Арън Розенберг, Кристи Голдън
Отвъд Тъмния портал (21)

Деветнадесет

— Настигат ни.

Нер’зул се обърна към Килрог.

— Значи ще се движим по-бързо.

Вождът на Блийдинг Халоу изръмжа и поклати глава.

— Вече се движим толкова бързо, колкото да не убием вълците си… или себе си — отбеляза горчиво той. — Още малко и воините ни ще изпокапят от умора, преди Алианса да ни стигне. И кой ще те пази тогава?

Орките маршируваха вече почти цяла седмица и първите няколко дни минаха без инциденти. Бяха достигнали гората Терокар и дори с леко облекчение бяха навлезли под високите й заплетени дървета. Гората бе тъмна и мрачна както винаги — тъмните слегнати корони на дърветата бяха достатъчно нависоко, за да не допускат почти никаква светлина, а земята бе гола, с изключение на тъмния мъх и ниските храсти тук-там. След няколко дни път под горещото слънце всички се зарадваха на сянката, а самата гора изглеждаше прохладна и тиха.

Докато един от воините на Килрог, който бе изостанал, за да наблюдава пътя зад тях, бе дотичал една нощ до лагера им.

— Алианса! — извика воинът, задъхан и облян в пот от тичането. — Точно зад нас са!

— Явно са завладели цитаделата Хелфайър по-бързо, отколкото очаквахме — каза Горфийнд. — Проклетият Каргат! Трябваше да ги задържи!

Килрог бе запазил спокойствие, както винаги.

— Колко са?

Разузнавачът поклати глава.

— Не можах да видя точно, но определено са много. Със сигурност са повече от нас. И се движат невероятно бързо.

— Значи и те напрягат всички сили — предположи Килрог и потърка белега под липсващото си око. — Омразата им дава криле.

— След колко време ще ни стигнат? — попита Горфийнд.

— Може би изостават от нас с два дни — отговори разузнавачът. — Но водачът им ги пришпорва като луд и напредват много бързо.

— Вдигайте лагера — реши Килрог. — Всички да стават. Ще пътуваме през нощта, за да увеличим разстоянието помежду ни. Движете се!

След няколко минути всички орки отново бяха поели своя марш. От тогава бяха спирали само за няколко кратки почивки до някое от многото поточета на Терокар, за да се напият с вода и да отдъхнат. Но Алианса решително напредваше и скъсяваше дистанцията. И сега орките трябваше да направят труден избор.

— Можем да останем и да се бием — предложи Горфийнд, но Килрог вече поклащаше глава.

— Те ни превъзхождат числено, и то с много — отбеляза едноокият вожд и се намръщи. — Не ми е приятно да призная, но, ако се изправим срещу тях сега, може и да ни избият до крак. И макар да съм готов с радост да дам живота си за Ордата, както и целият ми клан, смъртта ни няма да ни доближи до Черния храм.

— Но не можем и да им избягаме — обади се Горфийнд. — Не мисля, че щом са хванали следите ни, ще си позволят да изостанат.

— Може да се покрием в… — започна Нер’зул, но Килрог го отряза.

— Това е на дни път от тук — бързо отбеляза той. — Със сигурност не може да мислим за това от сега, нали?

По челото му избиха капчици пот и Нер’зул бе едновременно изненадан и доволен да види, че Килрог Дед-ай, легендарният вожд, известен с невероятния си кураж и безстрашие, сега изпитва страх. Но сега не бе време за претенции.

— Това е единственият ни изход — каза той с достатъчно остър тон, за да не позволи на Килрог отново да го прекъсне. — Човеците ни застигат и, щом не можем нито да бягаме, нито да се бием, трябва да се скрием. И единственото място в тази гора, където можем да направим това, е…

Този път не го прекъсна някой от лейтенантите му, а нещо, което се появи накъде отгоре. Нер’зул усети промяна във въздуха и пращене, предвещаващо буря, но то бе прекалено мощно и концентрирано в стегната струя, която се изля върху тях. Шаманът инстинктивно се приведе. Само след миг нещо профуча точно над главата му, оставяйки светкавична следа. Той долови някакво тъмно петно, което отново се понесе във въздуха и прелетя между дърветата. После се приземи стабилно на земята и придоби формата на здрава фигура, яздеща крилат звяр.

— Грифони! — извика Килрог и вдигна високо секирата си. — Прикривайте се!

Настъпи хаос. Орките се спуснаха да се крият зад дървета, хвърляха се в близката река или прилягаха по брега й. Всички тичаха, препъваха се и падаха, устремени към мрака, за да се скрият от тъмните фигури, кръжащи над тях.

Втори светкавичен удар се стрелна през дърветата и заслепи Нер’зул, който за миг не виждаше нищо друго, освен бяла светлина и последвалите проблясващи неясни образи. Гръмотевица разтърси гората, разклати дърветата и подкоси много от оркските воини. Очевидно една от атаките на Уайлдхамър бе успешна.

Джуджетата се спускаха с грифоните си и запращаха стормхамърите си наляво-надясно. Няколко пъти пропускаха целта си, но легендарните им чукове просто се издигаха във въздуха и се връщаха обратно в ръцете на собствениците си, които отново ги запращаха срещу врага като отмъстителни духове. Светкавици разцепваха въздуха отново и отново, а гръмотевиците добавяха почти нестихващ грохот.

Когато не хвърляха чукове, воините Уайлдхамър се спускаха ниско към земята и оставяха грифоните им да атакуват орките — с нокти, големи колкото оркска ръка, те пореха гърлата им, избождаха очите им или цепеха черепите им с единствен удар на смъртоносните си човки.

Сред проблясъците Нер’зул забеляза, че някои от орките се бяха скупчили на едно място, явно мислейки, че ще постигнат защита с броя си, но това ги направи още по-лесна мишена. И той видя как един чук поваля дузина орки наведнъж. След светкавицата и гърма само един помръдваше, и то съвсем слабо.

— Избиват ни! — изсъска той към Горфийнд, който се бе привел до него. — Направи нещо!

Рицарят на смъртта го изгледа гневно и бавно разшири гниещото си лице в добре премерена усмивка.

— Това са само шепа дребни човеци и малко по-едри птици. Мислех, че всемогъщият Нер’зул ще може да се справи с такава жалка атака. Но нищо. Ако ти не можеш, аз мога.

Той понечи да се изправи. Каква наглост! Нер’зул си спомни за разговора си с Черепа на Гул’дан. „Каква наглост! Той не може да ти говори така. Не, не може така!“

— Не можеш да ми говориш така, Терън Горфийнд — каза шаманът с леден глас.

Горфийнд примигна, изненадан от тона му.

— Нито пък ще ти позволя да го направиш отново.

Нер’зул се изправи, зареден с гняв. Той сви юмруци и се концентрира върху земята под краката си и въздуха около себе си. Шаманската магия навремето го правеше едно с този свят и му позволяваше да контролира елементите. Но те вече не му се подчиняваха — не и след като той се поклони на Кил’джейден. Елементите като че ли бяха погнусени от демоничната енергия, която сега покваряваше расата му. Но нищо. Оттогава Нер’зул бе научил много нови неща.

Спокойната досега гора, в която отекваха само бойни викове и предсмъртни писъци, сега се разлюля от вятър, появил се от нищото. Един грифон, който допреди малко се спускаше смело, изпънал остри нокти, и надаваше гневен писък с огромния си клюн, сега се въртеше диво, като че ли бе разтърсван от невидима ръка. Ездачът му едва се задържаше на седлото, но накрая се изплъзна и падна тежко на земята. Усетил лекота на гърба си, грифонът се стрелна към небето.

Нер’зул насочи двете си ръце и вятърът поде сухия сив пясък и го понесе гневно към друго джудже върху грифон. Ездачът Уайлдхамър изрева, но не победоносно, а от болка, когато кожата му буквално се излющи от костите му. Това бе музика за ушите на Нер’зул. Грифонът нямаше по-добър късмет. Перата му се разхвърчаха и към вихъра се присъединиха капки кръв. Секунди по-късно върху горския килим останаха само две купчини блестяща плът.

Но Нер’зул само загряваше. Той махна с лявата си ръка и скални късове, големи колкото главата му, изригнаха, изстрелвайки се в небето, сякаш самата земя ги бе засилила натам. Нер’зул се насочи към останалите джуджета Уайлдхамър. Още и още камъни се изстрелваха от земята, а грифоните и ездачите им се опитваха да избегнат ударите от неочаквано съживените скали. Нападението над орките приключи, когато джуджетата се принудиха да се защитават от тази нова заплаха. Нер’зул се обърна към Горфийнд с леко надменна усмивка. Рицарят на смъртта изглеждаше изненадан, но бързо се съвзе.

— Много добре — призна Горфийнд. — А сега ми позволи да се включа и аз.

Той огледа формите, кръжащи в небето, и за миг остана неподвижен с присвити очи.

— Ето там — каза накрая той, посочвайки към едно от джуджетата. — Този съм го виждал и преди, по време на Втората война. Той е водачът им.

Горфийнд се изправи и вдигна високо ръце. Те започнаха да блестят с пулсираща зелена светлина, а после енергията се изстреля нагоре и удари ездача и грифона му. Грифонът изграчи от болка и започна рязко да пада, с плътно присвити криле. В същото време ездачът му се олюля и се прекатури от седлото. Полуптицата успя да овладее болката си и разпери криле точно навреме, за да спре смъртоносното си падане и тромаво да се понесе във въздуха. После отново размаха криле, издигна се над дърветата и потъна в сенките. Ездачът му обаче нямаше късмет. Джуджето се сгромоляса на земята и остана неподвижно.

Горфийнд вече се бе втурнал към тялото, а Килрог и Нер’зул го последваха. Това бе първото джудже, което Нер’зул виждаше толкова отблизо. Той огледа дребната фигура и се изуми от мускулестата му форма, грубите черти, дългата сплетена брада и татуировките, които покриваха по-голямата част от плътта му. Джуджето Уайлдхамър кървеше от няколко по-дълбоки рани, но гърдите му равномерно се вдигаха и спадаха.

— Чудесно — възкликна Килрог и извади кожена връв от торбичката си. Той завърза ръцете на джуджето зад гърба му, а после и краката му. — Сега вече си имаме пленник.

После изправи вързаното джудже на крака и изрева:

— Изчезвайте, крилати гадини, или ще заколим и изядем водача ви пред очите ви!

Джуджетата Уайлдхамър явно решиха, че им стига толкова. Грифоните изграчиха, стиснаха човки и се издигнаха над дърветата, скривайки се от поглед. Остана само пленникът на Килрог. Но нямаше време за губене.

— Трябва да преценим загубите си — заяви Килрог, след като се увери, че джуджетата са си отишли. — А също и да изпратим разузнавачи, които да проучат останалата част от армията на Алианса.

Нер’зул кимна.

— Погрижи се за това — каза разсеяно той.

По-скоро щеше да умре, отколкото да си признае, че дори той самият бе изненадан от силата си. Тя бе дошла толкова лесно… и бе толкова мощна. И доведе до такива изумителни резултати. Чувството бе… прекрасно.

* * *

— Изгубихме четвърт от хората си — докладва Килрог малко по-късно, пристъпвайки към Нер’зул, който чакаше до едно по-голямо дърво. — Тези джуджета знаят как да атакуват бързо и ефективно и използват прикритието на дърветата.

Нер’зул долови гневното чувство на уважение в тона на по-стария вожд. Килрог бе изключителен стратег и можеше да оцени добрата тактика, дори и да бе вражеската. После Горфийнд се присъедини към тях.

— Останалата част от армията продължава да ни настига — потвърди той. — Явно са изпратили джуджетата да ни забавят.

Рицарят на смъртта се озъби към пленника, който лежеше на земята близо до краката на Нер’зул. Той бе изпъшкал няколко пъти, но все още лежеше в безсъзнание.

— Колко са далеч? — попита настоятелно Нер’зул.

— Все още на ден, може би два. А в сегашното ни състояние няма да можем да ги удържим.

Нер’зул кимна.

— Тогава остава единственият ни изход — каза той. — Трябва да отидем в Окиндун^[1].

Килрог се сепна и ококори очи, макар да знаеше, че до този момент щеше да се стигне така или иначе.

— Н-не! — заекна той. — Не можем! Не и там!

— Стига си хленчил така! — Горфийнд го изгледа със самодоволна усмивка. — Нямаме друг избор! Това е единственият ни шанс да се измъкнем от армията на Алианса и да стигнем до Черния храм.

Но едноокият орк поклати глава.

— Трябва да има и друг начин! — Той сграбчи ръката на Нер’зул с едната си ръка, а с другата — тази на Горфийнд. — Трябва да има! Не може да отидем в Окин… не и там! Това ще бъде краят ни!

— Няма! — отвърна студено Нер’зул и издърпа ръката си. — Окиндун е противна останка и винаги ще ни напомня за грозната част от миналото ни. Но не е нищо повече от това.

Но, разбира се, беше. Беше много повече от това. Окиндун бе на повече от сто лета, когато самият Нер’зул бе още бебе. Скрит дълбоко в гората Терокар, тогава, както винаги, той принадлежеше на дренаите. Старият шаман им беше казал, че е свято място, където дренаите погребват мъртвите си, където после ходят, за да разговарят с духовете им — точно както оркските шамани се срещаха с предците си.

Нер’зул бе още млад, когато заедно с няколко свои другари се бе промъкнал в гората, за да разгледа странното място, високите му кули и каменния му купол. Младите орки се бяха предизвикали да влязат, да се състезават до високата врата, изваяна в сводестия каменен блок, който се издигаше в предната част на купола, да докоснат нещо отвътре и после пак да се върнат. Никой от тях не смееше да го направи. Нер’зул бе стигнал по-далеч от повечето — беше се промъкнал до входа и бе прокарал ръце по грубия камък на огромната входна врата, но така и не посмя да направи повече от това. И според шамана на клана му никой не го беше правил. „Дренаите защитават своето“ — бе казал той.

После дойде войната. Орките се съюзиха и загърбиха клановите си различия. Като едно цяло те атакуваха миролюбивите дренаи и ги изклаха. Нер’зул се опитваше да не си спомня ролята, която бе изиграл в това унищожително време, нито пък огнените същества, които бяха заповядали елиминирането на тихите им, мирни съседи. И когато Нер’зул отказа да подчини хората си на чужд водач, когато отказа да участва във великия план на някакъв странник, той бе изместен… От собствения си чирак. Гул’дан с готовност се подчини на странника и неговата воля, а в замяна на това получи огромна сила. Гул’дан захрани Ордата с жажда за кръв и превърна орките в диваците, които бяха днес. А после проклеха дренаите и цялата им култура. Само неколцина бяха успели да избягат. Бяха отишли в Окиндун с надеждата орките да не посмеят да ги последват там.

Но грешаха. Жаждата за власт на Гул’дан нямаше граници, а новият му господар му бе обещал невиждана сила, ако успее да заличи дренаите от лицето на този свят. Затова Гул’дан изпрати група уорлоци от своя Съвет в сянка, който задкулисно контролираше Военачалника на Ордата — Блекхенд. Те нахлуха в Окиндун, уверени в победата си и вече си представяха силата, която щяха да придобият от артефактите, които се твърдеше, че се намират там.

Но нещо се бе объркало. Те наистина намериха един артефакт, но се оказа, че той съдържа някакво същество — същество, което те освободиха, макар и никой да не бе сигурен дали съзнателно или от нехайство. Славното бягство на съществото бе разрушило самия Окиндун — огромният каменен купол се бе сринал, масивният храм се бе разбил на парчета, а безбройните подземни тунели, които подслоняваха мъртвите на дренаите, бяха избухнали и посипали земята с отломки. Унищожителната вълна бе заличила гората в радиус от пет километра, осявайки вече голата земя с костите на дренаите, някога лежали в мир в гробниците на Окиндун.

Само няколко орки от Съвета в сянка бяха оцелели и се бяха върнали да докладват на Гул’дан за загубата на гробищния град, както и за сигурната смърт на всички дренаи, които са се криели там. Оттогава никой не се бе връщал там и до днес орките избягваха Пустошта на костите^[2], както бяха нарекли местността около Окиндун. До днес.

— Нямаме друг избор — повтори Нер’зул, като изгледа гневно Килрог и Горфийнд. — Трябва да отидем там. Някои от тунелите трябва да са запазени или поне част от тях, и от там ще можем да се отбраняваме. Без подобна защита силите на Алианса ще ни избият и ще заличат расата ни.

Килрог изсумтя нещо неразбираемо. Горфийнд присви очи и го изгледа презрително.

— Нер’зул е прав. Нямаме друг изход. Но трябва да бъдем предпазливи. Не искам да събудим нещо, което не можем да победим.

— Значи е решено — каза Нер’зул. — Нали, Килрог? Не ми се иска да те изоставям.

Старият вожд преглътна тежко и склони глава.

— Нер’зул, знаеш, че не се боя от нищо живо. От нищо, което мога да преборя и разкъсам на парчета. Но онова място… — Той въздъхна дълбоко. — Кланът Блийдинг Халоу ще последва Нер’зул.

— Добре. Заедно ще сме много по-силни от всичко, което може да ни чака там. А сега съберете воините и рицарите си — заповяда той на лейтенантите си. — Трябва да стигнем до Пустошта на костите възможно най-скоро.

Килрог кимна и се оттегли, а Горфийнд се загледа гневно в гърба му. После отдаде чест на Нер’зул и го последва, а рицарите му бързо се скупчиха около него. Нер’зул също се обърна и попипа торбата си, проверявайки всеки артефакт, който бе прилежно прибран в нея. Въпреки острите си думи, той се чудеше какво ще открие в Окиндун. Дали дренаите все още се криеха там? Дали щяха да го подведат под отговорност за действията на бившия му чирак или щяха да разберат, че Гул’дан бе измамил и самия него? Дали странните руини щяха да предоставят така нужната защита от армията на Алианса или орките щяха да открият там още по-ужасяваща заплаха? Нер’зул не знаеше. Но не можеше да измисли нищо друго, затова му оставаше единствено да отиде и да види. Само се надяваше да не прави пагубна грешка.

* * *

Воините на Ордата спряха и вдигнаха поглед. Дърветата свършиха точно зад гърба им и сега пред тях се простираше сива почва и руините на Пустошта на костите. В средата на местността се извисяваше Окиндун — четвъртит и грозен. Останките от разрушения му купол стърчаха като счупени зъби, а сринатият храм се гушеше като потрошен череп, наполовина заровен в земята.

Нер’зул също се вторачи. Не можа да се въздържи. Последния път, когато видя това място, святото гробище на дренаите, то бе зловещо и непокътнато. Сега в стените на храма зееха широки дупки, цели стаи бяха отворени към небето, а заедно с поразената гора и покритата с кости земя, той едва можеше да си представи някога величествения монумент, който на младини го изпълваше с ужас.

Земята около него сякаш се тресеше и отначало Нер’зул си помисли, че това е просто пулсиращата кръв във вените му и забързаният ритъм на сърцето му от гледката на древния гробищен град. Но после осъзна, че вибрациите идват някъде извън него, и се озърна. Орките стояха тихо, неподвижно или леко помръдваха, някои се оглеждаха, като че за същото нещо, което търсеше и той. Накрая погледна зад тях, към дърветата и забеляза някакви проблясващи фигури.

— Алианса е точно зад нас! — извика той, а гласът му се понесе лесно, невъзпрепятстван от дърветата. — Трябва да намерим подслон! Бързо в Окиндун! Бързо!

— Движете се, безмозъчни твари! — добави Килрог и стовари секирата си върху най-близкото дърво толкова силно, че цялото стъбло се разтресе.

Звукът и движението явно извади воините от шокирания им унес и те се завтекоха към входа на разрушената дренайска постройка. Преминавайки през масивния, потрошен портал, Нер’зул потръпна от страх. Дали духовете все още пазеха тази гробница, както бе почувствал първия път, когато я приближи толкова отдавна? Или бяха избягали след унищожението на постройката?

Нямаше време да размишлява за такива неща. Той забърза крачка навътре към разрушения храм, а от там през зиналата дупка, която напомняше за подземния лабиринт. Килрог и Горфийнд вървяха до него, а няколко от воините на Килрог се движеха пред и зад тях. Под земята Окиндун бе по-изящен, отколкото отвън, а резбите бяха по-сложни.

Изглежда, че някои неща бяха оцелели, поне до някаква степен. Елегантната арка, която сега бе разбита, се издигаше над основата на стълбището, по което тръгнаха, и над нея Нер’зул забеляза странно красиви форми, които изглеждаха не толкова религиозни, колкото представителни. Дебели колони поддържаха високия покрив на храма и сега бяха останали части от тях, които с грубата си изчистена повърхност бяха в остър контраст с украсените стени около тях. В тези стени имаше издълбани ниши — цели редици, една над друга, а белите и жълтеникави следи сочеха какво са съдържали. Кости. Без съмнение всички стени са подслонявали дренайските останки, които сега покриваха цялата земя на Пустошта на костите. Някога намерили покой в тежкия камък, сега дренайските предци бяха изложени на стихиите.

Подът също беше каменен, покрит с дребни плочки, които образуваха сложни шарки, а широкото стълбище свързваше различни нива. Нер’зул погледна надолу и видя поне шест етажа под себе си. Средата им бе разрушена от онази съдбовна експлозия и сега те също стояха открити към небето. После останалите го избутаха в един широк тунел, който се отклоняваше от това централно място.

— Стените тук още са здрави — казваше Килрог, оглеждайки се и после кимна доволно.

Нер’зул бе доволен. Малко по-рано Килрог го притесни със своя почти безумен страх. Но сега явно бе променил мнението си и стоеше спокоен и съсредоточен.

— Тук-там има срутвания, но по-голямата част от тавана и пода са непокътнати. Може да се групираме и да продължим по-нататък, където изглежда има по-малко щети.

Той посочи към края на тунела, който се скриваше в сенките. Нер’зул видя, че е прав — натам имаше по-малко отломки и таванът изглеждаше здрав.

— Тук можем да установим стабилна защита. Алианса ще трябва доста да копае, преди да ни достигне.

— Някои от по-долните тунели също може да са непокътнати — отбеляза Горфийнд. — Трябва да ги проучим внимателно, преди да продължим навътре. Ако нищо… друго не ни чака там, те могат да се окажат дори по-добра защита.

Килрог кимна и заповяда на няколко от воините си да огледат останалата част от този тунел, а няколко други — да проучат няколко по-близки прохода, като внимават да не се отдалечават много. На останалите нареди да пренесат отломките до входа на тунела и да изградят възможно най-стабилна стена. После той, Горфийнд и Нер’зул седнаха да обсъдят бойната си стратегия.

След няколко часа един от разузнавачите на Килрог се завърна. В очите му се четеше удивление, но на устните му бе изписана лека усмивка.

— Трябва да видите едно нещо.

— Какво има? — попита Нер’зул, изправи се на крака и изтупа ръцете си. Той и Горфийнд обмисляха резервния план, който трябваше да осигури спасението им, но още не го бяха завършили.

— Аз… открих нещо, сър — отвърна воинът.

Усмивката му се разшири още повече и това повдигна духа на Нер’зул. Каквото и да бе открил, явно не представляваше заплаха. Нер’зул му даде знак да води и го последва навън, надолу по дългия тунел зад помещението. Там се бяха насъбрали и други орки, които моментално направиха път на шамана.

— В името на предците! — прошепна Нер’зул, а думите му свободно излязоха през зиналата му уста.

Пред него стояха няколко фигури. Едната бе огър, а останалите… бяха чисти орки! Нер’зул обаче не ги разпозна, дрехите и украшенията им бяха напълно непознати за него.

— Кои сте вие? — попита той, спирайки се само на няколко крачки от странниците. — И какво правите в Окиндун?

Един от орките пристъпи напред. Той беше нисък и набит, почти колкото Гул’дан, и Нер’зул като че ли наистина долови голямата прилика с бившия си чирак. Голото теме на новия орк блесна на светлината на факлите, които воините бяха наредили по дължината на тунела, а дългата му черна брада бе леко прошарена. Той стоеше, облечен в странна черна роба, изрисувана с руни, в едната си ръка държеше жезъл и около него се усещаше някаква странна аура на власт.

— Нер’зул? — попита спокойно той със загрубял глас. — Това ти ли си? Къде е Гул’дан?

— Гул’дан предателят е мъртъв — отвърна Килрог, озъби се на странника и го изгледа гневно с едното си око. — Едва не погуби всички ни с неговите долни амбиции! Сега Нер’зул отново води Ордата!

Странникът кимна, явно без да се изненада от новината.

— Тогава ще се подчиня на теб, Нер’зул — отвърна той леко насечено, като че ли не бе говорил доста дълго време. — Аз съм Ворпил. Някога бях член на Съвета в сянка, но едва ли ме помниш.

— Ворпил! — Нер’зул се вторачи в странника, присвивайки очи на слабата светлина.

Да, наистина беше Ворпил, когото помнеше като особено обещаващ млад шаман от клана Тъндърлорд. Но онзи Ворпил имаше гъста черна коса, която се спускаше по целия му гръб, а брадата му бе къса и чисто черна. Какво ли му се бе случило, за да го състари така и в същото време да го дари с такава мистериозна сила? Горфийнд пристъпи напред, той също бе част от Съвета в сянка на Гул’дан.

— Ворпил? — прошепна той. — Как си, стари друже?

Ворпил изсъска и отстъпи назад, както направиха и останалите с него. По лицето му се изписа страх, когато огледа по-добре рицаря на смъртта.

— Спокойно — каза му Горфийнд и вдигна нехайно ръце. — Това съм аз — Терън Горфийнд.

Ворпил дълго се взираше в Горфийнд, присвивайки очи, докато проучваше рицаря на смъртта и с другите си сетива. Накрая очите му се разшириха.

— Терън Горфийнд? — попита той. — Да… усещам, че си ти, затворен в това гниещо парче месо.

Орките свалиха оръжията си и нервно се спогледаха, но се довериха на водача си. Ворпил неохотно пристъпи напред.

— Какво се е случило с теб? Какво е това нещо, което обгръща духа ти като мантия?

— Сега обитавам тялото на същество, наречено човек — отвърна Горфийнд, но срещна празни погледи и се принуди да допълни. — Това е една от расите, които открихме на онзи нов свят — Азерот. Светът, в който отидохме с помощта на портала на Гул’дан.

— Друг свят?

Нер’зул започваше да губи търпение.

— Когато нашият свят започна да умира, Гул’дан успя да отвори портал до друг свят, наречен Азерот. Там срещнахме тези човеци и сега духът на Горфийнд обитава един от труповете им. По-късно ще ти разкажем повече, но сега искам да чуя твоята история, защото може да ни извади от бедата, в която се намираме.

— Каква беда? — възкликна по-едрата фигура, която Нер’зул бе забелязал по-рано, и пристъпи напред, за да се включи в разговора. — В опасност ли сте?

Нер’зул вече бе разбрал, че това същество е огър, но не какъв да е. Светлината на факлите разкриха втората глава върху раменете му. Двуглавите огри бяха рядкост, а двуглави огри-уорлоци — какъвто очевидно беше този, съдейки по тъмната енергия, която излъчваше — се срещаха още по-рядко. Нер’зул помнеше само двама такива сред обкръжението на Гул’дан. Дясната ръка на Гул’дан — Чо’гал и още един…

— Блекхарт^[3] — прошепна Горфийнд, явно стигнал до същото заключение. — Наистина ли си ти?

Двуглавото същество кимна с двете си глави.

— Да — отвърна едната.

— Но сигурно не ни помните точно така — добави втората.

И определено беше прав. Нер’зул никога не бе контактувал директно с Блекхарт. Гул’дан лично бе избрал огъра, след като пое контрола над Ордата, но шаманът неведнъж бе виждал съществото — внушителна фигура с дълги воински плитки и пронизващи черни очи.

Сега тези очи ги нямаше. Едната глава имаше странна метална превръзка на дясното око, която явно бе споена за нея, а върху другото око бе изрисувана магическа татуировка. Другата глава, която бе покрита с качулка, имаше само едно око над носа си, което бе два пъти по-голямо от нормалното. Плътта на Блекхарт бе покрита със странни руни, на гърдите си имаше един по-голям символ и два по-малки на всяка ръка. Огърът носеше широка мантия, прикрепена към раменете му, която бе придърпана, за да покрие корема му и се спускаше надолу, пристегната с колан. Дебели гривни красяха двете му китки, а в едната си огромна ръка уорлокът държеше масивен чук с шипове. Блекхарт винаги бе притежавал внушителен ръст и сила, но сега се бе превърнал в изумително страховита фигура.

— Пак ви питам — изрева огърът. — Каква беда?

— Алианса е точно зад нас — отвърна Килрог. — Човеците, за които ви казахме, и други раси, които са техни съюзници. Превъзхождат ни числено и не можем да ги надвием, не и без допълнителна помощ.

— Не можем да си позволим погром — добави Горфийнд. — Съдбата на хората ни е в ръцете на Нер’зул, който трябва да стигне до Черния храм. Там ще изпълни ритуала, нужен за спасението ни.

Той не поясни нищо повече, но Блекхарт и Ворпил кимнаха.

— Ние сме тук, откакто Гул’дан ни изпрати да покорим Окиндун — обясни Ворпил. — Оцелявахме между тези стени и тунели с надеждата някой ден да се върнем в редиците на Ордата. А сега Ордата дойде при нас. Ние познаваме добре руините, те са наш дом от години. — Останалите зад него кимнаха. — Ще се бием с тези човеци и ще ви помогнем да ги победите.

— Ще разбия всеки, който ми се опълчи — съгласи се Блекхарт и вдигна огромния си чук толкова високо, че шиповете му одраскаха високия таван.

— Ще ги разкъсаме на парчета! — допълни втората му глава.

— Предците ни се усмихнаха, за да ни се притечете на помощ в момент на нужда — каза Нер’зул. — Отново сте добре дошли в Ордата, за да се насладите на поредния триумф на расата ни.

Воините около тях започнаха да ликуват и да викат имената на Нер’зул, Ворпил и Блекхарт, както и „Ордата“ толкова силно, че разтърсиха стените около тях. Нер’зул се усмихна. Очевидно бе прав да дойде тук, в Окиндун. С тези нови съюзници със сигурност щеше да достигне до Черния храм.