Арън Розенберг, Кристи Голдън
Отвъд Тъмния портал (14)

Дванадесет

Объркан, Фенрис се взираше в очевидно старата постройка. Той не бе сигурен какво да очаква от Гробницата на Саргерас, но определено не беше това. Това, което първоначално бе помислил за резба, всъщност се оказа множество черупки от миди, кости и скелети на най-различни морски животинки, закрепени към външните стени след години живот под водата. Гробницата приличаше на дъното на океан, което е било издигнато на повърхността и превърнато в обитаема постройка. А вратата на тази странна постройка бе широко отворена.

— Тук ли е артефактът? — попита намръщено Фенрис.

Той все още не можеше да свърже тази безформена структура с разтърсващата мощ на предмета, който Нер’зул твърдеше, че се намира тук. Рицарят на смъртта обаче не споделяше съмненията му.

— Тук е — настоя Рагнок. — Усещам го някъде дълбоко вътре.

— Да тръгваме тогава! — извика Тагар. — Защо още се мотаем навън? Колкото по-бързо влезем, толкова по-бързо ще излезем!

Фенрис рядко се съгласяваше с вожда на клана Боунчуър и точно сега бе един от тези моменти. Той просто изгаряше от нетърпение да приключи с тази задача. Даде знак на хората си и всички последваха Рагнок, Тагар и войните му Боунчуър навътре в постройката. Накъдето и да погледнеше, той виждаше следи от стотиците, а може би и хилядите години престой под водата. Ръбовете и ъглите бяха загладени както от постоянния допир с водата, така и от мъх, корали и миди, които се бяха прикрепили по цялата твърда повърхност. Подът беше покрит с плесен и водорасли.

Всички декорации по стените бяха или унищожени от всичките години във вода, или бяха покрити с морски същества, намерили убежище там. Тук-там имаше локви от отдавана вече застояла вода. От никъде не проникваше светлина — странната постройка нямаше прозорци, но това не бе от значение. Рагнок вдигна ръка и над него се появи слабо жълтеникаво сияние. То хвърляше страховити сенки по коридора, но поне им позволяваше да напредват стабилно.

Щом навлязоха по-навътре, Фенрис забеляза, че стените стават все по-чисти и макар да бяха също толкова мрачни, поне щетите по тях бяха по-малко. Резбите по повърхностите не бяха толкова изтъркани и тук-там той забеляза следи от някогашния разкош на сградата. Изглежда е била невероятно красива, изпълнена с изящни и пищни форми, които Фенрис не можеше и да си представи… и дори се почувства груб и недодялан само вървейки покрай стените й. Вождът забеляза, че и хората му се чувстват по подобен начин. Тагар и неговите воини Боунчуър изглежда не се впечатляваха от красотата на сградата, но те все пак не се вълнуваха от друго, освен смърт и унищожение.

Рагнок вървеше изцяло фокусиран върху целта и сигурно затова не друг, а Тагар изведнъж спря и посочи надолу към една от стените.

— Вижте там! — възкликна вождът на клана Боунчуър.

Фенрис проследи ръката му и видя някакво по-тъмно петно върху изрисуваната стена. Изглеждаше като…

— Кръв — потвърди Тагар. Той коленичи до петното, подуши го и го опита на вкус. — Оркска кръв — поясни той и се изправи на крака. — Сигурно е на няколко години.

— Вероятно е на Гул’дан или на някого от уорлоците му — каза Рагнок. — Значи се приближаваме до целта!

Мисълта за това не бе особено приятна, макар да означаваше, че наближава краят на пътуването им.

— Бъдете нащрек! — обърна се Фенрис към хората си и те мрачно кимнаха.

— Страх ли те е, Фенрис? — подигра му се Тагар, пристъпи напред и навря лицето си в неговото. — Страх те е от това, което ни предстои да открием ли?

— Разбира се, че ме е страх, идиот такъв! — сопна се Фенрис, а бивниците му одраскаха лицето на по-младия вожд. — Гул’дан беше предател и глупак, но все пак бе и най-мощният уорлок в цялата Орда! И нещо тук е убило него и последователите му. Трябва да си много луд, за да не те е страх!

— Е, мен пък не ме е страх! — отвърна Тагар, при което някои от воините на Фенрис се засмяха.

Самият Фенрис поклати глава и отново се зачуди защо бе изпратен на мисия с подобен идиот. Но бързо си отговори. Някой трябваше да е достатъчно умен, за да знае кога какво да направи… докато някой друг трябваше да е достатъчно глупав, за да действа безразсъдно дори с цената на живота си.

— Добре — каза Фенрис и си позволи една лека усмивка. — Тогава ти върви напред.

Тагар се усмихна и нададе бойния си вик, който отекна по коридора. Той закрачи напред и поведе хората си, без изобщо да се двоуми. Всички останали го последваха.

Навътре в храма състоянието на стените и пода продължаваше да се подобрява. Изяществото му бе неописуемо. Когато стигна до една пресечна точка на коридорите, Рагнок се спря, очевидно объркан. Обърна се на едната страна, а после на другата. Фенрис се намръщи.

— Какво има?

— Нищо. Аз… — рицарят на смъртта се поколеба, но после кимна и решително продължи към следващото помещение.

Фенрис поклати глава, но го последва. Коридорът завършваше с една обширна зала. Стените й бяха изненадващо чисти и гладки и този внезапен контраст с предходната гледка правеше стаята да изглежда стряскащо важна. По-голямата част от отсрещната стена се изпълваше от масивна сводеста врата от черно желязо.

— Тук е — промълви Рагнок.

Той отвори вратата. И замръзна от ужас. Вътре цареше непрогледен мрак, като че ли нощта се бе свила, за да се скрие тук, където светлината никога нямаше да я открие. И точно пред вратата в мрака стоеше едно същество, сякаш излязло от нечий кошмар.

То се извисяваше над орките толкова нависоко, че бе принудено да стои наведено заради ниския таван. Кожата му бе люспеста и покрита с подутини, които сякаш пулсираха и караха повърхността й да наподобява вода. От раменете, ръцете, гърдите и други места по тялото му излизаха шипове. Прекалено дългите му ръце завършваха с огромни длани и пръсти с дълги нокти. Долната част на лицето му бе твърде тясна, а горната — твърде широка, присвитите му очи проблясваха в мътно жълто, а малката му уста бе някак изпълнена с невероятен брой остри като бръснач зъби. Зад него плющеше дългата му опашка.

В една от ноктестите си ръце съществото държеше дълъг жезъл, наподобяващ копие, с дървена дръжка и заострени сребърни краища. На върха му множество шипове обграждаха огромен скъпоценен камък, който блестеше с ярка бяла светлина — и точно тя преборваше мрака в цялата гробница. От камъка се излъчваха и малки светкавици, които проблясваха и изчезваха в тъмата. Скиптъра на Саргерас^[1] — артефактът, който Нер’зул искаше. Орките трябваше само да го вземат от това, което Фенрис бе сигурен, че е демон.

— Няма да преминете — изсъска съществото, а гласът му се понесе към тях на мазни вълни. — Тази гробница вече бе осквернена от смъртните! Това няма да се повтори!

— Не искаме да преминаваме — отвърна Фенрис, преглъщайки страха и буцата, която бе заседнала в гърлото му. — Искаме само този жезъл, който размахваш в ръка.

Демонът се изсмя — гърлен звук, наподобяващ търкане на кост в кост, и пристъпи напред, а дългите му ноктести крака оставиха дълбоки драскотини по мраморния под.

— Тогава се опитайте да си го вземете — подкани ги той. — Като се провалите, ще разкъсам телата ви на парчета и ще погълна душите ви.

— Ще счупя костите ти със зъби и ще изпия мозъка ти! — изрева Тагар към демона. Подобен начин на общуване му бе добре познат. После атакува с високо вдигната секира.

И макар да проклинаше Тагар, че е такъв глупак, а той самият — още по-голям, Фенрис също вдигна оръжие и скочи в мелето до другаря си. Останалите тридесетина воини Тъндърлорд и Боунчуър последваха водачите си. Но въпреки всичко, битката не бе лесна. Демонът беше силен, по-силен от всеки един от тях, а също и много по-бърз. Дългите му нокти лесно прорязваха кожа, плът и кости и посичаха телата на орките, като че бяха изсъхнали листа. Скиптърът, който държеше, изглеждаше достатъчно тежък, за да разбие оркски череп, без дори да се одраска.

Самата опашка на демона бе оръжие. Тагар изрева от гняв, виждайки как съществото покоси с нея един от Боунчуър. Дългият шип на края й лесно премина през гърдите на злочестия орк и излезе от гърба му, покрита с кръв. Но най-лошата и най-страховита атака на създанието бе захапката му — тази невероятна паст се разтягаше неестествено широко, разкривайки ред след ред зъби. Фенрис видя как демонът отхапва половината глава на един воин и въпреки кръвожадната си ярост усети, че от тази гледка му прилошава.

Но тъкмо неудържимата му ярост спаси орките. При нормални обстоятелства Фенрис не одобряваше жаждата за кръв, но сега я прегърна като чиста благодат. Без нея много от орките, включително самият той, щяха да побегнат от ужас. Но сега главите им пулсираха, погледът им бе замъглен, а кръвта им бушуваше и те атакуваха отново и отново. Да, демонът бе по-бърз, но при толкова много атакуващи воини няколко от ударите им бяха успешни. Демонът беше по-силен, но раните по крайниците му го отслабиха.

Накрая той остана без опашка, една ръка и по-голямата част от крака си, а другата му ръка бе толкова потрошена, че се гърчеше като змия. Тогава Фенрис и Тагар стовариха едновременно секирите си върху дебелия му врат. Ударът дойде от две противоположни посоки и с цялата мощ, която оркските водачи можеха да вложат. И двамата получиха леки одрасквания по пръстите си от острието на чуждото оръжие. Демонът се строполи на земята, а чисто отсечената му глава се търколи в краката на Рагнок. Фенрис се наведе и вдигна скиптъра. Беше по-лек, отколкото изглеждаше, но дори той успя да долови пулсиращата му енергия.

— Взехме това, за което дойдохме — каза той и се обърна. — Да вървим.

— Какво? — За изненада на всички Рагнок се възпротиви. — Но това е Гробницата на Саргерас! И вие току-що погубихте пазителя й!

— Това беше само един от пазителите й — отвърна Фенрис. — Бъди сигурен, че не е единственият! — Той вдигна скиптъра и освети лицето си. — За щастие не се налага да продължаваме по-навътре в тази дупка.

— Не разбираш — продължи Рагнок и пристъпи към Фенрис. — Взехме скиптъра, но можем да открием и Окото на Саргерас. Помните, че по едно време се обърках, нали? Това бе, защото усетих присъствието на два артефакта! Трябваше ми известно време да го осъзная. Но сега знам къде точно се намира Окото… там по онзи коридор. Точно него търсеше Гул’дан и сега е само на ръка разстояние от нас! — Рагнок присви блестящите си очи. — Жалки слабаци. Мога да ви унищожа само с мисълта си! Ще дойдете с мен за Окото или…

— Или какво? — сопна се Фенрис. — Хайде давай! Убий ни на място и иди сам за това Око. При всички положения ще умрем.

Той бе почти сигурен, че рицарят на смъртта блъфира и не удържа позицията си. Рагнок можеше и да ги елиминира за нула време. Но пък това, което пазеше Окото, със сигурност щеше да го направи. Рагнок вдигна ръце и за миг сърцето на Фенрис замря. Но после рицарят на смъртта се отпусна, явно наистина беше блъфирал.

— Вие сте глупци — изрева Рагнок, но в гласа му прозвуча примирение.

— Може би — съгласи се Фенрис. — Но сме глупци, които ще преживеят още един ден.

Без да каже нищо повече, той се обърна, а кланът му го последва, заедно с Тагар и неговите воини. Не след дълго той почувства съвсем леко задоволство, забелязвайки, че и Рагнок се е присъединил към тях.

* * *

— Взехте ли го?

Фенрис скочи от гърба на дракона, стъпи стабилно на напуканата земя и срещна погледа на Горфийнд, който крачеше забързано към тях. Драконите бяха изчакали корабите на орките и бързо ги бяха пренесли обратно до Прокълнатите земи при Горфийнд и хората му.

— Да, взехме го — потвърди Фенрис и вдигна високо увития скиптър. После му го подаде, доволен да се отърве от него. — А сега какво?

— Сега се връщаме през портала — отвърна Горфийнд.

Фенрис потисна вълнението си, когато Горфийнд сграбчи внимателно увития предмет.

— Работата ни тук свърши. Азерот вече не ни е нужен. Най-сетне можем да оставим този свят на човеците и съюзниците им.

Фенрис понечи да попита нещо друго, но някакъв внезапен шум го прекъсна. Той погледна през рамо и видя няколко каруци, които затъркаляха колела по долината, а пред всяка от тях крачеше по един орк. Той си спомни разговора в планината Блекрок и реши, че това трябва да е товарът, който Детуинг бе поискал да пренесе през портала. Фенрис се беше чудил какво може да е толкова важно за черния дракон, че да трябва да се мести в друг свят, но се бе примирил с идеята никога да не узнае.

Друг орк обаче изглежда бе по-любопитен от него и се запъти към една от каруците. Преди Фенрис дори да понечи да извика след него, от небето се стрелна една тъмна форма. Оркът изпищя и се строполи на земята, стиснал лицето си, а по пръстите му се стече кръв.

— Назад! — изрева Фенрис. — Не доближавайте каруците!

Драконите, които бяха пренесли орките, се понесоха във въздуха в готовност да защитят товара си, без дори да се уверят, че ездачите им са слезли на земята.

— Горфийнд! — дочу се познат на Фенрис глас.

Този вик не можеше да бъде на друг, освен на вожда на клана Уорсонг. Гром Хелскрийм очевидно бе водил атаката над Алианса при крепостта Недъргард и тъкмо се завръщаше с воините си. Той все още не бе прекосил долината, но всички го чуха ясно.

— Ти ли си довел тези същества?

— Да! — отвърна Горфийнд, без да повишава глас, но думите му бяха чути. — Черните дракони са нашите нови съюзници!

Гром се наведе и избегна ноктите на един от драконите, който се беше спуснал към земята, и се намръщи.

— Съюзници, а? — извика той. — Направи нещо с крилатите си приятелчета, преди да настане хаос… или да ни избият до крак!

Рицарят на смъртта вдигна поглед към драконите и ги огледа за миг. После кимна.

— Детуинг! — извика той. — Уверявам те, че каруците и товарът ти са под моя защита! Моля те, оттегли драконите си!

Фенрис не можеше да различи най-стария дракон измежду всички тъмни летящи фигури, но миг по-късно драконите се отдалечиха и накацаха по скалите около долината.

— Така е по-добре — изсумтя Гром, когато се приближи.

Той кимна към Фенрис, който му върна жеста — двамата винаги се бяха разбирали добре. Фенрис смяташе Гром за един от най-добрите водачи на Ордата, както и за един от най-мощните воини.

— Взехте ли това, което ви трябваше? — попита Гром.

— Да — отвърна Горфийнд, но не даде повече пояснения.

— Какви са тези неща? — продължи Гром, загледан в каруците.

— Товар — отговори кратко и ясно Горфийнд.

Всяка каруца бе направена от дебели дървени пръти, имаше високи страни и бе изцяло покрита с дебело покривало. От начина, по който се изпъваха покривалата, Фенрис можеше да разбере само, че каруците са препълнени, но нищо повече.

— Мислех, че трябва да вземем само тези артефакти — каза Гром.

— Имаше лека промяна в плана — отвърна рицарят на смъртта. — Но нямай грижа за това. — Той повиши тон и явно бе направил и някаква магия, защото гласът му отекна из цялата долина. — Тези каруци са под моя защита и всеки, който ги докосне или се опита да ги огледа отблизо… ще отговаря пред мен.

Няколко орки се сепнаха и вдигнаха очи, а двамата, които бяха тръгнали към каруците, бързо отстъпиха назад. Фенрис сви рамене. Задачата му бе изпълнена и ако Горфийнд искаше да играе друга игричка, това си бе между него и Нер’зул.

— Колко скоро ще преминем? — попита той.

— Ще се наложи няколко души от клана ти да останат и да пазят портала известно време. Ти и останалите можете да се прибирате — отговори Горфийнд. — Тагар, ти също. Ще са ми нужни няколко от твоите Боунчуър.

Фенрис се намръщи, но кимна. Той се надяваше целият му клан да може да премине, но прояви разбиране към Горфийнд.

— Ами ние? — попита Гром.

Фенрис се извърна настрани. Той не се интересуваше от заповедите за клана Уорсонг и се обърна към заместника си — Малгрим Стормхенд^[2]. Заедно с него той подбра дузина орки, които да останат при портала под командването на Малгрим. Никой от воините му не се възпротиви. Те бяха Тъндърлорд и служеха на Ордата.

— Към портала!

Останалата част от клана Тъндърлорд потегли през долината към Тъмния портал. Точно пред тях се намираха покритите каруци и Фенрис видя как няколко рицари на смъртта се отделят от стражевите позиции и се запътват към мистериозните товари. Горфийнд също беше там, близо до първата каруца.

Фенрис чу виковете на Тагар, който се опитваше да разпредели воините Боунчуър, както и рева на огрите, на които се обещаваше нова битка.

— Аз мачка! — ликуваше един от тях.

От някои други подвиквания явно пролича, че целият клан Уорсонг също щеше да остане тук. Порталът щеше да бъде защитен. Една част от него му казваше, че той също трябва да остане, но друга бе твърде изморена и жадуваше да се прибере у дома. По-късно, може би, той щеше да се върне с отпочинали воини и да отмени сега оставащите стражи.

Фенрис забърза към рампата и се изправи срещу Тъмния портал. Пулсиращата му енергия все още го изнервяше. Той не спираше да се чуди на това малко нещо. Фенрис лесно щеше да премине през него, но той не бе дори толкова широк, колкото колоните, които го обграждаха, а все пак успяваше да формира мост между два различни свята. Оркът всеки път очакваше порталът да поддаде, да се срути и да разкъса всеки, който се намира в него. Тази мисъл отново го накара да забърза крачка и да притича през него, усещайки познатото чувство, когато напусна Дренор — сякаш тялото му се засилва на огромно разстояние. Кожата му настръхна от внезапен студ, пред очите му проблесна искра и в следващия миг той вече се взираше в познатото червено небе на родния Дренор. Фенрис въздъхна с облекчения и продължи напред, а след известно време спря да изчака хората си.

Освен своите воини, той забеляза орки от други кланове, както и Горфийнд, който вече бе потеглил с каруците. Фенрис бе изпълнил заповедите и сега просто щеше да чака следващите инструкции на Нер’зул. Дотогава воините Тъндърлорд щяха да си отпочиват по домовете си. Той се бе наситил на интриги, измами и заговори за много, много време напред.