Арън Розенберг, Кристи Голдън
Отвъд Тъмния портал (20)

Осемнадесет

Онази нощ Алериа остана при Туралиън. Те говориха дълго, дълго време и най-сетне успяха да издигнат мост над пропастта, която бе изникнала между тях. Когато думите станаха излишни, те оставиха сърцата и телата им да продължат лековития процес. На следващата сутрин двамата излязоха заедно от стаята и въпреки многозначителните усмивки на другарите им, и двамата усетиха, че всички искрено се радват за тях. Въпреки че днес щяха да се изправят пред смъртта, те знаеха, че ако оцелеят, ще ги чака истинско щастие. А те щяха да оцелеят. Туралиън не възнамеряваше да се разделя с нея точно когато отново я бе спечелил.

Още преди зазоряване я целуна страстно и тя потегли заедно с рейнджърите си. Бяха обсъдили всички сигнали и подробни детайли и накрая планираха и времето за действие.

— Ще изгасим светлините за десет секунди и после, ако сме успели да превземем кулата, отново ще ги запалим — беше му казала тя. — Ако не сме успели да ги елиминираме всичките, преди слънцето да се появи на хоризонта, все пак тръгвайте. След час ще могат да виждат толкова добре, колкото вас, и този план ще отиде по дяволите.

Туралиън кимна. Той бе спокоен, защото знаеше, че тя, макар и да се биеше далеч от него, не би допуснала излишни рискове. Алериа отново бе възвърнала разсъдъка си.

Данат щеше да поведе първата атака за примамка, докато Туралиън щеше да доведе основните сили, веднага щом Ордата се включи в битка. Данат и хората му щяха да бъдат по-малочислени, но не за дълго.

— Известно време няма да ви е лесно — беше ги предупредил Туралиън. — Но бъдете сигурни, че всичко ще се развие според плана — и за миг се поколеба. — Може да ви се стори, че се повтаря битката при портала, Данат.

Данат бе вдигнал решителен поглед към командира си.

— Не, няма. Този път ние ще сме тези, които ще хванем зелените проклетници неподготвени. Имам ти пълно доверие, Туралиън. Духовете на мъртвите ни момчета ще се бият рамо до рамо с нас. И ще намерят покой, щом заклещим орките между двете редици.

Туралиън потръпна.

— Данат… — започна той.

Но Данат махна с ръка.

— Нямам предсмъртно желание — каза той. — Не се тревожи за това. Искам някой ден да се прибера у дома и възнамерявам да отведа тези момчета със себе си. Не искам да напиша нито едно писмо, което да започва с думите „С най-голяма скръб“.

Туралиън стисна рамото на заместника си и кимна. Данат щеше да задържи орките достатъчно време, за да може втората атака да ги помете като приливна вълна. Кърдран и неговите ездачи на грифони, заедно с Кадгар и още няколко магьосници щяха да изчакат и да включат към вълната. На Туралиън щеше да му липсва присъствието на магьосника — двамата бяха заедно по време на Втората война и сега щеше да се чувства странно да се сражава, без да го вижда до себе си. Но ако всичко се развиеше добре, накрая отново щяха да са заедно, за да отпразнуват победата си.

И сега, в студа преди зазоряване, той чакаше сигнала.

Групата на Данат бе тръгнала към задната част, откъдето щеше да атакува на коне и с гръмки викове, докато войските на Туралиън бавно и предпазливо се бяха придвижили пеш на разстояние, от което да могат да видят сигнала и в същото време да останат скрити в нощния мрак. Той се загледа в цитаделата и километричната стена, която я обграждаше. На места по цялата й дължина горяха мрачни огньове, които хвърляха достатъчно светлина, за да разкрият железните шипове, украсяващи постройката.

Назъбена, мощна, мрачна — цитаделата имаше силно присъствие. Туралиън предчувстваше, че ще се наложи не само да надвият орките зад стените й — както живите, така и рицарите на смъртта — но и самата постройка. Тя бе абсолютно ужасяващо място, едновременно ъгловата и органична, като че бе някакъв огромен звяр, чиято плът се бе разкъсала на места, за да разкрие острите кости, на които се дължи формата й. Той се взираше в наблюдателната кула и усещаше как очите го заболяват от напрежение.

Ето там… една от тях изгасна. И после пак светна. Щом и в последната кула светлините угаснаха и отново се появиха, Туралиън чу бойните викове на мъжете и тропот на копита. Искаше му се веднага да се втурне напред, но се принуди да изчака. Рейнджърите имаха нужда от време и възможност да стигнат до портата, а това можеше да стане само когато оркските стражи се спуснат към хората на Данат.

Всяка секунда бе жива агония. Накрая, когато чу и звука от сблъсък на оръжия и ревът на орките се смеси с този на войниците, той разбра, че е настъпил и неговият миг. Туралиън вдигна чука си и металната повърхност на главата му отрази ранната утринна светлина.

— Нека Светлината ни даде сили — каза тихо той.

Стоящите наблизо войници кимнаха и много скоро се надигна шушукане, когато чукът заблестя и започна да излъчва вътрешното си сияние.

— Нека ни поведе към победа, чест и слава.

За миг чукът изглеждаше така, сякаш е изграден от бяла светлина. След това тя бликна и обля всички като вълна, а Туралиън бе сигурен, че хората му са почувствали същата сила и спокойствие като него. Слабо сияние обгърна чука и всеки един от войниците, очертавайки ги на фона на червената скала, и той се усмихна на този открит знак за благословията на Светлината.

Туралиън поведе хората си в щурм към стените на цитаделата. Тя се извисяваше пред тях и колкото повече я приближаваха, толкова по-страховита и огромна изглеждаше. Той вече виждаше портата, наподобяваща уста на ужасяващо лице. И точно когато се усъмни, че не е уцелил точния момент, тя започна да се отваря.

— Тя успя — прошепна един от мъжете.

— Разбира се — отвърна спокойно Туралиън. — Тя е Алериа Уиндранър.

О, Светлина, колко много я обичаше само…

Но те не бяха единствените, които забелязаха отварянето на портата. Докато Алериа и рейнджърите й се спуснаха към групата на Туралиън, шепа орки се засилиха след тях. На слабата светлина Туралиън долови лекото проблясване на златистата коса на Алериа и се затича към нея с всички сили. Чукът му се вдигаше почти от само себе си и отново започна да блести — ярка бяла светлина, която озаряваше главата му.

Тази гледка привлече вниманието на един орк, който вместо да последва елфите, се втурна към него. Той атакува и за миг на Туралиън му се стори, че е невъоръжен и подивял, докато не забеляза косата, която стърчеше на мястото на китката му.

— За Синовете на Лотар! — извика паладинът, който усети прилив на енергия, когато се принуди да спре.

Той стовари чука си право върху черепа на орка. Още докато първият враг се свличаше, той отново замахна и нанесе страничен удар на следващия, който се изправи пред него, а след още две крачки се засили с всичка сила и повали трети. Към него се спусна друг орк, но изведнъж в лявото му око щръкна стрела и той се свлече без звук. Пети се озъби и размаха тежкия си боздуган, но Алериа скочи напред, избегна удара и замахна с меча си. Острието премина през гърлото на зеленото същество и се появи от задната част на главата му. Туралиън се бе завъртял, довършвайки орка, когото бе зашеметил, и сега се спускаше към стъпалата, следван плътно от Алериа и хората й.

Група орки посрещнаха Туралиън при завоя по средата на стълбището. Те имаха предимство заради размерите, силата и позицията си, но паладинът бе набрал инерция и напредваше устремено. Той държеше чука пред себе си с две ръце точно под металната глава и го използва като таран, изблъсквайки орките един след друг. Силата на ударите го разтресе и той с мъка се овладя, без да отстъпва и на сантиметър назад. Орките бяха отблъснати — някои се наблъскаха в стената, а други се прекатуриха през стълбището и се сгромолясаха на земята. Тези, които успяха да се съвземат и понечиха да атакуват отново, бяха обсипани със стрелите на Алериа и нейните рейнджъри, а малкото, които Туралиън зашемети, но не уби по пътя си, бяха довършени от мъжете, които го следваха.

След известно време, което му се стори като няколко минути, но вероятно бе много повече, той се изкачи на върха. Пред него се простираха укрепленията на цитаделата — много по-дълги от тези на Крепостта на честта и много по-хаотични и странно оформени. Там бяха останали неколцина орки с тежки копия в ръце, които бяха готови да ги запратят обратно към наближаващата армия, но Туралиън видя, че по-голямата част от Ордата вече се бе изляла през главната порта и бързаше да посрещне челно силите на Алианса. Той видя и черните фигури, които кръжаха в небето и разбра, че черните дракони само изчакват точния момент да се включат в битката.

— Алианс! — провикна се Туралиън, вдигна чука си и се втурна към ръба на укреплението. — Алианс!

От там той забеляза Данат, който яздеше пред челната група, да вдига меча си в отговор на вика му. Той бе покрит с кръв и мръсотия, но нямаше следа от червена човешка кръв. Нито пък бе изгубил много от воините си. Светлината наистина беше с тях.

След миг орките в цитаделата го достигнаха и Туралиън отново бе зает да се защитава и прочиства укрепленията от стражите им. Шумът на битката бе навсякъде — метал срещу метал, камък срещу броня, плът срещу плът, примесени с ревове, викове, писъци и крясъци. Всички тела се бяха смесили — зеленото на орките с розовото на човеците и кафявото, русото и черното на конете, заедно с яркия блясък на броните и матовия гланц на бойните секири и чукове.

В един момент, когато най-накрая успя да отклони поглед, Туралиън отново забеляза Данат и се загледа във воина, който прониза с меча си един атакуващ орк, освободи оръжието си и отново замахна към гърлото на следващия.

Туралиън тъкмо бе елиминирал последната стража, когато чу силен писък в небето. Вдигна поглед и видя как към цитаделата се засилва облак, носещ със себе си горещ въздух. Той се усмихна, усещайки влажната топлина. Облакът се разби и се превърна в мъгла, която се разстла над цитаделата като одеяло, което прикри острите ръбове, очертанията и детайлите на постройката.

Тази мъгла играеше номера и със звука и когато прозвуча някакъв силен вик, Туралиън не можа да разбере откъде идва. Нито пък драконите, които кръжаха и извиваха глави насам-натам, опитвайки се да открият източника на звука. Не им се наложи да търсят дълго — от мъглата изскочи дребна форма и падна като камък върху един стреснат дракон. Точно преди сблъсъка формата се издължи, разпери широки криле и рязкото й спускане премина в остър обратен завой.

Това, което явно бе грифон, започна да обикаля около изненадания дракон. Драконът се извиваше към него като куче, опитващо се да прогони муха, но съществото, което бе полулъв, полуорел, бе твърде бързо. То рязко се спусна под дракона, точно когато огромната паст изщрака във въздуха вече зад гърба му. Драконът се обърна и муцуната му избълва мощна струя магма. Но отново грифонът и ездачът му бяха по-бързи. Десетки орки изреваха в агония, когато драконът без да иска овъгли съюзниците си, тъй като бе прекалено фокусиран върху бързия грифон и не забеляза накъде насочва удара си.

Драконът изрева гневно и разтресе цитаделата и мощните й стени с невероятна звукова вълна. Но преди да се съвземе и атакува отново, джуджето Уайлдхамър пришпори грифона си и запрати стормхамъра си към страховития звяр. Оръжието уцели окото му, а гръмотевицата разкъса мъглата, давайки път на ярката слънчева светлина. Воинът Уайлдхамър се провикна, хвана завръщащия се чук и се стрелна нагоре, а перата на грифона му проблеснаха на слънцето.

Замаян и разярен, драконът се опита да полети, но безпощадният Уайлдхамър го подгони настрани. Той неколкократно атакува раненото му око, докато накрая полуослепеният и омаломощен дракон отново се сблъска в стената и тя се срути под неумишления удар на огромното му тяло. Драконът се свлече на земята, разтресе я с мъртвото си тяло, станало жертва на собствената му ярост.

Останалите дракони изреваха от гняв и се спуснаха към самотния ездач на грифон, който се обърна да посрещне стремителния им полет. Но точно когато го наближиха, от разкъсаните облаци се появиха още грифони, които се спуснаха към тях. Всеки дракон бе поне четири пъти по-голям от грифон, но дребните летци бяха бързи и ловки. Те кръжаха около по-големите си противници, подмамваха ги към крепостта и насочваха яростните им атаки или ги изблъскваха един към друг, докато драконите напразно се опитваха да хванат неуловимите небесни летци.

На Туралиън му се стори, че увереността на Кърдран всъщност е била напълно реална. Неговите воини Уайлдхамър постигаха такъв успех с драконите, че явно много скоро щяха да приключат с тях и да се присъединят към главната битка.

Един от грифоните се отдели от останалите и се насочи към Туралиън. На гърба му седяха двама ездачи — единият дребен, а другият доста по-едър. И точно вторият скочи върху широкия каменен път, а виолетовата му роба се развя зад гърба му. Туралиън усети как лицето му се разширява в усмивка. Кадгар!

Магьосникът помаха с ръка в знак на благодарност към джуджето, което го бе довело, а грифонът размаха криле и отново се насочи към небесната битка. После Кадгар обърна белокосата си глава към главната кула и присви очи.

— Ще се върна да ти помогна, когато приключа тук — каза той на Туралиън, стисна с една ръка жезъла си, а с другата извади меча си. — Там има някого — огър-магьосник. Първо трябва да се справя с него.

Туралиън кимна. През последните няколко години бе виждал достатъчно магия и уважаваше мнението на Кадгар. Командирът се обърна към двамата мъже, които се появиха откъм стълбището с широки усмивки на лицата. Преди Туралиън да успее да попита на какво се дължат, дочу и стъпки от същата посока. И не след дълго от там се появиха няколко фигури и пристъпиха върху укреплението, фигури, облечени с брони на Алианса.

— Сър! — извика един от мъжете, които приближиха. — Разчистихме северното крило!

Туралиън кимна и отвърна на поздрава им.

— Добре. Тогава ще оставя няколко мъже тук — той погледна към Алериа, която приготви лъка си. — Останалите да дойдат с мен. Ще претърсим цитаделата и щом се уверим, че навсякъде е чисто, ще отворим портата за останалата част от хората ни.

Всички извикаха възторжено и той ги поведе надолу по пътя, по който бе тръгнал и Кадгар, но сви настрани към едно по-тясно стълбище. И както се бе надявал, то го отведе до сърцето на крепостта. И скоро Туралиън бе твърде зает да се бие с орките, които откри там, за да се тревожи за другаря си. Кадгар бавно продължи по пътя, изостряйки сетивата си, за да разучи района пред себе си. Той знаеше, че огърът все още е там, но явно не правеше нищо — нито заклинания, нито ритуали. Просто чакаше. Чакаше него.

Пътят свърши пред една кула и Кадгар пристъпи вътре. Стаята, в която се озова, бе широка и със странна форма — не беше точно кръгла, а имаше неравни ъгли, като че по-скоро бе издълбана в нещо, а не построена. В далечния й край се издигаше чудовищен трон, който сякаш бе сглобен от гигантски кости. Магьосникът потръпна от мисълта какъв може да е бил звярът, на когото са принадлежали. Високият му гръб се извисяваше почти до извития таван, а от двете му страни горяха факли. Но тронът бе празен.

— Господарят ми го няма — отекна дълбок глас, когато една масивна фигура се откъсна от сенките и излезе пред тях.

Кадгар беше виждал огри и преди, разбира се, но те бяха далеч на бойното поле, докато той, заедно с други магьосници, атакуваше от разстояние. Това бе първата му толкова близка среща с подобно създание и той не се сдържа и преглътна тежко, вдигайки поглед нагоре… и нагоре. Главата на съществото почти докосваше тавана и, макар чертите му да бяха диви, в дълбоките му очи проблясваше интелект. После той осъзна какво бе чул и отправи безмълвна благодарност към магьосниците, на които дължеше способността си да разбира чуждия език.

— Няма го?

Огърът се усмихна, разкривайки изненадващо малките си остри зъбки и големите си кучешки зъби.

— Да — отвърна той. — Неотдавна замина. Сега пътува към мястото, където ще проведе ритуала си, докато вашият Алианс си търси белята тук. — Съществото се намръщи, но после придоби спокойно изражение. — Ние може да умрем, но смъртта ни ще осигури живота на Ордата, която ще продължи да завладява нови светове!

— По дяволите! — изруга Кадгар, осъзнавайки какво се случва.

Орките ги бяха надхитрили! Бяха позволили да бъдат атакувани само за да може Нер’зул да се измъкне.

— И все пак може да успеем да го настигнем — заяви предизвикателно той.

— Така е — съгласи се огърът. — Но първо трябва да минете през мен.

Той вдигна ръце, всяка от която бе по-голяма от главата на Кадгар, и те засияха с противна зелена светлина, която сякаш проникваше изпод кожата му.

— Аз съм Дентарг от клана Шадоумуун.

Честен двубой, значи.

— Кадгар от Даларан — отвърна магьосникът.

Той вдигна жезъла си и върхът му излъчи ярка виолетова светлина.

Огърът замахна тромаво и атакува. И двете му огромни ръце се изпънаха напред, сякаш физически да отблъснат Кадгар назад. От тях изригна зелена светлина, която се завихри като вълна, заплашваща да погълне и смаже човешкия маг. Кадгар вдигна високо жезъла си, виолетовата му светлина се усили и зелената вълна се разцепи около нея, преди да се изпари в нищото. Кадгар бързо насочи жезъла към гърдите на огъра и атакува. Виолетовата светлина се изстреля напред към сърцето му. Но Дентарг отклони енергийния лъч с ръце, които все още бяха обвити със зеленото сияние, предпазващо го от магическа атака.

— Явно сме равностойни противници — отбеляза огърът и плесна с ръце. После ги изпъна встрани, а между тях се появи мрак, който помете стаята като черна завеса.

— Може би — отвърна Кадгар.

Той не помръдна при падането на мрака и за секунди изчезна от поглед, както и всичко останало в стаята. С другите си сетива обаче той можеше да види огъра и да забележи, че противникът му го търси. Неподвижен, Кадгар изчака още миг и изведнъж удари жезъла си в пода. Ударната вълна разцепи мрака като черно стъкло, което се пръсна и покри пода с дребни парченца. Но освен това успя и да събори огъра. Ударът от тялото му бе почти толкова силен и съществото изпухтя от болка.

Кадгар побърза да се приближи до него. Светлината около жезъла му се усили и се превърна в твърд светлинен лъч, който бе твърде ярък, за да е виолетов, но все още съдържаше лекия нюанс на Даларан. Кадгар замахна със светлинния лъч към гърлото на тъкмо изправящия се орк и го задържа върху него, докато Дентарг закрещя от болка, а от наранената му плът се вдигна дим.

Атаката, която спаси огъра, не бе магическа, а по-скоро инстинктивна. Той изблъска Кадгар с тяло и успя да се изправи на крака, макар че на гърлото му все още димеше черната изгаряща следа. Дентарг се озъби, разкривайки кучешките си зъби и атакува Кадгар с глава. Но човешкият магьосник рязко отскочи встрани и замахна с меча си към атакуващия огър, прорязвайки горната част на ръката му.

Гневният рев на Дентарг премина в писък от болка. От ръцете му отново се излъчи зелена светлина, макар и този път да бе разкъсана от червени проблясъци. Дентарг отново доближи ръце, концентрирайки енергията между тях, докато накрая заформи кълбо от чиста магия, в която бушуваше омраза. После събра всички сили и запрати кълбото към Кадгар.

Магьосникът спокойно проучи бързо приближаващото нещо. После рязко прибра меча си и протегна ръка. Кълбото срещна плътта на отворената му длан… и изчезна в нея напълно безследно.

— Благодаря — каза той на сепнатия огър. — Сега се чувствам много по-добре.

После тропна с крак и от удара Дентарг отново изгуби равновесие. Огърът се стовари тежко на колене и склони глава, сякаш осъзнаваше, че пред него стои по-силен противник. Кадгар бързо му спести унижението, извади меча си и го стовари с всичка сила върху открития му врат. Плътта и костта се разцепиха чисто. Кадгар отстъпи назад и остави главата на огъра да се търколи на пода, оставяйки кървави следи. За миг той се успокои и огледа тронната зала, въпреки че бе сигурен, че Дентарг му бе казал истината. После погледна към трупа на огъра, кимна доволно и се затича към Туралиън и останалите. Трябваше бързо да потеглят на път.

* * *

— Добри новини! — извика Туралиън, когато отново зърна другаря си. — Владеем цитаделата!

— Измамиха ни — каза Кадгар без заобикалки. — Нер’зул не е тук. Заминал е преди атаката. Сигурно е взел артефактите със себе си. Чудя се дали не е взел и черепа.

Туралиън се вторачи в него.

— Значи отново са искали да ни отклонят вниманието?

— И успяха — потвърди Кадгар.

Туралиън се намръщи, опитвайки се да открие добрата страна в тази ситуация.

— И все пак… това явно е била по-голямата част от армията им. А ние я разбихме! Освен това завладяхме цитаделата им и, макар Нер’зул да не е тук, това си остава тяхното укрепление… а сега е наше. Бойната им мощ е сразена завинаги.

— Така е, вече нямат армия — обади се Данат, който се приближи навреме, за да чуе последните думи на Туралиън.

На места бронята му беше поочукана и имаше няколко рани по ръцете, краката и лицето си, но иначе изглеждаше невъзмутим, когато дръпна юздите и слезе от коня си до тях. Туралиън го потупа по рамото, щастлив да види, че лейтенантът му е жив и здрав.

— Свърши добра работа днес — каза той на Данат. — Но Кадгар е научил доста лоша новина. Нер’зул не е тук… явно е предусещал атаката и се е измъкнал, преди да се появим. Освен това, смятаме, че е отнесъл артефактите със себе си.

Алериа и Кърдран също се присъединиха към групата и Туралиън информира и тях.

— ’Начи по-добре да тръгваме след тях, а? — предложи Кърдран.

— Знаеш ли накъде са тръгнали? — попита Алериа.

— Не знам… но мога да разбера — отвърна Кадгар и се усмихна. — Познавам магическата аура на Гул’дан още от войната, а също и тази на Окото на Даларан. Мога да проследя и двете.

Всички отстъпиха назад, а той затвори очи и прошепна нещо под нос. Въздухът около него като че ли леко проблесна, от нищото се появи вятър и развя дрехите и косата му. После магьосникът рязко отвори очи. За миг те блеснаха напълно бели, а в тях танцуваха странни образи. Туралиън потръпна и извърна поглед. Когато се обърна отново към другаря си, очите му вече си бяха както преди.

— Открих ги — заяви Кадгар и се подпря на жезъла си. — Но не беше лесно. Изглежда двата предмета се намират на различни места.

Алериа поклати глава.

— Черепа и Окото не са заедно? Но защо Нер’зул би се разделил с някой от тях?

— Не знам, но определено го е направил. Черепът се намира на север, а Окото се движи на югозапад, през това, което наричат гората Терокар. Там долових присъствието и на Книгата на Медив, което ме кара да мисля, че Нер’зул е поел по този път. Мислех, че за ритуала ще му трябва и черепа, защото на мен ми е нужен заедно с Книгата, за да затворя портала. Но явно е изпратил черепа на друго място, въпреки че не разбирам защо.

— А на теб ти трябват и двете? Черепа и Книгата? — попита Туралиън.

— Да — отвърна Кадгар. — Без тях няма да мога да затворя рифта напълно.

Туралиън кимна.

— Значи трябва да тръгнем след двата предмета — реши той. Обърна се и изгледа останалите, претегляйки вариантите в главата си. — Данат, струва ми се, че имаш желание да убиеш още малко орки.

— Определено имам, сър.

Туралиън въздъхна. Болеше го да гледа хората, на които държи, да бъдат толкова изпълнени с желание за мъст. Но кой бе той, за да ги съди… не той бе видял как целият му отряд бива изклан, докато бяга за помощ. Данат трябваше да намери покой по свой начин, както бе успяла да направи Алериа. Той трябваше да се научи, че може да се бие без омраза в сърцето… да се бие в името на, а не срещу нещо.

— Тогава ти ще тръгнеш след Нер’зул. Той има известна преднина, затова, Кърдран, ти и ездачите ти, тръгнете напред и открийте Нер’зул и последователите му. Атакувайте ги веднага… убийте ги или поне ги забавете и докладвайте на Данат. Той ще ви чака с наземните сили.

— Вземете няколко от моите разузнавачи — добави Алериа.

Туралиън се усмихна в знак на благодарност и се обърна към Данат:

— Твоята задача е да унищожиш Нер’зул и да върнеш артефактите.

— Смятай я за изпълнена, младежо — отвърна Кърдран и се запъти към грифоните.

Данат кимна, отдаде чест и също се оттегли, за да събере хората си и да се приготви за път. Туралиън се обърна към Алериа и Кадгар.

— Вземането на Черепа и затварянето на портала са мои отговорности. Кадгар, ти си единственият, който може да проследи проклетото нещо. Алериа… — той се усмихна леко. — Обещах ти, че няма да те изоставя.

— Така е, любими. И не мисли, че ще го забравя.

Той протегна ръка, а тя я пое и за миг я стисна силно. Те повече нямаше да се разделят… освен в самия си край. И дано не го направят дори тогава.

— Да вървим — каза с усмивка тя.

Заедно тримата другари загърбиха покорената цитадела и портала в далечината. Те щяха да открият ужасните реликви, с които завинаги да затворят рифта… или щяха да загинат, докато се опитват да го направят.