Арън Розенберг, Кристи Голдън
Отвъд Тъмния портал (18)

Шестнадесет

Кадгар с изненада откри, че му харесва да наблюдава нощното небе на този свят… То не беше червено… Магьосникът въздъхна и насочи телескопа си към една особено ярка звезда. Тя се намираше съвсем близо до съзвездието, което бе нарекъл „Чука на Туралиън“. И сега, ако само…

— Колко още?

Кадгар се сепна, подхлъзна се и бързо се хвана за покрива.

— По дяволите, Алериа, престани да се промъкваш така!

Красивата елфа, която надничаше през прозореца, сви рамене.

— Просто така се движа, какво да направя?! А ти си толкова фокусиран, че няма да забележиш дори ако някой огър се потътри насам. Колко още?

Кадгар въздъхна и потърка очи. Кулата, върху която се бе покатерил сега, бе част от предния пост, който бяха нарекли „Крепост на честта“^[1]. Беше им отнело месеци да поставят основите й и още толкова да завършат външните стени и няколкото постройки, включително тази. По време на строителните работи им се бе наложило да устояват на атаките на Ордата, но за щастие повечето от тях бяха само дребни засади. Ордата определено беше някъде там. Сигурно бе и това, че се крие. И точно причината за това бе накарала Кадгар за пореден път да излезе тук и да се взира в звездите.

Последните няколко месеца не минаха съвсем безпрепятствено. След като пристигнаха и извоюваха победа при първата си битка с орките на тяхна територия, Алианса получи контрол върху портала. Или поне от тази страна. Скоро след първия си преход хората се радваха на последвалите подкрепления и припаси. „В знак на уважение от кралете на Алианса“ — беше им казано. Особено добре дошли бяха няколкото бурета бира. За този дребен лукс трябваше да благодарят на Магни Бронзбиърд.

Но всичко това не продължи дълго. Когато втората каравана с припаси не се появи в уречения ден, малък отряд бе изпратен да разузнае и се върна с новината, че орките са си възвърнали контрола върху портала от страната на Азерот. И така припасите, които правеха живота им тук не само възможен, а сравнително поносим, започнаха да идват все по-рядко. По същия начин пристигаха и обещаните допълнителни отряди. Туралиън оптимистично бе предположил, че ще успее да организира атака в рамките на един месец, но заради постоянната смяна на контрола над портала, обещаното подкрепление така и не успя да пристигне.

Орките се бяха укрили в една противно изглеждаща крепост на запад от Крепостта на честта. Тя беше огромна и добре укрепена в допълнение на ужасния й вид, и една евентуално успешна атака изискваше много внимателно планиране и сериозна подготовка.

— Скоро — каза Кадгар на Алериа. — Скоро ще стане.

Отначало изглеждаше като пъзел. Малко след като пристигнаха и започнаха строежа на крепостта, започнаха нападенията на орките. Това само по себе си не бе изненадващо. Странното бе, че не спираха да атакуват. Не всеки ден и не по много, но все пак достатъчно. Странно бе и това, че те като че ли вече не се интересуваха от портала.

* * *

Една вечер Туралиън се беше обърнал към Данат, Алериа, Кърдран и Кадгар.

— Може да твърдите всичко за Ордата, но орките определено не са глупави.

— Тогава защо продължават да ни атакуват така? Не са достатъчно многобройни да завладеят крепостта. А и явно не целят да си върнат портала.

— Не мисля, че е късно да попречим на Нер’зул да отвори нови портали — намеси се Кадгар. — Макар че не съм сигурен дали вече не са успели да го направят. Той разполага с нужните артефакти. Но явно му трябва и нещо друго.

Кадгар се бе облегнал в грубия си дървен стол и потърка дългата си бяла брада.

— Ще му трябва огромна сила и някаква сложно заклинание, нали? — попита Данат. — Може би през цялото време е подготвял детайлите.

— Съмнявам се — отвърна Кадгар. — Да, наистина ще е сложно. Но съм сигурен, че се е погрижил за него, докато е чакал артефактите. Скиптър, Книга и Окото — замисли се Кадгар. — И какво още? Какво ли още чака?

Бяха опитали да разпитат няколко пленени орки, но никой от тях не им каза нещо полезно. Тези не бяха рицари на смъртта, а обикновени войници — пушечно месо, което цели само да забави Алианса, докато Нер’зул чака… каквото и да е.

Макар да знаеше, че е по-добре да пътува с малко багаж, Кадгар си беше позволил да вземе някои неща със себе си. Едното бе пръстенът, който му позволяваше да разбира всеки чужд език, както и да бъде разбран на неговия. Точно това му позволи да разпитва орките, които говореха само родния си гърлен език. Сред другите неща бяха няколко книги… книги със заклинания, и една, която някога бе принадлежала на Медив. В нея нямаше нищо магическо — съдържаше само бележки за Дренор, неговото небе и континентите му.

Кадгар намираше утеха в това да се взира в нощното небе. То беше червено само през деня и магьосникът се забавляваше да наблюдава съзвездията, докато умът му се занимава с мистерията на Нер’зул. И една нощ, когато бе толкова увлечен, като че ли звездите съдържаха отговора, той получи прозрение. Оказа се, че звездите наистина знаеха отговора.

— Скиптър, Книга и Око! — извика той на Кърдран, който бързо изхвърча от стаята си.

— Ъ? — възкликна сепнатото джудже. — Ума ли си изгуби, момко?

— Извикай останалите, трябва да поговорим.

Не след дълго другарите, лидери на различни сили, се събраха в кулата.

— Туралиън, ти си пръв. Ела и погледни през телескопа. Кажи ми какво виждаш.

Туралиън го изгледа напълно объркан, но се подчини. Погледна през телескопа и каза:

— Виждам… звезди. Какво всъщност трябва да гледам?

— Съзвездията… групи от звезди — Кадгар бе толкова развълнуван, че думите му сами изскачаха от устата му. — На какво ти приличат?

— Ами, едното наподобява някакъв квадрат. Другото е дълго и тънко. И не виждам други по-ясно определени форми.

— Не… просто не си свикнал да ги разпознаваш. Едно от нещата, в които Медив бе особено вещ, бе астрономията. Той имаше книги със звездни карти на съзвездия, каквито никога не бях виждал. Съзвездията на този свят.

— Т’ва е мно’о хубаво, момко, ама не мо’еш ме накара да се ’дигна до там, ако не ми ка’еш защо — изсумтя Кърдран.

— Виж това — Кадгар пъхна в ръцете на джуджето една книга.

Туралиън продължи да се взира през телескопа, докато Алериа, Данат и Кърдран разглеждаха страниците на книгата, които Кадгар им посочи.

— Какво виждате?

— Имена на съзвездия — отвърна Данат. — „Скиптъра“… „Тома“ и… „Виждащия“.

— Скиптър, Книга и Око — промълви бавно Алериа и вдигна поглед, изпълнен с възхищение към Кадгар. — Значи… Нер’зул се е нуждаел от тези артефакти, защото са отговаряли на тези съзвездия?

— И да, и не — отвърна Кадгар, който едва сдържаше вълнението си. — Много повече от това е. Веднъж на всеки петстотин четиридесет и седем години се наблюдава звездно събитие, което включва тези три съзвездия… Виждате ли тази червеникава точка по средата на страницата? Това е първото нещо, което ще се появи. След около месец ще видим комета, която ще премине през „Скиптъра“. А по време на следващия лунен цикъл луната ще се намира точно в центъра на „Окото“. Съдейки по бележките, явно ще е доста зрелищно.

— Значи, щом Нер’зул разполага с предметите, отговарящи на тези съзвездия — започна бавно Туралиън, без да откъсва поглед от звездите — и използва артефактите в момент на особено рядко звездно събитие с точно тези съзвездия… Той ще увеличи силата им, нали?

— При така постигната хармония, симпатичният резонанс… В името на Светлината, Туралиън, не мисля, че Нер’зул може да се провали, ако използва такава енергия.

Туралиън се отдръпна от телескопа.

— Кога? — бе единственото, което промълви.

— След петдесет и пет дни, а силата ще се задържи три дни.

* * *

Те очакваха още подкрепления и се ядосваха на закъснението им. Но поне знаеха точно колко още могат да чакат и кога ще трябва да атакуват, независимо от бройката си. Кадгар въздъхна, обърна се към рейнджъра, който бе прекъснал взирането му към небесата, и се вмъкна обратно през прозореца.

— От вчера сме по-близо с един ден. Не мога да забързам звездите, Алериа.

— Скоро, скоро, търпението е добродетел — изсумтя гневно Алериа, когато Кадгар се върна обратно в стаята. — Писна ми от баналности.

— Доста си нетърпелива за елфа.

— А ти си твърде бавен за човек. Искам да се бия, а не да стоя затворена тук.

Кадгар не успя да се овладее и избухна.

— Ти не искаш да се биеш, Алериа, а да умреш.

Тя изведнъж се вцепени.

— Какво искаш да кажеш?

— Всички го виждаме. Втурваш се в битка жадна за кръв, жадна за мъст. Станала си нехайна. Биеш се зле, Алериа, а преди не беше така. Затова Туралиън все ти заповядва да стоиш наблизо, а понякога дори да не участваш. Страх го е да не те изгуби.

Погледът й беше надменен, студен и гневен.

— Не съм негова, че да ме губи. Не принадлежа на никого, освен на себе си.

Кадгар знаеше, че трябва да замълчи. Но не можа да го направи. Прекалено дълго време се бе въздържал, наблюдавайки как Алериа и Туралиън, които явно все още се обичаха, се обикалят като уморени кучета. И повече не можеше да понася тази гледка.

— Ти не принадлежиш дори на себе си. Отдала си се на мъртвите. Но присъединяването към тях няма да ги върне, Алериа. Тук, в тази крепост, има един добър, интелигентен мъж, който може да ти даде някой и друг урок за живота. Трябва да се опиташ да поживееш малко… да се отвориш за нещо толкова рядко и прекрасно, вместо да затръшваш врати.

Тя се засили към него и спря на няколко сантиметра от лицето му.

— Как смееш да ми говориш за такива неща! Това не е твоя работа! Какво ти пука за моя живот?

— Пука ми, защото аз нямам подобен избор!

Признанието му изригна, преди да успее да го възпре, и двамата замълчаха за миг, вторачени един в друг. Той самият не бе осъзнал тази истина, но ето че сега тя сама излезе наяве — гола и чиста.

— Знам, че мислиш, че животът ни е изключително кратък. Младостта ни е още по-кратка. Кажи-речи най-много десет години млад и здрав… по-жив от всякога? Аз бях лишен дори от това. Станах старец на седемнадесет. Алериа, аз съм по-млад дори от Туралиън. Погледни само това лице! На двадесет и две съм… но кое двадесет и две годишно момиче би пожелало такъв старец?

Той посочи към лицето си — сбръчкано и очертано със снежнобяла брада и коса. Тя ахна тихо и отстъпи назад. Състрадание смекчи изражението й. Рязко притеснен, Кадгар извърна глава.

— Просто… не искам вие двамата да захвърляте нещо, до което аз никога няма да мога да се докосна… Просто това понякога ме гложди. И съжалявам. Не трябваше да си го изкарвам на теб.

— Не… аз съжалявам. Не мислех трезво.

Тишината се проточи — тежка и неловка. Накрая Кадгар въздъхна.

— Хайде, да потърсим Туралиън и другите. Трябва да приключим с плановете си, защото нещото ще се случи… е, ти знаеш.

— Скоро — каза тя и го удостои с нехарактерна за нея мила усмивка.

* * *

— Мястото е огромно — поясни Алериа.

Туралиън беше помолил тя и отрядът й да проучат цитаделата и сега двамата, заедно с Кадгар, Кърдран и Данат седяха в залата за срещи и обсъждаха новостите.

— Само по пътеките около стените сноват десетки орки. Имат и наблюдателни кули — тя посочи към едно място на картата. — Трябва да ги нападнем от тук. Докато вие им отвличате вниманието там, рейнджърите ми могат да елиминират стражите. Ако не успеят да подадат сигнал за опасност, основната сила ще се излее през главните порти… където ще ги чакате вие.

— Добре — каза Туралиън. — Ще атакуваме от две страни, едната от които изобщо няма да очакват. Трябва да ги ударим добре. Да им отрежем пътя, за да не могат да избягат. После ще свием редиците и ще посечем всеки, който ни се опълчи.

— Ний ше атакуваме от горе — включи се Кърдран. — Ше им намерим работа, докат’ вий, момци и моми, довършвате нещата.

Туралиън кимна, но Алериа поклати глава.

— Вие ще сте заети с вашите проблеми — каза тя. — Те имат дракони, не помниш ли?

Всички бяха виждали дългите тъмни форми, които кръжаха над цитаделата или внезапно се спускаха надолу като огромни хищни птици. Но Кърдран се засмя.

— Тъй е, ама са само шепа, момиче! Ше ги избием за нула време, не зна’ш ли?

Туралиън не успя да сдържи усмивката си към увереността на водача на Уайлдхамър.

— При всички положения — каза той — по-добре, за всеки случай, да не разчитаме на помощ от ездачите на грифони.

Кърдран кимна и погледна към Кадгар.

— Можеш ли да направиш нещо за уорлоците или драконите?

— Сигурен съм, че ще измисля нещо — отвърна Кадгар и се обърна към Кърдран. — Имам няколко идеи как да подпомогна грифоните ви и дори войниците на земята.

Туралиън кимна. Планът започваше да се изяснява. А сега предстоеше онази част, която най-много го притесняваше. Той си пое дълбоко дъх.

— Някой ще трябва да остане и да контролира крепостта ни, в случай че се наложи да се изтеглим. Алериа, бих искал този някой да си ти.

— Какво?

Тя се вторачи в него със зяпнала уста.

— Много е важно тук да остане някой, на когото имам доверие. Това е нашето укрепление. Не можем да рискуваме да го изгубим, ако разделят силите си…

— Нуждаеш се от мен на бойното поле.

— Вече ти казах, нуждая се от теб тук. Изпрати рейнджърите си да елиминират стражите.

Тя поклати златистата си глава.

— Не го прави. Всеки войник тук знае как да удържи крепостта. Рейнджърите ми се подчиняват само на мен. И нямам намерение да ги поверявам на теб. Не и ако ми заповядаш да остана.

— Бъди разумна — започна той, но тя го прекъсна.

— Разумна? Аз съм ветеран на повече битки, отколкото са годините ти, Туралиън!

— Алериа, ти си… безразсъдна — каза Туралиън, колкото и да съжаляваше, че се наложи да го направи. — Спасих ти живота, когато…

— И аз съм спасявала живота на всички ви, и то неведнъж!

— Господа — намеси се Кадгар, постави ръце върху раменете на Кърдран и Данат и кимна към звездите, — сигурен съм, че и двамата искате да видите звездната подредба, за която ви говоря.

— Ами да! — отвърна Кърдран и тримата бързо се оттеглиха.

Туралиън беше прекалено фокусиран върху Алериа, за да забележи, че им бе предоставен момент на спокойствие.

— Алериа, ти не се биеш умно. Не и напоследък. Не мога непрекъснато да те пазя от теб самата!

— Имам право да отмъстя! Те изклаха семейството ми… хората ми…

— Мислиш ли, че Лират би искал да съсипеш живота си? Какъв завет към живота му би било това? — Той за пръв път повдигаше въпроса за брат й и името му потуши жарките слова по устните й. Без да се замисли, Туралиън не изчака отговора й и продължи: — Знам, че си прекрасен воин. Но… не и точно сега.

— Лират… другите… Не бях с тях. Може би щях да мога да направя нещо. Но не бях там! Стоях в безопасност, докато те измираха.

Очите й се наляха със сълзи. Туралиън рязко си пое дъх. Досега не я беше виждал да жалее за близките си.

— Затова направих единственото друго нещо. Тръгнах след убийците им. И това ми помогна. Помогна ми да потисна болката.

И изведнъж Туралиън разбра.

— Онова, което ми каза онази вечер — започна той, молейки се да не каже нещо погрешно, — поисках да ми го преведат — той се поколеба, но прошепна: — „Помогни ми да забравя“.

Напиращите сълзи се търкулнаха по ъгловатите й страни.

— Но аз не исках да забравя. Не исках да ги оставя просто да изчезнат. Ако не скърбя за тях… сякаш не са си отишли.

Сълзи напълниха и очите на Туралиън. Сърцето му се късаше. Но тя имаше нужда от това. Имаше нужда да скърби, да оплаче мъртвите. Избиването на орки вече не й помагаше по същия начин, вече не можеше да потиска болката й и тя започваше да се разкъсва от всичко, което задържаше в себе си.

— Не мога да остана тук. Не искай това от мен. Последния път останах. Не искам да гледам как някой, когото обичам, отива да срещне смъртта, докато аз…

Изведнъж ръцете й го обгърнаха и тя зарови лице в гърдите му. Той я прегърна. Слабото й тяло се разтресе от ридание, което бе потискано толкова дълго време, и тя се вкопчи в него като удавник. Туралиън притисна устни към златистата й коса и вдиша аромата й на борова гора и цветя.

— Никога няма да те изоставя — закле й се той.

Тя вдигна лице към него.

— Аз също — прошепна тя, докато той се наведе да я целуне, — никога няма да те изоставя.