хората ми все още се нуждаят от мен!

Мощното тяло на демона се разтърси от смях — ужасен, страховит звук, от който ушите на Нер’зул прокървиха.

— Много добре знам, че те не значат нищо за теб. Затова не се тревожи — прошепна демоничният властелин, пробождайки бузата му с върха на дългия си нокът. Докосването го изгори и сякаш прониза плътта му с горещи и болезнени шипове. — За тях няма спасение. Не разбираш ли? Дребна пионке, ти не можеш да спасиш дори себе си.

После той завъртя пръста си и ръката му покри лицето на Нер’зул. Главата на оркския шаман се килна назад, а през треперещите му устни се понесе ужасен вой. И той знаеше, че е само първият от многото.