Арън Розенберг, Кристи Голдън
Отвъд Тъмния портал (29)

Двадесет и седем

— Продължавайте! Воини на Ордата, не сме далеч!

Гласът на Гром Хелскрийм отекна над глъчката и окуражи всички, които го чуха. Рексар се обърна, бойната секира в лявата му ръка проряза гърлото на един войник на Алианса, а другата секира в дясната му ръка разцепи втори воин от рамото до кръста. До него вълкът му Харата се озъби и се спусна напред, а масивната му челюст се сключи върху ръката на трети войник. Рексар чу познатия звук на зъби, пробиващи кост и човекът изкрещя и изпусна меча си. Харата пусна разкъсаната ръка, светкавично скочи и прехапа гърлото му. Двамата бяха чудесен смъртоносен екип.

От едната си страна Рексар видя Гром Хелскрийм, вожд на клана Уорсонг, чиято секира Горхаул свистеше и посичаше враговете един след друг. Още воини на Уорсонг се сражаваха до водача си, ревът и бойните им викове се сливаха в една зловеща мелодия, носеща смърт и разрушение.

Рексар бе един от малцината, които не бяха членове на този клан, но това не бе нещо ново за него. Той всъщност нямаше свой клан. Поне не и клан от Ордата. Неговият народ, наречен мок’натал, винаги е бил особено самостоятелен. Като малочислен народ, животът им е бил труден и съсредоточен върху опазването на родната им земя в планините Блейдс Едж^[1], която огрите се опитвали да завземат. Рексар се бе опитал да говори с баща си Леорокс за Тъмния портал, който орките строяха, за възможността на обсадения мок’натал да започне на чисто в нов свят. Но Леорокс бе разбрал от думите му единствено това, че синът му не желае да остане там, където се е родил, и да защитава земята, която му се полага. И двамата искаха да помогнат на хората си, но накрая Рексар последва Ордата и този негов избор го лиши от наследство. Сега Ордата бе неговото семейство. А той си оставаше все така различен.

Още един войник бе повален. Рексар вдигна поглед, а височината му позволяваше да вижда над останалите воини. Гром беше прав — наистина не бяха далеч от Тъмния портал. Може би едва стотина мъже стояха между тях и родината им. Рексар се усмихна и вдигна двете си секири. Той възнамеряваше бързо да смали тази бройка.

През последните няколко месеца войната клонеше ту в една, ту в друга посока. За известно време Алианса ги бе приклещил в една малка долина, граничеща с тази, но не можа да ги удържи там за дълго. Човеците бяха подценили волята и яростта на притиснатите орки и Гром бе успял да поведе хората си към свободата. Те се бяха прегрупирали на север, в едно място, наречено Стонард. Това бе първото укрепление, което Ордата бе построила още след първото си преминаване през Тъмния портал. В блатата, макар и мръсни и противни, имаше живот и вода, а Гром не позволи на хората си да се поддадат на отчаянието. Те се бяха укрепили в Стонард и благодарение на последвалите набези върху провизиите на Алианса, бяха успели отново да си възвърнат контрола над портала.

Но борбата между Ордата и Алианса продължаваше. И сега малката им игра приближаваше към своя край. Гром бе решил, че е време да се завърнат у дома. Никой друг клан не им се притече на помощ, и макар все още да бяха сериозна заплаха — в което Алианса се убеждаваше за пореден път. Но броят им бавно намаляваше, докато човеците като че ли се увеличаваха с всяка изминала минута. Освен това, оставаше въпросът за онова странно устройство, което уорлоците се опитаха да активират. Бяха казали на Гром, че ще издигне щит, който да ги предпази от атаките и ще ги улесни да преминат през Тъмния портал. Но се оказа, че нещото е било предназначено да унищожава, а не да защитава. Някой още тогава ги бе обрекъл да останат тук… а Гром Хелскрийм нямаше да позволи хората му да загинат заради нечие предателство. Рексар искаше да бъде близо до Гром, когато се върне и се изправи срещу онзи, който бе издал тази заповед.

Един човек на кон го атакува с вдигнат меч и щит, но явно не бе преценил височината на Рексар. Рексар нанесе мощен удар с едната си секира по щита и го изблъска в тялото му, докато с другата секира отблъсна меча му. Докато ездачът се свличаше от седлото, Рексар вдигна секирите си и остави собствената инерция на войника да го поведе към остриетата. После се усмихна и нададе яростен вик, освободи оръжията си и прекрачи трупа на войника, а останалият без ездач кон се обърна и едва успя да избяга от захапката на Харата. Понякога бе хубаво да бъде полуогър.

Нещо откъм Тъмния портал проблесна в крайчеца на окото му. Видя го само за секунда, но получи ясната представа за светкавица, облаци прах, бурни вълни и разцепена земя. Досега през портала винаги се бе виждала другата страна и по време на битката той можеше да поглежда какво се случва в Дренор. Но това, което бе видял току-що… това не бе родният му свят. Това бе някакво кошмарно място.

Пореден войник на Алианса го атакува и бързо възвърна вниманието му към битката. Той лесно елиминира човека, но на няколко крачки от него друг орк нямаше същия късмет. Облечен в роба на уорлок, оркът имаше зелена кожа, като повечето воини на Ордата — за разлика от самия Рексар, който се бе присъединил към тях едва преди да нахлуят в Азерот. Тук имаше няколко уорлоци и някои от тях бяха изключително силни, но смъртоносната им магия отнемаше време, а в битка всичко ставаше много бързо.

Двама войници нападнаха едновременно уорлока и докато оркът успее да елиминира единия, прогонвайки го с умопомрачителен ужас, другият успя да го прониже в гърдите, точно преди друг орк от Уорсонг да разбие черепа му със свистящ боздуган. Сега уорлокът залиташе и притискаше с една ръка кървящата си рана, кожата му вече избледняваше, а по челото му бе избила пот. Рексар само изръмжа и поклати глава. Той не обичаше уорлоците, а този явно дори не бе готов за битка.

Движението му привлече вниманието на уорлока. Раненият орк се загледа в Рексар, а по лицето му премина отвращение и презрение. Но пристъпи напред и протегна ръка.

— Хей ти! — извика уорлокът. — Мелезът! Ти не си истински воин на Ордата, не си истински орк, но ще станеш. Ела тук!

Рексар се вторачи в него, прекалено изненадан, за да реагира. Какво беше това? Този уорлок го обиди и после очакваше помощ? Толкова ли бе полудял? Но щом уорлокът се приближи, Рексар забеляза зеленото сияние около пръстите му и рязко си пое дъх, усещайки толкова рядкото чувство на страх. Не, уорлокът не искаше помощ. Той искаше живота му. Уорлоците можеха да изсмукват живителна енергия от всичко живо и да се самолекуват. Този процес имаше висока цена и една сериозна рана лесно можеше да убие един здрав орк. А раната на този уорлок бе смъртоносна.

Рексар се опита да отстъпи назад, но бе приклещен от сражаващи се орки и човеци и не успя да помръдне. Той изръмжа и вдигна секирите си, решен да покоси уорлока, преди да се прости с живота си, но вещерът махна с ръка и изведнъж Рексар падна на колене, пронизан от неописуема болка.

— Какво? Вече не си толкова сигурен ли? — попита заядливо уорлокът и пристъпи толкова близо, че дъхът му погъделичка кожата на Рексар.

Рексар се преви от болка, без да може да я надвие.

— Боли ли? Не се тревожи. Скоро болката ще изчезне.

Уорлокът бавно вдигна ръка, умишлено удължавайки момента, а Рексар се загледа в зелената светлина, очертаваща приближаващата към него ръка. Той вече усещаше как енергията му го напуска и го наляга силна умора. Яростно ръмжане прекъсна мъчителното замайване и едно черно петно се нахвърли върху уорлока.

— Харата, не!

Щом уорлокът отклони вниманието си, заклинанието му се прекъсна и Рексар отново можеше да се движи. Но бе твърде късно. Верният му вълк бе отблъснал уорлока, но в същото време ръката на орка се бе вкопчила в гъстата му козина. Рексар с ужас видя как любимият му другар се свива пред очите му, как мощният вълк се стапя за миг и се свлича на земята, а тялото му се превръща в пепел и се понася от вятъра.

— А-а, така е по-добре — отбеляза уорлокът, изправи се на крака и изтупа робата си. Кървавите петна останаха, но раните му ги нямаше. — Твоят любимец току-що ти спаси живота — обърна се той към Рексар със злорада усмивка.

— Така е — отвърна спокойно Рексар, вдигна и завъртя секирите си. — Но кой ще спаси твоя?

С едно рязко движение в китките и бързо свиване на раменете секирите се засилиха надолу и се врязаха дълбоко в гърдите от двете страни на главата му. Рексар бе вложил много от значителната си сила в замаха си и от удара уорлокът падна на колене, а секирите преминаха през тялото му, което се разпадна на парчета върху пропитата с кръв земя.

Задъхан, Рексар се загледа в трупа, а после отмести поглед към мястото, където бе загинал вълкът му. Ярост бушуваше в тялото му и отекваше в ушите му. Той коленичи и за миг постави покритата си с кръвта на уорлока ръка върху прахта.

— Отмъстен си, приятелю — каза нежно той. — Макар че ми се иска да си още до мен.

Той си пое дъх, изправи се и вложи цялата си мъка и ярост, призовавайки водача на Уорсонг. Гром вдигна поглед, видя Рексар и вдигна секира в знак на поздрав. Едно от нещата, които Рексар винаги харесваше у Гром, въпреки всичките му зверства и насилие, бе това, че вождът го удостоява със същото уважение, което показваше на всеки един воин. От своя страна Рексар винаги му бе отвръщал с подобаваща почит, но точно сега резултатите бяха по-важни от маниерите.

— Порталът! — извика Рексар, сочейки. — Нещо не е наред!

Гром се загледа към портала точно докато няколко орки преминаваха през него. Отначало Рексар се окуражи, мислейки, че Ордата все пак им е изпратила подкрепление. Но после видя, че тези орки бяха пребити и окървавени и не маршируваха, а бягаха… бягаха от нещо. Нещо, което бе от страната на Дренор.

— Бягайте! — извика един от тях, сблъска се с един войник на Алианса толкова силно, че го повали, и продължи напред, без дори да спре и да го довърши. — Бягайте!

— Какво става? — попита настоятелно Гром, а Рексар сви рамене, объркан.

И двамата се взираха в Тъмния портал, когато сцената на подивелия пейзаж за миг се замени от истински водовъртеж от завихрени цветове и накрая настъпи пълен мрак. И после изчезна.

Миг след това каменната структура на Тъмния портал, която обвиваше рифта между двата свята, започна да скърца и стърже. Звуците се усилиха, постепенно се извисиха и… центърът се пропука, двете масивни половини се срутиха и сблъскаха със силен трясък, вдигайки облак от прах и дребни камъчета. След това паднаха и подпорите, разклатени от първоначалния удар. Рексар се наведе и придърпа края на качулката си върху устата си, за да не се задуши от прахта, която се посипа наоколо. Орки и човеци се разбягаха, опитвайки се да се спасят от настаналия хаос и хвърчащи отломки.

— Не! — викаше някой и въздухът бързо се изпълни с още викове и крясъци.

Самият Рексар бе занемял и продължаваше да се взира в чакъла, който бе останал на мястото на портала между двата свята. Портала… го нямаше? Това означаваше ли, че никога повече няма да се върнат у дома? Какво щеше да се случи с тях сега?

За щастие, един орк бе успял да се съвземе.

— Ще се прегрупираме! — извика Гром и плесна Рексар по рамото. — Ти събери когото можеш от тази страна, а аз ще събера останалите от другата! Тръгвайте към изхода на долината!

Рексар се отърси от парализата си, кимна и побърза да се подчини. И щом се отдалечи от завихрения прах, отново свали качулката си. Усещаше надигащата се у него паника, но успя да я потисне, концентрирайки се върху задачата, която Гром му постави. Видеше ли орк, веднага го насочваше към изхода от долината, и дали заради размерите му, или секирите, които размахваше, или просто защото всички отчаяно се нуждаеха от насока, всички орки му се подчиняваха безусловно. Докато самият Рексар стигна до изхода, Гром вече беше там, заедно с всички членове на Ордата, приклещени в Азерот. Повечето от тях изглеждаха точно толкова удивени, колкото се чувстваше Рексар.

— Гром! Портала го няма! — провикна се един от воините. — Какво ще правим сега?

— Да. Портала го няма. А Алианса се прегрупира — заяви на висок глас Гром и посочи към човеците, които се събираха пред онова, което съвсем допреди малко беше портал. — Сигурно си мислят, че вече сме лесна плячка. Мислят, че без портала ще сме загубени и изплашени. Но много се лъжат. Ние сме Ордата! — той огледа с блеснали очи тълпата пред себе си и вдигна високо Горхаул. — Тръгваме на север към Стонард! Ще разберем какво се е случило с родния ни свят. Ще се погрижим за ранените. И ще оцелеем. После ще се прегрупираме и отново ще се изправим срещу човеците, но при нашите условия, а не при техните! — Той изръмжа. — Алианса ни приближава. Ще ни повали ли?

Звучно „Не!“ отекна от това, което Рексар се опасяваше, че е последният остатък от оркската Орда. Гром се усмихна широко, отметна главата си назад, отвори татуираната си челюст и нададе бойния си вик, преди да атакува, последван от всичките си воини.

* * *

Онзи там. Гром закрачи към орка, който се бе свил до огъня в лагера им в Стонард онази нощ. По кожата му нямаше следи нито от прах, нито от кръв, а и Гром познаваше всичките си хора. Вождът постави ръка върху рамото му и го издърпа назад, изправяйки се над него. Изненадан, оркът се ококори. До Гром стоеше Рексар. Гром вдигна орка, сякаш бе малко дете и го задържа във въздуха. Оркът заразмахва крака, а вождът на Уорсонг се наведе към него.

— Сега — каза спокойно той със силно намръщено изражение. — Какво, в името на предците, се случи там?

Треперещ, оркът набързо разказа всичко, което знаеше. Всички останали го слушаха внимателно. Единственият звук бе брътвежът му, пращенето на огъня и обичайните звуци на нощното блато. Когато замлъкна, никой не посмя да продума. Всички стояха вторачени и безмълвни от шока. Накрая, след няколко минути, Гром се размърда.

— Значи — изръмжа той и изгледа гневно останалите, принуждавайки ги дали от срам, или от страх да извърнат поглед и да се съвземат. — Значи ще се подготвим.

— Ще се подготвим? — възкликна Рексар, а Гром се обърна към полуоркския и полуогърски воин. — За какво ще се готвим, Хелскрийм? Светът ни е мъртъв, хората ни са мъртви, а ние сме приковани тук завинаги. Сами. За какво, в името на предците, ще се приготвяме?

Рексар стискаше секирите си толкова силно, че на Гром му се стори, че чува как каменните им дръжки изскърцват от напрежението.

— Ще се приготвим да отмъстим за смъртта на хората си! — сопна се Гром, а в съзнанието му за пореден път изплува образът на Гарош. Неговият син и наследник. „Момчето ми“, помисли си той. „Момчето ми… Мъртво, заедно с всички останали.“ — Само ние останахме! — продължи той и огледа всички около себе си. — Сега ние сме Ордата! Ако се предадем, това ще означава краят на всичко, което познаваме, на всичко, за което някога ни е било грижа! Расата ни няма да изчезне, освен ако легнем и приемем смъртта като страхливи слабаци! Ако Нер’зул планира…

— Нер’зул! — извика Рексар и се наведе точно пред лицето на Гром. — Със сигурност той е виновен за всичко! Кой друг би могъл да накара света да се разпадне? Той предаде всички ни! Обеща да спаси Дренор, но вместо това го унищожи!

— Не можем да бъдем сигурни в това! — настоя Гром. — Знаехме, че работи с изключително мощна магия, за да отвори портали до други светове. Може нещо да се е объркало.

— А може и всичко да се е развило перфектно… за него! — продължи разярен Рексар. — Може само да ни е използвал, да е използвал целия ни свят за своите собствени цели. Така направи Гул’дан, нали?

Много от насъбралите се орки изсумтяха или замърмориха в подкрепа на думите му. Всички знаеха за предателството на Гул’дан и какво им коства то във Втората война.

— А кой обучи Гул’дан? — продължи Рексар. — Кой го научи на всичко? Нер’зул! Очевидно е, че ябълката не е паднала далеч от дървото!

Сега мърморенето стана още по-силно и гневно и Гром знаеше, че трябва да ги спре, преди групата воини да се превърне в разярена тълпа.

— Не виждате ли, че това няма значение? — започна той, пронизвайки гнева на Рексар със спокойствие. — Трябва ли да решаваме какво да правим на база слухове и предположения? Трябва ли да се косим или ядосваме за неща, които не е сигурно, че са се случили? Така ли действа славната Орда? — той изгледа всеки един поотделно и със задоволство забеляза, че негодуванието стихва и много скоро всички отново чакаха да чуят следващите му думи. — Ние оцеляхме! Сега сме в Азерот — свят, изобилстващ от живот, храна, земя и битка! Можем да възстановим Ордата и отново да пометем този свят!

Чуха се възторжени възгласи и Гром използва енергията им да запали собствения си плам, размахвайки Горхаул над главата си, за да може нейният писък да допълни фона на думите му.

— Да, Алианса ни преследва — извика той. — И да, днес нямаше как да ги надвием. Но някой ден, и то скоро, ще можем да го направим! Тук ще починем, ще се възстановим и ще изградим стратегия. От тук ще атакуваме така, както вече знаем да правим от няколко цикъла на тяхната луна. Отново ще бъдем силни! Отново ще бъдем хищници и човеците ще треперят от страх пред нас! — Той спря секирата си и я задържа високо над главата си, снижавайки глас, за да може думите му да прозвучат спокойно на фона на внезапно настъпилата тишина. — И някой ден ние, Ордата, ще се въздигнем и ще отмъстим на човеците с една истинска и последна победа!

Воините нададоха радостни възгласи, викаха и крещяха, вдигаха оръжията си, а Гром ги наблюдаваше със задоволство и кимаше. Те отново бяха с него, отново единни. Всички, с изключение на един.

— Ти бе предаван много пъти и все от самопровъзгласили се за водачи орки, и продължаваш да следваш все същия път — започна Рексар спокойно, въпреки че в очите му гореше гняв. — Вече не остана причина да се биеш! Преди се борехме да защитим хората си, като завладеем този свят за тях. Но тях вече ги няма! Повече нямаме нужда от този свят! С тази шепа воини спокойно можеш да откриеш някое място, където човеците не са стъпвали, и да го завладееш, без да се пролее и една капка кръв!

— Каква слава би имало в това? — провикна се един от орките.

Гром кимна.

— Какво е живот без битка? — обърна се той към Рексар. — Ти си воин… точно ти трябва да го знаеш най-добре! Борбата ни прави силни, прави ни живи!

— Може би — призна полуогърът, — но защо ни е да се бием без нужда? Защо да се бием само за да казваме, че го правим? Това не е борба за спасение, за победа, нито дори за слава. Това е борба от чиста жажда за кръв, от любов към насилието. А на мен ми писна от това. И не искам повече да участвам.

— Страхливец! — извика някой, а Рексар присви очи, изправи рамене и вдигна секирите си.

— Излез напред и го повтори — предизвика го той, а в гласа му прозвуча зловеща заплаха. — Излез пред всички, за да те видя добре, и ме наречи страхливец в лицето! Пък да видим после дали ще откажа битка!

Никой не помръдна и след миг Рексар поклати глава и се усмихна самодоволно.

— Вие сте страхливци — заяви презрително той. — Страх ви е да живеете истински живот извън сенките на лъжите и обещанията, с които са ви купили. Нямате никакъв кураж, никаква чест. Затова не може да ви се има доверие — полуогърът отпусна рамене. — От сега нататък аз ще се доверявам само на зверовете.

Гром изпита смесица от чувства, гледайки как впечатляващият воин се оттегля. Как смееше Рексар да ги изостави точно сега, когато най-силно се нуждаеха от единство? Но в същото време, кой можеше да го съди? Той дори не бе такава част от Ордата, като всички останали. Никой друг мок’натал не бе пожелал да напусне дома си в Блейдс Едж. Доколкото Гром знаеше, единствено Рексар се бе отзовал на призива на Ордата да се бие в Първата, а после и във Втората война. И какво бе спечелил от това? Изгуби света си, хората си и дори любимия си вълк. Чудно ли бе полуогърът да се чувства предаден?

— Никой не може да загърби Ордата! — настоя някой. — Трябва да го хванем за ушите и да го довлачим или да го убием!

— Той обиди всички нас! — провикна се друг. — Трябва да плати с живота си за тази обида!

— Нуждаем се от него! — възпротиви се трети. — Не можем да си позволим да го изгубим!

— Достатъчно! — извика Гром и изгледа всички гневно. Недоволните замлъкнаха. — Оставете го да си иде — заповяда той. — Рексар служи добре на Ордата. Оставете го да си иде с мир.

— Ами ние? — попита един от воините. — Какво ще правим ние?

— Знаем какво трябва да направим — отвърна Гром. — Сега този свят е нашият дом. Ще живеем тук.

Но дори когато всички кимнаха и насядаха около огъня, за да продължат тихите си разговори за бъдещите си победи, думите на Рексар продължаваха да кънтят в съзнанието му и част от него се зачуди дали някога щяха да открият това, което бяха изгубили толкова отдавна — мира.