Арън Розенберг, Кристи Голдън
Отвъд Тъмния портал (19)

Седемнадесет

— Готово! — Нер’зул се отпусна в трона си и за миг затвори очи, преди да погледне към свитъка, който лежеше в скута му.

Беше прекарал месеци в проучване, четене и концентрация, но най-накрая заклинанието беше готово. Щом звездите се подредяха, той щеше да може да отвори портали към други светове и хората му отново щяха да могат да имат свой свят, дори светове, толкова пълни с живот, колкото бяха навремето самите те. И всичко щеше да бъде негова заслуга.

— Добре — изръмжа Килрог, който седеше близо до него. — Остават няколко дни до пълното подреждане на звездите и тогава най-сетне ще можем да оставим това проклето място на човеците. И ще започнем да градим нов живот!

Нер’зул погледна замислено едноокия воин. Килрог винаги го изумяваше както с острия си ум и отличния си тактически усет, така и с бойните си умения. И когато белязаният вожд на клана Блийдинг Халоу изкуцука през портала, Нер’зул беше решил, че би било грешка да го изпраща отново на бойното поле. Освен това от клана Блийдинг Халоу не бяха останали много воини — две години криене от човеците бе намалило значително броя на някога могъщия клан. Нер’зул бе предпочел да държи Килрог близо до себе си и да назначи воините му за своя лична охрана. Собственият му клан Шадоумуун не бе особено доволен от това, разбира се, но той все още бе достатъчно многоброен, за да се опълчи на Алианса. Пък и Нер’зул вече се смяташе за военачалник на цялата Орда, а не само за вожд на клан. И като такъв не можеше да проявява предпочитания.

— Първо ни чака път — каза той на Килрог и посочи към цитаделата около тях. — Не мога да рискувам заклинанието да се провали. Докато разполагаме с помощта на звездите, трябва да получим и помощта на самата земя. Трябва да имам достъп до възможно най-много лей линии, за да може самият Дренор да захрани заклинанието, което ще ни освободи от пагубния му капан. — Той въздъхна. — Има само едно място, което е идеално за тази цел — Храмът на Карабор.

Едното око на Килрог се разшири, но като цяло изражението му си остана същото.

— Черният храм! — прошепна той.

Нер’зул кимна и се постара да прикрие собственото си отвращение от това място. Той все още с погнуса и не малко вина си спомняше за войната с дренаите и от идеята отново да влязат в някогашния им храм го побиваха тръпки, макар да знаеше, че Килрог и Ордата не споделят чувствата му. Те все още приемаха смъртта на дренаите като велика победа, а Черния храм — като славна плячка. И ако Нер’зул искаше да ги води правилно, той самият също трябваше да повярва в това.

— Ако извърша ритуала там, успехът ни ще е сигурен.

— Тогава веднага ще се заема с приготовленията по заминаването ни — каза Килрог.

— Заминаване? Къде ще ходим? — попита Каргат, след като нахлу в тронната зала.

От лявото рамо на вожда на Шатърд Хенд стърчеше счупена стрела. Сега той се присегна и я издърпа, ръмжейки. Нер’зул бе поставил Каргат начело на атаките срещу крепостта на Алианса и глупакът бе настоял да участва в много от битките. Повечето пъти дори не успяваха да се изправят директно срещу врага — стрелците на Алианса сееха смърт от високо, докато на Каргат му писнеше и заповядваше отстъпление. Но това поне държеше човеците заети… а също и Каргат.

— Трябва да отида до Черния храм, когато се подредят звездите, за да направя заклинанието за новите портали — обясни Нер’зул, нави свитъка и грижливо го прибра в торбичката, закачена за колана му.

Стана от трона си и разсеяно я потупа. Това не бе най-удобното място, на което бе седял, но определено бе най-внушителното. Пък и щеше да се сдобие с ново в следващия свят, в който отиде.

— Ще свикам войските — отвърна Каргат и понечи да тръгне, но Нер’зул го спря.

— Не — каза той. — Още не. По-добре извикай Дентарг и Горфийнд. Ще говоря с четирима ви тук и ще ви запозная със задачите ви.

Каргат се подвоуми и Нер’зул изрева:

— Сега!

Каргат отдаде чест с косата, която заменяше липсващата му китка, и бързо напусна залата.

— Ще изпратя вест до Хелскрийм — каза Килрог и се обърна да си върви.

— Не.

Килрог се обърна бавно и изгледа Нер’зул.

— Те са все още на Азерот. Трябва да известим Гром и останалите.

— Не, не трябва. Гром Хелскрийм вече получи заповедите си. Той също е част от плана ни.

Килрог изглеждаше обезпокоен и Нер’зул се принуди да се изправи в целия си ръст.

— Не се съмняваш в решенията ми, нали, Килрог?

Последва дълъг момент, изпълнен с напрежение, но накрая Килрог склони глава.

— Разбира се, че не, шамане.

— Иди и събери воините си — заповяда му Нер’зул, след като се увери, че Каргат вече си е отишъл. — Кажи им, че тръгваме съвсем скоро.

Килрог кимна и се оттегли, а Нер’зул започна да снове нервно из стаята. Чудеше се дали бомбата наистина е избухнала, както го бе уверил Горфийнд. Трябваше да е. Гром не се беше появил с кървясали, жадни за сеч очи. Това беше хубаво. Хелскрийм трудно се поддаваше на контрол, но все пак бе изиграл ролята си. И вече не бе необходим.

Не след дълго Килрог се върна и кимна леко в знак на потвърждение, че воините му са готови. Горфийнд пристигна няколко минути по-късно, последван от Каргат и Дентарг.

— Много добре — започна Нер’зул, след като всичките му лейтенанти се събраха. — Завърших заклинанието — обърна се той към Горфийнд и Дентарг и двамата му се усмихнаха доволно.

— Знаех си, че ще успееш, господарю! — възкликна Дентарг.

— Значи, ще отидеш до Черния храм? — попита Горфийнд и усмивката му се разшири за изненада както на Нер’зул, така и на Дентарг.

Нер’зул осъзна, че е трябвало да очаква това. Горфийнд бе един от най-обещаващите млади шамани, които бе виждал в живота си по отношение на способности и възприемчивост, ако не и емпатия, и се бе превърнал в особено мощен, уверен и хитър уорлок, преди да умре. И откакто се бе завърнал като рицар на смъртта, той още повече бе увеличил силата и прозорливостта си. И явно скоро щеше да се превърне в заплаха.

— Да. Това е идеалното място за ритуала.

— Мога да подготвя воините преди смрачаване — заяви Каргат. — Ще оставим малък отряд, който да пази крепостта, а останалите ще ви охраняват по пътя.

Но Горфийнд поклати глава.

— Алианса няма да стои в капана ни дълго време. И когато осъзнаят, че атаките ни само ги държат настрани, ще ни нападнат с цялата си сила.

Нер’зул кимна — той вече бе обмислил това.

— Ти ще останеш тук с клана си — заповяда той на Каргат. — Задържайте силите на Алианса, докато ние отидем до Черния храм. Ще ми е нужно известно време. Трябва да ги забавите възможно най-дълго. Ако оцелеете, присъединете се към нас.

Каргат леко пребледня, но се съвзе и кимна.

— Пустошта пред тези стени ще се отрупа с телата им! — обеща той и вдигна косата, закрепена за ръката му.

После кимна на останалите трима, завъртя се на пети и се оттегли. Другите го чуха как започна да крещи заповеди, веднага щом излезе от залата.

— Не могат да победят — обади се след миг Дентарг.

— Няма нужда да побеждават — отвърна Нер’зул и сви рамене. — Трябва само да държат Алианса далеч от нас достатъчно дълго, за да завърша ритуала. Тази цитадела е стабилна, а воините Шатърд Хенд са славни бойци. Ще се бият добре, а останалата част от хората ни ще почете паметта им на новия свят, който ще завладеем в тяхно име.

— Разбира се — Дентарг леко потрепна, но прие тънкото порицание. — Не се съмнявам във верността на Каргат, нито в способностите на воините му. Той ще се бие до края.

— Да — Нер’зул се обърна към огъра-магьосник от клана Шадоумуун. — А ти ще се биеш рамо до рамо с него.

— Какво? — този път Дентарг се олюля от изненада. — Но господарю, ти се нуждаеш от мен в Черния храм! Мястото ми е до теб!

Изведнъж Нер’зул се изпълни с гняв — жарък и чист.

— Мястото ти е там, където аз кажа, че е!

Той се озъби, а гласът му се снижи от яд. Очите на Дентарг се разшириха.

— Лицето ти… — прошепна той и отстъпи пред страха и шока, които го завладяха. — Черепът…!

След миг Нер’зул усети как гневът го напуска. Той се присегна и докосна белия череп, изрисуван на лицето си — стори му се същият както винаги.

— Тези човеци имат магьосници — каза той с по-спокоен глас. — Някой трябва да ги спре, някой, който притежава достатъчно сила да го направи. Някой, на когото мога да се доверя!

Той пристъпи напред и положи ръка върху рамото на огъра. Дентарг отстъпи назад и Нер’зул свали ръка.

— Този някой трябва да си ти.

Дентарг сведе поглед към Горфийнд.

— Защо той не остане?

— Аз познавам порталите и рифтовете много по-добре от теб — отвърна рицарят на смъртта. — Нер’зул се нуждае от мен за ритуала, но пък мога и да остана и да покажа едно-друго на тия човеци.

Дребните очички на Дентарг се насочиха отново към Нер’зул.

— Няма да имам нужда от него — каза Нер’зул с благ, почти оправдателен тон. — И макар да искам да те взема с мен, ти би ми помогнал много повече, ако останеш и подкрепиш Каргат с магическите си умения.

Огърът най-накрая кимна.

— Ще направя така, както заповядаш, господарю. Ще спра човешките магьосници. И ако оцелеем, ще дойдем при вас в Черния храм.

В гласа му ясно отекна желанието му да види това място и да пристъпи в залите му.

— Добре — Нер’зул кимна и се обърна настрани. И двамата знаеха, че шансовете на Дентарг са извънредно малки. — Ще оставя черните дракони тук, за да ви помагат в битката. Сега иди и организирай действията си с Каргат.

С крайчеца на окото си той видя как Дентарг кимна и се заслуша в тежките му стъпки към изхода. Щом гръмовните му стъпки замряха, Нер’зул се обърна отново към Килрог и Горфийнд.

— Съберете воините и рицарите си — заповяда им той. — Тръгваме веднага.

След по-малко от час Нер’зул седеше на гърба на вълк и напускаше цитаделата Хелфайър, наобиколен от Килрог и воините му, докато Горфийнд и неговите рицари на смъртта проверяваха пътя напред. Зад тях Каргат Блейдфист и орките му ги изпращаха с викове от стените на цитаделата, крещейки името на Нер’зул. Военачалникът на Ордата постави една ръка върху торбичката си, за да се увери, че свитъкът е там, зарови другата си ръка в гъстата козина на вълка и продължи напред.

И повече не се обърна.