Арън Розенберг, Кристи Голдън
Отвъд Тъмния портал (5)

Три

Секирата изсвистя, преминавайки в дъга, отрази светлината и проблесна ярко, жадна за кръв. Този, който я държеше, се изсмя в маниакална хармония, отваряйки черно татуираната си челюст почти невъзможно широко, за да нададе вика, който бе заслужил името му. Дългата черна коса се мяташе зад гърба му, червените му очи блестяха, а той посичаше въображаемите си противници един след друг, отново и отново, изглаждайки движенията си така, че в истинска битка враговете му щяха да бъдат нищо повече от сурово месо. Гром Хелскрийм^[1] ръмжеше, завърташе се и се обръщаше, контролирайки яростната си мощ, докато най-накрая някой извика името му и го извади от червената мараня, която се появяваше в подобни моменти, дори само за тренировка.

— Гром!

Гром Хелскрийм свали своята Горхаул^[2], съвсем леко задъхан от изтощителното упражнение, и вдигна поглед към по-възрастната, но страховита фигура, която крачеше към него.

— Каргат — отвърна той и почака вождът на клана Шатърд Хенд^[3] да се приближи.

Те стиснаха ръце — десните си ръце. Каргат бе загубил лявата си китка много отдавна и сега на нейно място имаше закрепено зловещо острие на коса.

— Добра среща.

— Добра среща за мнозина, като гледам — каза по-старият вожд, кимайки към мястото, където се събираха още орки. — Нер’зул е изпратил вестоносци до всички кланове или поне така чух.

Гром кимна, а черно татуираната му челюст се изпъна в мрачна линия. Някои от вестоносците бяха негови хора, изпратени по молба на стария шаман.

— Явно планира нещо.

Гром метна на рамо масивната си секира и заедно двамата водачи се запътиха към долината при руините на Тъмния портал, задминавайки воини от двата си клана. Тук-там се разменяха злобни погледи и остри думи, но поне никой не се биеше. Все още.

— Но какво?

— Няма значение — отвърна Каргат. — Всичко е по-добре от това! — Той прокара небрежно пръсти по острието на косата си. — Последните две години седяхме и не правехме нищо. Нищо! И защо? Защото Алианса ни е победил? И какво от това? Защото порталът е унищожен? Със сигурност могат да построят нов! Трябва да има някой, с когото да се бием, иначе просто ще си седим и ще загниваме като старо парче месо!

Гром кимна. Каргат беше чисто и просто бойна машина — той живееше, за да се бие и убива. Гром оценяваше това, а и Каргат беше прав. Орките бяха войнствена раса и непрекъснатите битки изостряха ума им и заздравяваха крайниците им. Без тях те омекваха. Хелскрийм поддържаше хората си на ниво посредством конфликти с останалите кланове и подозираше, че Каргат е правил същото, макар че двата им клана не бяха воювали помежду си. И все пак атаките над стражи и разузнавачески групи можеха да продължат дотолкова, че да доведат до истинска война, а той не се вълнуваше от напрежението сред собствения му вид.

Когато Нер’зул създаде Ордата, той съюзи всички оркски кланове в едно огромно цяло. И дори след толкова много време Гром все още ги приемаше за такова. Когато неговите воини Уорсонг^[4] се биеха срещу тези от Тъндърлорд^[5], Редуокър^[6] или Блейдуинд^[7], те се сражаваха със свои другари — орки, които трябваше да подкрепят на бойното поле, а не срещу които да се изправят. По време на битка той все още усещаше онази жажда за кръв и дивата радост, която му носеше Горхаул, проправяйки път през плътта на противниците си, но след това се чувстваше празен и някак си омърсен.

„Какво ли се е случило?“, чудеше се той, приближавайки руините и фигурите, които стояха пред тях. Къде беше сбъркала Ордата? Орките бяха по-многочислени от стръковете трева, която навремето покриваше равнините, бяха повече от капките вода в океана! Когато маршируваха, тътенът от стъпките им събаряше планини! Как можеше такава армия да се провали?

За всичко беше виновен Гул’дан и Гром бе сигурен в това. Безжизнените поля, които преди бяха покрити със зърно и трева, дърветата, които сега бяха сухи и почернели, небето, което потъмня и почервеня като кръв — всичко това бе дело на уорлоците и жаждата им за сила, която не бе предопределена за оркски ръце. Но не беше само това. Те обрекоха Дренор и всички орки, но Гул’дан стоеше зад всяко едно действие на уорлоците. И той бе виновен Ордата да не успее да покори онзи нов свят. И същият лукавият уорлок бе убедил Гром да остане в Дренор по време на първите битки, вместо да заеме подобаващо място в челните редици.

„Нужен си тук“ — беше му казал Гул’дан. — „Ти и твоят клан Уорсонг сте едни от най-добрите воини и трябва да ви пазим като резерва за всеки случай. Освен това някой трябва да остане в Дренор и да защитава интересите ни — някой със сила, някой, на когото вярваме. Някой като теб.“

Гром беше проявил глупостта да позволи ласкателството на уорлока да го отклони от пътя му. Той бе гледал как Блекхенд^[8] и Оргрим Дуумхамър поведоха Ордата през портала към онзи странен свят, наречен Азерот. Беше гледал как се носят доклади за първоначалния им успех, а после и за пълния им разгром.

Гром тихо изръмжа под нос. Само ако беше отишъл там! Беше сигурен, че е можел да обърне хода на битката… с негова помощ Дуумхамър е можел да покори човешкия град до езерото и все пак да изпрати отряди след предателя Гул’дан и последователите му. После щяха да могат да завладеят Лордерон и да се разпрострат от там, помитайки цялата земя, докато не остане никой, който да им се противопостави.

Гром поклати глава. Миналото си е минало. Блекхенд бе мъртъв, старият му другар Дуротан бе мъртъв, Дуумхамър бе пленен, Тъмния портал — разрушен… Гул’дан го нямаше, а Ордата бе просто сянка на предишното си величие. Но може би нещо можеше да се промени.

Той и Каргат бяха стигнали до мястото на портала и ясно виждаха фигурата, която ги очакваше. Косата на Нер’зул бе напълно посивяла, но иначе вождът на клана Шадоумуун и бивш водач на Ордата изглеждаше все така мощен. Той се обърна към Гром. Вождът на клана Уорсонг изръмжа и потръпна от изненада, виждайки за пръв път лицето на шамана. Бяла боя покриваше бузите, горната устна, носа, веждите и челото на Нер’зул и те изглеждаха като бели кости. И явно това бе целта. Гром осъзна, че старият шаман е маскирал лицето си с образа на череп.

— Гром Хелскрийм и Каргат Блейдфист^[9]! — извика Нер’зул със силен и ясен глас. — Добре дошли!

— Защо ни извика? — попита безцеремонно Каргат, без да хаби излишни думи.

— Имам новини за вас — отвърна шаманът. — Новини и нов план.

Гром изсумтя.

— Две дълги години се кри от нас. Какви новини може да имаш точно ти? — попита гневно той, но с несигурен глас. После посочи към боядисаното му лице. — Ти позволи на Гул’дан да те измести, отказа да пиеш от бокала и се свиваш като мишка в дупката си. Сега твърдиш, че имаш план и се появяваш с лице на мъртвец… Не мисля, че искам да чувам за какво се отнася планът ти.

Той можеше да чуе болката в собствения си глас. Въпреки всичко, което се бе случило с Гул’дан, въпреки недоверието си към всички съветници, шамани и уорлоци през последните няколко години, Гром все още искаше Нер’зул да бъде шаманът, когото помнеше от младините си — силният, строг и мъдър орк, който обедини отделните кланове в една бойна единица. Въпреки острите си думи, Гром искаше да бъде опроверган.

Нер’зул докосна белия череп на лицето си и въздъхна дълбоко.

— Дълго време сънувах смъртта. Видях я, говорих с нея. Видях смъртта на хората си, смъртта на всички, които съм обичал. А това… нося този образ в знак на почит към тях. Не исках да излизам напред, но вярвам, че дължа на хората ни да ги поведа още веднъж.

— Да ни поведеш като последния път? — извика Каргат. — Да ни поведеш към предателство? Към погром? Ще те изпратя при тази смърт, която толкова много почиташ, точно с тази ръка, ако посмееш да ни поведеш отново, Нер’зул!

Той замахна с косата си към шамана. Нер’зул понечи да отвърне, но забеляза нещо зад двамата орки. Гром се обърна и видя тромавата фигура, която приближаваше — явно огър, съдейки по начина, по който се извисяваше над останалите орки.

— Какво ново, Дентарг? — извика Нер’зул, когато помощникът му пресече откритото място, разделящо руините на портала от събралите се орки. — Изпратих те да откриеш и призовеш другите кланове… както поисках и от вас двамата — напомни той на Гром и Каргат. — Но тук виждам само клановете Шадоумуун, Уорсонг и Шатърд Хенд. Къде са останалите?

— Лайтнингс блейд^[10] казаха, че ще дойдат — каза Гром. — Чака ги дълъг път и може да им отнеме още ден-два, докато пристигнат. — Той поклати глава. — Но нито Тъндърлорд, нито Лафинг Скъл^[11] искаха да ме послушат — изръмжа. — Бяха прекалено заети да се избиват помежду си.

— Точно затова трябва да действаме! — извика Нер’зул. — Ще убием себе си и другарите си, ако продължим да седим и бездействаме. — Той гневно оголи зъби. — Всичко, което направихме… всичко, което направих аз… да създам Ордата, сега се разпада, клановете се отцепват и започват да воюват помежду си. Ако скоро не направим нещо, ще се върнем към старите времена, когато всички се срещаха само в битка, с изключение на годишните сбирки… ако изобщо ги има и тях!

— Какво очакваше да се случи, докато те нямаше цели две години? — сопна се Гром. — Разбрахме, че си пострадал от експлозията, но после, когато оздравя, така и не се появи. Много дълго чакахме твоята насока, но така и не я получихме. Естествено, че ще се върнем към старите си привички! Естествено, че ще се обърнем едни срещу други. Ти ни изостави, за да сънуваш за смъртта, Нер’зул! И ето ти и резултата!

— Знам — каза спокойно, но с мъка Нер’зул.

При вида на болката и срама по лицето на шамана гневните думи на Гром замряха на устните му.

— Кланът Блейдуинд ще дойде — продължи Каргат, прекъсвайки неловката тишина. — Но Редуокър отказаха. Казаха, че Ордата вече е само спомен и всеки клан трябва да се спасява както може. — Той изсумтя. — Щях да убия вожда им на място, ако не ми беше заповядал другояче.

— И сигурно щеше да бъдеш убит веднага след това — отбеляза Нер’зул. — Или щеше да избиеш целия клан, за да успееш да избягаш. Не исках да излагам на риск нито теб, нито тях, в случай че има шанс да бъдат разубедени. Скоро ще се оправим с тях, не се тревожи. — Той се огледа наоколо. — Ами останалите? Кланът Боунчуър^[12]?

Това име накара Гром да се озъби.

— Изпратих вестоносец до Хъркан Скълсплинтър^[13] — отсече той. — Върнаха ми го на части.

— Те биха били особено ценни за битка — замисли се на глас Каргат, потърквайки косата, заменяща ръката му. — Орките от Боунчуър са мощна сила на бойното поле — после поклати глава. — Но откакто падна порталът, са подивели още повече. Нито могат да бъдат контролирани, нито може да им се вярва.

Нер’зул кимна.

— А какво става с клана Уайтклоу^[14]? — попита той Дентарг.

Огърът се намръщи.

— Повечето са мъртви — отвърна той. — Били са избити от другите кланове още преди да разберем истината за Гул’дан и уорлоците. Дори след изгнанието и смъртта на Дуротан, кланът Уайтклоу не спря да крие симпатиите си към Фростулф^[15] и това ги направи лесна мишена. Оцелелите са се разпръснали. — Той поклати глава. — Реално вече не са клан.

Нер’зул потръпна от срам, чувайки името на Дуротан. Той бе предупредил вече мъртвия вожд на клана Фростулф, опитвайки се да поправи част от щетите, които бе нанесъл, но накрая всичко се оказа напразно. Съвета в сянка на Гул’дан открил Дуротан и убил един от най-благородните орки, които Нер’зул някога бе познавал. Но нямаше полза от разкаяние и самосъжаление. Той отново се съсредоточи върху думите на Дентарг и си позволи да се разгневи.

— Уайтклоу бе един от най-старите и горди кланове! А сега са се превърнали в диваци без принадлежност? До там ли е изпаднала расата ни? Край с това! Трябва да възродим Ордата и да подновим връзките между всички орки! Само като единна раса ще имаме надежда за оцеляване, чест и слава!

Дентарг падна на колене.

— Знаеш, че живея, за да ти служа, господарю — промълви той.

Гром се взря в по-възрастния орк и сбърчи чело.

— Кажи ни за този твой план, Нер’зул — каза той, уверявайки се, че всички орки наоколо го чуват. — Кажи ни… и, ако си струва, ще те последвам.

Каргат наклони глава.

— Давам дума като Хелскрийм — заяви той.

Нер’зул тържествено изгледа тримата за миг и кимна.

— Ще изчакаме да дойдат клановете Лайтнингс Блейд и Блейдуинд — каза Нер’зул. — После ще отидем при другите — Тъндърлорд, Лафинг Скъл и Редуокър, и дори Боунчуър. Хората ни трябва да се обединят.

— Ами ако отново откажат? — изръмжа Каргат.

— Ще се наложи да ги убедим — отвърна Нер’зул, а мрачният тон в гласа му подсказа намерението му.

Каргат изрева одобрително и вдигна високо косата си, която отрази светлината. Нер’зул се обърна към Гром.

— А ти, Гром — каза спокойно той, — докато чакаме другите кланове, ще ти разкрия плана си и ще ти поставя задача.

Очите на Гром проблеснаха.

— Кажи ми какво трябва да направя и защо.

Нер’зул се усмихна, а маската на смъртта върху лицето му последва мимиката му.

— Трябва да откриеш едно нещо.